Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (5)

I

Февруари 1965 година

Нора бе стъпила боса на табуретката в столовата и едва пазеше равновесие, за да закачи розови гирлянди по медния полилей. Нанизи от розови и пурпурни хартиени сърца се спускаха върху масата и се стелеха по сватбения им сервиз от китайски порцелан на тъмночервени рози с позлатени ръбове, по дантелената покривка и ленените салфетки. Докато украсяваше, печката бумтеше и ивици разтегателна хартия политаха във въздуха, докосваха полата й и плавно прошумоляваха пак към пода.

Единайсетмесечният Пол седеше в ъгъла до стара кошница за грозде, пълна с цепеници. Наскоро проходи и цял следобед се забавлява да обикаля новата къща с първия си чифт обущета. Всяка стая бе приключение. Пускаше пирони във вентилите и ехото им го развеселяваше. Извлачи торба гипс през кухнята и остави тънка бяла диря. Сега, ококорил очи, не сваляше поглед от гирляндите — красиви и неуловими като пеперуди, — после се изправи, подпрял се на стол, и неуверено се заклатушка сред тях. Хвана един розов гирлянд, дръпна го и залюля полилея. Загуби равновесие и тупна на земята. Стресна се и заплака.

— О, миличкото ми — рече Нора и слезе от табуретката да го вдигне. — Недей, няма нищо — зашепна тя, прокарвайки ръка през меката му черна косица.

Навън проблеснаха и изчезнаха фарове, затръшна се врата на кола. В същото време телефонът зазвъня. Нора отнесе Пол в кухнята и вдигна слушалката тъкмо когато някой почука на вратата.

— Ало? — Тя притисна устни до влажното нежно челце на Пол, докато се мъчеше да види чия кола е спряла пред тях. Бри щеше да се върне едва след час. — Сладкото ми бебче — прошепна тя. После повтори в слушалката. — Ало?

— Мисис Хенри ли е?

Беше сестрата от болницата, където преди месец Дейвид започна работа. Нора не я познаваше. Гласът й бе топъл и плътен и Нора си представи набита, едра жена на средна възраст, с грижливо вдигната на кок коса. Каролайн Гил, която й бе държала ръката при всяка контракция, чиито сини очи и нетрепващ поглед за Нора бяха неразривно свързани с онази бурна, снежна нощ, чисто и просто изчезна — пълна загадка, дори скандал.

— Мисис Хенри, Шарън Смит е. Току-що извикаха доктор Хенри за спешна операция, честна дума, върнаха го от вратата, както си бе тръгнал. Станала ужасна катастрофа край пътя за Лийстаун. Тийнейджъри, нали ги знаете, но са пострадали сериозно. Доктор Хенри ме помоли да ви се обадя. Ще се прибере, щом се освободи.

— Каза ли кога? — запита Нора. Долови аромата от печено свинско с кисело зеле и картофи, любимото ястие на Дейвид.

— Не. Но катастрофата била ужасна. Между нас казано, скъпа, може да се проточи с часове.

Нора кимна. Отдалеч чу да се отваря и затваря врата. Последваха стъпки — леки и познати — в антрето, после в хола и трапезарията. Бри е подранила, дошла е да вземе Пол, та да останат с Дейвид насаме преди Свети Валентин, тяхната годишнина.

Нора го бе запланувала — това бе нейната изненада, подаръкът й за него.

— Благодаря — каза тя на сестрата, преди да затвори телефона. — Благодаря, че се обадихте.

Бри влезе в кухнята и внесе мирис на дъжд. Под дългия си дъждобран бе с високи до коленете черни ботуши, а бедрата й — дълги и бели — се разкриваха изпод най-късата пола, която Нора бе виждала. Сребърните й обеци, инкрустирани с тюркоаз, танцуваха на светлината. Беше дошла направо от работа — ръководеше редакцията на местна радиостанция — и чантата й бе издута от книги и тетрадки от курсовете, на които ходеше.

— Уау — възкликна Бри и като стовари чантата си на плота, се пресегна към Пол. — Страхотно е, Нора. Направо не е за вярване какво си направила с къщата за толкова малко време.

