Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (22)

Двайсет и втора глава

В каквото и положение да се намирам, винаги очаквам следващата година да е по-успешна от предишната. Вероятно защото след като старата отмине, а новата се разстила пред теб като чисто бяло платно, е много лесно да повярваш, че през предстоящите дванайсет месеца може да се случи всичко.

От малка си водя дневник. Дневниците ми помагат да осмисля живота. Доказват способността ми да се справям с проблемите и ме подсещат за мечтите и стремежите ми. И ме разсмиват, когато ги чета от позицията на човек, помъдрял през годините, изминали след написването на първите думи, накапани със сълзи. Имам си нещо като ритуал — през първия ден на новата година да прочета какво съм писала на първи януари преди дванайсет месеца, отчасти за да си напомня откъде съм започнала, но и да проверя доколко мечтите ми са се сбъднали. И неизменно се учудвам колко много съм постигнала… и колко мои надежди са били неоправдани. Скептиците биха ме упрекнали, че никога не си вземам поука, аз обаче все така вярвам, че най-хубавото предстои.

След неочакваните събития през последните месеци ритуалът ми се стори още по-важен отпреди. Само дето не бях подготвена за разликата между написаното през последния ден на изминалата година и на първи януари. Нямаше я стеснителната оптимистка, изпълнена с надежди за бъдещето, но и прекалено наранена от миналото, за да хване здраво юздите на живота си. Мястото й беше заето от почти непозната жена: самоуверена, охотно споделяща чувствата си и очакваща новата година да й донесе само радости и успехи. Давах си сметка, че у мен има голяма промяна, и все пак бях поразена, като я видях описана черно на бяло със собствения ми почерк. Задълбочаващата се близост с Ед, противоречивите ми чувства към Нейт, реакцията ми на неочакваната среща с Дейвид бяха надлежно документирани. А само преди няколко месеца нямаше да дръзна да изразя емоциите си дори на страниците на дневника, които никой нямаше да прочете.

Откритието повдигна духа ми и още по-ентусиазирано се захванах със служебните си задължения. От години не бяхме имали толкова работа — и приходящи клиенти, и поръчки за три големи сватби, без да се брои бракосъчетанието на Дейвид през март. Вече не се страхувах да присъствам на церемонията на Литгоу и бъдещето ми се струваше обещаващо.

Споменах пред Ед и Марни за анонимния коледен подарък, но и двамата отрекоха да имат нещо общо. Силия пък посрещна новината с небивал възторг и веднага заяви, че кошничката с рози е от неповторимия господин Ейми. Аз обаче не бях убедена — януари беше към края си, а Нейт все така не ми се обаждаше, затова смятах за пълен абсурд идеята, че ми е изпратил цветя като тайно послание. След известно време тази тема беше изместена от съзнанието ми от много по-належащи дела. Магазинът се радваше на небивал успех и след като продажбите се удвоиха и утроиха, назначихме за постоянно двама от младежите, които ни бяха помагали за бала на Мими.

Ед вече не споменаваше тайнствената си любима, но ми се струваше променен — по-сдържан, по-вглъбен. Все пак прословутото му чувство за хумор беше налице, затова реших, че още не е взел твърдо решение и ще потърси съвета ми, когато му дойде времето. Радвах се за него, ала ми се струваше, че постепенно се отчуждаваме, сякаш той се отдалечаваше от мен като парче от леден блок, понесено от придошла пролетна река. След като затворих вратата към миналото и Дейвид, започнах да мисля за бъдещето и какво ще ми донесе. В най-смелите си моменти дори си представях, че отново ще се влюбя в някого, после храбростта ме напускаше и на бърза ръка загърбвах тази перспектива. От друга страна, когато наблюдавах как Ед преследва (макар и със скоростта на охлюв) тайнствената си любима, изпитвах странна смесица от тъга и надежда. Може би още имаше надежда за мен, щом прословутият господин Айсберг беше готов да отвори сърцето си за някого.

