Василий Ян
Чингис хан (26)

Глава осма
Хаганът брои на пръсти

Хаганът обмисляше това, което му каза „разсърденият рис“, и през това време тихо обикаляше могилата. Пред него отново изникна сянка. Те размениха паролите: „Черен Иртиш!“ — „Покорената Вселена!“ и хаганът позна в часовия своя стар нукер, който го съпровождаше във всички боеве.

— Какво чу? Какво видя?

— Там, в далечните планини, има много огньове. Все едно виждаш наниз от звезди — това са огньовете на жителите на тази равнина, избягали със стадата си в планината. Страхуват се от нашата войска.

— А какво говорят нукерите помежду си?

— Говорят, че ние доизяждаме овните, че конете опасаха цялата трева и вече скубят корените, че мечовете искат кръв. Ето защо казват: Великият хаган е по-мъдър от нас, той вижда всичко, знае всичко, скоро ще ни поведе натам, където всичко е в изобилие и за нас, и за конете.

— Вярно! Хаганът вижда всичко, знае всичко и за всичко мисли. Тичай бързо при началника на хилядниците Чаган. Кажи, че му заповядвам веднага да яхне коня си и да вземе със себе си шест стотни.

— Сега ще изтичам, хане мой!

— Чакай! Кажи още на Чаган, че ще отброявам на пръсти и ще го чакам тук, на могилата, пред тази полянка.

Монголът, клатушкайки се на кривите си крака, побягна надолу по хълма, а хаганът се отпусна на пети и застана неподвижно. Наостри уши, вслушвайки се в звуците, долитащи от тъмнината. Започна да брои наум: едно, две, три, четири… и когато стигна до стотица, сви един пръст.

Луната бавно се движеше по небето като ту се скриваше зад облак, ту отново изпълзяваше на тъмното небе и тогава юртите на нукерите, разпънати около хълма в широки кръгове, ту се виждаха, ясни и близки, ту се изгубваха в сянката на облака и тъмнееха като неясни петна.

Когато Чингис хан преброи до двеста и сгъна втори пръст, между юртите притичаха сенки, няколко нукера яхнаха конете и се устремиха в мъгливата степ. Из целия лагер се дочуха гърлени викове:

— Тревога!

Хаганът продължаваше да седи неподвижно и спокойно да отброява третата стотица, после четвъртата… В далечината се дочу глухо бучене, то все повече се усилваше и Чингис разбра, че препуска табун от хиляда коня. Той идваше все по-близо и изведнъж се спря в подножието на хълма. До владетеля достигна острата миризма на конска пот и го връхлетяха облаци прах, за миг скрили целия лагер.

Хаганът продължаваше да брои и да свива пръсти. От табуна се чуваха резки звуци и глухите удари на риещите с копита коне. С нисък дрезгав глас владетелят ревна:

— Чагане! Ойе, Чагане!

— Ойе, слушам! — долетя проточен отговор от тъмнината.

— Свих вече шест пръста! Защо се бавиш?

— Свий още два, и всички ще сме на конете!

Луната отново изплува иззад облака и освети кръга между юртите, накъдето отвсякъде тичаха монголи. Едни мъкнеха седла и потници — плъстените постилки под седлото, други водеха коне към юртите си, трети в галоп препускаха към своите по-рано определени места.

Хаганът продължи да брои. Сви седмия пръст и се огледа, чул стъпки зад себе си. Два нукери водеха оседлания дорест кон на Чингис хан. Той се хвана с ръка за гривата на животното, яхна го и като се изправи на седлото, бавно се изкачи на хълма. Зад него се построиха седем нукери; един държеше знамето, чиито краища трептяха от вятъра.

Пред хагана отвсякъде се придвижваха плътни маси коне и конници. Всички бързо заемаха определените им места и властелинът още не беше успял да свие осмия си пръст, когато пред него вече стройно се бяха опънали шест редици конници, по сто във всеки ред, а отпред се строиха командващият хилядната Чаган, а близо до него — няколко телохранители-тургауди.

— Чаган, при мен! — викна го Чингис хан.

Чаган препусна към хълма и спря на три крачки от господаря си.

— Ти ще тръгнеш към онази планина, където са се събрали всички харачи^[1] — бедните скитници на степта. Ще подгониш насам целия им добитък и да не си изпуснал и един овен. Напред!

Чаган обърна коня и се върна при отряда си.

— След мен!

Отрядът потегли ред след ред, стотна след стотна, завивайки по белеещия се на лунната светлина път. Хаганът остана неподвижен върху хълма и продължи да брои и свива пръсти, докато и последният конник не потъна в дрезгавата далечина. Тогава сви десетия пръст.

— Подготвил ли е надменният самохвалко, шахът на Хорезъм, такава войска? Скоро ще се разбере в боя при Бухара.