Василий Ян
Чингис хан (66)

Глава десета
Урусите и кипчакците тръгват в степта

… И пламна у урусите и кипчакците желание да разбият татарите: мислеха, че те са отстъпили от страх и слабост, като не искат да се сражават с тях. Ето защо стремително преследваха татарите. Татарите все отстъпваха. А те ги гонеха дванайсет дни.

Ибн ал-Асир, 13-ти век

Мускулестият, риж кон на Джебе-нойон с лекота изкачи самотната могила и спря до високата каменна фигура на степния богатир. Широките му прегърбени рамене, плоското лице, късият меч на бедрото, островърхата шапка и дори чашката в ръцете бяха в далечната древност старателно изсечени от цял каменен блок от номадски майстор… Минаваха векове и многолюдната страна се превърна в пустинна степ, а каменният богатир, както и преди, стоеше здраво, дълбоко вкопан на върха на могилата и навъсено гледаше с изпъкнали слепи очи натам, където някога бе вършил своите набези.

Толкова неподвижно, като идол, седеше на коня си и Джебе и се вглеждаше с хладни присвити очи натам, откъдето по димящите утринни мъгли на зелената степ се разпълзяха върволици бързо движещи се черни точки… Конят, вече покрит с пяна, изстина и свободно опъваше поводите, опитвайки се да достигне с черните си устни хилавите стъбълца на бледия пелин; вече бе започнал да бие с копито по солената почва, а Джебе все не можеше да откъсне поглед от приближаващите плътни редици на руските воини.

Първи са конниците… Едни се движат по пътя, други свободно са се разпръснали из степта… Над тях се надига черен облак прах… Държат къси копия… Ето, в прахта ясно се виждат обозите. Урусите се надяват на богата плячка, натоварили са в талигите си оръжие, котли и торби с хляб.

Джебе опъна поводите. Време е да тръгва… Неприятелите вече забелязаха самотния конник на могилата… Ето няколко уруси и кипчакци се отделиха от отряда. Бързо се отправят към него. Друга група конници се понесе напред по пътя, за да му отреже пътя. Но ненапразно Джебе обича своя риж жребец, един от най-добрите ездитни коне в тюмена му.

Джебе се спуска по прашния солен скат. Отстрани пръстта е разрита и се вижда черен тесен вход — вероятно сега е леговище на степни вълци. А по-рано някой е копал в могилата на богатира, искал е да открадне златното му съкровище…

Джебе пришпорва коня си. Трябва да достигне до оврага. Там са се притаили в засада стотните на Гемя бек. Татарските разузнавачи са залегнали в тревата и виждат отлично всичко — приближаването на урусите и бягащия от тях Джебе.

Но уруските конници са все по-близо… Имат добри коне, напред са пуснали най-добрите ездачи. Най-опасни са тези, които препускат, да му пресекат пътя. Не бива да свива встрани — вляво е оврагът със стръмни склонове, а вдясно са урусите.

Те са деветима… Последните трима започват да изостават… Първите шестима също се разпръснаха, искат да го обкръжат.

Изпод копитата на коня излетя ято сиви яребици и изчезна встрани, като отново се скри в тревата. Заек се шмугна изпод широк лист от репей и се понесе направо, присвил уши. А конят все така леко продължаваше да препуска, мятайки рижи крака, прескачайки през храстчета бурен и бързо отнасяше прилепналия се към гривата му Джебе.

Враговете не са далеч… Джебе различава загорелите им лица под железните шлемове… Двама уруси се прикриват с червени щитове: единият е съвсем млад, с румено лице и черни очи, другият има сиви, провиснали мустаци. Най-близо е третият, с яркочервен чекмен — кипчак на вран кон… Той намотава на ръката си ласото…

Точни са очите на Джебе и стрелите му никога не пропускат целта си. Монголът опъва своя страшен лък и кипчакът, размахвайки ръце, пада от седлото. Изплашеният вран кон се носи вече без конник, вирнал глава, и вятърът развява дългата му грива.

Младият руски воин е близо… След няколко мига животните ще се сблъскат. Юношата силно мята късото копие, но то само се плъзна по рамото на стоманената татарска ризница… Втората дълга стрела на Джебе се заби между черните блестящи очи на юношата. Прощавай, слава! Прощавай, ярко слънце, бащин дом!