— Намирах се на работа — съгласи се Нора, мислейки за седмиците, през които отлепя тапети с пара и боядисва. С Дейвид решиха да се преместят, с надеждата, че както новата му работа, така и новата къща ще им помогне да загърбят миналото. На Нора точно това й бе нужно и всеотдайно се впусна в новото начинание. Но не помогна чак толкова и все още чувството, че е загубила нещо, често я жегваше, като пламък, лумнал от жарава. Само за последния месец на два пъти наема гледачка за Пол, за да излезе и зарязваше къщата недобоядисана, цялата в ролки тапети. Подкарваше бясно по тесния път към семейното гробище, с портичка от ковано желязо, където бе погребана дъщеря й. Надгробните камъни бяха ниски, някои много стари и вече почти гладки. Плочата на гроба на Фиби бе простичка, от розов гранит, а под името й дълбоко бе издялкана датата на краткия й живот. Сред суровия зимен пейзаж вятърът развяваше косите й. Нора коленичеше сред крехките замръзнали тревички от сънищата си. Беше вцепенена от скръб, изпълваше я такава мъка, че не можеше дори да заплаче. Но оставаше по няколко часа, накрая ставаше, отупваше палтото си и се прибираше.

Сега Пол и Бри играеха — той се опитваше да хване косата й.

— Майка ти е удивителна — каза му Бри. — Напоследък е станала същинска Сузи Домакинята, нали? А, не, не обеците, слънце — додаде тя и хвана мъничката му ръчичка.

— Сузи Домакинята ли? — повтори Нора докачливо. — Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна Бри. Правеше муцунки на Пол, но сега вдигна глава учудена. — О, честна дума, Нора. Я по-весело.

— Сузи Домакинята, а? — повтори Нора. — Просто исках всичко да е красиво за годишнината ми. Какво лошо има?

— Нищо — въздъхна Бри. — Всичко е прекрасно. Нали точно това казах? И съм тук, за да се грижа за Пол, забрави ли? Защо си толкова ядосана?

Нора махна с ръка.

— Няма значение. Уф, да му се не види, няма значение. Дейвид е в операционната.

Бри поизчака и едва тогава рече:

— Ясно.

Нора започна да го защитава, после млъкна. Притисна длани о бузите си.

— О, Бри. Защо точно тази вечер?

— Ужасно е — съгласи се Бри. Лицето на Нора се стегна, Бри забеляза устните й да се свиват и се разсмя. — О, я стига. Кажи си честно. Едва ли е по вина на Дейвид. Само че ти точно така мислиш, нали?

— Не е по негова вина, той не е виновен — отвърна Нора. — Имало катастрофа. Но, добре де. Права си. Така е, има нещо. Нещо очевидно не е наред, доволна ли си?

— Знам, че има нещо — отговори Бри неочаквано нежно. — Нещо наистина никак не е наред. Съжалявам, сестричке — усмихна се тя. — Виж. Донесох ви подарък. Може да те развесели.

Бри прехвърли Пол в една ръка и затършува из огромната си подплатена чанта, откъдето заизважда книги, захарна пръчка, куп брошури за предстояща демонстрация, слънчеви очила в протрит кожен калъф и, накрая, бутилка вино, което просветваше като гранат, докато го сипваше в две чаши.

— За любовта — подаде тя едната чаша на Нора и вдигна другата. — За вечното щастие и блаженство.

Разсмяха се и отпиха. Виното беше тъмно като къпина, с едва доловим аромат на дъб. От водостоците капеше дъжд. След години Нора щеше да си спомня тази вечер, мрачното разочарование и Бри с нейните искрящи знаци от друг свят; блестящите ботуши, обеците, енергията й — същинска светлина. Колко красиви й се виждаха тези неща и колко далечни, недостижими. Депресията — след години тя щеше да проумее мъждукащата светлина, сред която е живяла, — но през 1965-а никой не я и споменаваше. На никого и през ум не му минаваше за депресии. Най-малкото на Нора, която имаше къщата, бебето, съпруг лекар. Очакваше се да е доволна.

— А продадохте ли старата къща? — попита Бри и остави чашата си на плота. — Приехте ли предложението?

— Не знам — отговори Нора. — Цената е по-ниска, отколкото се надявахме. На Дейвид му се иска да приеме просто за да сложим край на миналото, но аз не съм сигурна. Там бе домът ни. Още не ми се разделя с нея.

Замисли се за първата им къща — мрачна и пуста, със забита в двора табела ПРОДАВА СЕ — и й се стори, че светът е станал съвсем крехък. Подпря се на плота за опора и отпи глътка вино.

— Как върви любовта напоследък? — смени темата Нора. — Какво става с онова момче, дето се срещахте, как се казваше, Джеф?

— А, той ли — лицето на Бри помръкна и тя тръсна глава, като че ли да проясни мислите си, — не ти ли казах? Преди две седмици се прибрах и го заварих в леглото, в моето легло, с онази сладичка хлапачка, с която работихме по време на кампанията за кметските избори.

— О, съжалявам.

Бри поклати глава.