На трийсет и първи януари избухна скандалът с брат ми. Първо телефонираха десетина журналисти и настояха да разговарят с мен (Ед набързо ги отказа от щенията), после неколцина репортери цъфнаха в магазина уж да купят цветя, надявайки се да им дам интервю. Скрих се в работното помещение, където консумирах безброй чаши кафе, осигурени от Вярната дружка, докато колегите ми лъжеха, че ме няма, и отбиваха атаките на папараците. Накрая открих, че не мога дори да се прибера у дома — добронамерена съседка ме осведоми, че представителите на медиите са си устроили лагер пред жилищната ми сграда. Силия уреди кола, която ме чакаше през задния вход на магазина и ме закара в службата й. Дотогава новината вече беше разпространена от Си Ен Ен, Ей Би Си и разбира се, от Би Би Си.

Вече се намирах в сравнителна безопасност, но още не подозирах каква опасност дебне Джеймс. След двайсетина минути съумях да поуспокоя приятелката си, която се обвиняваше, че е скрила от мен повечето слухове за брат ми, и я накарах да ми разкаже подробностите.

— Джеймс е обвинен в таен заговор с Елизабет Дарник, съпруга на уважавания сенатор Джон Дарник. Говори се, че брат ти е бил неин любовник.

Изпъшках, но Силия вдигна ръка.

— Още ли има? — прошепнах.

— Уви, още много.

Скръстих ръце и се подготвих за нелицеприятната истина.

— Президентът се съветвал само със сенатор Дарник и още двама членове на горната камара на Конгреса относно доходни строителни обекти в Близкия изток. Някои арабски държави намекнали, че е желателно Щатите да инвестират значителни суми във взаимно изгодни проекти в замяна на кръгла маса за разрешаване на конфликтите в района. Тримата политици били избрани от президента да набележат обекти, отговарящи на критериите, което автоматично им давало широки пълномощия.

— Не разбирам каква е връзката с Джеймс.

— „Федерал Кънстракшън“, една от компаниите, представлявана от него, е могъща строителна корпорация, която наскоро е била разследвана за предполагаем износ на оръжие в замяна на изгодни договори за изграждане на обекти в Африка и Азия. Разбира се, обвиненията още не са доказани, обаче в политиката предположението често е по-убедително от истината. Връзката на Джеймс с госпожа Дарник била публична тайна. Ето защо, когато назначената от президента комисия неочаквано посочила „Федерал Кънстракшън“ като фаворит за апетитните договори, репортерите във Вашингтон надушили нещо гнило. Накратко, някой подшушнал нещо на един сенатор, който е върл противник на проекта. Той подал жалба в Конгреса и скандалът избухна тази сутрин в девет часа.

Новината напълно ме извади от равновесие, насилих се да осмисля чутото. Ядосвах се на Джеймс заради глупостта му и задето отново се беше забъркал в каша, от която не можеше да се измъкне без чужда помощ, яд ме беше и на самата себе си, че не бях прозряла какво става. После обаче си спомних случайно подслушания разговор, когато той ми гостуваше, и внезапно парченцата от мозайката се озоваха на местата си.

— Мисля, че той се опитваше да прекрати участието си в измамата.

— Така ли? Как?

— През есента, когато ми гостуваше, го чух да казва по телефона, че не иска повече да участва.

— Дано се е измъкнал навреме — промълви Силия, която изглеждаше много угрижена, — иначе ще го хвърлят на лъвовете.

— Ами онази жена?

Приятелката ми се усмихна горчиво.

— Елизабет Дарник е била съпруга на политик достатъчно дълго и ще излезе суха от водата. Вече направи изявление, с което поднася искрените си извинения на Конгреса и на сенатор Дарник и хвърля цялата вина върху Джеймс. Твърди, че той започнал връзката им само заради евентуалното въздействие, което щяла да окаже върху мъжа си. Като се има предвид желанието на Вашингтон да отклони вниманието от простъпката на височайшата дама, съчетано с клиширания образ на лошия англичанин, бъди сигурна, че Джеймс ще бъде жертвеният агнец.