Джебе не се оглеждаше… Той търсеше с очи: къде са нукерите на Гемя бек? Ето ги! Цяла тълпа вече се е измъкнала от оврага и препуска с хриплив свиреп вой срещу настъпващия разединен руски отряд.

Руските конници бързо се престроиха в тесни редици. Червените им щитове — кръгли отгоре и остри в долната си част — се изравниха в плътна и страшна верига. Воините измъкват наточените блестящи мечове и стремително летят към татарите.

Но Гемя бек и неговите нукери добре помнят заповедта на Джебе: щом се приближат на един полет на стрела, те веднага обръщат конете, преминават край изумените уруси, изпращайки гибелни стрели и с всички сили препускат обратно в степта.

Урусите с викове се хвърлят след тях. Стройните им редици вече се разбъркват. Всички яздят пръснато, стараят се да догонят бягащите татари. Неколцина уруси на отлични коне настигат десетина изоставащи монголи. Посичат ги, свалят оръжието и ботушите им и се преместват на татарските коне.

Джебе, обкръжен с телохранители, известно време наблюдаваше първия сблъсък на своите с урусите. Спусна се в оврага, където бълбукаше изворче, напои коня си и заповяда на целия татарски отряд да отминава нататък.

Върналите се конници на Гемя бек казаха, че предводителят им, ранен от копие, паднал с коня си, бил обкръжен от уруски ездачи, но се измъкнал и препуснал в степта. След него препуснали много кипчакци.

През нощта Джебе с помощта на бродниците сам разпита пленен руски пленник. Той разказа, че това е преден отряд под командването на смелия галицки княз Мстислав Удатни. С него са воини от Галич и свободни градове. Те се спуснали на ладии по Днестър до морето, навлезли в устието на Днепър и оттам се изкачили до остров Хортица, където било определено мястото за сбор на всички отряди за нападение над татарите.

— Князете не се разбират помежду си — каза пленникът. — Всички вървят с отрядите си отделно. Всеки отряд има свой началник, а общ войвода над всички няма. Въпреки че бойците помежду си говорят, че главен войвода трябва да се направи Мстислав Удатни — много е опитен и пламенен в боя! — но срещу него възрази княз Мстислав Романович Киевски. Той не може да се прекури, защото се смята за по-старши, за Велик княз. А обикновените воини от такива княжески спорове само мъка и разорение получават; та нали ако надделеят татарите, то всички князе ще избягат на бързите си коне, а простите бойци ще оставят тук костите си. В поход воините яздят конете си за оран, с тях далеч няма да стигнеш. А татарите се измъкват като бързострелни смокове.

Джебе попита — много ли са кипчакците? Плененият отвърна, че кипчакците, както казват, са наистина много. Отрядите им идват по левия бряг на Днепър, бързат да се слеят при Хортица с руските войски. И сега напред, заедно с Мстислав Удатни, се носи и кипчакски отряд, начело с войводата Ярун.

— А какво казват русите за татарските воини? — попита Джебе.

— По-рано говореха, че татарите са „прости“ воини (слаби), по-зле и от кипчакците. Ето защо и князете бързат да превземат татарския лагер и да заграбят татарската плячка. А сега видях, че татарите са умели воини и точни стрелци.

Джебе заповяда на татарите да вървят по-нататък в степта и да не палят огньове през нощта, а руския пленник да заколят.

През нощта бродници и татарски разузнавачи допълзяха до вражия преден отряд и подслушаха разговорите. Руските воини нощуваха насред кръг, образуван от каруците на обоза. Кипчакците стояха в отделен лагер, пееха и танцуваха край огньовете. Радваха се, че се връщат в напуснатите си чергарища, откъдето ще изгонят татарите.

Разузнавачите казаха, че урусите са пленили началника на татарската хилядна Гемя бек. Като избягал, се скрил в могилата — във вълчата бърлога. Измъкнали го урусите и го предали на кипчакците. Те завързали ръцете и краката му към четири коня, а конете препуснали в различни посоки и го разкъсали на парчета… Главата на Гемя бек, провесена на ремъци през ушите, висеше на седлото на половецкия воевода Ярун.