Василий Ян
Чингис хан (49)

Глава трета
Хаджи Рахим става писар

След вечерта, когато в Бухара Махмуд-Ялвач спаси Хаджи Рахим от меча на монголския стражник и му разреши да се възползва от щедростта му, дервишът го следваше навсякъде, а след него пък като сянка се движеше и „малкият брат“ Туган.

Махмуд-Ялвач стана главен съветник на новия управител на областта Маверанагр — сина на Чингис хан Чагатай хан. Самият Чагатай се занимаваше предимно с лов и пируване, а Махмуд-Ялвач събираше за него данъците, водеше сметките за заграбените от татарите ценности, изпращаше в Монголия върволици роби, описваше напуснатите от бековете домове и имоти, обнародваше нови налози и изпращаше да ги събират специални събирачи.

Призоваваше селяните да се върнат по земите си и да сеят жито и памук, като им обещаваше, че предишните бекове няма да се приберат в къщите и градините си и няма да се наложи да плащат дан за земята.

Но той казваше всичко това, за да успокои разбягалия се народ, за да се върнат изплашените селяни по нивите си и да се прекратят нападенията на гладните бродещи шайки над керваните. После се разбра, че всички тези обещания са били само примамка и вместо туркменските, таджикските и кипчакските бекове, постепенно земевладелци станаха монголските князе и ханове, а върналите се селяни, както и преди, им работеха под аренда и им даваха почти цялата си реколта.

Махмуд-Ялвач назначи Хаджи Рахим за писар на своята канцелария и той остави настрана съчиняването на сладкозвучни строфи, служеше усърдно — всеки ден от зори до здрач седеше на голям протъркан килим редом с други писари; на колене съставяше отчети, описи на имущество, заповеди и всякакви други важни документи.

Махмуд-Ялвач не плати на дервиша никаква заплата и веднъж му каза:

— За какво ти е заплата? Който се върти покрай богатствата, по ръцете му полепва златен прах…

— Но не и по ръцете на поета дервиш — отвърна Хаджи Рахим. — По старото ми наметало се е наслоила само прахта от пътищата, по които скитах дълги години.

Тогава Махмуд-Ялвач му подари нов цветен халат и му заповяда да се явява при него всеки четвъртък, в навечерието преди свещения петък, за три сребърни дирхема за хляб, чай и за баня, за да не се сипе по деловите книжа прахта, събрана от дервиша по безкрайните пътища на света.

Друг на мястото на Хаджи Рахим щеше да се смята за щастливец: живееше в малък дом, напуснат от стопаните му, и можеше да разполага с него като със свой; когато се връщаше от канцеларията, сядаше на стъпалото пред входа, край лозето, където на стари лозници се наливаше толкова кехлибарено грозде, че ако го продадеше, парите биха стигнали за цяла година; край дома растеше високо дърво, което хвърляше сянка даже и върху съседната джамия и предпазваше малкия дом на дервиша от летния зной. Тук преминаваше и канал, напояващ лозето, и сред вечерната прохлада Хаджи Рахим учеше на алгебра и арабско писмо своя по-малък брат Туган.

Но дервишът търсеше не благополучие, той търсеше необичайното, и в сърцето му тлееха горещите въглени на неспокойството. Скоро вече не можеше да се примирява с работата, която изпълняваше. Всеки ден в канцеларията идваха стотици просители, обикновено с жалби от тормоза на монголите над мирните жители; цялата страна бе под властта на новите завоеватели, които се разпореждаха с народа така, както вълци в кошара.

Тогава Хаджи Рахим си каза: „Достатъчно, дервишо! Който служи на врага на народа си, той заслужава не похвала, а проклятие“ — и се отправи към Махмуд-Ялвач, решен да му каже правдиво всичко, което изгаря сърцето му.

Намери го в голямата дворцова градина, където благородникът подрязваше сухите клонки на лозата и така си почиваше и се разсейваше от грижите. Махмуд изслуша дервиша и каза:

— Искаш да напуснеш родната си майка, покрита с рани и изнемогваща от страдания?

