Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (9)

II

— Тате! Татко!

Като чу гласа на Пол и бързите му леки стъпки по стъпалата към гаража, Дейвид вдигна глава от листа хартия, върху който тъкмо се появяваха образи.

— Момент! — подвикна той. — Минутка, Пол! — Но докато го изричаше, вратата рязко се отвори широко и стаичката се обля в светлина. — По дяволите! — Дейвид гледаше как хартията бързо потъмнява и образът изчезва при внезапно нахлулата светлина. — Да му се не види, Пол, не съм ли казвал хиляди, милиони, безчет пъти да не влизаш, когато свети червената лампа?

— Извинявай. Съжалявам, тате.

Опомнил се, Дейвид пое дълбоко дъх. Пол бе едва на шест и както стоеше на прага, изглеждаше съвсем мъничък.

— Няма нищо, Пол. Влизай. Съжалявам, че викнах.

Клекна и протегна ръце, а Пол се впусна към него и за миг положи глава на рамото на баща си, а щръкналата му току-що подстригана косичка го погали по врата. Бе слабичко, жилаво и силно момче, същински живак — мълчалив, нащрек, готов на всекиго да угоди. Дейвид го целуна по челото, съжаляваше, че избухна, и се изненада колко елегантни и съвършени са плешките на момчето, разперени като крила под пластове кожа и мускули.

— Добре. Какво толкова важно има? — попита той и приседна на пети. — Какво е толкова важно, че да съсипеш снимките ми?

— Тате, виж! — откликна Пол. — Виж какво намерих!

Отвори юмруче. Върху дланта му лежаха няколко плоски камъчета, колкото копче, като дискове с дупка в средата.

— Страхотни са! — каза Дейвид и взе едно. — Къде ги намери?

— Вчера с Джейсън ходихме до фермата на дядо му. Там има поточе и трябва да внимаваш, защото миналото лято Джейсън намерил една отровна змия, но сега е студено за змии и ние нагазихме в поточето и ги намерих точно до брега.

— Не думай! — Дейвид опипа фосилите, леки и крехки, от хилядолетия, в които времето е застинало по-ясно отколкото на снимка. — Тези фосили някога са били от морска лилия, Пол. Виж, преди много години част от Кентъки била дъно на океан.

— Сериозно? Страхотно. Има ли картинка в енциклопедията на скалите?

— Може и да има. Само да пооправя, и ще проверим. Колко време имаме? — додаде той и като пристъпи към вратата на тъмната стаичка, погледна навън. Беше хубав пролетен ден, въздухът бе топъл и нежен, а дрянът около градината от край до край бе нацъфтял. Нора бе подредила маси, застлани с пъстроцветни покривки. Беше наредила чинии и пунш, столове и салфетки, вази с цветя. От един кол, забучен в средата на задния двор край стройна топола, се развяваха разноцветни панделки — обичайна украса за първомайски танци. Всичко бе направила сама. Дейвид предложи да й помогне, но тя каза, че не й трябва помощ. Не ми се пречкай, каза тя. Така най-добре ще помогнеш. И той така и направи.

Върна се в тъмната стаичка, хладна и потайна, с мъждива червена светлина и парлив мирис на химикали.

— Мама се облича — отговори Пол. — И аз не бива да се цапам.

— Това си е направо заповед — отбеляза Дейвид и приплъзна шишетата с фиксатор и проявител на висока полица, да не ги стига Пол. — Върви вкъщи, аз веднага идвам. Ще проверим за морските лилии.

Пол изтича по стълбите, а Дейвид се загледа след него как подскача по тревата и вратата с мрежата се затръшва зад гърба му. Изплакна тавичките и ги остави да изсъхнат, после извади лентата от проявителя и я сложи настрана. В тъмната стаичка бе спокойно, хладно и тихо и преди да тръгне след Пол, Дейвид остана за малко в нея. Навън покривките на масите потрепваха от лекия ветрец. Празнични, изплетени от хартия, майски кошнички с пролетни цветя украсяваха всяка чиния. Предния ден, на самия празник, Пол разнасяше подобни кошнички из квартала, окачваше ги на всяка врата, почукваше и хукваше да се скрие, като надничаше как стопаните ги намират. Идеята бе на Нора — израз на нейната артистичност, енергичност и въображение.

Тя беше в кухнята с престилка върху кораловия копринен тоалет и украсяваше едно плато месо с магданоз и доматчета чери.

— Всичко наред ли е? — запита той. — Дворът изглежда прекрасно. Да ти помогна ли с нещо?

— Облечи се! — предложи тя и хвърли поглед към часовника. Избърса ръце в хавлиена кърпа. — Но преди това би ли сложил това плато в хладилника долу? Вече е готово. Благодаря.

Дейвид пое платото и усети хладината на стъклото.

— Толкова работа — отбеляза той. — Защо не поръчваш кетъринг за такива тържества?

