Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (19)

Деветнайсета глава

През последните седмици преди Коледа положението в „При Ковалски“ стана неудържимо — никога досега не бяхме имали толкова поръчки и приходящи клиенти. За щастие младите ни помощници се справяха блестящо, което ни даде възможност да се съсредоточим върху най-грандиозното събитие в края на годината — Големия зимен бал на Мими Сътън. С Ед малко се притеснявахме — за пръв път ни бяха възложили толкова мащабна работа, затова се подготвихме отрано и много старателно.

Денят на събитието настъпи по-бързо, отколкото ни се искаше. Натоварихме на буса всичко необходимо и малко преди седем сутринта спряхме пред задния вход на „Айлъстриан“ — голям хотел близо до Бродуей. Наскоро собствениците бяха ремонтирали балната зала — очарователен декор за най-голямото събитие на сезона. Помещението с бляскави мраморни подове, разделено на две нива, свързани чрез импозантно стълбище, наистина беше внушително и дори вдъхваше страхопочитание. Докато прекосявахме залата, шумът от стъпките ни прозвуча някак светотатствено. Изведнъж се притесних, че сме се захванали с работа, която не е по силите ни. Ед долови тревогата ми и окуражаващо прошепна:

— Спокойно, шефке, всичко ще мине като по ноти.

Нервно се засмях.

— Знам. Ние сме най-добрите.

В осем и половина се появиха Марни и „чираците“ и нарушиха почти църковната тишина с възклицанията си, изразяващи възхита от работата, която двамата с Ед вече бяхме свършили. Перилата на стълбището бяха обвити със зелени гирлянди с вплетени в тях бели рози, карамфили и миниатюрни лампички. Ефектът беше поразителен, дори ми се струваше, че тази украса достойно ще си съперничи с украсата на самата зала. Разпределих задачите между хората от екипа, взех фотоапарата и започнах да снимам стълбището от различни ъгли. Обърнах се и насочих обектива към колоните до входа, артистично украсени от Ед, и ненадейно зърнах познато лице.

— Здравей, Роузи.

— Нейт, отдавна не си ни навестявал. — Ед изникна до мен. — Отписахме те като изчезнал по време на бойни действия.

Нейт се почеса по тила и промърмори:

— Ами… има нещо вярно.

Ед продължи атаката, прикрита под шеговити подмятания:

— А сега си рече: „Я да ида и да им кажа здрасти“, така ли?

Побързах да се намеся.

— Ед, предай на младежите да се заемат с украсата на прозорците. И гледай Джослин и Брейди да не се увлекат с декоративната зеленина.

— Бива. — Той изгледа изпод око Нейт и се отдалечи.

— Май в момента не съм му симпатичен — отбеляза Нейт.

Поклатих глава и се усмихнах, сякаш не бях забелязала нещо нередно.

— Не му обръщай внимание. Изнервен е и преуморен.

— Но не дотолкова, че да не бди над теб.

— С Ед и Марни сме като едно семейство. И взаимно се подкрепяме и окуражаваме. А днес повече от всякога трябва да се държим един за друг.

Нейт кимна и се огледа.

— Прекрасна зала, дава възможност да покажете уменията си.

— Така е. Имай предвид…

— Съжалявам, че не дойдох да те видя — ненадейно изтърси той и се втренчи в мен, за да види как ще реагирам. — Прощавай, Роузи. Искаш ли… искаш ли да отидем някъде? Да изпием по едно кафе…

Сърцето ми биеше до пръсване, изведнъж ми стана прекалено горещо.

— Не мога — измънках. — Имаме много работа, хората ми няма да се зарадват, ако ги изоставя тъкмо сега… — Извърнах се и забелязах, че Ед ни наблюдава.

Нейт се позамисли, после сякаш взе някакво решение, стисна рамото ми и каза:

— Не мърдай оттук, чу ли?

Така се слисах, че безропотно кимнах. Той решително тръгна към колегата ми и му прошепна нещо. Не исках да ги гледам, нито да знам за какво говорят, затова отправях поглед ту към тавана, ту към някаква точка в безкрайността. Изведнъж нечий глас се извиси над приглушените разговори в залата. Мими Сътън се беше появила като феерия от коприна и шифон и вървеше към мен.