— Веднага ще му се обадя.

— Вероятно си е изключил служебния телефон, съкровище.

— Ще го потърся на личния. Да се надяваме, че папараците още не са го научили.

— Говори си спокойно. — Силия тръгна към вратата. — Да донеса ли кафе?

— Да… и благодаря за всичко.

— Пак заповядай.

Няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да се успокоя, и набрах номера. След пет позвънявания чух приглушен мъжки глас:

— Ало?

— Джеймс, ти ли си? Обажда се Роузи.

Човекът от другата страна на линията реагира едва след няколко секунди:

— Роузи? Много ми е приятно. Аз съм Грамърси. Грамърси Джеферсън Джоунс. Помниш ли ме?

Неволно се усмихнах, въпреки че стомахът ми се беше свил на топка. Настроението ми се повиши, когато разбрах, че брат ми не е сам и че компания му прави не кой да е, а скандалният Грамадан Джеферсън Джоунс.

— Разбира се, че те помня. Здравей.

— Впрочем „Таймс“ са пуснали много яка статия за теб. — Гръмливият му глас звучеше почти безгрижно въпреки сериозността на положението.

— Благодаря. Джеймс с теб ли е?

— Да. Опитвам се да оправя нещата откъм наша страна. С консулството де.

— Има ли опасност да го подведат под отговорност?

Грамадан въздъхна, а щом заговори, почувствах, че подбира думите си внимателно:

— Твърде е възможно. Предполагам, че след като шумотевицата в медиите отмине, положението ще бъде преценено разумно и обективно.

— А дотогава? Знам, че подобни скандали се раздухват месеци наред.

— Вярно е. Да се надяваме, че този ще отшуми по-скоро. Засега Джеймс ще бъде мой гост в консулството на Нейно величество. Целта ми е да му уредя политическо убежище, при условие че ако има дело срещу него, то ще се гледа в Обединеното кралство.

— Отговори ми честно. Възможно ли е брат ми да отиде в затвора?

— На този етап е възможно срещу него да бъде заведен граждански иск. Тъй като не е поданик на Съединените щати, малко вероятно е да попадне зад решетките. Посъветвах го да избягва публични изявления, докато водя преговорите.

— Да помогна с нещо?

— Стискай палци, Роузи, и се моли да не го дадат под съд.

Тъкмо приключих разговора и Силия пристигна с кафетата. Предадох й какво ми е казал Грамадан и внимателно наблюдавах изражението й, опитвайки се да прочета мислите й.

— Има някаква вероятност Джеймс да се измъкне, защото участието на „Федерал Кънстракшън“ е само предполагаемо и няма подписани договори. В противен случай го чакаха много по-големи неприятности.

— Как репортерите са го свързали с мен?

— Вината не е моя, кълна се. Подозирам, че някой, който те недолюбва, е пуснал копоите по следите ти.

— Мими ли?

— Нищо чудно. Или пък Филип.

— Не вярвам да е той, още повече, че отново е любимец на госпожа Сътън. Може да греша, но макар да ме ненавижда, надали би уведомил националните медии за родствената ми връзка с Джеймс. Не вярвам да знае, че имам брат, камо ли, че въпросният брат е прелюбодеец и кръгъл глупак. — Потърках зачервените си клепачи. — Уморих се, Силия. Кажа ли си, че животът е прекрасен, той се нахвърля върху мен и пак ме захапва.

Тя съчувствено се усмихна и потупа ръката ми.

— Животът е такъв към всички ни, миличка. Вече би трябвало да си свикнала със съкрушителните разочарования.

Папараците продължаваха обсадата на жилищната ми сграда, което означаваше, че не мога да се върна у дома. Силия пак ме спаси, като ми даде ключа за апартамента си. Късно следобед ми позвъни Марни.

— Роузи, как си? Тревожим се за теб.

— Добре съм, само дето нямам достъп до собственото си жилище.