— Няма защо. Не че го обичах или нещо такова. Просто, нали знаеш, беше ни хубаво заедно. Поне така си мислех.

— Не го ли обичаше? — повтори Нора и побесня, като чу укорителната нотка на майка си, прозвучала от собствената й уста. Не искаше да се превърне в жена, която се налива с чай в подредената им тиха къща от детството. Но не искаше да бъде и вечно сломена от скръб в един безсмислен свят, което сякаш се случваше.

— Не — каза Бри. — Не го обичах, въпреки че по едно време си мислех, че може и да го обикна. Но това вече няма никакво значение. Работата е там, че той превърна всичко в банална история. Това ме влудява най-много, да ме превръщат в част от изтъркана история.

Бри остави празната чаша на плота и прехвърли Пол в другата си ръка. Лицето й, без грим, бе нежно, фино; страните и устните й леко поруменели.

— Не мога да живея като теб — рече Нора. Откакто се роди Пол, откакто Фиби умря, чувстваше, че трябва постоянно да е нащрек, като че ли и миг невнимание ще отвори вратите за някоя беда. — Просто не мога… да пренебрегна всички правила. Да захвърля всичко.

— Това не е краят на света — тихо рече Бри. — Странно, но наистина не е.

Нора поклати глава.

— А може и да е. Във всеки момент може да се случи какво ли не.

— Знам — каза Бри. — Знам, скъпа. — Внезапно обзелата я благодарност разсея доскорошното раздразнение на Нора. Бри винаги я изслушваше и откликваше, и неизменно търсеше единствено истината. — Права си, Нора, във всеки момент може да се случи какво ли не. Но онова, което не върви, не е по твоя вина. Не бива да прекараш остатъка от живота си, стъпвайки на пръсти в опити да предотвратиш някоя беда. Не става така. Накрая просто животът ще те отмине, без да го усетиш.

Нора не знаеше какво да отговори и затова протегна ръка към Пол, който се гърчеше в прегръдката на Бри огладнял, а дългата му косица — бе много дълга, но на Нора сърце не й даваше да го подстриже — се понасяше леко, като под вода, при всяко движение.

Бри сипа още вино за двете и взе една ябълка от фруктиерата на плота. Нора наряза сирене, хляб и банан на големи парчета, сложи ги на табличката на високото столче на Пол и отпи глътка вино. Постепенно заобикалящият я свят някак се проясни, оживя. Забеляза как ръчичките на Пол — същински морски звездички — сякаш ръсят червеникави пръски по косата му. Кухненската лампа хвърляше сенки по тревата през парапета на задната веранда — шарки от мрак и светлина.

— За годишнината ни купих на Дейвид фотоапарат — каза Нора. Искаше й се да улови тези мимолетни мигове и да ги задържи завинаги. — Откакто е на новата работа, се преуморява. Има нужда да се разсее. Направо не е за вярване, че и тази вечер се налага да работи.

— Знаеш ли какво? — намеси се Бри. — Защо все пак не взема Пол? Искам да кажа, кой знае, може Дейвид да се прибере за вечеря. Дори да е в полунощ, какво толкова? Защо не? Просто ще пропуснете вечерята, може да избутате чиниите и да се любите на масата в трапезарията.

— Бри!

Бри се засмя.

— Моля те, Нора! За мен ще е удоволствие да го взема.

— Трябва да го изкъпеш — напомни Нора.

— Добре — откликна Бри. — Обещавам да не го оставя да се удави във ваната.

— Не е смешно — отбеляза Нора. — Никак не е смешно.

Но накрая се съгласи и приготви нещата на Пол. Усети меката му косица по бузата си и нетрепващия му сериозен поглед от големите черни очи, когато Бри го изведе и после изчезна. Проследи от прозореца как задните фарове на колата на Бри, която отвеждаше сина й, чезнат надолу по улицата.

Едва се сдържа да не хукне подире им. Как да остави едно дете да расте и да поеме из този опасен и непредсказуем свят? Известно време остана така, вперила очи в мрака. После отиде в кухнята, покри печеното с фолио и изключи фурната. Беше седем. Бутилката вино, която донесе Бри, бе почти празна. В кухнята бе толкова тихо, че тиктакането на часовника отекваше и Нора отвори друга бутилка — скъпо френско вино, което бе купила за вечеря.

Къщата бе притихнала. Дали поне веднъж бе оставала сама, откакто Пол се роди? Май не. Избягваше миговете на уединение, на покой, да не би да я връхлетят неканени мисли за дъщеричката, която загуби. След опелото в черковния двор под неумолимата светлина на пролетното мартенско слънце й поолекна, но понякога все още необяснимо й се струваше, че дъщеричката й от плът и кръв е наблизо, сякаш обърне ли се, ще я види на стълбището или навън на тревата.

