Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (25)

Двайсет и пета глава

В деня преди бракосъчетанието на Дейвид с Ед натоварихме цветята в буса и потеглихме за Хамптън. Исках до вечерта да сме готови с най-големите аранжировки и за пръв път си позволих да затворя магазина, та целият екип да помага.

Бяхме обслужвали и други венчавки, но те бледнееха в сравнение със сватбата на Литгоу, която щеше да е епично събитие в прекия и преносния смисъл на думата. Нямаше как да не си помисля, че Джордж и Фийби са се престарали, за разлика от последния път, когато бяха организирали сватбата на сина си. Храната беше поръчана в най-изискания манхатънски ресторант, по моравата щяха да се разхождат десет бели пауна, Джордж беше ангажирал целия обслужващ персонал на любимия си хотел в Бостън и голям оркестър, да не говорим за безброй други безумно скъпи глезотии.

Дейвид и Рейчъл бяха пожелали гостите да минават през море от лилии, божури и гардении — от стъпалата към къщата през всички стаи чак до оранжерията, която щеше да е най-пищно украсеното помещение. Реших да направим дълги гирлянди от трите вида цветя, комбинирани с декоративна зеленина и бял бръшлян, и да вплетем в тях стотици бели лампички. С тях щяхме да украсим масите и да обточим вратите към оранжерията. Лилии, божури и гардении щяха да красят и мястото, където щяха да седят гостите на брачната церемония. Работата беше прекалено много дори за петима души.

Въпреки ранния час в разкошната къща на семейство Литгоу кипяха трескави приготовления. С Ед оставихме в буса Марни и младежите и тръгнахме да търсим Рейчъл или Дейвид, като се провирахме през работници, хора от охраната и от фирмата, организираща сватбата.

Колегата ми се озърташе наляво и надясно, накрая подсвирна.

— Абе тези са откачили. Нормален човек не може да иска такъв цирк. Та нали сватбата е тайнство, свещен съюз между двама влюбени!

С риск за живота си се провряхме под две дървени стълби, на които се бяха покатерили шишкави лелки и опъваха приветствен плакат за младоженците. Шеговито сръчках Ед.

— Брей, какъв романтик се извъди!

— Говоря съвсем сериозно. Организирането на сватби се е превърнало в цяла индустрия, която изнудва хората да хвърлят луди пари за ненужни дивотии.

— И ние ли сме изнудвачи?

Ед спря да направи път на човек, който тикаше грамадна количка, натоварена с тежки тапицирани столове.

— Как можа да го кажеш, Роузи! Ние задоволяваме потребностите на клиентите и не им пробутваме безполезни боклуци. Ще ми позволиш ли да ти напомня, че цветята на една сватба никога не са прекалено много?

— Мисля, че тази венчавка ще обори теорията ти. — Усмихнах се, въпреки че умирах от притеснение дали ще се справим с предстоящата работа. Погледнах си часовника и добавих: — Дано в тази лудница открием младоженеца или булката, за да одобрят графика ни. Иска ми се да освободя хората до шест вечерта. За кога си запазил стая в хотела?

Той направи справка в бележника си.

— Ще е свободна след пет и половина. Вечерята е в осем, ако решим да поръчаме.

— Управата не възразява ли, че ще работим в стаята?

— Напротив. Управителят ще ни предостави още една за работно помещение плюс кафе машина.

— Много мило. Без кафе няма да издържим.

— Кой спомена за кафе? — Дейвид изникна от оранжерията. — Ще изпратя да вземат от „Старбъкс“. Колко искате?

— Пет — и за хората ни. — Ед се здрависа с него.

— Първо се подпиши. — Подадох му графика, в който подробно беше описано къде ще работим през деня. Внезапно се върнах назад във времето, когато работехме рамо до рамо за организирането на злощастната ни венчавка. Господи, какво привличане имаше помежду ни дори когато се занимавахме с най-прозаичните задачи! Още го усещах, но вече не изпитвах тъга, дори ми беше приятно. „Най-после загърбих миналото и продължавам напред — помислих си и се усмихнах на някогашния си годеник. — Вече всичко ще е наред“.

