Василий Ян
Чингис хан (17)

Глава първа
Поход в кипчакската степ

Възкликнал Афросиаб: „На поход тръгвам! Оцветете опашката на коня ми с къна!“

Из древна персийска песен

Хорезъм шахът Мохамед измина много бързо разстоянието от Гургандж до Самарканд и пристигна в града обладан от ярост. Беше решил безмилостно да отмъсти на зет си Осман и на гражданите, които се бяха осмелили да вдигнат меч срещу своя шах.

Когато обсади града, той обяви, че за неподчинението ще изколи всички, до последното бебе, и ще изтреби даже чужденците. Дълго се биха самаркандците, издигаха барикади из тесните улици, но накрая хан Осман се яви пред тъста си с молба за помилване на града. Изправи се пред Мохамед протегнал меч и парче бял саван, с което изразяваше пълно покорство и готовност да бъде екзекутиран с този меч. Хорезъм шахът се умилостиви при вида на зет си, проснал се в краката му, и реши да му прости. Когато градът се предаде, ханша Султан, която смело се защищаваше в крепостта, обсадена от метежниците, най-накрая се върна при баща си. Тя не искаше да прости на съпруга си и поиска смъртта му. През нощта Осман бе екзекутиран. Избиха и всичките му роднини, заедно с децата, така че се прекъсна древният род на Караханидите^[1], управниците на Самарканд.

Кипчакските ханове, дошли заедно с шаха, жестоко се разправиха с населението на размирния град. Под мечовете им погинаха над десет хиляди души, а те искаха да продължат с клането и грабежа. Тогава се намеси жестоката, но предпазлива шахкиня-майка Теркен-Хатун и ги склони да прекратят касапницата.

След това Самарканд стана столица на Хорезъм и шахът пристъпи към построяване на голям дворец.

Кипчакските ханове поискаха от Мохамед да изпрати войски в техните степи, за да разгромят пристигналото от източните пустини татарско племе меркити^[2], което притискаше становете им. Шахът отлагаше, като се оправдаваше с държавни грижи и строежа на двореца. Тогава майка му, Теркен-Хатун, се обърна към него със същата молба.

Както старата орлица пази своите голишарчета на върха на скалите в недостъпното гнездо, впила зорки очи надалече в степта, така и Теркен-Хатун, най-коварната и най-предпазливата сред жените, опазваше престола от опасните метежи на вечно недоволното население, от измяната и предателствата на коварните ханове и от тайни покушения. В минути на опасност, от своя мрачен, недостъпен дворец в Гургандж тя изпращаше преданите й кипчакски отряди да разкъсат всеки, който се осмели да посегне на величието на нейния син, Хорезъм шаха, непобедимия. Ето защо той не можеше да подмине призива на грижовната си майка?

През ранната есен на следващата година Мохамед пристигна в Гургандж и от там начело на голяма конна войска тръгна на поход. Десетте отряда излизаха от града в продължение на десет дни. Всеки отряд наброяваше шест хиляди конници. Обозните коне бяха натоварен с ечемик, олющено просо, ориз, масло и мехове с кумис^[3].

Хорезъм шахът обичаше блясъка на войната, грохота на бойните барабани, дрезгавия вой на бойните тръби, призоваващи за поход.

Пред десетките хиляди конници препускаше широкогръд дорест кон, размахвайки боядисана в алено опашка, украсен с бляскава златна сбруя, на която искряха скъпоценни камъни, а на краката му прозвънваха сребърни звънчета. Кой ли в Хорезъм не познаваше дорестия кон и чернобрадия конник с белоснежен тюрбан, пресечен от елмазени нишки!

Този конник — защитник на исляма, стълб на правоверието, страшилище за езичниците — изпращаше мълниите на своята воля и гняв срещу самия багдадски халиф Насир, потомък на пророка. Този конник — Хорезъм шахът Алла ад-Дин Мохамед, бе прострял пределите на своето царство чак до онези пустини, които не е посещавал и самият Искендер-Руми, непобедимият завоевател на Вселената.

Войската се беше разтегнала на разстояние десет дни път. Всяка колона бе от няколко хиляди коня и спреше ли на място за водопой, изпиваше всичката вода в кладенците и едва след денонощие тя се събираше там отново.

В първия отряд препускаха разузнавачите. Шахът яздеше с втория отряд, където крачеха и бързоходни камили, натоварени с палатки, котли и обилни запаси от царската кухня.

