Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (11)

Единайсета глава

Нейт удържа на обещанието си, а когато есента обгърна Манхатън с неземните си багри, посещенията му зачестиха. Започна да идва в магазина всяка седмица — обикновено в четвъртък следобед, когато можеше за малко да напусне работа — и приятелството ни сякаш се затвърдяваше след всеки пореден разговор. Всичко в него ми допадаше — от безгрижието, с което приемаше живота, до неподправеното му удоволствие от запознанството с някои от клиентите и уважението, с което се отнасяше към професията ми. Най-много му харесваше да си налее чаша кафе, приготвено от Вярната дружка, и да ни наблюдава как работим. С течение на времето установих, че очаквам с нетърпение поредната му визита. Казват, че противоположностите се привличат — вероятно това привличане беше в основата на приятелството между оптимиста и (несъмнено щастливата) песимистка.

Един вторник в средата на октомври сребърното звънче над вратата оповести неочакваната поява на Нейт. След като вече се виждахме повече от два месеца, бях посвикнала с присъствието му и появата му вече не оказваше съкрушително въздействие на пулса ми.

— Каква изненада — отбелязах и увих с хартия големия букет за госпожа Катцингер от епископалната църква. — Смятах, че издателският бизнес не прощава неизвинените отсъствия.

— Така си е. — Нейт се усмихна широко, лешниковите му очи проблеснаха дяволито като на палав ученик. — Затова човек си намира правдоподобни оправдания. За твое сведение днес си пенсиониран професор по история, написал книга за индустрията през осемнайсети век, когото бих искал да прелъстя.

Пропуснах двусмислицата покрай ушите си и се помъчих да се държа естествено. Госпожа Катцингер обаче иронично повдигна вежда.

— Съжалявам, господин Велик Издател, но ще отхвърля щедрото ви предложение. — Усмихнах се. Усещах приятна възбуда от шеговитата размяна на реплики. — Запомнете, че професорите от моя калибър не се поддават на прелъстяване. Все пак благодаря, че отделихте време да ме посетите. Това ли е всичко, госпожо Катцингер?

— Май да — разсеяно промърмори тя — явно в главата й се вихреха хиляди мисли. Госпожа Катцингер е от хората, които вечно са притеснени и вечно бързат, понеже имат уговорени срещи по едно и също време. Според Марни за госпожата дори нощният сън е уморително занимание. В това отношение тя е чиста проба нюйоркчанка. Доста зор видях да свикна с ритъма на живот в метрополиса. Докато в Англия хората са заети, в Ню Йорк са вманиачени. Дори времето, отделено за купуване на чаша кафе от бистрото, нарушава безумния им график. Ед се шегува, че даже бездомниците в църковния приют имат натоварен режим.

Веднъж, когато сваляше едно момиче от паството, той се хвана да помага при раздаването на безплатната супа и после ни разказа как всички клошари се оплаквали колко ценно време губят, като се редят на опашката.

Госпожа Катцингер ми подаде парите и въздъхна:

— Благодаря, Роузи. Нямаш представа колко съм заета — не стига, че купувам цветя за църквата, ами съм ужасно притеснена за матинето с кафе, което организираме другия четвъртък. Сума време ще изгубя, докато намеря сладкиши на по-изгодна цена.

— Бяхте ли в пекарната на Осемдесет и осма улица?

Тя засия.

— Чудесна идея! Тъкмо ми е на път! — Гушна като бебе грамадния букет и забързано излезе, съпроводена от шумното „довиждане“ на сребърното звънче.

— Ти си цяла енциклопедия — отбеляза Нейт. — Не приличаш на другите аранжорки на цветя.

— Точно така. „При Ковалски“ предлага на хората от квартала богата гама от услуги. Освен цветари ние сме терапевти, съветници и душеприказчици на разни редактори, избягали от работа.

— Колко очарователно!

Изчервих се и си казах, че се налага спешна смяна на темата.

— Искаш ли кафе?

— С удоволствие, благодаря — кимна Нейт, но не откъсна поглед от мен, което донякъде ме извади от релси. Съсредоточих се върху задачата да убедя Вярната дружка да направи чаша безкофеиново кафе, после с госта ми седнахме на канапето.

— Впрочем одеве не ме разбра — промърмори той. — Фразата „Колко очарователно“ се отнасяше за магазина.

