Василий Ян
Чингис хан (62)

Глава шеста
Скитникът Плоскиня в татарски плен

Веднъж разузнавачите доведоха при Джебе няколко човека от племе, което не бяха срещали преди. Занимаваха се с превоз на пътници със салове и лодки. Бяха високи, широкоплещести, с гъсти рижи бради, в овчи износени полушуби, кожени панталони и меки пошевни^[1]. Сивите рисови шапки бяха килнати над ухо.

— Какви сте вие? Откъде дойдохте? — попита Джебе.

Единият, по-висок и по-едър от останалите, отвърна по кипчакски:

— Наричаме се „бродници“, защото бродим из степите. Бащите и дядовците избягаха тук в степта от князете, търсеха свобода…

— Ако не почитате господарите си и бягате от тях, значи сте разбойници и бродяги?

— Не сме точно разбойници и не сме съвсем бродяги… Ние сме свободни хора, свободни ловци и рибари.

— А ти кой си? — попита Джебе най-високия бродник.

— Аз се наричам Плоскиня! Нашите бродници ме избраха за свой войвода.

Джебе веднага изпрати нукери при Субетей-багатур да му кажат: „Идвай! Заловихме полезни хора“.

Нукерите се върнаха обратно с тези думи: Субетей-багатур седи на килима. Около него е торба с боб. Каза: „Няма да дойда, зает съм…“

Бродникът Плоскиня отбеляза:

— Това означава: „Който иска нещо, отива и си го взема сам“.

Джебе остави под стража всички заловени бродници, а сам тръгна заедно с Плоскиня, обкръжен от нукери.

На угасващото огнено небе рязко чернееха трите юрти на Субетей. Над тях се виеше дим и се издигаха воинските знаци — пръти с конски опашки и биволски рога. Военачалникът седеше в юртата на персийски копринен килим. Осветен от треперливия пламък на огъня, вземаше с лявата си ръка бобови зърна от пъстра торба и старателно ги нареждаше в странни дълги редици.

— Кой е този? — попита. За миг спря върху Плоскиня изпъкналото си око и после отново се зае със зърната. — Сядай, Джебе-нойон.

Джебе се отпусна на килима и апатично наблюдаваше какво прави багатурът. Никога не можеше предварително да каже какво ще стори стария барс с прегризана лапа.

Бродникът Плоскиня, висок, строен, с голяма рижа брада, падаща на гърдите му, огледа с пъргави очи юртата и нещо пресмяташе наум. Продължи да стои почтително до входа. Охраняваха го двама въоръжени монголи.

Поглеждайки ръката на Субетей, която бързо преместваше бобчетата, Джебе разказваше какво е чул от пленените, и съветваше да използват Плоскиня като водач.

— А какво правят сега кипчакските ханове? — прекъсна го Субетей.

— Всички се изплашиха — отвърна Плоскиня. — Когато вашите татари се приближиха към града им Шарукан, те се разбягаха — едни в руските предели, други — в блатата.

— Кои избягаха при русите?

— Много избягаха — и първи бяха главният им богаташ Котян, лукоморските половци^[2], Токсебичите, Багубарсовите, Бастеевите племена и други.

Субетей се откъсна от боба и се втренчи в Плоскиня.

— А къде е главната войска на Урусите сега?

— Един господ знае.

Монголът се наежи, лицето му се изкриви и отвореното му око запламтя гневно. Той заплаши с кривия си пръст с изгризан нокът:

— Кажи всичко, което знаеш! Не скривай нищо! Иначе ще те пъхна под една дъска, а отгоре й ще кача двайсет нукери. Тогава ще запищиш, че и ще пукнеш…

— Че за какво ми е да мълча?

— Говори, къде са сега уруските князе? Готвят ли се урусите за война?

— Чакай да помисля! — каза Плоскиня, разкрачи крака и впери очи в тавана.

Субетей му хвърли един-два подозрителни погледа и отново започна да премества бобчетата на килима. Накрая изсъска:

— Чуй ме, степни бродяго! Ако ми разкажеш всичко, както си е, ще ти дам и награда. Погледни тук, към бобчетата. Виждаш ли тази редичка — това е река Дон… А тази дълга нишка — това е река Днепър… Приближи се и ми покажи къде трябва да е градът на Урусите — Киев?

Плоскиня пристъпи, но и двата монголски часови се хвърлиха върху него и му смъкнаха пояса с меча. Тогава бродникът внимателно падна на колене и пропълзя към Субетей.

— Така! Разбирам! — каза като мръщеше чело и бутна кожената си шапка към тила. — Ето я нашата Днепър… А това е устието на Днепър при морето, къде е Олеша… А ето тази малка рекичка — това, знайте, е Калка, където стоим сега… Но чуй само, мой светли хане! Та Днепър не тече така направо от север на юг, а е като сгъната в лакътя ръка. Тук, където е рамото — е град Киев, а където е юмрукът — там вече е Черно море. А където лакътят се опира в степта — там в Днепър има остров — Хортица, и около него, значи край лакътя, се събира руската войска. — Плоскиня придвижи бобчетата така, че Днепър се сгъна в ъгъл.

