Василий Ян
Чингис хан (79)

Глава четвърта
Последната страница на книгата

Упоритият и търпеливият ще види благоприятния край на започнатото дело.

Хаджи Рахим

Туган и Бент-Занкиджа вървяха рамо до рамо по безмълвните пустинни улици на разрушения град. Туган водеше коня си за поводите. Глухо се разнасяше звукът на копитата сред напуснатите сгради. И двамата си спомняха за далечните дни на юношеството, изминало в шумната Гурганджа, в дома на загиналия по време на разлива на реката стар Мирза-Юсуф.

— През всичките тези дълги години на скитания мислех за теб, Бент-Занкиджа.

— Ето я отново пред теб другарката ти от детинство. И на мен също ми се наложи да видя блясъка на мълнията и да чуя гърма, който разтърси цялата ни земя… Но там, където яростната буря поваля могъщи дъбове и платани, там понякога се спасява невредима малката мишка — и аз се спасих!

— Разкажи ми какво се е случило с теб през тези страшни години?

— Слушай какво стана с мен. Когато монголите ме плениха в Бухара и ме накараха да пея на техния свиреп владетел тъжни песни за гибелта на Хорезъм, той ме похвали и заповяда да ме държат в походния му хор от китайски певици…

Заедно с него ходих навсякъде, където отиваше и този изтребващ хората човек. Веднъж Чингис хан започна да се оплаква от болки в очите, от това, че вместо една луна, през него плуват две луни, че вместо един джейран в степта му се привиждат направо три. Той мислеше, че злите духове се шегуват с него. Монголските шамани се молиха и танцуваха пред хана, но не успяха да изгонят злите духове, лекарите се страхуваха да се докоснат до него и го гледаха с ужасени очи. Само пристигналият в лагера на хагана стар арабски „кадах“^[1], наричан Зин-Забан, храбро се нае да излекува „разтърсилия Вселената“. Той действително бързо помогна на Чингис хан. Свирепият владетел остана доволен и попита каква награда иска арабинът? Старият лекар не поиска съкровища, а само показа с пръст една певица от женския хор и тази певица се оказах аз! Чингис хан заповядва да ме дадат на лекаря. Старецът ме затвори в ендеруна^[2], където аз пеех за черните къдри на юноша и за бенката на бузата. Лекарят ме чу и ме преби с пояса си. Аз започнах да пея за войната. Старецът пак започна да ме поучава с полуобработения ремък. Тогава избягах от него и ме приютиха в походната си шатра жените от толкова презираното от нас скитническо племе на огненопоклонниците люли. Ходех загърната като тях в черно покривало, и никой не ме издаде… Но старият кадах отиде да се жалва от мен на страшния владетел Чингис хан и да умолява войниците му да ме търсят… Монголският господар така освирепя, че всички около него изпопадаха на земята, скрили лица в дланите си… „Как си се осмелил да изпуснеш от ръцете си моя подарък? — викаше Чингис хан. — Как не си успял да подчиниш на волята си твоята жена? Мъж, когото не го слуша жена му, не смее да живее в моите владения! Хванете го!“ И палачите хванаха бедния стар лекар и веднага му отсякоха умната побеляла глава. „Каква страшна развръзка!“ През това време аз живеех при племето люли. Когато разбрах, че Хаджи Рахим седи в клетката, започнах да му нося хляб, орехи, грозде… помагах му да пише…

— Ти самата, преследвана, си му помагала на него?

— На всеки три дни отивах в тъмницата и предавах на Хаджи Рахим няколко листа чиста хартия, я той крадешком ми протягаше написаните за трите дни свои спомени. След като препишех на спокойствие в шатрата тези листа, аз ги връщах на Хаджи Рахим и след три дни отново получавах новите страници от разказа за нашествието на монголите в Хорезъм… И така, едновременно с тази книга, която пише в клетката си Хаджи Рахим, при мен се трупат листи от втора такава книга, преписана от моята ръка. Да бъде благословена паметта на Мирза-Юсуф, че ме научи да пиша!

— Ти си извършила велико дело — каза Туган. — Ако злобните имами изгорят записките на Хаджи Рахим, ние ще имаме стоте листа и внуците ни, и правнуците ни ще четат повестта на Хаджи Рахим за злодеянията на Чингис хан…

Те се приближиха към брега на бързата мътна река. Тук стояха опушените кожени шатри на племето люли.

В подножието на стария платан, на парче килим, Бент-Занкиджа постави купчина хартиени листа. Ярката луна, издигнала се над развалините на Самарканд, осветяваше жълтите страници, където с равни строфи се излагаше повестта на скиталеца. Бент-Занкиджа се отпусна на килима и като събираше листите, говореше:

— Хаджи Рахим е много отслабнал, затворен е в хладна клетка, която никога не се осветява от слънцето, но никога не е унивал, сякаш го грееха собствените му пламенни мисли… Той вече пише с мъка… Виждаш ли как в тези строфи буквите му подскачат! Чуй какво е написал на последната страница…

Бент-Занкиджа взе изписания с арабско писмо лист хартия и започна да чете:

— „… моят изтъркан калем дописа последните строфи от повестта за набега на безпощадните монголи над цветущите долини на нашата родина… Покрит с праха и мръсотията на усърдието, съставителят на тази книги би искал да каже още много за тези малодушни хора на Хорезъм, които не се решиха самоотвержено да излязат да се бият с жестокия изтребител на мирни племена, свирепия Чингис хан…

… Ако всички хорезъмийци твърдо и единодушно бяхме вдигнали меча на гнева, и без да се щадим яростно се бяхме хвърлил срещу враговете на родината, то високомерните монголи и червенобрадият им владетел нямаше да се задържат и половин година в Хорезъм, а завинаги биха се скрили в далечните си степи…

… Монголите надделяха повече заради несъгласията, отстъпчивостта и робската нагласа на противниците им, отколкото заради силата на кривите си мечове… Смелият Джалал ад-Дин показа, че с малък отряд отчаяни джигити той съумя да разбие монголските пълчища…

… Но калемът пада от изстиващите ми пръсти… Силите на дервиша скиталец отслабват, а дните бягат, приближава денят на разплатата… И аз мога да напиша тези няколко строфи от стихотворението на поета:

Като пролетен дъжд

Като есенен вятър

Изчезна моята младост!

 

Аз се задържах в този живот,

А водачът на кервана

Вече натовари камилите

И бързо тръгна по пътя…

… Ще кажа на прощаване на моите неведоми читатели: «Надменните имами и надулите се от важност улеми ме упрекват в неверие! Злобно и глупаво е късогледството им! Неверие, такова като моето, не е лесно и празно дело». Няма по-твърда и пламенна от моята вяра: в победата на мислителя над тъпоумните палачи, в победата на угнетения труженик над свирепите насилници, в победата на знанията над лъжите! Аз знам, че ще настанат по-добри времена, когато правдата, грижата за човека и свободата ще поведат родината ни към всеобщо щастие и светлина! Ще дойде, ще стане!“

Бент-Занкиджа допря до устните си тънък смугъл пръст с три сребърни пръстена, помисли, сключила извитите си вежди, старателно подреди изписаните листи и ги загърна в парче пъстър плат. Вдигна блестящите си черни очи към Туган и каза шепнешком:

— Сега ще извикам трима смели юноши от племето люли… Ще отидете при ямата на избитите, за да измъкнете Хаджи Рахим. Нощта е дълга и не е свършила! Ще го спасим!