Подпря длан о стената и разтърси глава да проясни мислите си. После, с чаша в ръка, тръгна из къщата да огледа резултата от усилията си, а стъпките й глухо отекваха по току-що лъснатите подове. Навън дъждът неспирно валеше и размазваше светлините от другата страна на улицата. Нора си спомни една друга нощ с бръснещ сняг. Дейвид я подхвана за лакътя и й помогна да облече старото зелено палто, което вече бе съвсем овехтяло, но сърце не й даваше да го изхвърли. Заради издутия й корем палтото увисна разкопчано и тогава погледите им се срещнаха. Той бе толкова угрижен, толкова сериозен и изпълнен с напрегнато вълнение, че в онзи момент Нора почувства, че го познава както познава самата себе си.

Но нещата се промениха. Дейвид се промени. Вечер, когато седнеше до нея на канапето и запрелистваше списанията си, той всъщност не бе там. Преди, когато работеше като телефонистка за извънградски разговори, Нора докосваше студените ключове и метални бутони и се вслушваше за иззвъняване в далечината, за щракване при установяване на връзка. Момент, моля, казваше тя, а отекналите думи се забавяха; гласове започваха да говорят едновременно, после млъкваха, отстъпили пред бурната замряла нощ, която се простира помежду им. Понякога се заслушваше в леещата се реч на хора, с които никога няма да се запознае и които споделят изстрадани вести за раждания и годежи, болести и смърт. Беше изпитала непреодолимата бездна на разделящите разстояния и своята сила да ги стопи.

Но бе загубила тази си сила — поне в момента я бе напуснала, а точно сега й бе толкова необходима. Понякога, дори след като са се любили посред нощ, легнали един до друг и всеки усещаше туптенето на сърцето на другия, тя поглеждаше Дейвид и чувстваше как в ушите й отеква далечният смътен тътен на всемира.

Минаваше осем. Очертанията на света се смекчаваха. Върна се в кухнята, отиде до печката и неохотно си бодна от свинското. Изяде един картоф направо от тавата, като го намачка в соса с вилица. Броколите със сирене бяха станали на бучици и вече пресъхваха, опита и тях. Опари се и посегна към чашата. Беше празна. Изпи чаша вода, застанала до мивката, после втора, подпряла се на ръба на плота, защото й се зави свят. Пияна съм, помисли си тя, изненадана и някак доволна от себе си. Никога не бе препивала, макар че Бри веднъж се прибра от танци и оповръща линолеума. На майка им каза, че й били сипали алкохол в пунша, но на Нора си призна всичко — с приятели взели една бутилка, увита в бакалска хартия, и се скрили в храстите, а от дъха им се образували издължени облачета в нощта.

Телефонът й се видя много далеч. Пристъпи към него със странното чувство, че се носи вън от себе си. Хвана се с една ръка за касата на вратата и с другата набра номера, притиснала слушалката с рамо до ухото си. Бри вдигна при първото иззвъняване.

— Знаех, че си ти — каза тя. — Пол е добре. Почетохме, изкъпахме се и вече спи дълбоко.

— Да, добре. Наистина чудесно — откликна Нора. Имаше намерение да каже на Бри как блещука светът, но й се стори прекалено лично, то беше тайна.

— А ти? — продължи Бри. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Нора. — Дейвид още не си е дошъл, но аз съм добре.

Побърза да затвори, сипа си още една чаша вино, излезе на верандата и вдигна лице към небето. Във въздуха се носеше лека мъгла. Усети виното да облива тялото й като топлина или светлина, да се разлива по ръцете и краката й чак до върха на пръстите. Когато се обърна, за миг тялото й сякаш отново се понесе, като че ли самата тя се изплъзва от него. Спомни си как пътуват в колата по заледените улици сякаш подети във въздуха, как колата леко поднесе, но Дейвид я овладя. Прави са хората — родилните болки не помнеше, но никога не забрави усещането си в колата как светът се изплъзва и шеметно се върти, а тя се е вкопчила в студеното табло, докато Дейвид, неизменно последователен, спира на всеки светофар.

Къде е той, запита се тя, с насълзени в миг очи, и защо изобщо се омъжи за него? Дали защото той толкова държеше да е с нея? През онези шеметни седмици, след като се запознаха, не минаваше и ден, без той да се отбие у тях, носеше цветя, канеше я на вечеря, излизаха с колата. На Коледа на вратата се позвъни и тя отиде да отвори, както си бе по стария пеньоар — очакваше, че е Бри. Вместо нея обаче на прага стоеше Дейвид с поруменяло от студа лице и опаковани в ярки цветове кутии в ръце. Било късно, рече той, знаел, но дали би приела да се поразходят с колата?

