Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (24)

III

1 септември 1989 година

В слънчевия ден откъм църквата се лееха звуци. Пол бе застанал пред яркочервената врата и усещаше музиката като нещо зримо, сякаш я виждаше как преминава сред листата на тополата и се разстила по тревата като прашинки светлина. На органа свиреше една перуанка, която му беше приятелка, Алехандра. Беше червенокоса и ходеше със стегната конска опашка. Появи се в апартамента му в мрачните дни, след като Мишел си отиде, със супа и студен чай и го смъмри. Ставай, рязко дръпна пердетата тя и събра мръсните чинии в мивката. Ставай. От шляене и мотаене полза никаква, още повече заради една флейтистка. Те до една са все вятърничави, не го ли знаеше? Направо не ми се вярва, че се задържа толкова дълго. Две години. Това трябва да е рекорд.

Сега звуците изпод пръстите на Алехандра се лееха като сребрист водопад, последван от ярко кресчендо, извисиха се и за миг застинаха сред слънчевата светлина. Смеейки се, на входа се появи майка му, леко прихванала Фредерик под ръка. Двамата пристъпиха сред ярките лъчи, сред искрящ дъжд от семенца просо и цветни листчета.

— Хубаво е — отбеляза Фиби, застанала до него.

Беше със сребристозелена рокля и в дясната си ръка нежно държеше нарцисите, които носи на сватбата. Беше усмихната, притворила очи от удоволствие, с дълбоки трапчинки по пухкавите бузки. Цветните листенца и семенцата се извиха в дъга срещу яркото небе, а Фиби радостно се смееше, докато те падаха. Пол се загледа в нея, непознатата му близначка. Двамата заедно минаха по пътеката на малката църквица до олтара, където ги чакаха майка им и Фредерик. Той крачеше бавно, а тя, съсредоточена, внимателно стъпваше до него, решена да направи всичко както трябва, прихванала го за лакътя. Докато младоженците си разменяха клетвите, сред мертеците прелитаха лястовички, но от самото начало майка му беше категорична, че точно в тази църква ще е церемонията, както и при всички необичайни, неочаквани и предизвикали толкова сълзи разговори за Фиби и нейното бъдеще, че на сватбата й и двете й деца ще застанат до нея.

Нов залп, този път от конфети, последван от звънлив, леещ се смях. Майка му и Фредерик сведоха глави, а Бри отупа пъстрите хартиени кръгчета от раменете и косите им. Навред бе осеяно с пъстри конфети и тревата приличаше на мозайка.

— Права си — обърна се Пол към Фиби. — Хубаво е.

Тя кимна, този път умислена, и приглади полата си с две ръце.

— Майка ти заминава за Франция.

— Да — рече Пол, въпреки че като я чу да казва майка ти, се стегна. Така се приказва за непознати, но всъщност те не се познаваха. И това всъщност бе и най-голямата болка на майка му, разделящите ги загубени години, внимателно подбраните, официални слова там, където трябваше да говори непринуденост и любов. — И ние с теб, след някой и друг месец — припомни й той най-сетне уговорените планове, — ще им идем на гости във Франция.

По лицето на Фиби премина мимолетна като облаче тревога.

— После ще се върнем — внимателно додаде той, припомняйки си колко я уплаши предложението на майка му да замине с нея за Франция.

Тя кимна, но изражението й си остана тревожно.

— Какво има? — попита той. — Какво те притеснява?

— Яденето на охлюви.

Пол я погледна изненадан. В преддверието преди сватбата с Бри и майка му се шегуваха какво угощение ще си направят в Шатоньоф. Фиби бе застанала край тях, без дума да продума и той мислеше, че не им обръща внимание. Още една загадка — присъствието на Фиби, какво ли вижда, чувства и разбира тя. Всичко, което знае за нея, може да побере върху картонче от картотека: обича котки, тъче, слуша радио, пее в църква. Често се усмихва, обича да прегръща хората и също като него е алергична към ужилвания от пчели.

— Охлювите не са чак толкова лоши — рече той. — Малко са жилави. Нещо като чеснова дъвка.

Фиби направи физиономия и се засмя.

— Гадно — каза тя. — Това е гадно, Пол.

Вятърът леко вееше в косите й и тя не откъсваше очи от гледката пред тях: разхождащи се гости, слънчеви лъчи, листа, всички вплетени ведно от музиката. Бузите й бяха осеяни с лунички, също като неговите. В дъното на моравата майка му и Фредерик вдигнаха сребърен нож за торта.

— Ние с Робърт — обади се Фиби, — и ние ще се оженим.

Пол се усмихна. При първото си ходене до Питсбърг видя Робърт. Отидоха до магазина за хранителни стоки, в който работеше, да се запознаят — висок, учтив, в кафява униформа с прикачена табелка с името му. Когато Фиби свенливо ги представи, Робърт начаса хвана десницата на Пол и го потупа по рамото, сякаш се срещат след дълга раздяла. Радвам се да те видя, Пол. Двамата с Фиби ще се женим, така че съвсем скоро вече ще сме братя, какво ще кажеш? После, доволен, без да чака отговор, убеден, че светът е прекрасен и че Пол споделя радостта му, прегърна Фиби и двамата останаха така, усмихнати.

— Жалко, че Робърт не можа да дойде.

Фиби кимна.

— Робърт обича празненства — каза тя.