Каза го, за да прояви съпричастност, но Нора само поспря, начумерена, упътила се към вратата.

— Защото така ми харесва — отвърна тя. — Да го измисля, да приготвя всичко. Защото ми доставя огромно удоволствие от нищото да сътворя нещо красиво. Аз имам много дарби — хладно добави тя, — независимо дали ти го осъзнаваш.

— Не това имах предвид — въздъхна Дейвид. Напоследък бяха като две планети, които кръжат в орбита около едно и също слънце, без да се сблъскват, но и без да се приближават. — Просто си мислех, че няма защо да се нагърбваш с всичко. Наеми кетъринг и хора. Можем да си го позволим.

— Не е до парите — поклати глава тя и излезе навън.

Дейвид остави платото и се качи да се избръсне. Пол го последва в банята и седна на ръба на ваната. Говореше бързо и оживено и потропваше с токовете на обувките си по порцелана. Обичаше фермата на Джейсъновия дядо, там бе помагал да издоят крава и дядото на Джейсън му бе дал да пийне още топло мляко, с привкус на трева.

Дейвид насапуниса мека четка, с удоволствие заслушан в сина си. Острието на бръснача плавно се плъзна и остави чисти ивици по кожата му, хвърляйки трепкащи слънчеви зайчета по тавана. За миг му се стори, че целият свят е спрял и застинал — галещият пролетен въздух, уханието на сапун, развълнуваният глас на сина му.

— Навремето доях крави — рече Дейвид. Подсуши лице и се пресегна за ризата. — Можех дори да цръкна струйка мляко право в устата на котката.

— Като таткото на Джейсън! Джейсън ми харесва. Ще ми се да ми беше брат.

Докато си слагаше вратовръзката, Дейвид наблюдаваше отражението на Пол в огледалото. Сред тишината, нарушавана от капещия кран на мивката, тихото тиктакане на часовника и прошумоляването на тъкан, мислите му го отнесоха към дъщеря му. На всеки няколко месеца, докато прехвърляше служебната си поща, попадаше на характерния почерк на Каролайн. Първите писма пристигаха от Кливланд, но с марки откъде ли не. Понякога имаше и нов номер на пощенска кутия — все от различни места, огромни безлични градове — и тогава Дейвид неизменно й изпращаше пари. Така и не се опознаха, но с годините писмата й ставаха все по-интимни. Последните сякаш бе откъснала от дневника си и започваха със Скъпи Дейвид или просто Дейвид, а мислите й се изливаха като порой. Понякога хвърляше писмата, без да ги отваря, но всеки път ги изравяше от кошчето за боклук и бързо-бързо ги изчиташе. Държеше ги в кантонерката в тъмната стаичка, за да знае във всеки момент къде са. Там Нора нямаше как да ги намери.

Веднъж, преди години, когато пристигнаха първите писма, Дейвид се качи в колата и кара осем часа до Кливланд. Три дни обикаля града, изучава телефонни указатели, разпитва из болници. В централната поща едва-едва докосна малката месингова дръжка на кутия номер 621, но директорът отказа да му каже името и адреса на притежателя й. Тогава ще стоя тук и ще чакам, каза Дейвид, но мъжът просто сви рамене. Ами чакайте, отвърна той. Но по-добре си вземете и храна. Някои кутии не ги отварят и със седмици.

Накрая се предаде и се прибра и дните се занизаха, а Фиби растеше без него. Всеки път заедно с парите изпращаше и бележка, молеше Каролайн да му пише къде живее, но не кой знае колко настоятелно, нито нае частен детектив, както понякога си мислеше, че трябва да направи. Чувстваше, че то трябва да дойде от нея — желанието да я открият. Вярваше, че иска да я намери. Вярваше, че намери ли я, оправи ли веднъж нещата, ще успее да каже истината на Нора.

И с тази си вяра се събуждаше и отиваше в болницата. Оперираше, оглеждаше рентгенови снимки, прибираше се, косеше моравата и играеше с Пол — животът му бе пълен. И въпреки това, на всеки няколко месеца, току се стряскаше нощем, сънувал как Каролайн Гил го гледа втренчено от вратата на клиниката или от другия край на черковния двор. Събуждаше се, цял разтреперан, обличаше се и отиваше в болницата или в тъмната стаичка, където пишеше статии или приплъзваше снимки във ваничката с химикали, загледан как върху празния лист се появяват образи.

— Тате, забрави за фосилите — каза Пол. — Обеща да провериш.

— Да, вярно — наложи си да се върне в настоящето и подръпна възела на вратовръзката си. — Така е, сине. Обещах.

Двамата слязоха в кабинета и разгърнаха познатата книга на бюрото. „Фосилът е криноид от дребно морско животинче с тяло като цвете. Наподобяващите копчета камъчета навремето са били плоскости, оформящи стеблена колона.“ Дейвид сложи ръка на гърба на Пол и почувства плътта му, толкова топла под дланта си и толкова жизнена, усети и крехките му гръбначни прешлени.