Дейвид се подписа и предложи:

— Ако ви е необходимо работно помещение, обърнете се към Жан Клод, организатора на сватбата.

Въпросният Жан Клод се оказа професионалист до мозъка на костите си: любезен и дори сервилен към клиентите, неумолим и дори безмилостен към всички останали. Напомни ми на цирков дресьор, а подчинените му — на покорни животинчета, които подскачаха и тичаха след всяка негова команда. Заварихме го да ругае трима общи работници, които безпомощно се кокореха срещу него.

— Не, тези маси тука останат! Ти! Защо тука още? Трхябваше да рхедиш маси точно в трхи и петнайсет! Загубил часовник, а? — Той се обърна, видя ни и претърпя светкавична метаморфоза от строг фелдфебел в добронамерен симпатяга. — Мадмоазел Дънкан, боку мен прхиятно! Аз надявам всичко вас устрхойва.

— Да, благодаря. Предпочитам да започнем от оранжерията, ако не възразявате.

Жан Клод се консултира с бележника си, дебел колкото томче на Дикенс, и кимна.

— Аз погрхижа вас не безпокоят. — Извърна се и кресна на работниците: — Вие чули? Не бива прхечи на мадмоазел и мосю!

С Ед едва сдържахме смеха си, но още се кискахме, когато стигнахме до буса.

— Какво е толкова смешно? — поинтересува се Марни.

— Ще видиш. — Ед отвори задната врата и се качи в буса. — На работа, приятели.

През годините, след като господин Ковалски ни напусна, често се питах какво би казал за по-големите поръчки, с които се наемахме. Той твърдеше, че е прекалено стар да рискува и че експериментите са за млади хора като мен. Сигурно щеше да получи инфаркт, ако се захванеше със сватбата на Литгоу. Въпреки че и петимата не си позволихме нито минута почивка, в пет следобед още не бяхме довършили гирляндите. Забелязах как Марни и помощниците ни тайно си поглеждат часовниците и дръпнах Ед настрани.

— С това темпо няма да свършим преди седем. Хората ни капнаха от умора, пък и ще пътуват доста, докато се приберат у дома.

Той се почеса по темето и въздъхна:

— Права си. Да видим дали ненадминатият Жан Клод ще ни отпусне неколцина свои роби, за да ни помогнат с гирляндите.

— Гениален си! — Той тръгна да изпроси аудиенция от френското величество, а пък аз повиках Марни, Джослин и Джак. — Тръгвате си, щом довършите украсата на стълбището.

— Ами гирляндите? — попита Джослин.

— Ще се справим и сами. Хотелът е наблизо, ще отидем пеш, когато свършим. Справихте се блестящо!

Докато Ед организираше импровизираната бригада, аз обиколих къщата, за да се уверя, че украсата е изпипана до най-малките подробности. Някой застана зад мен тъкмо когато оглеждах арката над вратата към оранжерията.

— Надминала си себе си — прошепна Дейвид и горещият му дъх парна ухото ми. — Невероятна красота!

Извърнах глава и видях, че е вперил в мен очите си, които на тази светлина бяха тъмносиви като графит. Изведнъж се почувствах безкрайно уязвима.

— Благодаря — промълвих. — Хората ми се справиха блестящо.

— Но дизайнът е твой, нали?

— И на Ед.

— Все пак ти вземаш решенията, Роузи.

— В повечето случаи се съветвам с него, затова в известен смисъл и той е шеф. — Обърнах се към арката и измъкнах един божур, който беше започнал да вехне. — Все пак благодаря за комплимента — идеята се оказа сполучлива.

— Ще имаш ли време за едно питие, преди да си тръгнеш?

— Надали. С Ед имаме още много работа.

Дейвид умоляващо протегна ръце.