— Не искам да служа на поробителя на народа…

— Навярно и мен ме смяташ за злодей, защото служа на поробителя на собствения си народ? Ето както ще ти отвърна. Нашият повелител, великият хаган Чингис хан, има за главен съветник китаеца Йелю Чуцай. Той винаги казва истината на владетеля, без да се страхува и е единственият, който го възпира от напразното избиване на цели градове, като му обяснява: „Ако избиеш всички жители, кой ще плаща данъци на теб и внуците ти?“ И след тези думи Чингис хан помилва стотици хиляди пленници… Точно същото се старая да правя и аз със сина на Чингис хан, Чагатай хан, за да спася мюсюлманския ни народ от поголовно изтребление. Виждал ли си лицето на Чагатай? С каква безумна ярост са пълни очите му! Всеки ден на приема той посочва някого с пръст и изрича страшните думи: „Алъб-барън!^[1]“ — и нещастникът отива на смърт. А аз всеки ден се опитвам да изтръгна от него милост и пощада.

— Оставам в родината си — отвърна Хаджи Рахим. — Само ми дай друга работа: нямам сили повече да пиша сметки за дрехи, покрити с петна от кръв, и да гледам човешките сълзи.

— Добре, ще ти дам важно поръчение.

— Слушам, господарю.

— Казаха ми, че повелителят на северните и западните страни, Джочи хан, най-големият син на Чингис, е получил от баща си северните земи на Хорезъм, и сега отива да ги покори.

— Само едно мога да кажа: ковачите и медникарите на Гургандж няма да дадат града си без бой, както направиха жителите на Бухара и Самарканд.

— Трябва да изпратя писмо на Джочи хан, но по пътя, в пясъците на Къзълкум, се появиха отряди, които нападат монголите и ги убиват. Казват, че ги оглавява някакъв „черен конник“ Кара-Бургут^[2], яхнал дивен черен кон. Той е неуловим. Появява се неочаквано в различни краища на Къзълкум, като изминава огромни разстояния, и внезапно изчезва безследно. Сред населението тръгнаха слухове, че сам шейтанът му помага. Този „черен конник“ доказва — отбеляза Хаджи Рахим, — че сред мюсюлманите още има смели джигити. Ще ти дам писмо за самия Джочи хан. Ще го скриеш така, че нито монголските караули, нито „черния конник“ да могат да го заловят. Иначе ще погубиш и себе си, и мен.

Хаджията наведе очи. „Що за писмо е това, което може да погуби този, който го изпраща?“ Той вдигна поглед. На фона на позлатеното от залеза небе се поклащаха в изкусна плетеница листата на лозницата. Махмуд-Ялвач стоеше неподвижно и погледът му сякаш проникваше в мислите на дервиша. Докосна с ръка посребрената си от времето брада и тънка усмивка плъзна по устните му.

— Ще доставя писмото на Джочи хан — каза светият човек — и никой няма да го прочете. Ще издълбая отвор в тоягата си, ще мушна писмото там и ще го залепя с восък. Но ще успея ли да стигна до Великия хан? Той сега воюва в Кипчакската степ, където бродят шайки и убиват всеки срещнат. Аз съм като буболечка, която тук пълзи в краката ти по градинската пътечка. Какво ще се случи с мен, когато изляза изпод защитата на твоята могъща ръка? Не се страхувам от „черния джигит“, но на първия пост ще ме хване монголски караул и ще ме насече на парчета.

Махмуд-Ялвач се наведе, вдигна от пътеката червено бръмбарче и го сложи на тясната си бяла длан. Бръмбарчето бързо пробяга до края на пръста му, разпери крилца и отлетя.

— Като този бръмбар ще преминеш оттам, откъдето няма да могат да минат хиляда воини. Ти, като свещен дервиш, отново ще облечеш старото си наметало, ще вземеш покорното магаре и ще го натовариш с книги. А за да не те спират монголските постове, ще ти дам златна пайцза със сокол.

— А какво да правя с малкия си брат Туган?

— Ще го вземеш с теб като твой ученик. А там, в лагера на Джочи хан, ще се научи на военно дело. Ще стане опитен джигит. Лек да е пътят ти!

— Бъди спокоен, всичко ще изпълня.

— Когато завършиш пътя си, помоли се за мен, аз съм стар човек, който ти желае доброто.