— Ще ида да ги покажа на мама — каза Пол. Грабна фосилите, хукна през къщата и излезе през задната врата. Дейвид си сипа питие и застана до прозореца. Вече бяха дошли неколцина гости и се разхождаха по тревата — мъжете в тъмносини сака, а жените — същински ярки пролетни цветя, в розово, наситено жълто и пастелно синьо. Нора сновеше сред тях, прегръщаше жените, ръкуваше се, представяше ги. Когато се запознаха, беше мълчалива, спокойна, сдържана и нащрек. Тогава за нищо на света не би си я представил толкова словоохотлива, спокойна, да открива тържество, което е организирала сама до най-малката подробност. Докато я наблюдаваше, го изпълни някакъв копнеж. По какво? Може би по живота, който можеха да имат. Като я гледаше как се смее на моравата, като че ли бе щастлива. Но Дейвид знаеше, че този успех няма да е достатъчен, няма да трае и ден. До вечерта вече ще се е захванала със следващото си начинание и ако се събуди посред нощ, и прокара ръка по извивката на гърба й, с надеждата да я разбуди, тя ще промърмори, ще хване ръката му и ще се обърне на другата страна, без изобщо да се събуди.

Пол бе на люлката и летеше високо към небето. Беше си окачил криноидите на връвчица на врата. Те се извисяваха и спускаха, отскачайки от гърдичките му, и от време на време се удряха във веригите на люлката.

— Пол — извика Нора и гласът й ясно отекна. — Пол, свали това нещо от врата си. Опасно е.

Дейвид взе питието си и излезе навън. На моравата пресрещна Нора.

— Недей — каза той тихо, с ръка на рамото й. — Той сам си го направи.

— Знам. Нали аз му дадох връвчицата. Но може да го носи после. Ако се подхлъзне, както си играе и тя се заплете, може да го удуши.

Беше много напрегната и той дръпна ръката си.

— Едва ли — искаше му се да може да заличи загубата им и онова, което им бе причинила тя. — Нора, нищо лошо няма да му се случи.

— Няма как да си сигурен.

— Дори така да е, Нора, Дейвид е прав.

Гласът прозвуча иззад тях. Дейвид се обърна и видя Бри, чиято необузданост, пламенност и красота профучаваха като вятър из къщата им. Беше с пролетна рокля от ефирна материя, която сякаш се носеше около нея, докато се движи. Вървеше, хванала за ръка млад мъж, по-нисък от нея, гладко обръснат, с къса рижава коса, по сандали и с разкопчана риза.

— Ама, Бри, сериозно, като нищо може да се закачи и да се задуши — настоя Нора и също се обърна.

— Той просто се люлее — спокойно каза Бри, а Пол полетя право срещу небето, отметнал глава назад с озарено от слънцето лице. — Виж колко е щастлив. Не го спирай и не му внушавай страхове. Дейвид е прав. Нищо лошо няма да се случи.

Нора се насили да се усмихне.

— Няма ли? Че то дори светът може да свърши. Ти сама го каза вчера.

— Само че това беше вчера — отговори Бри. Хвана Нора за ръка и двете си размениха няколко погледа, за момент толкова близки, сякаш наоколо им не съществува нищо и никой. Дейвид ги гледаше с копнеж и внезапно го връхлетяха спомени за собствената му сестра, как двамата се криеха под масата в кухнята и надзъртаха през гънките на мушамата, сподавяйки смеха си. Спомни си очите и топлината на ръката й и колко щастлив бе, когато бяха заедно.

— Какво стана вчера? — запита Дейвид и избута спомена някъде дълбоко в съзнанието си, но Бри не му обърна внимание, унесена в разговор с Нора.

— Извинявай, сестричке — каза тя. — Вчера всичко бе малко налудничаво. Бях поизлязла от релси.

— И аз съжалявам — отговори Нора. — Радвам се, че сега си тук.

— Какво стана вчера? Бри, беше ли при пожара? — отново се обади Дейвид. През нощта двамата с Нора се събудиха от виещи сирени, парлива миризма на пушек и странно сияние в небето. Излязоха и заедно със съседите си останаха на моравата в тишината на мрака, докато глезените им не се намокриха от росата, а при университета сградата на школата за запасни офицери гореше. Протестите нарастваха от дни, във въздуха се носеше все по-силно напрежение, невидимо, но истинско, а в градовете по река Меконг се сипеха бомби и хора тичаха, сгушили умиращите си деца в ръце. Сега отвъд реката в Охайо четирима студенти лежат мъртви. Но никой не би си представил подобно нещо в Лексингтън, щата Кентъки — коктейл „Молотов“, горяща сграда и улици, пълни с полицаи.

