Василий Ян
Чингис хан (77)

Глава втора
Къде е шумният град Самарканд?

След няколко дни Туган спря на пустинно възвишение. Пред него се разстилаше зелената долина на реката, където бяха струпани развалините на славния до неотдавна Самарканд. Къщички с плоски покриви се редяха една до друга, но не се забелязваше никакво движение в бившата столица на Маверанагр, където по-рано се трудеха десетки хиляди изкусни работници. Разбитите и смити от дъжда крепостни стени опасваха средната част на града. Там се бе съхранила одимена част от високия мечет, построен от последния Хорезъм шах Мохамед, и две кръгли кули.

Куц бедняк се приближи към Туган и протегна изпод дрипите си мършава ръка.

— Дай на немощния, славни бек джигите! Да те пази аллах в битките! Да отклони вражата стрела от храброто ти сърце!

— Къде е градът? Где е блестящата столица на шахове и султани? Къде са важните търговци, пъстрите пазари, къде е веселият шум на чуковете в работилниците? — говореше повече на себе си Туган, отколкото на бедняка.

— Няма го вече всичко това! — каза просякът. — Нали оттук минаха монголите! Нима остава нещо след тях? Питаш къде се е дянал градът? Една част от хората бяха изклани от безжалостните конници, друга част — отведени в далечните им степи, останалите жители избягаха в скалистите планини, където мнозина също загинаха…

— Дълго ли ще се скитат бегълците?

— Тук в града и по-нагоре по реката вече слизат малко хора и си строят колиби от пръти и глина. Но живеят вечно в страх: монголите могат да се върнат всеки момент, да вземат когото си поискат и да го повлекат след себе си с ласо… Да те пази аллах за щедростта ти!

— А каква е тази кула насред града?

— Стой по-далеч от тази кула! Там е тъмницата! Монголските ханове вече имат тъмница в мъртвия град. Там живеят монголските палачи, с железни тояги разбиват главите на осъдените. Ще ти разкажа как го правят…

Туган не слушаше, а се спускаше надолу по склона. Като си проправяше път през развалините, се приближи към крепостта, където се извисяваха стари кули, мрачни и безмълвни. Край стените на земята седяха унили роднините на окованите. Часови с копия стояха на стража край вратата. Оседлани коне дремеха, завързани за стълбове.

— Къде? Махай се! — извика часовият.

— Имам работа при надзирателя на тъмницата — каза Туган.

— Домъчняло ти е за нея ли?

— Може би, ако в кулата е брат ми.

— В тъмницата ни има доста разбойници. Но не се заседяват дълго: водят ги на площадката пред рова и ги удрят по темето с железен жезъл. Погледни там, в рова, може да намериш тялото на брат ти. Как го наричат?

— Той е дервиш. Пише книги. Хаджи Рахим Багдадй…

— Дългокосият безумен дервиш? Още е жив! Наричаме го „дивона“ (юродив). Осъден е задълго…

— „Навеки и до смъртта“?

— Прекалено се разприказвах с теб… Завържи коня и влез в двора. Ще попиташ началника на тъмницата, домът му е там. До вратата на кука виси кана. Не забравяй да пуснеш в каната не по-малко от шест дирхеми, тогава началникът ще те изслуша.

Туган завърза коня и влезе в двора. Началникът на затвора стоеше на терасата на дома си в червен подплатен халат и зелени пантофи на бос крак. Полугол дебел готвач с желязна верига на крака кълцаше месо за овнешкия кебап. Краят на брадата на началника, ноктите и дланите му бяха оцветени с червена къна. С камъшена пръчка той удряше готвача по гърба и говореше:

— Добави пипер! Не мързелувай! Така! Полей със сок от нар!

Туган забеляза закачената в двора глинена кана и пусна вътре десет дирхеми. Началникът спря мрачен поглед върху младежа.

— Аз съм мюсюлмански воин от отряда на Субетей-багатур. С негово разрешение търся свой роднина. Ето пайцзата ми. — Туган извади провесената на шнур дъсчица с изрязан надпис и рисунка на птица. Началникът я повъртя в пръстите си и му я върна.

— Какво те доведе в този дом на отритнатите?

— Търся свой роднина, дервишът Хаджи Рахим Багдадй. Нямате ли такъв?

— Да го прокълне аллах и да ни пази, мен и теб, от съмнения и познанство с него!

— За какво са го затворили? Познавах го като праведен човек.

— Хубав праведник! Окован е по настояване на светейшия Шейх-ул-ислам и на най-достойните имами за равнодушно отношение към светите книги, за дръзко волнодумство и за това, че в разговор никога не споменава името на всевишния аллах. Гибелта ще бъде негов край! Огън да нахлуе в дома му!

Туган помисли и каза:

— Предявени са му тежки обвинения, но може би все пак ще ми позволиш някак да облекча съдбата му?

— Не се старай напразно! Животът му е запазен само по настояване на Махмуд-Ялвач, великия везир на могъщия владетел на нашата страна, хан Чагатай. Дервиша няма да го пуснат, преди да напише книгата за живота и похода на Великия Чингис хан.

— А когато свърши записките си, ще го пуснат ли?

— Я какви ги дрънкаш! Дори и да се разкае за прегрешенията си, ще го изведат от тъмницата, само за да му отрежат езика и ръцете на площада пред тълпата. Ето защо „дивонът“ вече две години пише книгата си и ще я пише още трийсет години, за да отложи дена на своята гибел.

Туган каза:

— Тъй като Хаджи Рахим беше мой благодетел, научи ме да чета и пиша по арабски и ме нахрани, когато умирах от глад, готов съм за богоугодно дело да пожертвам единствения златен динар… — Туган показа златната монета. — А ти, велики военачалнико, прояви милост към обречения на гибел и ми позволи да го видя.

— Дай ми златния динар и минавай в другия двор. Там можеш да се любуваш колкото си искаш на любимия си „дивон“.

Младият воин постави златната монета в боядисаната с червена къна длан на началника на тъмницата и мина през каменната врата.