Василий Ян
Чингис хан (68)

Глава дванадесета
Субетей-багатур се готви за битка

Старият пълководец прекара два дни в обиколки, разглеждаше местността, избираше поле, което да е изгодно за битката на монголите.

Три пъти пристигаха пратеници на покрити с пяна коне.

— Джебе-нойон отстъпва… Напред се движи отряд дългобради… Води ги „багатур Мастисляб“… С него вървят и кипчакците на хан Ярун… Той носи на седлото си на ремък провесена главата на нашия хилядник Гемя бек…

Последната вечер преди битката Субетей се върна в юртата си на хълма, където около рогатия петоопашат бунчук бяха забити в земята десет високи копия с бунчуците на хилядниците от целия отряд. Сега целият тюмен бе събран в шумен лагер сред равнината.

Субетей лежеше на постелката си, а в костите му пулсираше тъпа болка, която не преминаваше, колкото и да се обръщаше от една страна на друга. Огънят в юртата догаряше, димът се напластяваше под окадения плъстен свод и бавно излизаше през отвора в покрива. Страничните крила на юртата бяха отметнати на горе, но през дървената решетка не вееше прохлада. Неподвижният горещ въздух се стелеше над изсъхналата равнина на Калка.

Старият монголски пълководец не можеше да заспи и се вслушваше в смътния шум на затихващия лагер. През решетката на юртата виждаше огньовете, озаряващи с червени отблясъци седналите около тях воини. Долиташе част от разговори, чуваше се еднообразният шум на желязното острие върху точилото. Някой запя:

„Няма да видиш, боецо,

зелените поля на родния Керулен.

Твоят път води към долината

на белите кости…“

Сърдит глас завика:

— Замълчи! Ще докараш черната птица на бедата!

Песента секна. Някъде се дочуха викове: „Спри! Кой идва?“ Субетей с мъка се надигна и седна. Приближаваха глъчка и равномерен конски тропот… Влезе тургауд.

— Пристигна Тохучар-нойон. След него е и целият му отряд — десет хиляди конници.

— За какво са ми?

— Тохучар-нойон се изкачва на хълма, иска да те види.

Субетей, пъшкайки и кашляйки, стана и излезе от юртата. В полумрака пред него стоеше висок воин с железен шлем.

— Да те благослови вечното небе! Идвам направо от златната юрта да поставя бунчука си до твоя.

— Без теб досега се справях с всеки, който заставаше на пътя ми…

— Това го знаят всички монголи. Сега трябва да говоря с теб.

И двамата пълководци влязоха в юртата. Тохучар-нойон се отпусна на постелката до Субетей и шепнешком му заговори за заповедта на Чингис хан да се отправят на запад в търсене на отишлата напред войска на монголите и за писмото на великия хаган, което носи специален пратеник.

Субетей дълго кашля и мълчаливо поклащаше глава. Наведе се към Тохучар и също шепнешком му каза на ухо:

— Не знам какво пише в писмото на величайшия… Не бива да не го послушам. Може би единствено ни пожелава успех, а може би ни заповядва да се върнем назад?… Тогава моите воини ще откажат да се бият… А утре ще пристигнат урусите. Ако си тръгна оттук преди самата битка, какво ще си помислят? Ще кажат, че войската на великия Чингис хан само при вида на руските бради си е плюла на петите…

Субетей замълча и отново дълго кашля.

— Не съм видял писмото! Нищо не знам за него! Сега ще легна да спя, а на сутринта, когато пропее петелът, ще тръгна срещу урусите… Ако богът на войната Сулдъ, богът на огъня Гадай и другите ни богове ме запазят от стрели и меч, ще се срещнем с теб след битката, а ти пред цялата войска ще ми предадеш писмото на величайшия… Прощавай!

Субетей два пъти през нощта раздухваше въглените в огнището и хвърляше сухи клонки. Гледаше към златистия петел, привързан със сребърна верижка за крака към решетката на юртата. Той седеше накокошинен, без да обръща внимание на стопанина си. Отвори блестящо око и после отново го затвори под белия клепач.

Преди разсъмване Субетей задряма. Внезапно петелът гръмко изкукурига и запляска с криле. Веднага в юртата влезе старият роб Саклаб и започна да разпалва огъня. В съседната юрта два шамана, подражавайки на песента на петела, викаха:

„Хори-хори! Хори-со!“

Субетей стрелна с поглед Саклаб — какво му става? Старият руски роб постилаше на пода копринения достархан и имаше особено тържествен вид: сивите коси бяха сресани на две страни и превързани с ремък, около загорялата му шия се бе появила огърлица от мечешки зъби… Саклаб излезе и се върна с блюдо варен ориз и ситно накълцано овнешко. Остави го пред Субетей на копринената покривка и до него сложи няколко тънки питки, сгънати на четири.