Бри се обърна към него с полюшваща се по раменете дълга коса и поклати глава.

— Не. Аз не бях там, но Марк беше — усмихна се тя на младия мъж до себе си и плъзна елегантната си ръка по неговата. — Това е Марк Бел.

— Марк се е бил във Виетнам — допълни Нора. — Тук е, за да протестира срещу войната.

— Аха — рече Дейвид. — Агитатор.

— Мисля, че е протестиращ — поправи го Нора и махна към моравата. — Ето я Кей Маршал — каза тя. — Ще ме извините ли?

— Протестиращ, значи — повтори Дейвид, загледан как Нора се отдалечава, а вятърът леко полюшва ръкавите на копринения й костюм.

— Точно така — потвърди Марк самоиронично и натъртено, с едва познат акцент, който напомни на Дейвид гласа на баща му, нисък и мелодичен. — В безспирно преследване на равенство и справедливост.

— Даваха ви по телевизията — спомни си изведнъж Дейвид. — Снощи. Произнасяхте реч. Да. Сигурно се радвате на пожара.

Марк сви рамене.

— Не се радвам. Не съжалявам. Просто се случи, това е. Ние продължаваме.

— Защо си толкова язвителен, Дейвид? — впери зелените си очи в него Бри.

— Не съм — отрече Дейвид, но още докато го изричаше, си даде сметка, че всъщност е. Осъзна и че е започнал да затъмнява и удължава гласните, подмамен от дълбоката притегателна сила на езика, познат и смайващ, леещ се като вода говор. — Просто искам да науча повече. Откъде сте? — попита той Марк.

— От Западна Вирджиния. Близо до Елкинс. Защо?

— Просто любопитство. Навремето родителите ми живееха там.

— Не знаех, че си живял в Западна Вирджиния, Дейвид — обади се Бри. — Мислех, че си от Питсбърг.

— Родителите ми живееха край Елкинс. Преди много години.

— Така ли? — Марк го погледна вече не толкова наежен. — В мините ли са работили?

— Понякога, през зимата. Имаха ферма. Животът им бе труден, макар и не толкова тежък като в мините.

— Запазиха ли земята си?

— Да. — Дейвид си представи къщичката, която не бе виждал от близо петнайсет години.

— Чудесно. А баща ми продаде дома ни. След пет години умря в мините и нямаше къде да отидем. Никъде. — Марк горчиво се усмихна и се замисли. — Наминаваш ли там?

— Отдавна не съм ходил. А ти?

— Не. След Виетнам отидох в колеж. В Моргантаун, по закона за военните. Чувствах се странно, като се върнах. Хем съм оттам, хем мястото ми не бе там, ако ме разбираш. Когато заминах, не мислех, че е въпрос на избор. Но се оказа, че е.

Дейвид кимна.

— Разбирам — каза той. — Добре те разбирам.

— Е — обади се Бри след дълго мълчание. — Ето ви сега тук. Вече не издържам, умирам от жажда — додаде тя. — Марк? Дейвид? Какво ще кажете за едно питие?

— Ще дойда с теб — каза Марк и протегна ръка към Дейвид. — Светът е малък, нали? Радвам се, че се запознахме.

— Дейвид е загадка за всички ни — рече Бри, придърпвайки го настрани. — Питай Нора.

Дейвид ги наблюдава как се сливат с пъстроцветното полюшващо се множество. Най-обикновена среща, а изпита особено вълнение, сякаш са го изложили на показ и е уязвим, а миналото му се надигна като море. Всяка сутрин заставаше на прага на кабинета си в болницата и оглеждаше простичкия чист свят — прилежно подредени инструменти, идеално изгладено бяло платно върху кушетката за прегледи. По всички външни белези той бе успял, но никога не изпита, както се бе надявал, гордост и увереност. Това е то, бе казал баща му, като затръшна вратата на камиона и застана на тротоара край автобусната спирка в деня, в който Дейвид замина за Питсбърг. Сигурно повече няма да те видим, тръгваш по широкия свят. Вече едва ли ще намериш време за такива като нас. А Дейвид, застанал на тротоара сред падащите листа в ранната есен, изпита дълбоко отчаяние, защото дори в онзи миг усети, че баща му е прав — каквито и да бяха намеренията му, колкото и да ги обичаше, животът му щеше да го отведе надалеч.

— Дейвид, добре ли си? — запита Кей Маршал. Тя идваше към него с ваза бледорозови лалета, а всяко листенце на цветовете нежно като края на бял дроб. — Сякаш си на светлинни години оттук.

— А, Кей — откликна той. По нещо му напомняше на Нора, по онова усещане за самота, което прозира под грижливо лъсната повърхност. Веднъж, на друго празненство, се напи и го последва в тъмното преддверие, плъзна ръка по врата му и го целуна. Стъписан, той отвърна на целувката й. Този миг отлетя и макар често да си мислеше за хладината на устните й при неочаквания допир, видеше ли я, все се питаше дали всъщност се бе случило. — Ослепителна както винаги, Кей — вдигна той чаша към нея. Тя се усмихна, засмя се и отмина.

