Василий Ян
Чингис хан (35)

Глава пета
Неукротимият Тимур-Мелик

В Отрар Чингис хан остави синовете си Угедей и Чагатай с част от войската и им каза:

— Ще обсаждате град Отрар, докато не заловите жив управителя му, Иналчук Кадир хан. Довлечете ми го на верига. Аз сам ще определя небивало наказание за дързостта му.

На най-големия си син Джочи заповяда да превземе градовете Ходженд и Ургенч. Останалите части на войската си хаганът прати в различни страни.

Алак-нойонът с пет хиляди конници бе изпратен към град Бенакет, където имаше отряд кипчакци. След тридневна обсада жителите изпратиха старците да измолят пощада. Алак-нойонът заповяда всички мъже да излязат от града и да се строят в полето — на една страна воините, на друга — занаятчиите, на трета — обикновените хора. Когато воините оставиха на указаното място цялото си оръжие и се отдръпнаха, монголците ги избиха с мечове, боздугани и стрели. От останалите пленници отделиха най-силните младежи, разделиха ги по хилядни, стотни и десетки, поставиха да ги водят свои командири и ги подкараха нататък като добитък, за да рушат стените на обсажданите градове и да са първи при атака.

По пътя към тях се присъединиха други монголски и съюзни отряди, така че се събраха около осемдесет хиляди воина. Те пристигнаха при град Ходженд, край който течеше бързата и пълноводна река Сейхун. Жителите на града възлагаха надеждите си на непристъпните старинни високи стени и отказаха да се предадат.

За предводител на градската войска току-що бе назначен Тимур-Мелик, изкусен във военното дело, известен със смелостта, упоритостта и прямотата си. Той успя да издигне висока крепост на острова сред Сейхун, на мястото, където реката се разделя на два ръкава, и остави там запаси от оръжие и храна.

Когато монголите пристигнаха и подгониха заловените пленници, под ударите на камшици и мечове те тръгнаха да щурмуват стените на Ходженд. Жителите му дълго се отбраняваха, но не искаха да се бият с братята си и решиха да прекратят защитата. Тогава Тимур-Мелик с хиляда отбрани джигити преплава реката, като взе всички плавателни съдове и се укрепи на острова. Жителите на Ходженд пратиха при нападателите имами да измолят пощада и отвориха вратите. Монголите разграбиха града мигновено.

После те обстрелваха крепостта на острова с метателни машини, но камъните и стрелите не достигаха до там. Като видяха, че нищо не могат да направят, изгониха от града всички юноши, присъединиха ги към пленниците от Бенакет и други селища и по този начин събраха на двата бряга на реката около петдесет хиляди човека. Разделиха ги на десетки и стотни и ги подкараха на три фарсаха (около 21 километра) до най-близката планина, да носят от там камъни, за да преградят реката. През това време Тимур-Мелик направи двадесет сала, покрити отгоре с мокра плъст и глина, за защита от огън. Отстрани бяха оставени отвори за стрелба. Всеки ден на разсъмване той пускаше по всеки ръкав на реката по шест от тях и воините му отчаяно се биеха с монголите, а техните пламтящи стрели не можеха да им навредят.

През нощта военачалникът организираше внезапни нападения над спящите нашественици, така че те постоянно се намираха под тревога. Китайските инженери, които ги съпровождаха, построиха нови, по-мощни далекобойни машини. Катапултите изхвърляха камъни и големи стрели и започнаха да нанасят големи вреди. Когато видя, че положението му е безнадежно, Тимур-Мелик приготви седемдесет съда и сала и в една тъмна нощ натовари върху им вещите и воините. Внезапно по всички съдове запламтяха огньове и факли и се понесоха в огнен поток надолу по реката, увлечени от бурното й течение.

Монголите започнаха да ги преследват и по двата бряга, а Тимур-Мелик направляваше лодките и саловете натам, накъдето се показваха монголците. Отблъскваше нападателите със стрели и съдовете продължаваха да се носят по водата. Край Бенакет с един удар скъсаха веригата, опъната от нашествениците напречно на реката. Тъй като се опасяваше, че по-нататък може да има по-големи прегради, когато военачалникът забеляза многобройни табуни край Бар-Халъгкент нареди да пристанат към брега. Воините наскачаха на конете и препуснаха през степта; монголите ги последваха. Налагаше се да спират, да се сражават и да ги отблъскват, за да могат отново да продължат напред. Но никой не искаше да се предава. Ето защо само неколцина успяха да се спасят като се прокраднаха през нощта между монголските лагери. Тимур-Мелик остана с малко хора, но продължи да отбива вражеските удари, като напредваше все по-навътре в степта и се надяваше на силите на коня си.

Когато и последните му спътници бяха убити, а в колчана му останаха само три стрели, зад него препускаха само трима монголи. Когато уцели единия от тях в окото, другите обърнаха конете и изчезнаха. Така с две стрели в колчана той се добра накрая до кладенец сред пясъците, където стануваха тюркмените от отряда на Кара-Кончар. Дадоха му отпочинал кон и с него Тимур-Мелик пристигна в Хорезъм. Там той отново се зае с подготовката за войната с Чингис хан.