В последния, десети отряд заедно с тюркмените, както винаги тревожни и непокорни, пътуваше изпадналият в немилост син на шаха, Джалал ад-Дин. Тюркмените враждуваха с кипчакците, защото не можеха да им простят надменността и алчността. Вечер наклаждаха огньове в широки кръгове и организираха около тях военни игри и танци; извиваха хора, пееха воински песни и размахваха над главите си блестящи саби.

Пътят минаваше покрай бреговете на Хорезъмийско море. Отрядите се прехвърлиха през река Сейхун^[4] и поеха към тесния залив Сара-Чаганак. Тук спряха. Шахът очакваше новини от изпратените напред разузнавачи, а през това време сам с ловните си соколи се разходи по бреговете на тюркоазеното море и се върна в лагера с връзки убити патици и жерави.

Разузнавачите съобщиха, че табуните на меркитите са забелязани на север, в низините на река Иргиз, където тя се влива в езерото Челкар. Мохамед изчака да се съберат всички отряди, повика военачалниците им и на съвещание разясни плана за настъпление. Цялата войска щеше да поеме на три части. Самият шах щеше да бъде в средната, която ще нанесе последния, решаващ удар. Лявото крило щеше да се предвожда от кипчакския хан Тургай, а дясното — от Джалал ад-Дин. Хорезъм шахът искаше да провери как ще се прояви в боя непокорният му, самоуверен син.

В лагера пристигна пратеник от Гургандж и донесе свитък от Теркен-Хатун, майката на шаха-ти векилът и мирзата последваха господаря си в палатката му. Там той разряза свитъка с кинжала си — вътре лежеше торбичка от алена коприна. Допря я до челото и устните си и после я отвори — тя съдържаше писмо, написано с големи букви на тесен лист хартия^[5].

„На най-великия и благословен, защитника на вярата и справедливостта, Алла ад-Дин Мохамед, шах на Хорезъм, да пази Аллах твоето царство! Селям!

Имамите във всички джамии по пет пъти всеки ден възнасят молитви към Всевишния създател, който властва над всички, да продължи твоето царуване и да те дари с победа над враговете! Така да бъде!

На пазара хванаха един дервиш, изпратен от багдадския халиф. Дервишът проповядваше на доверчивите простодушни, че Аллах ще накаже нашия любим шах за това, че вероятно е приел от персите нечестивата им вяра, и за наказание в Хорезъм ще нахлуят езическите народи яджуджи и маджуджи^[6] и ще разрушат нашето царство. Началникът на палачите Джихан-Пехливан залови този бъбривец и след мъчения с нажежено желязо му отряза езика и го обеси на пазарния площад.

Като видят тази екзекуция, хиляди хора ще се уплашат. Всичко останало е благополучно. Нека спокойствието и благоденствието в твоето господарство да продължат много години!

ТЕРКЕН-ХАТУН — ПОБЕДИТЕЛКА НА ВСИЧКИ ЖЕНИ В СВЕТА“

Рано сутринта войските потеглиха с ускорен ход и след два прехода стигнаха до река Иргиз.

Степта зеленееше от свежите пролетни стръкове. Жълти и лилави перуники и червени лалета весело се бяха пръснали по пясъците на равнината, обикновено толкова изсушена и безплодна. Слънцето ту сипеше ослепителни лъчи, ту се криеше зад дъждовните облаци.

Река Иргиз все още бе покрита с тънък, чуплив лед. Водата се разливаше върху него, тъмните дупки и размразени места не позволяваха на войската да премине на другия бряг.

Хорезъм шахът заповяда на отрядите да почакат, скрити в долината зад тръстиките, за да не ги забележат меркитите и да избягат далече в степните равнини.

Два дни войската почиваше, без да пали никакъв огън. През втората нощ на небето се появи незнайна светлина. То грееше като посипано с нажежени въглени, не искаше да потъне в мрак и звездите не се показваха. Изглеждаше така, сякаш залезът продължава до утринната зора^[7]. Шейх-ул-ислам^[8], съпровождащ войската, обясни, че това божествено знамение предсказва сиянието на велика слава, която очаква шаха Мохамед.

Когато реката се освободи от леда, разузнавачите намериха брод и всички отряди преминаха на другия бряг.

Пустинната степ, тук-там осеяна с хълмове, се простираше загадъчна и безмълвна. Водени от едва забележими пътеки, войските се отправиха на изток. Движеха се плътно, готвейки се за предстоящия бой.