— Колко далеч е оттук до Киев? — попита Субетей. Той извади от торбата заедно с боба шепа златни монети, подхвърли ги в дланта си и ги сложи до себе си.

Очите на Плоскиня блеснаха и той облиза с език сухите си устни.

— А за какво ти е Киев? Руснаците няма да си тръгнат от града. А и дотам оттук е далече, шестстотин версти…

— Какво е „верст“? — разсърди се Субетей. — Не разбирам „версти“!… Кажи ми колко конни прехода са до Киев.

— Ако оттук до Киев тръгнеш с един кон, ще яздиш дванайсет дни. А с два — шест дни.

— Ето че започна да ми говориш разумно.

— Но руснаците от Киев направо в степта няма да отидат. Спускат се с ладии по Днепър до „лакътя“, ето до този ъгъл, до остров Хортица. Тук се прехвърлят на другата страна и там по краткия „Залозни шлях“^[3] стигат до тук, до Лукоморие. Дотук с добър конски ход са най-много три-четири дни, а с два коня ще се измине и за два дни.

— Само два дни? — удиви се Субетей. — За два дни русите могат да дойдат дотук от Днепър?

— Виждаш ли, ето тук, от сгъвката, от Хортица, нашите руси често правеха набези над половецките станове. Ако се язди без почивка, за два-три дни ще изминеш разстоянието.

Субетей бе видимо доволен, получил толкова важни сведения. Той се подсмихна, плесна се по коленете, и заповяда да донесат кумис. После подробно разпитваше Плоскиня за пътищата, за бродовете през реките, за войската на урусите; за това какви са техните коне, как са въоръжение воините, добре ли се бият?

— Бият се здраво, най-вече със секири, но и с прости топори.

— Колко е голяма войската на тези уруси?

— Ако всички близки князе доведат в Хортица дружините си: киевските, черниговските, смоленските, галицките, волинксите и другите по-малки, в степта ще се движат петдесет хиляди пешаци, стрелци и конници.

— Значи имат пет тюмена? — каза Субетей и постави пет златни монети около „сгъвката“ при Хортица на Днепър, където започваше степта. — А колко конници ще докарат кипчакците?

— Има-няма — също ще съберат петдесет хиляди^[4]. От тази страна на Днепър вече се е струпала безбройна тълпа кипчакци.

Субетей сложи още пет жълтици.

— И така, срещу нас ще има десет тюмени уруси и кипчакци? — отбеляза той и погледна към непроницаемия, мълчалив Джебе. — Помниш ли, Джебе-нойон, с каква войска тръгнахме към Хорезъм от Черни Иртиш… Да покажем сега добри ученици ли сме на „разтърсилия Вселената“ Чингис хан!

Плоскиня, застанал на четири крака, гледаше ту към златните монети, ту към замислилите се монголски ханове. Хитри, зли искри пробляснаха в очите му, когато небрежно попита:

— А ти, светлейши татарски войводо, няма ли да сложиш още няколко жълтици на мястото, където стои татарската ти сила? Похвали се колко е голяма войската ти!

Субетей сви изкривените си пръсти в юмрук и го тикна в лицето на Плоскиня.

— Ето колко е татарската ни войска! А ето какво ще направя с урусите и кипчакците! — Субетей злобно сграбчи десетте оставени златни монети и ги хвърли в торбата с боба. — Всички ще ги напъхам в торбата ми и ще ги изстискам като извара.

Плоскиня отстъпи назад.

— Дай ми нещо от ханската си милост за усърдието!

— Угга! Пари не давам никому, а всички ми носят, и аз всичко изпращам на моя повелител Чингис хан, непобедимия… Впрочем, ти можеш да си заработиш наградата. Имаш ли синове?

— Слава на бога, четирима са.

— Къде са? Далече ли?

— По бродовете на Дон.

— Ще изпратя за тях сто конници, веднага ще ги докарат тук. Ти ще им наредиш да се промъкнат като съгледвачи при урусите и там да разгледат къде са уруските полкове и колко са. Нека разберат какво мислят уруските воеводи, след това бързо да се връщат обратно, за да ми разкажат точно всичко. Тогава ще пусна и теб, и синовете ти на свобода и ще ви дам за награда стадо коне и на всеки по шепа злато. Е, какво се бавиш? Какво размишляваш?

Плоскиня застана здраво стъпил на земята, разтворил крака за опора, тежко въздъхна и каза:

— Отсечи ми главата, прославени хане, но не закачай синовете ми!

Субетей засъска и удари с юмрук по килима.

— Така ли говориш с мен? Хей, нукери! Отведете моя почетен гост в юртата с барсовете и поставете тройна стража. А Саклаб нека го нагости доволно, като хан…

— А краката му да вържем ли? — попита нукерът. — Такъв вълк ще избяга!

— Не забравяйте да му окажете чест и да го вържете със здрава желязна верига!