Не, отвърна тя и добави: Ти си луд!, но се заливаше от смях при това щуро безумие, смееше се, отстъпвайки назад, за да му стори път, на него, на мъжа на прага й с цветя и подаръци в ръце. Беше слисана, щастлива и малко стъписана. Мълчалива и сдържана, понякога Нора наблюдаваше как другите ходят на клубни празненства или седнала на табуретката в стаичката без прозорци в телефонната компания, как колегите й планират сватбите си до най-малките подробности, включително букетчетата за гостите и ментовите бонбони, и си мислеше, че цял живот ще остане сама. А ето го Дейвид — красавец, лекар, застанал на прага й и повтаря: Хайде, моля те, искам да ти покажа нещо.

Нощта беше ясна, небето бе осеяно със звезди. Нора седна на широката, тапицирана с изкуствена кожа предна седалка на пораздрънканата кола на Дейвид. Беше с червена вълнена рокля и се чувстваше красива, а въздухът бе свеж, Дейвид сложи ръце на волана и колата се понесе в мрака по все по-тесни пътища сред непознати за нея места. Спря край стара мелница. Тъмната вода улавяше лунната светлина, обливаше скалите и задвижваше голямото колело на мелницата. Мрачният силует на сградата се открояваше на фона на нощното небе и закриваше звездите, а въздухът бе изпълнен от шума на струяща, лееща се вода.

— Студено ли ти е? — подвикна той и гласът му иззвънтя и се разля като водата. — Не си си взела ръкавици.

— Добре съм — отговори тя, но той вече бе поел ръцете й в дланите си, притискайки ги към гърдите си да ги стопли между ръкавиците и тъмното си вълнено меланжово палто.

— Красиво е! — отекна гласът й и той се разсмя. После се наведе и я целуна, пусна дланите й и плъзна ръце под палтото и нагоре по гърба й. Водата струеше и шуртенето й отекваше о скалите.

— Нора — провикна се той и гласът му се сля с нощта, понесъл се като бързия поток, а думите му прозвучаха отчетливо и въпреки това се губеха сред останалите звуци. — Нора! Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се разсмя, отметна глава назад и се остави нощният въздух да я погълне.

— Да! — извика тя, притиснала отново длани към палтото му. — Да, ще се омъжа за теб!

Тогава той плъзна по пръста й пръстен — тънко кръгче от бяло злато, точно нейната мярка, с овален диамант и два малки смарагда отстрани. Да подхожда на очите й, каза той след време, и на палтото, с което тя бе, когато се запознаха.

Влезе и застана на прага на трапезарията, като превърташе същия този пръстен на пръста си. Гирляндите се полюшваха. Един я докосна по лицето, друг се бе топнал в чашата с вино. Нора гледаше смаяна как виното бавно се просмуква нагоре по хартията. Забеляза, че е почти същият цвят като салфетките. Наистина, същинска Сузи Домакинята, и да искаше, нямаше да намери по-точно сравнение. От чашата й се бе изляло вино, което бе опръскало покривката и бе оставило петно върху опаковката на златисти райета на подаръка й за Дейвид. Тя го взе и спонтанно разкъса хартията. Наистина съм много пияна, помисли си тя.

Фотоапаратът бе малък, доста тежичък. Седмици наред Нора се чуди какво да му подари, докато не видя апарата, изложен в Сиърс. Черен, лъскав, хромиран, с всевъзможни шайби, лостчета и цифри, гравирани по шайбите, апаратът й заприлича на медицинските уреди на Дейвид. Продавачът, ентусиазиран младеж, я отрупа с технически подробности за различните бленди, ограничители и широкоспектърни обективи. Техническите термини я заляха като порой, но апаратът й хареса заради тежестта си, заради хладината и колко точно вписва света в рамка, щом погледне през него.

Сега тя внимателно натисна сребристото лостче. Из стаята отекна силно щракване и блясък при отварянето на обектива. Завъртя малкия циферблат да превърти филма — помнеше, че продавачът се изрази точно така, превъртане на филма, за миг възвисил глас сред гълчавата в магазина. Погледна през окуляра към съсипаната трапеза, оградена в рамка, после врътна две шайби да фокусира образа. Този път като отвори обектива, върху стената избухна светкавица. Тя премига, обърна апарата и огледа лампичката — почерняла и набръчкана. Смени я и си изгори пръстите, но не усети болка.