— Не ми отказвай. Няма да те задържа кой знае колко.

— Привършихме тук. — Ед изникна до мен. — Тръгваме ли?

За части от секундата взех решение.

— Ами… още не съм огледала всичко — отвърнах и видях как Дейвид се поусмихна. — Ти върви, ще дойда след около половин час.

Той погледна Дейвид, после впери очи в мен.

— Сигурна ли си? Искам да си отпочинеш, преди да продължим работа.

— Бъди спокоен, ще си почина. Все пак ще довърша „инспекцията“. Знаеш колко държа на детайлите.

— Уви, знам. Дейвид, обещаваш ли тя да си тръгне след половин час?

— Гарантирам.

— Знам я каква е — намисли ли си нещо, губи представа за времето — продължи да каканиже Ед, без да помръдне от мястото си.

Забелязах как Дейвид потропва с крак — признак на раздразнение, известен ми от времето, когато работехме заедно в лондонската агенция.

— Не се безпокой, приятелю — обърнах се към колегата си. — Няма да се бавя.

Той отново изгледа изпод око младия господин Литгоу и неохотно се отдалечи. Последвах Дейвид през лабиринт от стаи до голяма библиотека в дъното на къщата. Той отвори шкафа с бутилки, скрит в старинен дървен глобус, наля кехлибарена течност в две чаши и ми подаде едната.

— Уиски с малко вода. — Печално се усмихна и добави: — Както го предпочиташ.

Сърцето ми се сви. Невероятно, че след почти седем години помнеше такава подробност.

— Да отидем в оранжерията — продължи той. — Ще поговорим, докато си вършиш работата.

Декорът за сватбената церемония наистина беше зашеметяващ. Цветята, столовете с позлатена украса и беседката, появила се като по чудо, създаваха много романтична, макар и малко кичозна атмосфера. Докато обикалях оранжерията, чувствах, че Дейвид не откъсва поглед от мен. Странното му поведение ме изнерви, затова подхванах банален разговор:

— Рейчъл доволна ли е от подготовката?

— Нарочно не дойде днес. Предпочита изненадата.

— А вашите? Нима са прогонени от собствения си дом?

— Гостуват на приятели.

Лаконичните му отговори още повече ме изнервиха. Опитах друг подход:

— Е, как се чувстваш? — Дейвид не отговори, но погледът му сякаш прогаряше гърба ми. — Притеснен? Уверен? Отегчен?

Той пристъпи по-близо и промърмори:

— Мислех си…

— Какво?

Застана до мен. Погледнах го изпод око и видях, че изглежда много сериозен.

— Днес наблюдавах трескавата подготовка и осъзнах какво съм пропуснал преди…

Думите му напълно сринаха отслабналата ми защита.

— Дейвид… — прошепнах.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Не е каквото си мислиш. Нека ти обясня. Навремето бях така погълнат от подготовката на нашата сватба, че не можах да изпитам нито радост, нито щастие. Извинявай.

Поуспокоих се и се усмихнах.

— Ти извинявай, Дейвид. Толкова дълго си мислех за теб като за злодей, че сега ми е трудно да отвикна.

— Имала си право, Роузи. Дадох ти достатъчно поводи да ме мразиш… Имаш ли още работа?

— Само да огледам украсата на беседката и приключвам.

— Красиво е. Идеята да монтираш лампички сред цветята е много оригинал на. Между другото, баща ми доста се е затруднил, докато намери беседката. Представяш ли си, една компания в Мейн се е специализирала в доставяне на беседки за сватби във всички страни по света!

Засмях се.

— Всъщност не се учудвам. Надали подозираш колко професии процъфтяват благодарение на капризите на младоженките.

— И повечето им представители са ангажирани за моята сватба — подсмихна се той и се почеса по тила.

— Забелязах. — Усетих как искрата помежду ни отново пламва. — Пауните ми идват малко в повече.