Прекоси хладния гараж и се качи горе за фотоапарата, взе го от шкафа и го зареди с нов филм. Гласът на Нора се извисяваше над множеството и Дейвид си спомни усещането, когато сутринта докосна гладката извивка на гърба й. Спомни си и споделения между нея и Бри миг — колко близки са двете и как той никога няма да изпита подобна близост с нея. А толкова го искам, помисли си той и преметна апарата на врата си. Искам го.

Тръгна покрай насъбралото се множество, усмихваше се, поздравяваше, ръкуваше се с гостите, оттегляше се от един или друг разговор, за да улови някой момент от празненството. Спря пред лалетата на Кей и фокусира обектива в близък кадър, като си мислеше колко много приличат на нежната тъкан на белите дробове и колко интересно ще е да сложи в рамка снимки на цветята и на дробове. Хрумна му, че по някакъв неразгадаем начин човешкото тяло е съвършено отражение на околния свят. Постепенно тази идея го погълна и суматохата от тържеството остана някъде далеч, докато се съсредоточаваше върху цветята, но го сепна дланта на Нора върху ръката му.

— Остави апарата — рече тя. — Моля те. Дейвид, празник е.

— Тези лалета са невероятни — поде той, но не можеше да го обясни, не можеше да изрази с думи защо тези образи толкова го завладяват.

— Празник е — повтори тя. — Ако искаш, може и да го пропуснеш и просто да си снимаш, но може и да си вземеш питие и да се присъединиш.

— Имам питие — той посочи чашата си. — Нора, никой няма нищо против да направя няколко снимки.

— Аз имам. Не е прилично.

Говореха тихо и през цялото време усмивката не слезе от лицето й. Изглеждаше спокойна — кимаше и махаше на някого на моравата. Но Дейвид усещаше напрежението и потиснатия й гняв.

— Толкова се старах — продължи тя. — Всичко организирах. Приготвих толкова храна. Дори с осите се справих. Защо просто не се отпуснеш и не се позабавляваш?

— Кога разруши осарника? — запита той в опит да подеме безопасна тема и огледа гладките чисти стрехи на гаража.

— Вчера. — Показа му китките си с бледочервени подутини. — Не исках с Пол да се излагате на опасност с вашите алергии.

— Хубаво празненство — отбеляза той. Спонтанно взе китката й и целуна отока от ужилването. Тя го погледна с ококорени, учудени очи, в които припламна удоволствие, после отдръпна ръка.

— Дейвид — нежно каза тя, — за бога, не тук. Не сега.

— Ей, тате — извика Пол и Дейвид се огледа за сина си. — Мамо, тате, вижте ме. Вижте ме!

— На дивата череша е — каза Нора, като вдигна ръка да прикрие очите си от слънцето и посочи към края на моравата. — Ето го, горе, насред дървото. Как се е качил дотам?

— Сто на сто се е покатерил от люлките. Хей! — подвикна Дейвид и помаха на Пол.

— Веднага слизай! — викна Нора. — Ще ми скъса нервите — обърна се тя към Дейвид.

— Той е просто дете — отвърна Дейвид. — Всички деца се катерят по дървета. Нищо му няма.

— Ей, мамо! Тате! Помощ! — извика Пол, но когато вдигнаха очи към него, той се смееше.

— Помниш ли как викаше в магазина? — припомни си Нора. — Помниш ли как, когато още се учеше да говори, крещеше помощ сред стелажите? Хората си мислеха, че съм го отвлякла.

— Веднъж го направи и в клиниката — допълни Дейвид, — помниш ли?

Двамата се разсмяха. Дейвид се почувства щастлив.

— Остави апарата — рече тя с ръка на рамото му.

— Добре — отговори той. — Ще го оставя.

Бри отиде до украсения празничен кол и дръпна една царствена пурпурночервена панделка. Неколцина любопитни я последваха. Дейвид тръгна обратно към гаража, загледан в трептящите краища на панделките. Изведнъж дочу движение, шумолене на листа и оглушителен пукот от скършен клон. Видя Бри да вдига ръце и панделката се изхлузи от пръстите й. Възцари се дълга тишина, разтърсена от вика на Нора. Дейвид се обърна и зърна как Пол глухо тупна на земята, после отскочи леко по гръб, огърлицата от морски лилии се пръсна и скъпоценните криноиди се разпиляха по земята. Дейвид се спусна сред гостите и коленичи до Пол. Черните очи на момчето бяха изпълнени със страх. Вкопчи се в ръката на Дейвид. Опитваше се да си поеме дъх.