Идваше ми да потъна вдън земя, задето си бях въобразила, че ми прави комплимент. Изпод око го наблюдавах как преметна сакото си на страничната облегалка на канапето и за пореден път се възхитих от ненатрапчивата му самоувереност.

— Хубаво ми е тук, Роузи. Чувствам, че мога да сваля гарда, разбираш ли? Да бъда себе си… каквото и да означава това.

— Радвам се, че съм ти в услуга… не аз, а магазинът де…

Нейт поклати глава.

— Ти си важната. Истината е, че ти си душата на „При Ковалски“. Мисля си обаче, че дори да се бяхме запознали другаде, пак щях да сваля маската си пред теб. — Животът ми… — той замълча, като че ли търсеше най-подходящите думи. — Повечето хора виждат в мен онова, което други са наложили, разбираш ли?

— Не, съжалявам.

— В „Грей енд Конъл“ аз съм вундеркиндът, който още при постъпването си на работа сключи договори с авторите на три бестселъра от класацията на „Ню Йорк Таймс“ и бързо се издигна до върха. За нашите съм любимият им и непогрешим син. За Кейтлин… всъщност не знам какво съм за нея, освен непресъхващ извор на разочарование и неудовлетвореност. А Мими сякаш вече ме е превърнала в герой на касовата документална книга, посветена на семейството й. Само ти ме приемаш какъвто съм, само ти не искаш повече, освен сегиз-тогиз да се срещаме на кафе. Не ме гледай така, Роузи, говоря съвсем сериозно. Откакто започнах да идвам тук, всичко започна да си идва на мястото. Ще ти призная — никога не ми е липсвало нещо. Само че животът ми беше… празен. Струва ми се, че ти виждаш истинския Нейт, непознат за никого. Искам да открия кой е той. Харесва ми онази моя версия, която виждам в очите ти. Затова не се стърпях и дойдох днес.

Бях поласкана, от друга страна, смятах, че Нейт се заблуждава по отношение на скромната ми персона. Първо, в никакъв случай не съм мъдра и събитията в живота ми са най-солидното доказателство. Предполагам, че просто проявявам интерес към хората, към техните съдби и характери.

Мога да ви разкажа поне за сто души, които идват в магазина — от нередовни клиенти до хора, посещаващи ни всяка седмица. Госпожа Катцингер и госпожа Шустър бяха клиентки на господин Ковалски много преди той да ме вземе под крилото си. Глория О’Кийф пък ми каза, че навремето баба й купувала цветя от този магазин, а сега самата Глория е баба и поръчва букети за рождения ден на внучката си.

Има и много посетители, които започнаха да идват, след като наследих моя прекрасен приятел и учител.

Например Били Уитман, който за пръв път стъпи в „При Ковалски“ в края на миналата година. Той е безнадеждно влюбен в своя колежка, чието бюро е в другия край на работното помещение. Най-хубавият миг в деня му е когато дамата се приближи до автомата за вода, който се намира до неговото бюро, защото тя винаги му се усмихва. Заради тази усмивка той всяка сутрин бърза да отиде на работа и макар че няма друг контакт с колежката, тя е пленила сърцето му. Всеки първи понеделник от месеца Били ни поръчва да й изпратим рози — винаги червени и винаги дузина, придружени от картичка със следния текст: „От почитател, с когото работите заедно“. До ден-днешен не се е осмелил да се подпише, въпреки че с Ед и Марни го насърчаваме да го направи. В резултат госпожица Емили Кели си мисли, че розите са от някой от шефовете, и излиза на срещи с всички подред, за да разбере кой ги изпраща, а Били се задоволява с ежедневната й усмивка и събира смелост да й разкрие тайната си самоличност.

Обичам работата си заради житейски истории като тази — все едно гледам снимки от албум или вечер бавно шофирам по някоя улица и надничам през осветените прозорци. Само че невинаги гледката е приятна. На всеки трогателен сюжет се падат по няколко, които вдъхват неприязън и печал. Например историята на непознатия, който преди известно време дойде в магазина. Той остави в душите ни такава горчивина, че при споменаването на Човека-блекбери (както започнахме да го наричаме впоследствие) Ед и Марни подхващат безкрайни тиради за човешката неблагодарност.