— Ето ти пилаф по гурганджски, с червен пипер…

— Защо си си сложил меча огърлица? Радваш се, че ще видиш своите братя уруси? — Субетей се наведе над ориза и недоверчиво го помириса. — Отрова! Нахрани с него покойния си баща! — просъска и отблъсна блюдото.

— Аз съм роб, по-нищожен и от куче — покорно каза Саклаб, — но за целия си дълъг живот не съм сторил никому зло.

Пълководецът се намръщи.

— Вземи блюдото и го носи след мен! Субетей-багатур иска да се помоли.

Куцайки и запъхтян, старият пълководец излезе и спря край юртата. Още от вечерта бе заповядал на войската: „Сутринта, по първи петли, да се строите на равнината зад хълма“.

Конниците яздеха във всички посоки, свиреха рогове, биеха барабани, носеха се виковете на воините, които подгонваха конете.

Пред юртата около огъня седяха два стари шамани с високи шапки, рошави кожуси с козината навън, накачулени с дрънкала. Когато забелязаха пълководеца, шаманите удариха дайретата си и започнаха да се въртят в кръг около огъня.

Субетей даваше последни разпореждания:

— Юрти, килими и постелки да се оставят тук! Ти, Чубиган^[1], ще тръгнеш заедно с товарните коне. Вземи със себе си моите три барса, петела и стария Саклаб и ги наглеждай. Може да иска днес да избяга при своите братя уруси… Конете!

Тургаудите доведоха конете; два от тях бяха раванлии, за смяна, а шест бяха товарните, натоварени с тежки кожени торби. Говореше се, че там Субетей носи натрупаното злато.

Военачалникът се приближи към черно червеникав млад товарен кон и направи знак на тургауда, двама уловиха животното за повода, започнаха да го галят и го поведоха към огъня. Саклаб стоеше наблизо с блюдото. Субетей грабна със здравата си лява ръка шепа ориз, хвърли я в огъня и протяжно започна да се моли:

Чуй, мой господарю,

червен огън Галай хан!

Баща ти — дребен кремък.

Майка ти — закалена стомана.

На тебе принасям в жертва:

Жълто масло с черпалка,

черно вино с чаша,

подкожна мас с ръка,

донеси ни щастие,

на конете — сила,

на ръката — точен удар!

И двата шамани повториха заклинанието на Субетей и бавно удряха дайретата. Когато пълководецът свърши, те измъкнаха блюдото от ръцете на Саклаб, седнаха на земята и като замляскаха силно, лакомо поглъщаха ориза.

Субетей извади тясно ножче и направи резка на плешката на черния кон. Тъмна кръв потече по копринената козина. А монголът, здраво хванал коня зад гривата, долепи устни до раненото място и засмука кръв.

Тургаудите стояха неподвижно и наблюдаваха почтително как пълководецът се засища с гореща кръв преди важната битка.

На хълма се изкачи воин с железен шлем и стоманена броня. Чак до веждите бе плътно покрит с мръсотия и прах, трудно бе да го познаеш. Субетей се откъсна от коня. На лицето му, изцапано с кръв, блестеше кръглото му любопитно око.

— Кой си ти, багатуре?

Воинът положи длан върху отворената рана на коня и прокара мократа си от кръв ръка по дрехата на Субетей^[2].

— Вещите са нетрайни, а стопанинът е дълговечен! Прах отвън, масло отвътре! Аз съм Джебе-нойон!

— Къде са урусите?

— Близко, съвсем близко! Скоро ще са тук… Моите стотни се бият с тях и бягат, като ги примамват насам… Аз с три стотни наблюдавам Мастисляб… Той върви напред с цялата си дружина… Искам да го заловя жив!

— Да не попаднеш сам в лапите му!

Субетей яхна светлокестеняв раванлия с черна грива и опашка. Пред него се движеха заедно трима монголи. Средният държеше рогатия бунчук с пет конски опашки. Пълководецът бавно се спусна от хълма в равнината, където го очакваха стотна тургауди. Нататък по нажежената степ се събираха на едно място гъсти тълпи конници.