— Ето я жената, за която говорят всички! — Благосклонно ми се усмихна и ми подаде ръка (не пропуснах да забележа съвършения й маникюр), сякаш беше царствена особа, оказваща ми голяма чест. — Чудесна работа! — добави и се огледа — прекалено бързо, за да види каквото и да било, но достатъчно да създаде впечатлението, че проявява интерес. — Знаех, че ще се справиш. — Погледът й се прикова към Нейт, който още разговаряше с Ед и не беше забелязал величествената й поява. Стисна устни и усмивката й се изпари. — Драга госпожице Дънкан, ще ми обърнеш ли малко внимание? Искам да уточним това-онова. Незначителни подробности, скъпа моя, не се притеснявай. Е, ще ми отделиш ли няколко минути?

Нещо в безгрижния й тон ми се стори доста зловещо, но не можех да й откажа.

— Разбира се. Искаш ли да се запознаеш с екипа ми?

— Може би после. Първо ще разгледам отблизо украсата на перилата. — Доста грубичко ме хвана под ръка и ме накара едва ли не тичешком да прекося залата. Освободи желязната си хватка чак когато стигнахме до стълбището и запрокарва по цветята и зелените декоративни растения яркочервените си нокти на граблива птица. — Браво, отлично.

— И аз съм доволна. — Усмихнах се, въпреки че стомахът ми се беше свил на топка. — За пръв път изпълняваме толкова мащабна…

— Той защо е тук? — прекъсна ме Мими, без да откъсва очи от украсата. Престорената усмивка отново цъфна на лицето й.

— Моля? Кой?

— Натаниъл!

— Ами… нямам представа.

— Не ми се прави на света вода ненапита, госпожице Дънкан! — просъска тя. — Няма да ти позволя да ме разиграваш!

— Мими, наистина не знам! — Стараех се да говоря спокойно, въпреки че отвътре вече ми кипеше. — Появи се преди малко, очевидно за да разговаря с колегата ми…

— Как не! Дошъл е заради теб. Не съм сигурна какви са ви отношенията, но знам каква е връзката му с моята дъщеря!

— Извинявай, обаче не разбирам защо те вълнува приятелството ми с Нейт…

— Вълнува ме, госпожице Дънкан! Защото благоденствието на дъщеря ми е от първостепенно значение, а ти си заплаха за щастието й!

— Моля?

Тя ядно присви очи.

— Натаниъл Ейми е неспособен сам да взема решения. Този глупак не знае, че сам си вреди с апатията си. Кейтлин не може и няма да го чака вечно. Тъкмо си мислехме, че смотанякът най-сетне се е престрашил да се ожени за нея, и ти се появи на сцената.

Пулсът ми отекваше в слепоочията, едва се сдържах да не избухна.

— С Нейт сме само приятели, Мими. Нищо повече.

— Откакто се сприятелихте, госпожице Дънкан, той често се кара с дъщеря ми и май се кани да отлага до безкрайност неизбежната кулминация на връзката им — през зъби процеди тя. — Кейтлин му забрани да споменава името ти, иначе неизменно избухва скандал.

Питах се как да тълкувам тази информация. С Нейт разговаряхме надълго и нашироко, но отношенията му с предполагаемата му годеница оставаха пълна мистерия. Все пак ми беше интересно, че двамата се карат заради мен.

— Мими, не разбирам какво искаш от мен.

— О, нищо особено. Обещай да не преследваш Натаниъл.

Идваше ми да я напляскам, затова скръстих ръце, преди да е станало непоправимото.

— Нито го преследвам — заявих с леден тон, — нито създавам конфликти. Ако Нейт желае да посещава магазина ми — уверявам те, че идва много често, за да купува цветя за твоята дъщеря — аз не мога да му попреча.

В очите й проблеснаха злобни пламъчета, тя се приведе към мен.

— Много внимавай, Роузи! Не си пъхай носа в ситуации, които са прекалено сложни за малкото ти мозъче!

— Мими, харесва ли ти украсата? — Нейт неочаквано изникна до нас. Устните й отново се разтегнаха в престорена усмивка, тя го прегърна и го дари с три мелодраматични въздушни целувки.

— Натаниъл, каква изненада! Мен ли търсиш?

— Скъпа, компанията ти винаги е радост за мен, но идвам по работа.

Мими се навъси:

— Нима? Навярно във връзка с книгата, нали, скъпи? Само че както виждаш, днес не мога да мисля за друго, освен за бала.

