Метаданни
Данни
- Серия
- Нашествието на монголите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Чингиз хан, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Гергана Стойчева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2016)
- Корекция
- plqsak (2017)
Издание:
Автор: Василий Ян
Заглавие: Чингис хан
Преводач: Гергана Стойчева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Технически редактор: Валентин Иванов
ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873
История
- — Добавяне
Глава пета
В татарския лагер край Калка
Субетей-багатур заповяда да опънат юртата му на висок хълм край морския бряг, около устието на ленивата мътна река.
Нукерите весело изпълниха заповедта, защото предчувстваха престой и отдих. На дванайсет камили докараха няколко събрани юрти. На камилите седяха изплашени кипчакски пленници с островърхи плъстени шапки. Докато поставяха полукръглите решетки и обтягаха върху тях бели плъстени парчета, които здраво привързваха с пъстри тъкани въжета, те пееха, каквото искаха монголите. Субетей запита начумерен:
— Защо три юрти?
— В едната ти ще размишляваш, другата е за любимите ти ловни барсове, а без трета не може — в нея затворихме за теб най-красивите кипчакски пленнички, които умеят да пеят и танцуват.
Субетей възрази:
— Угга! (Не!) Нека във втората юрта реват барсовете, а в третата нека да ми готви старият Саклаб. Кипчакските пленнички да не ми пречат в похода — раздайте ги на стотниците.
С котели, големи дървени лъжици и дълги ножове на пояса си, Саклаб се разположи в третата юрта. Високият, мършав и костелив роб с посивели коси бе пленен от татарите на пътя край Астрабад. Нукерите обясниха тогава на Субетей: Този старик урус е бил готвач на мирзата на самия Хорезъм шах Мохамед и е намислил да избяга в родината си. Говори на всякакви езици и умее да готви всякакви ястия. Ще ти приготвя и пилаф с бадеми, и чилаф[1] със сливи, и кайма от грах, и каймак от сметана, и халва, и баклава. С него е и ето този мълчалив юноша на име Туган. Той ще помага на Саклаб да приготвя храната.
Тогава Субетей се разсърди и каза:
— Стига ми и само старикът, за да ми приготви обяд. Не ми трябват никакви помощници. Всеки обича да помага край котела. Този юноша въоръжете с меч и му дайте от табуна плешив, дръглив кон. Пратете го в предната стотна и нека там се учи на военно дело. Ако от него стане добър воин, то скоро ще получи и добър кон, и седло, и броня. А ако е лош воин, ще го убият в първата схватка. Няма да е голяма загуба!
В юртата с бял връх, обърната с отвора си на юг, към морето, Субетей седеше на възглавница до входа. Дълго гледаше с удивление сивото неспокойно море, където и водата, и вятърът, и рибите, а дори и летящите над вълните птици са съвсем различни от тези в сините езера на монголските степи. Отдалеч се засилваха към брега еднообразни вълни и в мъглата на синевата понякога се показваха белите платна на чуждестранни кораби — но се бояха да се приближат към заетата от татарите земя.
Тук са свободната степ, високата трева, езерцата с плаващи птици. Наоколо пасе добитък, заграбен от кипчакците: биковете бяха бели и дългороги, овните — тлъсти, отглеждани предимно за месо, също бели; и плъстта при кипчакците е бяла, и юртите също. Воините на Субетей всеки ден ядяха месо и, без да се занимават с нищо, се търкаляха на персийки килими. Понякога монголските ханове-хилядници излизаха на лов със соколи или устройваха надбягвания, за да изпитат конете — своите, монголските, и плячкосаните по пътя: тюркменски, персийки, кавказки и други.
Нагоре по течението на река Калка, вторият пълководец — Джебе-нойон, опъна юртата си върху една могила насред степта. Наоколо се простираше зелена равнина. През нея на север се спускаше веригата стражеви могили.
Въпреки че и Субетей, и Джебе бяха изпратени от Чингис хан на запад едновременно и с една и съща задача, двамата пълководци невинаги се понасяха, винаги спореха и всеки се стараеше да покаже грешката на другия. Чингис хан изпрати съперниците с хитра мисъл наум. Неведнъж беше правил същото и с други свои нукери, възлагайки една задача на двама — та нали съперниците винаги се стараят да се отличат.
Джебе, стремителен в походите, постоянно се откъсваше напред. Отрядът му неведнъж бе попадал в най-опасни положения. Той изкусно се измъкваше от напиращия противник, но когато вече отвсякъде го заплашваше гибел, се появяваше и го измъкваше Субетей. Той нападаше неприятеля със сплотените редове на тежката монголска конница, в която нукери и коне бяха покрити с железни китайски брони.
Високият, строен Джебе, със стъклени неподвижни очи, който никога не се усмихваше, след битката отиваше при Субетей, покрит с прах и изпръскан с кръв. Седнал край огъня, надълго и нашироко обясняваше, че не е направил никаква грешка, че враговете били прекалено много. А Субетей се подсмихваше доволен, че отново бе спасител за Джебе, и му предлагаше по-добре да не обяснява грешките си, а да опита младото овнешко, печено на шиш, което както при самия Хорезъмийски падишах бе шпиковано с чесън и фъстъци.
Джебе беше горд, самоуверен, избухлив. Мислеше, че не може да сгреши никъде, защото от шестдесет крачки можеше със стрела да уцели главата на бягащ лалугер. За точното око и стремителността си бе наречен „Джебе“ — стрела[2]. Под това име го знаеха във войската, въпреки че истинското му беше друго. Преди битка той винаги оглеждаше местността, носейки се на висок кон по опасните места напред, и неведнъж телохранителите тургауди едва го спасяваха от гибел.
Субетей, със снопчета сиви косми по брадата, изглеждаше като старец; никой не знаеше на колко години е всъщност. Някога в младостта си бе получил рана в рамото, мускулите му бяха прерязани. От тогава дясната му ръка остана сгърчена и той действаше само с лявата. Лицето му бе разсечено през лявата вежда, от което лявото око бе винаги затворено, а дясното, отворено широко, сякаш вижда през всичко и всеки.
Всички нукери във войската говореха, че Субетей е хитър и внимателен като стара лисица с прегризан крак, злобен като барс, попаднал в капан — със Субетей няма защо да се страхуваш от никой враг и с него няма да се затриеш.
Джебе упорито обмисляше плана на пътя, по който да стигнат до Последното море, миещо бреговете на Вселената. Съобщението за Чингис хан, изпратено с песента на пратеника, измисли Джебе, а Субетей само кимаше, поклащайки глава, и се подсмихваше:
— Далеч ли ще стигнеш? И скоро ли ще се появи мястото, откъдето ти, като сайгак, ще побегнеш обратно и на мен за последен път ще ми се наложи да те измъквам?
Шпионите, наблюдаващи степта, залавяха преминаващите пътници, водеха ги при Джебе и той сам ги разпитваше: за племената, живеещи на запад и на север, за пътищата до тях, за реките и бродовете през тях, за храната на конете, за богатите градове и силните крепости, за войската, оръжието и за това дали се бият добре воините, попадат ли стрелите в набелязаната цел и далеч ли е Последното крайно море.