Стана и хвърли поглед към часовника: 9:45.

Валеше тихо и напоително. Дейвид бе на работа и тя си го представи как уморено крачи към къщи по тъмните улици. В миг, без да се замисля, грабна палтото си и ключовете за колата — ще иде до болницата да го изненада.

В колата беше студено. Изкара я на заден от алеята, търсейки опипом лостчето за парното и по стар навик го врътна наопаки. Дори като осъзна грешката си, продължи по познатите тесни мокри улички към старата къща, където с чиста, невинна надежда бе редила детската стая, където бе седяла в тъмното, надвесена над Пол. С Дейвид бяха единодушни, че е по-добре да се преместят, но истината бе, че мисълта да я продадат я влудяваше. Все още ходеше там почти всеки ден. Каквото и да бе преживяла дъщеричката й, каквото и да бе преживяла Нора с нея, то се бе случило в онази къща.

Къщата бе тъмна, но иначе си бе почти същата — широка предна веранда с четири бели колони, грубо издялан варовик и една-едничка запалена лампа. Ето я и съседката, мисис Майкълс, на няколко метра, шета из кухнята, мие чинии и се взира навън в нощта; ето го и мистър Бенет във фотьойла си, на отворени пердета, пред включения телевизор. Докато се качваше по стълбите, Нора за малко да повярва, че още живее тук. Но като отвори вратата, се озова пред пусти, празни и невероятно малки стаички.

Закрачи из ледената къща и се опита да проясни мислите си. Струваше й се, че виното я е хванало още повече и с усилие свързва отделните моменти. Държеше новия фотоапарат на Дейвид. Просто го взе, без да се замисли. Имаше още петнайсет пози и резервни лампички за светкавицата в джоба си. Снима полилея и се зарадва, че светкавицата блесна, защото вече ще си го има и няма да се страхува, че след двайсет години ще се събуди посред нощ и няма да може да си го спомни — дреболия, с изящни златни полумесеци.

Тръгна от стая в стая, все още замаяна, но целеустремена и снима прозорци, малки вградени детайли, спираловидните нишки на дървения под. Струваше й се жизненоважно да запечата всяка подробност. По едно време във всекидневната изпусна една изгоряла крушка и тя се пръсна на пода. Отстъпи и парче стъкло се заби в петата й. За миг се вгледа в обутия си крак, беше й весело и не й се вярваше колко е пияна — по навик трябва да бе събула мокрите обувки на входа. Обиколи още два пъти стаите и засне всички ключове за осветление, прозорци, тръбата, която навремето отвеждаше газ на втория етаж. Едва като заслиза по стълбите, си даде сметка, че кърви и оставя размазана диря — мрачни сърца, малки кървави валентинки. Стъписа се, но и бе странно развълнувана от поразията, която сътвори.

Намери обувките си и излезе. Петата й туптеше, когато се вмъкна в колата, а фотоапаратът все още се полюшваше на китката й.

След време от разходката щеше да си спомня единствено тъмните тесни улички, вятъра в листата, проблясъците на светлината в локвите и пръските вода изпод гумите. Нямаше да помни как метал се блъсна в метал, а само как изневиделица една боклукчийска кофа проблесна и излетя пред колата, а тя стоеше слисана. Мократа кофа сякаш застина за един дълъг–предълъг миг във въздуха и едва тогава падна. Помнеше как се стовари върху капака на двигателя, претърколи се и разби предното стъкло, а колата подскочи върху бордюра и плавно спря под един дъб. Не помнеше кога се блъсна в предното стъкло, но то приличаше на паяжина, чиито преплетени нишки — крехки, красиви и изящни — се простираха като ветрило. Притисна чело с ръка и дланта й леко се обагри с кръв.

Не излезе от колата. Боклукчийската кофа се търкаляше по улицата. Тъмни силуети — котки — се мернаха около разпиляния в дъга боклук. В къщата вдясно светнаха лампи и мъж по халат и пантофи излезе и забърза по тротоара към колата.

— Добре ли сте? — приведе се той да надникне през прозореца, докато тя бавно го спускаше. Студеният нощен въздух обля лицето й. — Какво стана? Добре ли сте? Челото ви кърви — додаде той и извади кърпичка от джоба си.

— Няма нищо — каза Нора и отклони с жест подозрително смачканата кърпичка. Притисна нежно длан до челото си и изтри още едно петно кръв. Фотоапаратът, все така увиснал на китката й, се удряше по волана. Тя го свали и внимателно го сложи на седалката до себе си. — Днес имам годишнина — уведоми тя непознатия. — И от петата ми тече кръв.