В една долина, сгушена сред каменисти височини, се показаха черни юрти. Те вероятно бяха изоставени при внезапно бягство — покъщнина, женски дрехи и стари килими се търкаляха из целия път. На едно място лежеше човек с две черни плитки, жълто лице и тесни очи. Неговата избеляла, дълга до петите синя дреха беше изпонарязана. По-нататък се търкаляше талига с две колела, паднала на една страна.

Разузнавачите се изкачиха на хълма и показваха настрани със знаци. Войската се обърна, за да се разгърне в полукръг.

Конниците преминаха в тръс и задържаха конете — пред тях се разстла сива равнина, обсипана сякаш с тъмни кръпки. Един кон, оседлан, но без ездач, бродеше из нея.

— Бойно поле! — възкликнаха воините. — С помощта на Аллах животът им е завършил завинаги.

— Кой е помогнал да завърши? Кой е измъкнал плячката от ръцете ни? Къде са им стадата, конете, камилите?

Отрядите се понесоха през поле, осеяно с трупове. Отблизо кръпките се оказаха тела, нарязани от мечове, надупчени от стрели и копия. Те лежаха и по единично, и на купчини по десетина. От някои бяха свалени дрехите и обувките.

Конниците се разпръснаха по полето, за да съберат кой каквото може — я изпуснат меч, я кръгъл щит или копие.

Хорезъм шахът крачеше замислен, навивайки на пръста си къдрица от черната си брада. Приближените му тихо си разменяха думи:

— Битката тук е била упорита. Паднали са няколко хиляди меркити. Никого не са пощадили, ранените са доубивали…

Дотича конник и извика:

— Намерих жив меркит. Може да говори!

Шахът смушка коня си, след него препусна и свитата.

Меркитът седеше в подножието на хълма. Около него клечаха кипчакци и го разпитваха. Главата на непознатия беше обръсната от челото до тила и плувнала в кръв.

Хорезъм шахът рязко спря коня.

— Какво казва той? От кое племе е? Кой ги е избил?

Със стенания и плач меркитът, започна да разказва:

— Нашият народ беше велик народ, а ето че вече го няма! Наричахме се меркити. Хан беше Тукту хан… Той бягаше заедно със сина си, Холту хан, знаменит ловец: никой не пускаше стрели по-точно и по-далече от него. Двамата ханове казваха на простите воини: „Бягайте заедно с нас от гнева на червенобрадия Чингис хан; той е решил да изкорени племето на меркитите от тази земя… На запад, зад солените езера, до самото море са се прострели Кипчакските степи, там ще се намери място и за нас. Ще има много трева, която биковете толкова обичат, и гъста тръстика; там нашите стада отново ще започнат да се угояват и размножават. Кипчакците няма да ни откажат и ще ни позволят да ядем с тях от един котел и да пием вода от един мях…“

Така говореха хановете. Какво ни оставаше да сторим? Зад нас идеше смъртта, отпред се простираха простор и радост. Преследваха ни две злобни кучета, забили носове в следите ни. Насъскваше ги най-големият син на червенобрадия — Джочи хан, и се казват Субетей и Тохучар-нойон^[9]… Ние бягахме бързо, толкова бързо, колкото можехме… Искахме следите на конете ни да се загубят в каменистите пустини и в червените пясъци. Но конете измършавяха, копитата им се напукаха и изгубиха предишната си пъргавина… Като разярени ни нападнаха монголите! Нямаше къде да се спасим, когато върху ни се нахвърлиха двайсет хиляди монголски конници. Река Иргиз се разля, по нея плуваха ледени блокове, конете затъваха в прогизналата земя…

Няма го вече великият народ на меркитите! Едни паднаха в това поле, изклани от монголите, други са отведени в плен… Смееше се рижият Чингис хан, седнал на купчина от кожи в жълтата си юрта! Загина древната слава на меркитите! Жива остана само една изменница от този славен род, младата ханша, красивата Кулан! Чингис хан я направи своя последна жена…

Кипчакците започнаха да крещят:

— Води ни при тези разбойници! Ние ще се разправим с тях! Те не са далече! Не могат да водят бързо биковете и пленените. Ще им отнемем плячката…

— Бързо ще ги догоним! — отсече Хорезъм шахът и заповяда на тръбача да събере разпръснатите по полето конници, които събличаха дрехите от изкланите меркити.