През цялата седмица валеше като из ведро и оборотът беше, меко казано, слаб, защото само най-смелите клиенти дръзваха да се противопоставят на природните стихии. В петък следобед работата съвсем замря, но тъкмо когато решихме да затворим, в магазина влезе Човека-блекбери. Издокаран бе със скъп тъмен костюм и елегантен шлифер и беше така погълнат от разговора по мобилния си телефон, че не обърна внимание на Ед, който прекоси търговската зала, за да го посрещне. Едва когато колегата ми се приведе към непознатия, той благоволи да регистрира присъствието му. По-късно Ед сподели с нас, че първо се е раздразнил, задето Човека-блекбери не прекъсна разговора, а само каза: „Един момент“, и закри с длан микрофона на апарата, а после заяви:

— Искам цветя.

Забелязах как Ед преглътна думите, които му дойдоха на езика, и учтиво попита:

— Какви да бъдат?

Онзи бегло огледа внушителното многообразие, равнодушно махна с ръка и отсече:

— Все ми е тая! Важното е да са скъпи. Парите не са проблем, ясно? — Преди Ед отново да проговори, Човека-блекбери пак подхвана разговора по мобилния: — Мъри, нали не си затворил? Отбих се да купя цветя за Сузи, че да не ми вземе и ризата от гърба, ако реши да ме съди… Моля? Да, разбрала е за гаджето, което забърсах във Филаделфия. Заплашва да подаде молба за развод. Отново! Какво? Няма как, известно време ще се правя на любящ съпруг. — Противният му смях още повече вбеси Ед, който се покашля и му махна, за да привлече вниманието му. — Задръж така, този нахал продавачът не ме оставя на мира. — Човека-блекбери отново закри с длан микрофона и изгледа накриво колегата ми. — Сега пък какво?

Ед стисна зъби и престорено се усмихна.

— Извинете, че прекъсвам разговора ви, сър, но искам да знам как да аранжираме цветята и дали ще ги вземете вие, или предпочитате да ги доставим на посочен от вас адрес.

Онзи въздъхна с досада и каза на човека от другата страна на линията:

— Виж, Мъри, затварям. Май в тая цветарница дават букети само след като им кажеш и майчиното си мляко. Да, точно така. По-късно пак ще се чуем. — Пъхна телефона в джоба си и вдигна ръце. — Доволен ли си?

— Да, благодаря — отвърна Ед, но сарказмът му отиде на вятъра, понеже онзи изобщо не го разбра. След като най-сетне противният тип излезе от магазина (междувременно отговори на още три обаждания и изпрати няколко имейла), и тримата вече бяхме на нокти. Нахалът изобщо не се чувстваше гузен, че е кръшнал на жена си, и престана да се шегува едва като видя отвратените ни физиономии. Даде над сто долара за букет, който не беше знак на разкаяние, а средство да го отърве от скъп развод. Печална история, но тя е само парченце от мозайката човешки съдби, които придават уникалност на този град.

— Замисляла ли си се дали в крайна сметка няма да заприличаме на Човека-блекбери? — попита ме Ед една неделна утрин, когато се бяхме разположили на виненочервените канапенца до витрината на кафене „Марко“ на Лафайет Стрийт, и похапвахме бомболони — мънички италиански понички с пълнеж от шоколад, крем карамел или конфитюр (любимите сладкиши на колегата ми). Много често идваме тук през редовните ни експедиции в почивните дни. Ед е очарован от атмосферата — от грамадните кристални полилеи и боядисаните в бяло столове с богата дърворезба до строените като войници сладкиши, застанали мирно в остъклените витрини под щанда е плот от бял мрамор. И кафето си го бива — черно и толкова силно, че може да разбуди дори колегата ми, който мрази да става рано, когато не е на работа.

— Не вярвам да станем толкова безсърдечни и цинични. — Отпих от великолепното еспресо и то ме разтърси като електричество с напрежение минимум двеста и двайсет волта.

— Вероятно, но въпреки това понякога изпитвам тревога. Страхувам се да не се затворя в пашкула на собствения си живот дотолкова, че да не ме е грижа за чувствата на ближните. Сигурно не забелязваш какво се случва, докато не стане прекалено късно.

Усмихнах се.

— Внимавай с еспресото. Май започва да те размеква, господин Айсберг.

— Подигравай се колкото щеш, но някой ден можем да се превърнем във всеки от нашите клиенти. — Той потрепери. — Напомни ми никога да не си купувам блекбери.