Той поклати глава и застана между двете ни.

— Не бих дръзнал тъкмо сега да те занимавам с поправките. Дойдох да поговоря с Роузи.

Усмивката й заприлича на гримаса.

— Така ли? Боя се, че госпожица Дънкан е заета да сътворява шедьоврите си. Толкова ли е спешно?

— Да. Ще се постарая да я убедя да напише книга.

— И този разговор не може да се отложи за… да речем след седмица?

— Уви, не. Както знаеш, ще прекарам празниците с родителите си, а до края на годината трябва да уредя всичките си дела в издателството. Разговорът ще отнеме трийсетина минути, най-много час. Господин Стийнман ме увери, че през това време няма да им е необходима.

Изпод око погледнах Ед. Той ми намигна и се поусмихна. Знаех, че умира да разбере за какво си говорим.

Нейт се обърна към мен:

— Роузи, идваш ли?

Желязното самообладание на Мими се пропука:

— На мен обаче ми е необходима! — просъска. — Налага се да уточним някои подробности.

Той ме хвана под ръка и ме дръпна по-далеч от вбесената фурия.

— Уточни ги с Ед — посъветва я. — До скоро, скъпа.

Усмихвах се, докато прекосихме фоайето, излязохме на улицата и след няколко минути седнахме в малко бистро. Може би за доброто ми настроение допринасяше и фактът, че още чувствах нежния допир на ръката му. Напразно се опитвах да разгадая изражението му, не можех да преценя дали словесната схватка с бъдещата му тъща го е развеселила или разгневила. След малко ми се усмихна, но забелязах, че дишането му е учестено. Потърка челото си и машинално посегна към листа с менюто.

— За каква книга говореше преди малко? — попитах.

— „Цветята и тяхното значение в съвременния живот“ — без колебание отвърна Нейт. — Обсъждаме я от месеци. Забрави ли?

— Значи посещенията ти в магазина са били само…

— Делови. — Той се усмихна на младата сервитьорка. — За мен кафе без сметана и захар. Роузи?

— Капучино с обезмаслено мляко, ако обичате — казах машинално, защото мислех за друго — дали Нейт само ме е използвал. Реших веднага да разнищя този въпрос; последното, което ми трябваше днес, беше ненужна емоционална дилема. — Да разбирам ли, че се пошегува за книгата?

— Хей, каква е тази печална физиономия?

Внезапно ми стана неловко и побързах да извърна очи.

— Не е печална. Така ти се струва.

— Знам какво ти се върти в главата — че разговорите ми с теб са били меркантилни. О, Роузи, разбира се, че се пошегувах. Виж, търсех начин да се видя с теб и знаех, че Мими ще се възпротиви, ако не измисля правдоподобна причина. Госпожата проявява безцеремонно пренебрежение към всичко, освен към деловите въпроси. — Той се пресегна и нежно стисна дланта ми. — Докато с теб не се изясним, няма да имам покой.

— Не искам никакви обяснения… — подхванах, обаче Нейт ме прекъсна.

— Аз обаче държа да ти обясня. Историята с Дейвид ме извади от релси. Не подозирах, че се познавате.

— Вярвам ти. Така или иначе, вече няма значение. Разговарях с него и му дадох да разбере какво мисля за него.

— И аз му дадох да разбере.

— Знам.

Той се ококори.

— Призна ли ти, че съм го ударил?

Кимнах.

— Обаче аз вече знаех. Приятелката ми е журналистка…

Нейт се засмя.

— Ах, тези жени! Нищо не остава скрито от тях!

— Виж, Нейт, не се чувствай гузен. Вината не е твоя. От сърце се надявам, че с Кейтлин не се сте скарали заради мен.

Той се навъси и пусна ръката ми.

— Моля?

— Мими ми спомена нещо… — Не довърших изречението, защото разбрах, че съм сгафила. Погледът му подсказа грешката ми. Опитах се да замажа положението с банална шега, но тактиката се оказа безуспешна. Той се загледа в една точка и не продума дори след като ни донесоха кафето. Тъкмо се питах дали да си тръгна, Нейт най-сетне промълви:

— Какво ти каза?

Нямаше как да отговоря уклончиво, затова предпочетох истината:

— Че с Кейтлин често се карате. Мисли, че е заради приятелството ти с мен.