— Идеята е на Жан Клод. — Дейвид заговори с френски акцент, подражавайки на харизматичния организатор на сватбени тържества: — „Пауни задължителни, мосю Литго! Гости бъдат боку сюрхпризе. За мен бъде срхам, ако пауни няма“. А Рейчъл го подкрепи с две ръце: „Миличък, не може без пауни!“. Срещу четиристотин долара ще получим и тази екстра.

— Ох, как го имитираш! Открай време си гениален актьор.

— Само дето навремето се провалих в ролята на жених.

— Вярно е — кимнах. Хрумна ми, че само преди няколко месеца шегата му щеше да разбие сърцето ми. А сега ми беше забавна.

Дейвид се усмихна. Стори ми се, че в усмивката му има нещо особено.

— Вече не ми се сърдиш, нали? — промълви.

— Май да.

— Може ли да кажа нещо?

— Давай.

Той дълбоко си пое въздух и ме погледна в очите.

— След толкова години те срещнах отново и получих прозрение. Открай време знаех, че си необикновена жена, но сега си… сега нещо се е променило. Може би си по-силна. Какъв глупак съм бил да те изпусна! — Пресегна се и аз машинално стиснах дланта му. Сърцето ми биеше толкова силно, че ушите ми бучаха. — Прости ми, че разбих сърцето ти… Не ме гледай така — знам, че нямам право да го искам. Скъпо ще си платя за глупостта.

Поклатих глава.

— Престани! Да загърбим миналото и да продължим напред. Вече не ти се сърдя и съжалявам, че те мразех. Бях дълбоко наранена, но не биваше да позволявам болката да ме наранява отново и отново…

— Не се извинявай.

— Ами ако го искам?

— Невероятна си. Господи, Роузи… — Пусна ръката ми и замилва лицето ми, пристъпи още по-близо, усетих горещия му дъх, после устните му се впиха в моите. Най-ужасното беше, че му позволих да ме целуне. Спомените за съвместния ни живот превзеха съзнанието и сетивата ми, поддадох се на страстта, скрита дълбоко в сенките на миналото. След миг се осъзнах, потреперих от отвращение и го отблъснах.

— Какви ги вършиш, да му се не види!

Той пристъпи към мен, лицето му се изкриви.

— Мислех, че го искаш…

— Не! Не! Утре ще се жениш. Какво те прихваща?

— Роузи, чуй ме! Влюбен съм в теб. Влюбих се отново още щом те видях в кабинета на Нейт. Навремето сглупих. Не осъзнавах какво имам. Но сега си тук… двамата сме тук. И времето е наше.

— Наше ли? Нещо бъркаш, драги. Помежду ни няма нищо, абсолютно нищо!

Дейвид ме хвана за раменете и умоляващо ме изгледа. Забелязах, че се е просълзил.

— Роузи, обичам те! Да избягаме заедно. Довечера. Ще изкупя вината си, ще направя всичко възможно да наваксам за любовта, от която беше лишена толкова дълго. Позволи ми да те обичам, Роузи. Още имаме време.

Призля ми. Заотстъпвах назад, грабнах си чантата и извиках:

— Огледай се, Дейвид! Тук утре ще се венчаеш за Рейчъл! Редно е да мислиш за нея, а не за мен.

— Ами ако не мога?

— Стига глупости!

— Повярвай ми, Роузи! Непрекъснато мисля за теб. Опитвам се да те прогоня от ума си, но не мога.

— Млъкни! Ти… ти не знаеш какво говориш.

Той прокара пръсти през косата си.

— Никога не съм бил толкова сигурен. Преследваш ме и в сънищата ми, Роузи Дънкан. Няма да допусна да принадлежиш на друг, чуваш ли? Беше моя и отново ще бъдеш! Почувствах го, докато се целувахме. И ти го усети, нали?