— Според мен телефонът не влияе на характера на собственика си — отбелязах мъдро.

— Да, но като наблюдаваш как живеят хората, сравнението с твоя живот е неизбежно. — Ед лапна още една минипоничка. — Вземи например Били Уитман — вероятно и през ум не му е минавало, че ще се влюби толкова безнадеждно, та да хвърля на вятъра стотици долари, защото не му стиска да признае чувствата си.

Не знаех каква ще е съдбата ми, но бях твърдо убедена, че няма да изпадна в положението на Били Уитман.

— Някой ден той ще се обясни в любов на Емили — отсякох. — Сърдечните въпроси изискват повече време. И не се тревожи, че същото ще се случи и с мен.

Забелязах странно изражение в сините му очи.

— Все пак е страшничко да си го помислиш — промърмори той, но внезапно забрави песимистичните си разсъждения и се втренчи в красивата млада сервитьорка, която цъфна до масата ни и пленително се усмихна.

— Здравейте, аз съм Лидия.

— Привет, Лидия.

Извърнах очи, защото ме досрамя от похотливото му изражение.

Сервитьорката се изчерви и смутено запристъпва от крак на крак.

— Желаете ли още нещо?

— Роузи, искаш ли кафе?

Учтиво отказах, макар че той изобщо не ме слушаше.

Лидия се обърна към него:

— А вие, сър?

— Още не съм си допил моето, но няма да откажа, ако ми дадете телефонния си номер.

Струва си да наблюдаваш развихрянето на Ед Серийния сваляч. Нямаше начин Лидия да устои на прословутия чар на Стийнман. Виждала съм го в действие много пъти, но продължавам да се изумявам. Само с пленителната си усмивка Ед може да накара всяка жена да се почувства уникална.

— След като ми го поискахте толкова мило… — Лидия написа номера си върху една салфетка и му я подаде. Без да откъсва поглед от лицето й, Ед грижливо сгъна салфетката и внимателно я прибра в джоба на ризата си. — Обадете ми се по всяко време след седем — добави хубавицата и лъчезарно се усмихна.

— Непременно — увери я той. — Благодаря. — Проследи я с поглед и се обърна към мен: — Защо ме гледаш така?

Засмях се.

— Невъзможен си! Излагаш ме пред хората.

Той се усмихна победоносно и отпи от кафето си.

— Просто съм в играта, Роузи, нищо повече…

— Кого виждат очите ми! — прекъсна го познат глас. Сърцето ми се сви от тревожно предчувствие. Вдигнах очи. До масата ни стоеше Филип Девъру, издокаран със скъп костюм. Беше скръстил ръце на гърдите си, гневната червенина беше избила под тена му, придобит от честите посещения в солариума, и лицето му бе добило портокалов цвят. — Талантливата Роузи Дънкан и нейният помияр пазач, ако не се лъжа.

Забих поглед в Ед и така му попречих да каже нещо, за което по-късно ще съжалява.

— Филип, радвам се да ви видя! — възкликнах неискрено. — Имате почивен ден, така ли?

Французинът презрително изсумтя:

— Някои в този бизнес могат да си позволят да водят социален живот, госпожице Дънкан. За разлика от персонала на „При Ковалски“, обслужващ предимно бабички и лелки от квартала.

Вдигнах чашата с кафе като за наздравица.

— Гордея се, че съседите ме харесват и купуват цветя от мен. Дано винаги е така.

Филип удари с юмрук по масата и сребърната каничка за кафе, чашите и приборите подскочиха. Хората на съседните маси бяха престанали да се хранят и се взираха в костюмирания мъж с портокалово лице.

— Откажи се от този занаят, госпожице Дънкан — просъска той, забравяйки учтивото обръщение. — Знам ги твоите клиенти — еснафи и голтаци, които си въобразяват, че азиатските лилии са върхът на екзотиката. Не си пъхай гагата в моя бизнес!

Измерих го с възможно най-студения си поглед и се постарах да говоря спокойно:

— Грешите, скъпи ми господине. Клиентите ми са забележителни хора и знаят за цветята повече, отколкото вие някога ще научите. Ценят естествената красота, за чието съществуване сте забравили много отдавна. — Със задоволство отбелязах, че помощничката му с вид на подплашено зайче, която бе застанала до него, ужасено ахна. Което ми даде сили да продължа с пълна пара: — Вече ви казах, че не възнамерявам да преследвам клиентите ви. Само че те ме преследват. А сега, ако не възразявате, искам да довърша на спокойствие закуската си и да се порадвам на почивния си ден.