— Няма нищо — заговори Дейвид и го погали по челото. — Падна от дървото и дъхът ти секна, това е. Сега се отпусни. Поеми дъх. Ще се оправиш.

— Добре ли е? — Нора приклекна до него в кораловия си костюм. — Пол, съкровище, добре ли си?

Пол зяпна и се изкашля с насълзени очи.

— Боли ме ръката — рече той, когато успя да проговори. Беше пребледнял, една синя веничка се открояваше на челото му и Дейвид усещаше какво усилие полага момчето да не се разплаче. — Много боли.

— Коя ръка? — попита Дейвид възможно най-спокойно. — Можеш ли да ми покажеш къде?

Беше лявата и когато Дейвид внимателно я повдигна, поддържайки лакътя и китката, Пол изпищя.

— Дейвид! — обади се Нора. — Счупена ли е?

— Ами, не съм сигурен — спокойно отговори той, макар да бе почти сто процента сигурен, че е. Положи внимателно ръката на Пол върху гърдите му, после сложи утешително длан на гърба на Нора. — Пол, сега ще те вдигна. Ще те отнеса до колата. Ще отидем в болницата, разбра ли ме? Ще ти покажа рентгена. — Бавно и внимателно той вдигна Пол. Синът му бе тъй лекичък в прегръдката му. Гостите отстъпиха да им направят път. Постави Пол на задната седалка, извади едно одеяло от багажника и го загърна.

— И аз идвам — рече Нора и седна на предната седалка.

— Ами гостите?

— Има купища и храна, и вино — каза тя. — Ще трябва сами да се оправят.

Поеха през ясния пролетен ден към болницата. От време на време Нора все още се заяждаше за нощта, когато роди, колко бавно и методично бе карал по пустите улици, но и днес дори и да искаше, не бе в състояние да натисне повече газта. Подминаха все още димящата сграда на школата за запасни офицери. Ивици пушек се виеха като черна дантела. Наоколо дрянът бе нацъфтял и мъничките му бледи цветчета се открояваха на фона на опушената черна стена.

— Имам чувството, че светът се срива — тихо каза Нора.

— Не сега, Нора — Дейвид хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, за да види Пол. Беше притихнал, не се оплакваше, но по бледите му бузки се стичаха сълзи.

В спешното отделение Дейвид използва името си, за да ги приемат и направят рентгенова снимка на Пол по-бързо. Помогна на Пол да легне, остави Нора да му чете приказки от книжка, която бе грабнала пътьом от чакалнята, и отиде за снимките. Когато ги взе от оператора, забеляза, че ръцете му треперят, затова прекоси залите, странно притихнали в този прекрасен съботен следобед, и отиде в кабинета си. Зад него вратата се затвори и за миг Дейвид остана сам в мрака, опитвайки се да се съвземе. Знаеше, че стените са бледо морскозелени и бюрото му е отрупано с книжа. Знаеше, че в шкафовете със стъклени врати има тавички с грижливо подредени стоманени и хромирани инструменти. Но нищо не виждаше. Вдигна ръка и докосна нос с длан, но дори от толкова близо не виждаше собствената си плът, само я усещаше.

Потърси опипом ключа на лампата и тя веднага реагира при допира му. Екран, вграден в стената, запулсира и след това заля стаята с ярка нетрепваща светлина, на която всичко загуби цвят и избледня. Срещу струящата светлина имаше негативи от предишната седмица, подредени последователно според точно премерена светлина, всеки с малко по-различен контраст. Вълнуваше се от прецизността, която постигна, и как образите не наподобяват толкова части от човешко тяло, колкото други неща — разклонена чак до земята светкавица, реки, понесли тъмните си води, потрепваща морска шир.

Ръцете му направо се тресяха. Наложи си да поеме няколко пъти дълбоко дъх, после свали негативите и пъхна снимката на Пол под скобата. Малките кости на сина му — стабилни, но и крехки — се очертаха ужасяващо ясно. Дейвид прокара пръсти по обляния в светлина образ. Толкова красиви са костите на малкото му синче — матови, но облени в светлина, прозирни силуети, понесли се в мрака на кабинета му, силни и деликатни като преплетени клони на дърво.

Нараняването бе съвсем обикновено — ясно се очертаваше правата линия от счупването на лакътната и лъчевата кост. Двете бяха успоредни и най-голямата опасност бе да не слепнат при заздравяването.

Перна леко лампата над екрана и тръгна обратно през залата, замислил се колко е красива вселената, спотаена в човешкото тяло. Преди години, в един магазин за обувки в Моргантаун, докато баща му пробваше работни обуща и се чумереше на етикетчето с цената, Дейвид стъпи на рентгенова машина, която снима ходилата му и превърна най-обикновените му пръсти в нещо призрачно, тайнствено. Погълнат от образа, той започна да изучава фееричните пръчици и сфери сред сенчестата светлина, които всъщност бяха неговите пръсти и пети.