Той въздъхна:

— Толкова е далеч от истината.

— Виж, Нейт, ти си сгоден за Кейтлин. Скоро ще се ожените и…

— Тя не ми е годеница!

Не повярвах на ушите си. Нима бяха скъсали?

— Моля? Какво каза?

— Не и в истинския смисъл. Боже, каква каша!

Сърцето ми се сви, не знаех как да реагирам. Но като го видях толкова тъжен и уязвим, разбрах, че трябва да кажа нещо.

— Не разбирам, Нейт. Предложи ли й брак или не?

Той сведе поглед и пусна ръката ми.

— Да… Само защото ме притиснаха. Миг по-късно разбрах, че съм сгрешил, но… вече беше късно. Не можех да си взема думите обратно.

— Нейт, аз…

Той вдигна глава.

— Работата е там, че още не знам какво изпитвам към нея, Роузи. Все едно страдам от раздвоение на личността. В един момент съм самоуверен и доволен от живота, после… когато съм с Кейтлин, изведнъж ставам друг човек. Искам да остана такъв, какъвто съм тук… с теб.

В съзнанието ме зазвуча предупредителна аларма, понечих да стана.

— Извинявай, време е да се върна…

— Моля те, остани! — Погледът му изразяваше чувство, непознато ми досега. — Ако не го кажа сега, повече няма да се реша.

Неохотно се подчиних, макар да знаех, че постъпвам неразумно.

Роузи, след като се запознах с теб, за пръв път от много време се почувствах в мир със себе си. Кейтлин е невероятна — амбициозна, независима, поразително красива. Би трябвало да мечтая да прекарам живота си с нея. Само че нещо липсва — онова магическо последно парченце, което завършва мозайката. Може би вината е в мен, може би гледам на брака като на договор за партньорство. Разбира се, Мими е права — напълно естествено е да се оженя за Кейтлин. Произхождаме от известни нюйоркски фамилии, движим се в една и съща обществена среда. Истината обаче е друга и ти улучи право в десетката, като каза, че не приличам на влюбен мъж.

— Виж, не исках да…

— Не се оправдавай. Най-хубавото в теб е, че не се боиш да изразяваш мнението си. Накара ме да се вгледам в себе си… и не искам да съм като човека, когото видях. Ти си откровена, мила и откакто си ми приятелка, започнах да се чувствам… жив…

Ненадейно ми се прииска да съм далеч оттук. Дали понеже се изплаших, че може да каже още нещо, за което и двамата ще съжаляваме, или защото не разбирах какъв смисъл влага в думата приятелка. Така или иначе усетих, че трябва незабавно да се разделя с него.

— Виж… налага се да тръгвам… — изпелтечих и отново станах. Нейт също се изправи и хвана ръката ми.

— Не исках да те изплаша, Роузи, само да ти обясня каква бъркотия е в главата ми. Ти си най-хубавото в живота ми и няма да те изпусна нито заради Мими, нито заради Кейтлин или заради Ед. Кажи, че ме разбираш. Моля те.

За миг си глътнах езика и нямо се втренчих в него, без да забелязвам хората от съседните маси, които любопитно ни наблюдаваха. Още не бях сигурна точно какво ми казва той. Каква роля играех в живота му? Нима намекваше, че съм една от страните в любовен триъгълник? Отказвах да надникна в дълбините на душата си, за да разбера какво чувствам към него, защото се боях какво ще видя. Но не исках да го загубя като приятел.

— Виж — заговорих тихо, — нямам представа какво става между вас с Кейтлин и откровено казано, не искам да знам. Ценя приятелството ти. Приятно ми е да съм с теб. Не желая обаче да съм причина за конфликти. Колкото до годежа ти, само ти знаеш какво чувстваш и всеки съвет ще е излишен. Крайно време е обаче да решиш какво искаш, иначе ще причиниш много страдания.

— Не искам да страдаш, Роузи.

Изчервих се.

— Не говорех за себе си, Нейт.

— Но аз — да. Означаваш много за мен. Повече, отколкото и двамата осъзнаваме… засега.

Погледнах го в очите и разбрах, че е искрен.

— На всяка цена говори с Кейтлин — промълвих, давайки си сметка, че в предложението ми има подтекст, който тъкмо сега не желаех да обмислям.

— Да — кимна той. — Непременно.