— Според теб докога ще продължи този цирк?

Загледах се през прозореца в хората, които спокойно се движеха по улицата… за разлика от мен.

— Не знам — въздъхнах. — Нелепо е, Марни! Вместо да съм в магазина, аз се укривам в апартамента на най-добрата си приятелка.

— След работа ще отида до вас и ще ти донеса каквото ти трябва.

Неволно се усмихнах — за разлика от друг път вятърничавата ми помощничка говореше и реагираше като зрял човек.

— Ще ти бъда задължена — промърморих.

Следващите няколко часа бяха много мъчителни за мен. Опитах се да чета списание, няколко пъти обходих всички канали по телевизията, после пуснах радиото, но не можех да се съсредоточа и не ме свърташе на едно място. Тъкмо се питах дали да опека някакъв сладкиш, когато чух някаква шумотевица на улицата. Надникнах през прозореца и с ужас видях телевизионен ван, паркиран пред входа, и цяла глутница репортери. Мобилният ми телефон иззвъня и аз стреснато подскочих.

— Ало?

— Госпожице Дънкан, обажда се Дан Конъли от Ей Би Си. Ще ни осведомите ли за местонахождението на брат си?

— Не! Ако обичате, не ме безпокойте.

— Извинявате ли поведението на Джеймс Дънкан?

— Какво? Не, разбира се, обаче…

— В такъв случай и вие, и семейството ви сте потресени и отвратени от деянията на гореспоменатия господин, така ли?

С усилие потиснах гнева си и през зъби процедих:

— Чуйте, помолих ви да ме оставите на спокойствие. Моля ви, вървете си. — С треперещи ръце затворих капачето на телефона и установих, че не мога да помръдна. Стационарният телефон настойчиво зазвъня, на улицата някой се провикна:

— Ето я! Там, горе!

Репортерите закрещяха и насочиха към мен камери и фотоапарати. Свих се на пода под прозореца, паниката сковаваше мозъка и крайниците ми. Бях като животно, впримчено в капан от развилнялата се тълпа на улицата. Мобилният ми телефон отново иззвъня. Гневно креснах в слушалката:

— Оставете ме на мира! Махайте се, иначе…

— Роузи, аз съм, не затваряй! — задъхано извика Силия. — Подозирам, че някой е изпял на пресата къде си.

— Лешоядите вече са тук. Не мога да изляза.

— Слушай внимателно. Уговорих се с Марни известно време да се криеш при нея.

— Няма ли да ме проследят и там?

— Миличко, репортерите са прекалено лениви, за да издирят адресите на всички, които работят в „При Ковалски“. Освен това са прекалено заети и времето ги притиска. Някой им е изпял за мен, но повече няма да те намерят. Щом те заведем у Марни, ще си отдъхнеш от копоите. Междувременно ще открия доносника и ще ритам жалкия му задник чак до Тенеси.

Въпреки страха си неволно се усмихнах. Дните на информатора бяха преброени, щом Силия го беше взела на мерник. Глъчката на улицата се усили.

— Как ще се измъкна оттук, без да ме последват? — възкликнах отчаяно.

— Без паника, съкровище. Ето какво ще направим…

* * *

След час седях в апартамента на Марни, а тя се чудеше как да ми угоди и се суетеше около мен като кокошка около болното си пиленце. Приготви ми ароматен чай, донесе ми още възглавнички, на които да се облегна, накрая се тръсна до мен на оранжевото канапе и широко се усмихна:

— Ох, не бива да го казвам, ама беше страхотна тръпка! Все едно участвах във филм.

Отпих от екзотичния чай с много подправки и също се усмихнах:

— Наистина беше вълнуващо.