— Имате ли нужда от лекар? — запита мъжът.

— Съпругът ми е лекар. — Нора забеляза колебанието, изписано по лицето на мъжа, и си даде сметка, че може би думите й са му прозвучали не кой знае колко свързано. Може би и в момента не приказва особено смислено. — Той е лекар — уверено повтори тя. — Ще го потърся.

— Според мен не бива да шофирате — рече мъжът. — Защо не слезете от колата и не ми позволите да извикам линейка?

Беше толкова любезен, че очите й се насълзиха, но си представи сигнални лампи, сирени, внимателни ръце, как Дейвид ще се втурне и ще я завари в спешното отделение рошава, окървавена и подпийнала — скандал и позор.

— Не — вече много внимаваше какво казва. — Наистина, добре съм. Една котка притича и ме стресна. Но аз съм добре, наистина. Просто ще се прибера и съпругът ми ще се погрижи за порязването. Нищо особено.

Мъжът дълго се колеба, уличната лампа осветяваше косата му в сребристо, после сви рамене, кимна и пристъпи обратно на бордюра. Нора подкара внимателно, бавно, не забрави дори мигача, като зави по пустата улица. Виждаше го в огледалото да я наблюдава със скръстени ръце, докато зави и се скри от погледа му.

Светът бе притихнал, докато се прибираше по познатите улици и замайването от виното се поразсея. Новата й къща светеше като фенер и от горния, и от долния етаж се лееше светлина като течност, изпълнила къщата и преляла навън. Паркира на алеята и слезе. Постоя върху мократа трева, а дъждът тихо валеше и застиваше на капчици по косата и палтото й. Вътре зърна Дейвид да седи на дивана. Беше гушнал заспалия Пол, нежно положил главица на рамото му. Сети се как остави къщата — разлятото вино, провисналите гирлянди, съсипаното печено. Загърна се в палтото и забърза по стъпалата.

— Нора! — пресрещна я Дейвид на вратата, все още с Пол на ръце. — Нора, какво се е случило? Тече ти кръв.

— Няма нищо. Добре съм — отговори тя, отклонявайки подадената й за опора ръка. Ходилото я болеше, но острата болка й бе приятна — заглушаваше бясното пулсиране в главата и сякаш я пронизваше цяла, което й помагаше да се задържи на крака. Пол спеше дълбоко и дишаше бавно и ритмично. Леко сложи длан на гръбчето му.

— Къде е Бри? — попита тя.

— Търси те. — Дейвид хвърли поглед към трапезарията и като проследи погледа му, тя видя съсипаната вечеря и гирляндите до един смъкнати на пода. — Като не те заварих у дома, се изплаших и й се обадих. Тя доведе Пол и тръгна да те търси.

— Бях в старата къща — рече Нора. — Блъснах една боклукчийска кофа. — Сложи ръка на челото си и затвори очи.

— Пила си — спокойно отбеляза той.

— Вино с вечерята. Ти закъсня.

— Нора, има две празни бутилки.

— Бри беше тук. Ти се забави.

Той кимна.

— Хлапетата тази вечер, онези от катастрофата, сещаш ли се? Всичко оляха в бира. Нора, изкарах си ума.

— Не съм пияна.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката — стори й се тежка. Беше Бри, говореше бързо като понесла се вода, попита какво е станало.

— Добре съм — Нора се опита да говори спокойно и членоразделно. — Нищо ми няма. — Дейвид я наблюдаваше, изучаваше тъмните линии по дланта, където се бе събрала и засъхнала кръв. Нора притисна дланта си с пръсти и се обърна.

— Хайде — нежно рече той и докосна ръката й. — Ела.

Качиха се горе. Докато Дейвид настани Пол в кошчето, Нора събу скъсаните си чорапи и седна на ръба на ваната. Малко по малко светът се проясняваше и възвръщаше своята стабилност, а тя премига от ярката светлина и се опита да подреди логично случилото се тази вечер. Когато Дейвид се върна, отметна косата от челото й с нежни, отмерени движения и се зае да почисти раната.

— Дано другият е бил по-зле — каза той и тя си представи как изрича същите думи към пациентите, които се нижат в кабинета му — незначителен разговор, закачка, празни слова, колкото да ги отклони от онова, което върши.

— Нямаше друг — уточни тя и се сети за среброкосия мъж, облегнал се на прозореца й. — Една котка ме стресна и рязко врътнах волана. Само че предното стъкло… ох! — простена тя, когато той сложи дезинфектант върху раната. — Дейвид, боли!