— Не ти вярвам! — изръмжа Филип. — От къде на къде аз, най-добрият аранжор на цветя в Манхатън, ще търпя обидите на някаква бездарна цветарка, която се смята за гениална? За каква се мислиш, да му се не види?

Ед скочи на крака, преди да го възпра.

— Ей сега ще ти кажа коя е тя, префърцунен тъпанар такъв! Роузи е аранжорка с новаторски и оригинални идеи, които се приемат радушно от хората в този град. И двамата с нея разбираме, че освен красота цветята имат и душа. Помни ми думата, господин Девъру, клиентите ще луднат по нашите творения, а ти ще ни дишаш прахта и ще се чудиш какво е станало! Я си закарай оранжевия задник в оная гробница, дето наричаш търговски център, и ни остави на мира! — Той отново седна и се обърна към мен: — Да се чудиш как пускат тук такива нещастници.

Усмихнах му се. Бях трогната до дъното на душата си от кавалерската му постъпка.

— Да, истинско безобразие — отбелязах, за да налея още масло в огъня.

Филип и раболепната му асистентка се изнесоха, като пътьом изкоментираха нахалството на някои некадърници.

* * *

Хората имат различни вкусове по отношение на цветята. Изтръпвам, като си помисля кое е любимото цвете на Филип. Силия е много придирчива в това отношение, а зюмбюлите и жасминът са й най-омразните. Ето защо в работата си се ръководя повече от психоанализата, отколкото от естетиката.

Веднъж Силия ме попита на какво цвете оприличавам работещите в „При Ковалски“ и аз отговорих, без да се замисля. За мен Ед е като декоративен бодлив храст — окичен с красиви цветове, но криещ тайни под бодлите си. Марни е същински гербер — цветна, ексцентрична и оригинална. Господин Ковалски ми приличаше на хризантема със сложни цветове, но някак позната и достъпна. Силия пък е гладиола — дръзка и ефектна, презирана от някои и неустоима за други. Колкото до мен… май името ме издава: аз съм типична роза — на пръв поглед пълна с живот, но и защитена от бодлите. Те ми помагат да не трепвам пред бъдещето.

Ако трябваше да добавя към списъка и Нейт, щях да го оприлича на непретенциозната маргаритка, която без свян показва багрите си на всички и не се интересува от мнението им, но (също като гъстите листа, обгръщащи стъблото й) прикрива сложния си характер.

Засега се задоволявах да се радвам на дружелюбната външна обвивка на Нейт, но след всяка наша среща се убеждавах, че вътрешните му терзания ще излязат наяве. Само не знаех кога ще се престраши да ги сподели с мен.

Силия продължаваше живо да се интересува от приятелството ми с него и държеше да анализира всяка нова фаза. Най-често избираше за място на разпита или апартамента си, или някое от любимите си кафенета и бистра.

— Обожавам късната закуска, която заменя обяда! — възкликна една съботна сутрин и намаза с масло парче препечена козуначена кифла. — Който я е измислил, незабавно трябва да бъде канонизиран!

— Може би някъде са му издигнали статуя — отбелязах. — Или са кръстили палачинка на негово име.

Късната закуска е институция в Ню Йорк, особено през уикендите и най-вече в моя квартал. Малко след пристигането ми в мегаполиса Силия ме отвори на този обичай, любим на безброй хора, обслужвани от безброй заведения. Днес бяхме в бистрото на Ани, намиращо се на три преки от апартамента на приятелката ми, похапвахме яйца, палачинки, козуначени кифли и препържен бекон, придружени от силно кафе с вкус на шоколад. Малкото, но кокетно заведение се помещава в сутерена на стара къща, където според градската легенда по време на сухия режим през двайсетте години на миналия век имало незаконна кръчма, радваща се на многобройна клиентела. Бистрото на Ани беше любимо на Джери и той беше прекарал тук много щастливи уикенди, ухажвайки Силия. Макар да не си го признава, тя продължава някои традиции от семейния им живот. Мисля, че по особен начин й действат успокояващо.