Планът на Силия действително можеше да послужи за сценарий на холивудска продукция. За рекордно кратко време тя изнамери три работнически гащеризона, предпазни каски и ван с логото на строителна фирма Бог знае откъде (от опит знам, че е по-добре да не питам). Малко след това дойдоха Марни и управителят на сградата. С асистентката ми навлякохме гащеризоните и се закискахме, като нахлупихме жълтите каски. Управителят се увери, че теренът е чист, и ни преведе по задното стълбище до служебния вход, където чакаше ванът, шофиран от Чад, колега на Силия. Така се измъкнахме изпод носовете на папараците, които още държаха под око прозореца на апартамента.

Толкова бяхме щастливи, че подскачахме на задната седалка като хлапета, докато ванът пътуваше към Сохо.

Апартаментът на помощничката ми беше като нея — ярък, ексцентричен и малко кичозен. Навсякъде имаше цветя, натопени в кутии от бисквити, стъклени вази, купени от битпазар, и дори в зеления гумен ботуш на перваза на кухненския прозорец. На дивана, по столовете и на пода бяха разхвърляни възглавнички във всички цветове на дъгата, в белия панер под пианото в дневната имаше купчина меки одеяла. Мебелите бяха в различни стилове, но си пасваха идеално. Жилището създаваше усещане за уют, което стопли душата ми и ми подейства успокояващо след перипетиите през този ден.

— Довечера ще се отбия в апартамента ти и ще ти донеса дрехи и всичко необходимо — заяви Марни и стовари в скута ми цяла купчина списания. — Чувствай се у дома си, дори се поразходи, ако ти се прииска. Според Силия никой няма да предположи, че си в Сохо.

* * *

Повъртях се около час из стаите, обаче не ме сдържаше на едно място и се престраших да изляза. За по-сигурно нахлупих една шапка с голяма периферия от колекцията на асистентката ми. Щом се озовах на улицата, с пълни гърди вдишах мразовития въздух и се почувствах като птичка, избягала от клетката. Останах около час в близкото магазинче за антикварни книги, накрая купих томче със синя кожена подвързия, посветено на езика на цветята, и няколко стихосбирки, после отидох в „Оскар“, малко кафене в сутерена на сграда, която навремето е била пекарна.

Първото, което видях, беше, че телевизорът на бара е включен. Седнах на маса с гръб към екрана, разлистих книгата за цветята, но не можах да се съсредоточа, защото по телевизията вървеше интервю с представител на британското консулство във връзка с „аферата Дънкан“:

— Засега мога да ви кажа само това, че господин Дънкан е на сигурно място, докато текат разговорите с федералните власти. Той оказва пълно съдействие на следователите и се е съгласил да не напуска Ню Йорк до разрешаването на случая.

— Какво ще обичате? — До масата цъфна плешив шишко.

— Кафе и нещо за хапване… Какво ще ми препоръчате?

Дебеланкото се усмихна широко и седна до мен.

— Момент, красавице. Сладко или солено? Не, чакайте… нека позная. — Сложи длан под двойната си брадичка и се втренчи в мен. — Като ви гледам, май днес не сте слагали и залък в устата, а? Ясно. Значи сте попаднали, където трябва, защото тук сервираме само големи порции. Гарантира ви го самият собственик на заведението. — Подаде ми ръка и добави: — Оскар Ариджи.

— Роузи. Приятно ми е.

— И на мен. След като се запознахме, вече сме от едно семейство, следователно мога да ви издам кое е тайното оръжие на мама против последствията от тежък ден. Какъвто, предполагам, сте имали и вие.

Ококорих се.

— Разбрахте го от един поглед, така ли?

Оскар се ухили още по-широко.

— Такава ми е професията, Роузи. Освен това по телевизията показаха снимката ви.

Сепнах се и станах да си вървя, но Оскар сложи на рамото ми голямата си лапа.

— Не бойте се, госпожице. Няма да кажа на никого, а тия синковци не гледат телевизия. — Посочи другите клиенти, които четяха вестници или оживено разговаряха помежду си. — Няма и да се обадя на журналистите, тъй че си стойте спокойно. Да ви кажа честно, мразя репортерите. Миналата година братовчедът Лука се забърка в една каша и проклетите папараци три седмици държаха под обсада къщата на майка му. Заради тях горката леля Изабела получи спукване на язвата… Мисълта ми е, че тука сте на безопасно място. Знам как да ви оправя настроението — ще ви донеса калцоне по рецептата на мама. Бас държа, че след първата хапка ще забравите всички тревоги. Е, ще се обзаложим ли?