— Сега ще мине — отговори той и за миг положи ръка на рамото й. После коленичи до ваната и взе стъпалото й в ръка.

Нора го наблюдаваше как изважда стъклото. Беше внимателен и спокоен, умислен. Знаеше, че ще се погрижи за който и да било пациент със същите отмерени движения.

— Толкова си внимателен — прошепна тя. Копнееше да преодолее разделящата ги стена, която сама бе издигнала.

Той поклати глава, поспря и вдигна очи.

— Мила — бавно поде той, — защо си ходила в старата къща? Защо не искаш да я забравиш?

— Защото след всичко, което се случи, ни остана само тя — начаса отговори Нора, изненадана колко уверено и тъжно прозвуча гласът й. — Последната връзка с нея, преди да я оставим на миналото.

За миг, тъкмо преди да отвърне поглед, по лицето на Дейвид пробяга напрежение и гняв, но той бързо ги потисна.

— Какво още да сторя, Нора? Мислех, че в новата къща ще сме щастливи. В такава къща повечето хора биха били щастливи.

Като го чу, я прониза страх — ами ако загуби и него? Стъпалото й пулсираше, главата й бумтеше и за миг тя затвори очи при мисълта какво е причинила. Не искаше да остане вовеки в тази непрогледна нощ, в която нищо не потрепва, а Дейвид е на километри от нея.

— Добре — каза тя. — Утре ще се обадя на посредника. Трябва да приемем предложението.

Докато говореше, над миналото се спусна пелена, преграда — крехка и чуплива като коричка лед. Тя щеше да нараства и да става все по-дебела. Щеше да стане непробиваема, непроницаема. Нора усети, че това вече се случва, и се страхуваше, но в момента се страхуваше повече да не би ледената коричка да се разчупи. Да, ще продължат. Това ще е нейният подарък за Дейвид и за Пол.

Фиби ще живее в сърцето й.

Дейвид уви ходилото й в хавлиена кърпа и както бе клекнал, приседна на пети.

— Виж, не мисля, че е добре да се върнем там — каза той по-нежно отколкото тя очакваше. — Но нищо не ни пречи. Ако наистина искаш, може да продадем тази къща и да се върнем в старата.

— Не — рече тя. — Сега живеем тук.

— Но ти се топиш от мъка — продължи той. — Моля те, престани да тъгуваш. Аз не съм забравил, Нора. Нито годишнината ни. Нито дъщеря ни. Нищо не съм забравил.

— О, Дейвид — възкликна тя. — Забравих подаръка ти в колата. — Сети се за апарата, представи си съвършените му циферблати и лостчета. Пазителят на спомени — пишеше на кутията с бели букви в курсив. Именно заради това, даде си сметка тя, го купи — да може той да улавя всеки миг, за да не забравя никога.

— Всичко е наред — каза той и стана. — Стой тук. Чакай ме.

Изтича по стълбите. Тя поседя на ръба на ваната, после се изправи и закуцука през антрето към стаята на Пол. Мина по дебелия тъмносин килим. Беше изрисувала облаци по светлосините стени, а над кошчето окачи декоративни звездички. Пол спеше под понеслите се по небосвода звезди, отметнал одеялото и сложил ръчички върху него. Тя го целуна нежно и го зави плътно, прокара ръка през меката му косица, опря длан о показалчето му. Толкова порасна — вече ходи, а започва и да говори. Онези нощи отпреди година, през които го кърмеше, а Дейвид отрупваше къщата в нарциси — къде бяха отлетели? Сети се за фотоапарата и как обикаля пустата им къща, решена да запечата всяка подробност, сякаш да спре времето.

— Нора — Дейвид влезе в стаята и застана зад нея. — Затвори очи.

Хладна верижка проблесна върху кожата й. Сведе очи и видя смарагди, дълъг наниз от тъмни камъни, прихванати в златна верижка на врата си. Да подхождат на пръстена, каза той. Да отиват на очите й.

— Прекрасна е — прошепна тя и докосна топлото злато. — О, Дейвид!

Сложи ръце на раменете й и за миг тя отново се пренесе сред звуците на буйно струящата от мелницата вода, погълната от щастие, както я обгръща нощта. Не дишай, каза си тя. Не мърдай. Но нямаше как да спре. Навън дъждът кротко валеше и семенцата се разбуждаха във влажната черна земя. Пол въздъхна и се обърна в съня си. Утре ще се събуди, ще порасне и ще се промени. Ще изживеят дните си един след друг и всеки ден ще ги отдалечава с още една крачка от дъщеричката, която загубиха.