Макар да го осъзна след години, това бе преломен момент. Съществуването на други светове — невидими, неизвестни, дори невъобразими — за него бе откровение. През следващите седмици, докато наблюдаваше как елените тичат и птиците отлитат, листата трептят и дивите зайци се шмугват неочаквано сред храсталаците, Дейвид се взираше и се мъчеше да съзре скритата им структура. Взираше се и в Джун — как присяда на стъпалата към верандата и спокойно изчушква грах или бели царевица, открехнала устни от усилието да се съсредоточи. Защото тя хем беше като него, хем не беше, а какво ги отличаваше, бе пълна загадка.

Сестра му — момичето, което обичаше вятъра, което се смееше при допира на слънчевите лъчи по лицето си и не се боеше от змии. Тя почина на дванайсет и сега вече не бе нищо повече от спомен за любов — просто купчина кости.

А дъщеря му вече шест години ходи из белия свят, но той не я познава.

Когато се върна в стаята, Нора бе гушнала Пол в скута си, макар той да бе голям за подобна прегръдка, а той неловко бе положил главичка на рамото й. Ръката му потрепваше в леки конвулсии от травмата.

— Счупена ли е? — веднага попита тя.

— Да, опасявам се, че е счупена — каза Дейвид. — Ела да видиш.

Плъзна рентгеновата снимка на светлинната маса и показа потъмнелите линии на счупването.

Говорят за скрити скелети, за костелив орех, играят на ядец и чупят пилешката кост. Но костите са живи, те растат и се променят и счупят ли се, могат отново да се съединят.

— Вечно бях нащрек заради пчелите — каза Нора, докато преместят Пол на кушетката за преглед. — Искам да кажа, заради осите. От осите се отървах, а сега това.

— Беше злополука — отвърна Дейвид.

— Знам — рече тя, готова да заплаче. — Там е цялата работа.

Дейвид не каза нищо. Беше извадил каквото му трябва за отливката и се съсредоточаваше да нанесе гипса. Отдавна не го бе правил — обикновено той наместваше костта, а другото оставяше на сестрата — и сега му се стори успокоително. Ръчичката на Пол бе малка и отливката постепенно побеля, като избеляла черупка, бяла и примамлива като лист хартия. За няколко дни ще посивее и ще се покрие с ярки детски графити.

— Три месеца — каза Дейвид. — След три месеца ще свалим гипса.

— Но това значи почти цялото лято — откликна Нора.

— Ами Малката лига? — запита Пол. — Ами плуването?

— Никакъв бейзбол, нито пък плуване. Съжалявам — каза Дейвид.

— Но с Джейсън трябва да играем в Малката лига.

— Съжалявам — рече Дейвид, а Пол избухна в сълзи.

— Каза, че няма страшно — намеси се Нора, — а сега ръката му е счупена. Просто така. Ами ако беше вратът? Или гръбнакът?

Изведнъж, покрай грижите за Пол, пък и от яд към Нора, го налегна умора.

— Да, можеше, но не е. Така че престани. Чу ли? Просто престани, Нора.

Пол бе притихнал и наострил слух, нащрек заради променения тон и интонация на гласовете им. Какво ли, питаше се Дейвид, ще запомни Пол от този ден? Представи си го в несигурното бъдеще, в един свят, в който може да идеш да протестираш и да се озовеш мъртъв с куршум във врата, и изпита страха на Нора. Тя има право. Всичко може да се случи. Сложи ръка на главата на Пол и усети острата му късо подстригана коса о дланта си.

— Съжалявам, тате — тихичко рече Пол. — Не исках да разваля снимките ти.

Дейвид се обърка, но след миг си спомни как кресна преди няколко часа, когато лампите в тъмната стаичка светнаха, а Пол стоеше стъписан с ръка на ключа, застинал от страх.

— О, не. Не, сине, не се сърдя за това, не се тревожи — докосна той бузата на Пол. — Снимките нямат значение. Просто сутринта бях уморен. Разбрахме ли се?

Пол прокара пръст по ръба на гипса.

— Не исках да те стряскам — продължи Дейвид. — Не се сърдя.

— Може ли да послушам през слушалките?

— Разбира се — Дейвид пъхна черните краища на стетоскопа си в ушите на Пол и клекна. Хладният метален диск постави на сърцето си.

С крайчеца на окото си забеляза как Нора ги гледа. Далеч от яркото оживление на тържеството, тя носи тъгата си като стиснат в длан черен камък. Толкова иска да я утеши, но не му идва на ум какво да каже. Де да имаше рентгенови очи за човешкото сърце — за сърцето на Нора и за своето.

— Ще ми се да беше по-щастлива — тихо каза той. — Да можех да сторя нещо.

— Не се притеснявай — отговори тя. — Не и за мен.

— Така ли? — Дейвид пое толкова дълбоко дъх, че Пол чу как в дробовете му нахлу въздух.