Усмихнах се.

— Вече спечелихте баса, Оскар.

* * *

До вечерта всички телевизионни канали загъмжаха от коментари за глупостта на брат ми. Силия се оказа права — Джеймс беше представен като подъл и безчестен англичанин, който се е възползвал от доверчивата съпруга на сенатора, за да открадне спечелените с труд пари на американските данъкоплатци. Дори Летърман го взе на подбив в „Късното шоу“: „Когато президентът насърчи сената към по-голяма близост с британците, едва ли е имал предвид физическата близост…“.

Вниманието на медиите предизвика странно последствие — клиентите буквално узурпираха „При Ковалски“. Няколко дни след нанасянето ми в апартамента на Марни Ед ми телефонира, за да съобщи за необичайното явление:

— Тия хора пощуряха, Роузи! Само тази седмица оборотът ни е с четирийсет процента по-голям в сравнение със същия период през миналата година.

— Сериозно? Страхувах се, че скандалът ще отблъсне клиентите.

— В кой свят живееш, Роузи? Строй трийсетина фотографи пред някой магазин и в него ще нахлуят всички знаменитости. Представи си, сутринта ни посети самата Джоан Ривърс! Марни щеше да получи инфаркт.

— Според мен е напълно откачено.

— Да, но не се оплакваме. А най-хубавото е, че всички хора от квартала те подкрепят. Щом новината се разчу, първо пристигна госпожа Катцингер, загрижена за душевното ти здраве. Днес следобед дойде Делорес Шустър и едва не наби репортерите. Беше незабравима гледка, жалко, че я пропусна.

— Трогната съм от загрижеността им.

— Всички искрено те обичат, Роузи. И още нещо — подозирам, че на папараците ще им писне и ще прекратят обсадата. Тази сутрин бяха по-малко и не се задържат дълго като преди. Така или иначе, присъствието им е от полза за магазина. В този град скандалът се котира добре, малката.

Цели две седмици бях квартирантка на Марни. Макар да ме беше яд, задето не мога да ходя на работа, с изненада установих, че прекарвам добре принудителната си отпуска. Обикалях кварталните бутици за ретро дрехи и художествените галерии, изчетох сума ти книги и дори отидох на кино — нещо, за което през последните две години не ми оставаше време. Прекарах часове в измисляне на нови аранжировки и при всяко посещение на Ед споделях идеите си.

— Май скандалът се отрази ползотворно и на теб — отбеляза той една вечер, докато тримата с Марни похапвахме виетнамска храна. — Даде ти възможност да развихриш творческото си въображение. Като се има предвид и големият интерес към нашия магазин, бъдещето изглежда доста обещаващо.

Изгледах колегите си и внезапно се обнадеждих. Сякаш тежък товар падна от плещите ми. Скандалът засягаше само брат ми, не и мен. Не аз бях престъпила закона и клиентите ни бяха доказали, че ми имат доверие.

След известно време вниманието на медиите се насочи към Вашингтон, където неколцина сенатори подложиха на съмнение версията на Дарник. Повечето кореспонденти на сериозни издания обвиниха бунтарите, че си правят самореклама, но жълтата преса не пропускаше да цитира всяко тяхно разкритие. Репортерите копои захапаха сочния кокал и вдигнаха лагера си от моята улица, което означаваше, че вече мога да се върна у дома и най-вече на работа. Животът ми започна да се връща в обичайното си русло. Мама често ми се обаждаше и се гневеше, че дори любимата й Би Би Си се е принизила до нивото на разни кабеларки и отразява скандала с брат ми. Джеймс не ми се обади, но аз го изтълкувах като положителен знак, защото се предполагаше, че той е в безопасност в британското консулство. Отначало с Ед надълго и нашироко коментирахме злощастната афера, после се отказахме — въпросите без отговор бяха прекалено много.