На масите се побират най-много двайсет души; днес заведението беше претъпкано и отвън се виеше опашка.

— Май дойдохме тъкмо навреме — отбелязах. — Още няма десет и половина, а отвън вече се редят.

— Според майка ми трябва да се посещават само ресторанти с чакащи да влязат — усмихна се приятелката ми. — Няма доверие на заведения, в които не се стичат тълпи хора. От друга страна, тя не обича да чака. Безброй пъти сме минавали край ресторанти с празни маси, само и само родителката ми да се нареди на опашка пред друго заведение, а после цяла вечер да се жалва колко дълго е чакала. Накратко, няма угодия. Но… такава си е мама — най-щастлива е, когато е нещастна.

— Но ти я обичаш, нали?

Силия приглади карираната кърпа на скута си:

— Разбира се. Само дето понякога ми е адски трудно. Разбираш ли, взаимоотношенията ни са доста сложни. Мама има големи амбиции за мен — иска й се: кариерата ми да е по-успешна, да се радвам на по-добро здраве и на повече късмет в любовта. Не ме разбирай погрешно — загрижеността й е трогателна, но в крайна сметка тя вечно е недоволна от постиженията ми и от положението ми в обществото. Я кажи… — лицето й се разведри, което беше знак, че скоростно превключва на друга тема. — Как я караш? Чух, че миналата седмица с Нейт сте били в музея на Ногучи на Лонг Айлънд.

— Информацията ти е вярна. Останах поразена от изложените творби.

— Забелязвам промяна в отношенията ви. За пръв път се срещате извън магазина.

Усмихнах се.

— Нейт искаше да провери дали разговорите ни имат същото въздействие, ако ги провеждаме в друга обстановка. Оказа се, че действат.

— Да разбирам ли, че другата обстановка е разкрил нещо повече за намеренията си относно Кейтлин?

Въпросът й беше уместен. Странното обаче беше, че макар в събота с Нейт да разговаряхме цели четири часа, въобще не помнех какво си казахме. Не бях ходила на Лонг Айлънд, а той познаваше един от уредниците на музея и предложи да го разгледаме. Бях поразена още щом видях сградата, докато минавахме по моста Рузвелт, по който навремето великият скулптор всяка сутрин отивал на работа. Творбите му от мрамор, алабастър, глина, стъкло и други материали ми вдъхнаха страхопочитание. Забелязах, че оказват същото въздействие на другите посетители, защото във всяка зала цареше благоговейна тишина.

В съзнанието ми се беше запечатал само един малък епизод. Докато се разхождахме в притихналата градина от скулптори на Ногучи, обляна от меката есенна светлина, отбелязах, че тук е прекрасно. Нейт се загледа в каменна фигура, по която се стичаше вода, и промълви:

— Спокойно е. Помага да се освободиш от бремето на мислите.

— Какви мисли?

Той въздъхна. Стори ми се, че усещам как грижите натежават върху широките му плещи.

— Всякакви, Роузи. Понякога ми се иска животът да е като тази градина — подреден и спокоен.

— На теория е прекрасно. Но ще те подлуди.

Нейт се обърна и ме изгледа.

— Защо?

Потупах го по рамото.

— Като кореняк нюйоркчанин ти си закърмен с хаоса и непредсказуемостта. Ако животът ти беше спокоен и организиран, щеше да жадуваш за тръпката.

Характерната асиметрична усмивка озари лицето му.

— Явно ме познаваш много добре.

Поредният въпрос на инквизиторката Силия ме върна към настоящето:

— Добре, какво ти каза после? Спомена ли Мими или Кейтлин? Или когото и да било? — Тя се взираше в мен като дете, изгарящо от нетърпение да види Дядо Коледа.

— Не. Помълча и заговори за друго — отвърнах, прободох с вилицата рохкото яйце в чинията си и загледах как жълтъкът се стече върху палачинките. — Така или иначе, останах с впечатлението, че няма намерение да се раздели с Кейтлин. От време на време протестира и се вдига на бунт, но накрая си остава с нея.

Младежът и девойката на съседната маса се изкикотиха и се хванаха за ръце. Със Силия ги загледахме и след малко промълвих:

— Не ти ли се струва понякога, че животът продължава за всички, освен за теб?

Силия печално въздъхна:

— Не понякога, а много често, Роузи. Прекалено често.