Василий Ян
Чингис хан (1)

Читателю, селям^[1]!

„Соколът в небето е безсилен без криле. Човекът на земята е немощен без кон.

Всичко, което се случва с нас, си има своя причина, началото на връвчицата влече след себе си края й. Правилно избраният път през равнината на Вселената довежда скиталеца до мечтаната цел, а грешката и нехайството ще го доведат до гибелна пропаст.

Ако на човек му се удаде случай да наблюдава нещо необикновено, нещо грандиозно: изригването на огнедишаща планина, погубващо процъфтяващите й околности, въстанието на угнетен народ срещу всесилен владетел или нахлуването на невиждан и необуздан народ в родните земи — всичко това очевидецът трябва да запише на хартия. Ако не е обучен в изкуството да изписва с върха на тръстикова пръчица думите на разказа, тогава трябва да разкаже всичко, що е видял, на опитен писар, за да запише той изреченото върху дълговечни листи хартия, за да помнят и знаят внуците и правнуците.

Човек, който е преживял потресаващи събития и ги е премълчал, прилича на скъперник, който загърнал скъпоценности в плаща си, ги закопава в пустинно място, когато хладната ръка на смъртта вече се докосва до челото му.

Щом наострих тръстиковото перо и го потопих в мастилото, се спрях нерешително… Ще ми стигнат ли думите и силите, за да разкажа правдиво за безпощадното изтребление на народите от Чингис хан и за свирепата му войска?… Ужасно бе нахлуването на тези диваци от северните пустини, когато начело се носеше червенобрадият им владетел, когато разярените воини препускаха на неуморимите си коне из мирните долини на Маверанагр и Хорезъм^[2], оставяйки след себе си хиляди посечени тела, когато всеки миг раждаше нови ужаси и хората се питаха: «Ще засияе ли пак небосводът, затулен от пушеците на горящите селища, или вече е настъпил краят на света?…»

Мнозина ме уговаряха да запиша всичко, което знам и съм чувал за Чингис хан и за нахлуването на монголците. Аз се колебах дълго… Вече стигнах до мисълта, че от мълчанието ми няма никаква полза, и се реших да опиша величайшето бедствие, подобно на което нито денят, нито нощта бяха виждали и което се разрази над цялото човечество и най-вече над мирните труженици по твоите поля, измъчен от нещастието Хорезъм…

Тук речта ми прекъсва, за да не се отнеса прекалено надалеч. Старите хора ще потвърдят, че всичко, което съм описал, наистина се е случило.

Упоритият и търпеливият ще види благоприятния край на наченатото дело, търсещият знание ще го намери…“