Силия продължи да ми се извинява, макар да я уверих, че не я виня за случилото се с Джеймс. Изпращаше ми кошници с плодове и ми се обаждаше поне пет пъти дневно, за да се увери, че не съм се обесила на най-близкия телеграфен стълб. Тревогата й беше неоснователна — не се страхувах, нито мислех за самоубийство, само преливах от гняв заради егоизма на брат ми. Стигнал беше дотук (да не говорим за безбройните му перипетии в миналото) заради пълното си пренебрежение към чувствата на другите, а сега очакваше целият свят да му се притече на помощ. По една случайност помощта дойде от съвсем неочакван източник.

Вниманието на медиите се беше насочило към възможните правни последствия от скандала. Намекваше се, че е твърде възможно Джеймс да бъде призован да се яви пред разширен съдебен състав. Любопитството на папараците към скромната ми личност отново се разпали и след като неколцина се промъкнаха в магазина под предлог, че ще купуват цветя, Ед предложи да си взема още няколко дни отпуск. Предполагаше се, че дотогава копоите ще се впуснат в преследване на друга жертва.

Затворих се в жилището си и изключих телефона. Привечер домофонът избръмча и чух познат глас:

— Роузи, аз съм. Купих гевречета. Може ли да се кача?

Натиснах копчето.

— Може, щом носиш гевречета.

Отворих вратата и я видях — задъхана и натоварена с пликове от „Забарс“.

— Движението е отвратително! — изпъшка тя, втурна се в кухнята и стовари пликовете върху плота. — Представи си, наложи се да ходя пеш!

Сещах се за много по-тежки изпитания, но за Силия придвижването пеш беше истинско мъчение.

Усмихнах се и я загледах как изважда от пликовете продуктите и ги подрежда в хладилника. Дотолкова ми заприлича на Мери Попинс, че почти очаквах от торбите да се появят кафез за птици и лампион.

— Целият магазин ли изкупи?

— Не ми се присмивай, Роузи Дънкан. — Тя взе чиния и изсипа в нея гевречетата от любимата ни пекарна. — Донесох само най-необходимото.

— С толкова продукти някои хора ще си устроят банкет.

— Имаме повод за банкет, съкровище. Включи кафеварката, защото… — замълча, за да подсили ефекта. — Ще празнуваме!

— Какво?

— Първо донеси кафето и ще ти кажа. — Тя остави на масичката чинията с гевречетата и победоносно заяви: — Разкрих нещо много важно.

— Относно какво?

— Относно брат ти.

— Моля?

Силия се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Съкровище, още по Коледа чух разни слухове, обаче не ги споделих с теб. Реших, че са обичайните вашингтонски дивотии и не исках да те тревожа. Пък и знаеш, с Джеймс не сме първи дружки, затова едва ли щеше да ми повярваш. После се почувствах адски кофти, задето не те предупредих, и се чудех как да ти помогна.

— Помогна ми, приятелко. Приюти ме в най-тежкия момент, после в холивудски стил ме спаси от репортерите. Много съм ти благодарна.

— Не е достатъчно, Роузи. Поне не и за мен. Срамувах се, че и аз се числя към журналистическото братство. Ужасно е как преследваме хората, за да вземем ексклузивно интервю. В безумната надпревара с конкуренцията забравяме, че става въпрос за човешки съдби.

— Не разбирам накъде биеш.

Тя отново стисна дланта ми.

— Джеймс е спасен!

Изумих се.

— Какво? Как?

— Вчера направих пробив. Щях да ти съобщя веднага, но държах първо да стигне до ушите, на когото трябва. Преди около час моят човек ми телефонира и отидох право в „При Ковалски“, но Ед каза, че си тук. Затова напазарувах и ето ме при теб.

Сърцето ми биеше до пръсване.