— Да. Вчера си намерих работа.

— Работа ли?

— Да. Работа. — И му разказа за туроператорската агенция и как ще работи до обед. Ще свършва навреме, за да взема Пол от училище. — Докато говореше, Дейвид усети, че тя отлита далеч от него. — Полудявам — изненадващо разпалено добави Нора. — Направо се побърквам с толкова свободно време. Работата ще ми помогне.

— Добре — каза той. — Чудесно. Щом толкова ти се ходи на работа, ходи. — Погъделичка Пол и се пресегна за отоскопа си. — Вземи — каза той. — Я надникни в ушите ми. Дали не съм забравил там някое птиче?

Пол се засмя и хладният метал се плъзна по слепоочието на Дейвид.

— Знаех си, че няма да ти хареса — обади се Нора.

— Какво имаш предвид? Казвам ти да приемеш работата.

— Имам предвид тона ти. Да можеше да се чуеш.

— А ти какво очакваше? — постара се да не повишава глас заради Пол. — Как да не го приема като обвинение!

— Щеше да е обвинение, ако се отнасяше за теб — отвърна тя. — Точно това не разбираш. Не става дума за теб. А за свободата. Да имам свой живот. Ще ми се да можеше да го разбереш.

— Свобода ли? — възкликна той. Пак е говорила със сестра си, на бас. — Кой според теб е свободен? Аз свободен ли съм?

Настана дълго мълчание и той бе благодарен на Пол, че го наруши.

— Птичета няма, тате. Само жирафи.

— Ами? Колко са?

— Шест.

— Шест! Боже мили! Я провери и другото ухо.

— Може и да не ми допадне работата — обади се Нора. — Но поне ще знам.

— Няма птички — рече Пол. — И жирафи няма. Само слонове.

— Слонове в ушния канал — прибра отоскопа Дейвид. — Я да си вървим у дома. — Насили се да се усмихне и се наведе да вдигне Пол заедно с новия гипс и всичко останало. Усети теглото на сина си и здравата му топла ръчичка около врата си. Остави се на мислите си и пак се запита какво ли би било, ако преди шест години бе взел друго решение. Тогава валеше сняг и той стоеше сред тишината, сам-самичък и в един решаващ миг промени всичко. Дейвид, пишеше Каролайн в последното си писмо, вече си имам приятел. Той е много внимателен, Фиби също е добре. Обича да лови пеперуди и да пее.

— Радвам се, че си си намерила работа — обърна се той към Нора, докато изчакваха асансьора във фоайето. — Не искам да усложнявам нещата. Но не вярвам, че няма нищо общо с мен.

Тя въздъхна.

— Няма — каза Нора. — Не ти се вярва, нали?

— Какво трябва да значи това?

— Ти се имаш за център на вселената — каза Нора. — Единствената неподвижна точка, около която всичко останало се върти.

Събраха нещата си и пристъпиха към асансьора. Навън денят бе все така прекрасен — безоблачен, слънчев късен следобед. Когато стигнаха дома си, гостите вече се бяха разотишли. Само Бри и Марк прибираха чинии с храна в къщата. Панделките от украсения за празника кол потрепваха на лекия ветрец. Апаратът на Дейвид лежеше на масата, а фосилите на Пол бяха на купчинка до него. Дейвид поспря и огледа моравата, осеяна със столове. Внесе Пол в къщата и го качи горе. Даде му вода и любимия му портокалов дъвчащ аспирин, приседна до него на леглото и хвана ръчичката му. Толкова е малка, ръчичката на Пол, толкова топла и жизнена. Припомни си заляните в светлина образи на костите му и го изпълни недоумение. Именно това копнее да улови с фотоапарата си — тези редки мигове, в които светът изглежда цялостен, понятен и всичко е заключено в един-единствен мимолетен образ. Недокосната вселена, стаила красота, надежда и движение — чиста, звънтяща поезия, също както тялото е поезия от кръв, плът и кости.

— Тате, прочети ми приказка — помоли Пол, а Дейвид се настани на леглото, прегърнал сина си, и запрелиства страниците на „Любопитният Джордж“, който лежи в болница със счупен крак. Долу Нора шеташе из стаите и чистеше. Вратата с мрежа срещу мухи се полюшваше насам-натам, насам-натам. Представи си я как минава през нея в костюм, запътила се към новата си работа и живот, в който за него няма място. Беше късно следобед и стаята бе окъпана в златиста светлина. Обърна страницата, с Пол в прегръдката си, усещайки топлината и равномерното му дишане. Вятърът поде пердетата. Навън кучешкият дрян е като ярък облак на фона на тъмните дъски на оградата. Дейвид остави за малко приказката и се загледа как белите цветчета се отронват и понасят във въздуха. Красотата им му навя утеха, но и тревога, и той се престори, че не забелязва колко приличат на сняг отдалеч.