— Не…

— Нима? Не отричай, Роузи. Отвърна на целувката ми. Още ме желаеш. Признай го поне пред себе си! Нищо не се е променило помежду ни. Едновремешната магия е жива. А това… — той посочи безукорните цветя около нас — … това няма да го има след два дни. Нито ме интересува. Искам само теб и нищо друго. Тази нощ ще станеш моя, по дяволите глупавите приготовления!

Изгледах го и внезапно ме осени прозрение, от което още повече ми призля.

— Историята се повтаря, така ли? — прошепнах. — Тъкмо това се е случило предишния път. — Той понечи да възрази, но от гърлото му не излезе нито звук. — Права съм, нали?

— Сглупих, Роузи…

Гневът ми даде нови сили.

— С коя избяга? — креснах. — Коя беше тогава?

— Роузи, аз…

— Коя беше?

— Не е важно. Не държах на нея.

— Очевидно си държал достатъчно, за да не се явиш на сватбата ни.

Дейвид изпъшка и с длани закри лицето си.

— Върнахме се на отправната точка! Явно не си ми простила. Не може ли да сложим кръст на миналото?

— Явно ти не можеш.

— Виж, допуснах грешка. Изпаднах в паника. След като се разделихме онази вечер, отидох в един бар, запознах се с някаква жена — да му се не види, дори не знам името й! — и се събудих в четири сутринта с ужасен махмурлук. Тогава превъртях. Не можех да се върна при теб след… след стореното. Отидох с колата до една денонощна закусвалня в покрайнините на града и телефонирах на Ашър да се срещнем там. Докато го чаках, ти написах писмо на единствения лист хартия, който намерих в джоба си. Да, от другата страна беше твоята бележка, но какво друго можех да сторя? Ашър ме умоляваше да размисля, обаче аз отказах и отпраших с колата, преди той да ме спре. Знаех, че е почтен до мозъка на костите си и все пак ще ти предаде писмото. Следващите три месеца минаха като насън. Преспивах в някой мотел и на другата сутрин отново потеглях без цел и без посока. Не бях на себе си, превърнах се в развалина. Обадих се само на баща ми, след като свърших парите. Помоли ме да се върна у дома и аз се подчиних. Каза ми, че се е разбрал с теб, и с това позорната история приключи. Но запомни — избягах, защото ти не заслужаваше да си омъжена за човек като мен.

— Ами Рейчъл? Тя какво заслужава? Ако утре се събудиш в моето легло, и това ли ще е грешка?

Дейвид се отпусна на един стол и безучастно се втренчи в мен. От пламенността му нямаше и следа, приличаше на изплашено дете. Никой нямаше да ме обвини, ако в този момент му нанесях фатален словесен удар, само че вместо неукротим гняв изведнъж изпитах състрадание. Върнах се и седнах до него.

— Прекрасна двойка сме с теб, а? Единият се страхува от обвързване, другият още носи дълбоките белези от обвързването.

Дейвид кимна и сломено прошепна:

— Прости ми, Роузи.

— Обичаш ли Рейчъл?

— Да… да, обичам я.

— Тогава утре се ожени за нея. — Колко странно, че бях изрекла почти същите думи в навечерието на друга сватба.

Той наведе глава.

— Как да съм сигурен, че не греша?

Потупах го по коляното и се усмихнах. Внезапно ме осени прозрение — вече знаех как да го убедя.

— Заради всичко това! Огледай се, Дейвид!

— Не разбирам… — измънка той.

— Слушай внимателно… Важно е само едно — че след катастрофата с нашата сватба, след грандиозния скандал и хорските одумки, ти се решаваш да минеш по същия път с Рейчъл. Което означава, че я обичаш. Одеве каза, че след нашето фиаско си бил развалина. Което означава, че би рискувал отново само ако си много влюбен. Не позволявай на страха да ти попречи да си щастлив. Ако наистина обичаш Рейчъл, направи я утре своя съпруга. Нека тя те завари пред олтара. Никоя жена не заслужава онова, което причини на мен. — Станах и излязох без нито дума повече.