— Какво е станало? — прошепнах.

— Ще ми се да се изфукам, че съм отървала Джеймс благодарение на блестящата си репортерска интуиция, но всъщност беше щастлива случайност. Така или иначе, успехът в моето поприще се дължи на късмета да се озовеш, където трябва и когато трябва… Ох, отплеснах се. И така, интервюирах дъщерята на нашия художествен директор във връзка със статия за младежите от Ню Йорк, които търсят професионална реализация в други градове. Санди е стажантка в президентството и се надява един ден да работи в екипа на най-важния човек в държавата. Вече няколко седмици си разменяме писма по електронната поща, за да науча подробности за сегашните й задължения, бъдещите цели и така нататък. Тя вече е работила за неколцина сенатори, но сега е стажантка при Джон Дарник.

— Мили Боже…

— Именно. Преди два дни ми телефонира. Беше много разстроена и ме помоли да я посъветвам. Преди няколко дни секретарката на сенатор Дарник се разболяла и се наложило Санди да я замести. Елизабет Дарник позвънила, за да говори със съпруга си, и била ужасно груба с горкото момиче. Санди се притеснила и докато прехвърляла разговора, погрешка включила функцията „запаметяване“ на вътрешния телефон. И така неволно записала съдбоносен разговор между съпрузите Дарник.

— Защо съдбоносен?

— На записа Елизабет говори как е впримчила Джеймс, от което става ясно, че мъжът й е в час с положението. Нещо повече — двамата обсъждат надълго и нашироко как да използват скандала и да изнудят скъпия ти брат и компанията му за солидна сума в замяна на мълчанието си. Санди много се уплашила, като разбрала грешката си, затова решила да се посъветва с мен.

Почувствах, че ми се вие свят от неочакваните новини.

— Как това ще помогне на Джеймс? — промърморих.

Силия се усмихна.

— Малко търпение, съкровище. Извадихме луд късмет, че Санди се обади на мен. Вярно, че я познавам от малка, но можеше да потърси много други известни репортери. Хубавото в цялата история е, че по една случайност съм близка с Том Майкълс, шеф на Комисията по вътрешно разследване към Сената. Знаех, че записаният разговор още се съхранява в телефона, а кодът за достъп до запаметените съобщения е известен само на секретарката и на още един човек…

Изведнъж ми проблесна.

— Том Майкълс! — възкликнах.

— Позна, миличка. Побързах да му се обадя.

— Ама… няма ли да си навлечеш неприятности, че знаеш тази информация?

Силия отметна глава и се засмя.

— Вероятно, ако се бях свързала — с друг човек. Обаче ние с Том сме… много стари приятели. И случайно знам, че той мрази сенатор Дарник. Прояви голям интерес към… неизправността във вътрешния телефон.

— Какво се случи после?

— Тази сутрин Том ми съобщи, че е предал записа на главния прокурор, който е бил така любезен да го направи публично достояние.

* * *

И наистина само часове след като се видях със Силия, новината гръмна по всички медии. Журналистите разпъваха на кръст сенатора и съпругата му, на бял свят излязоха разкрития и за техни предишни престъпни машинации. Сред шумотевицата участието на Джеймс в аферата почти беше забравено.

Той се върна в Лондон и тихомълком беше освободен от „Федерал Кънстракшън“, които му платиха солидно обезщетение. Доказвайки теорията ми, че има повече животи от най-щастливата котка, брат ми бързо си намери ново амплоа — медиен съветник на известни личности, представете си! — и скоро отново стъпи на крака. Не пропуснах да го информирам, че именно Силия е спасила жалкия му задник. Логично беше предвид взаимната им омраза да не ми повярва, но се оказа, че след неприятната преживелица е нов човек. Силия получи невероятно претенциозен и абсурдно скъп букет (не от моя магазин, разбира се — подозирах, че Филип Девъру има съмнителната чест да бъде предпочетен от брат ми), обаче нещо ми подсказваше, че примирието помежду им няма да продължи дълго.