Пол видя майка си да слага парченце торта в устата на Фредерик, докосвайки с палец крайчеца на устната му. Роклята й бе кремава, а на фона на късата, прошарена руса коса, очите й изглеждаха по-големи. Сети се за баща си и се запита как ли е изглеждала тяхната сватба. То се знае, бе гледал снимки, но те показваха само видимото. Искаше да разбере каква е била светлината, как е звучал смехът им, дали баща му се е свел като Фредерик в момента да целуне майка му, след като е облизал остатък от тортената глазура от устните си.

— Харесвам розовите цветя — каза Фиби. — Искам на сватбата ми всичко да е в розови цветя. — В миг стана сериозна, посмръщи се, сви рамене, а зелената й рокля леко се приплъзна по ключицата. Поклати глава. — Само че с Робърт първо трябва да съберем пари.

Ветрецът повя по-силно и Пол си представи Каролайн Гил, висока и напрегната, във фоайето на хотела в центъра на Лексингтън заедно със съпруга си Ал и Фиби. Предния ден се срещнаха там, на неутрална територия. Бяха изнесли всичко от къщата на майка му и забиха в двора табелка ПРОДАВА СЕ. Довечера двамата с Фредерик заминават за франция. Каролайн и Ал бяха пристигнали от Питсбърг и след като всички похапнаха сред учтив, но скован разговор, оставиха Фиби за сватбата и заминаха за ден-два за Нашвил. Казаха, че ще е първата им почивка заедно, и видимо много се радваха. И все пак Каролайн прегърна два пъти Фиби, после се поспря на тротоара и се обърна да я види през прозореца и й помаха с ръка.

— Харесва ли ти Питсбърг? — попита Пол. Предложиха му там работа, и то добра, имаше и предложение да свири в оркестъра на Санта Фе.

— Питсбърг ми харесва — отвърна Фиби. — Мама казва, че има много стъпала, но на мене ми харесва.

— Може да се преместя там — рече Пол. — Какво ще кажеш?

— Чудесно — откликна Фиби. — Ще можеш да дойдеш на сватбата ми. — После въздъхна: — Една сватба струва много пари. Не е честно.

Пол кимна. Не е, наистина не е честно. В цялата история нищо не е честно. Нито предизвикателствата пред Фиби в свят, който не я приема, нито собственият му, относително уреден живот, нито постъпката на баща им — нищо, нищо не е честно. Внезапно от все сърце му се прииска да подари на Фиби сватбата, за която мечтае. Или поне една торта. То ще е един нищо и никакъв жест сред всичко останало.

— А защо не избягате — предложи той.

Фиби се замисли, въртейки зелена пластмасова гривна около китката си.

— Не — рече тя. — Няма да има торта.

— Амии, знам ли. Няма ли? Искам да кажа защо?

Фиби се поначумери и го погледна дали не се занася с нея.

— Не — категорично повтори тя. — Хората не се женят така, Пол.

Той се усмихна, трогнат от увереността й кое е правилно.

— Знаеш ли, Фиби? Права си.

Откъм обляната в слънце морава долетя смях, когато Фредерик и майка му доядоха парчето торта. Усмихната, Бри вдигна апарата си да снима този последен момент. Пол кимна към масата, по която от ръка на ръка подаваха и редяха чинийки с торта.

— Сватбената торта е на шест етажа. А по средата има ягоди с бита сметана. Какво ще кажеш, Фиби? Искаш ли да я опиташ?

Фиби се усмихна още по-широко и кимна в отговор.

— На моята сватба тортата ще е с осем — рече тя, докато прекосяваха моравата сред гласове, смях и музика.

— Само осем ли? — засмя се Пол. — А защо не десет?

— Глупчо. Голям глупчо си — отсече Фиби.

Отидоха до масата. По раменете на майка му бяха полепнали ярки конфети. Усмихната, тя нежно докосна косата на Фиби и я приглади назад като да бе малко момиченце, Фиби се отдръпна и сърцето на Пол се сви — в тази история няма предвидими решения. Ще прекосяват океана, за да си гостуват, ще си приказват по телефона, но ежедневието им никога няма да възвърне обичайното си непринудено спокойствие.

— Чудесно се справи — каза майка му. — Фиби, толкова се радвам, че двамата с Пол дойдохте на сватбата. Това означава много за мен. Направо нямам думи.

— Обичам сватбите — рече Фиби и се пресегна да вземе чинийка с торта.

Майка му се усмихна понатъжена. Пол наблюдаваше Фиби и се чудеше как тя възприема всичко, което се случва. Наглед като че ли нищо не я тревожи особено, за нея светът е просто смайващо и необикновено място, където всичко може да се случи. Където един ден някаква майка и брат, за които не си и подозирал, че съществуват, могат да се появят на прага ти и да те поканят на сватба.

— Радвам се, че ще ни дойдеш на гости във Франция, Фиби — продължи майка му. — И двамата с Фредерик много се радваме.

Фиби вдигна отново объркан поглед.

— Заради охлювите е — обясни Пол. — Не обича охлюви.

— Не се притеснявай — засмя се майка му. — И аз не ги обичам.

— И после ще се прибера у дома — уточни Фиби.

— Точно така — нежно рече майка му. — Да. Така се разбрахме.

Пол ги наблюдаваше, безсилен срещу загнездилата се в него като камък болка. На ярката светлина се стъписа колко състарена е майка му — кожата й изтъняла, русата й коса вече побеляла. Стъписа го и хубостта й. Изглеждаше красива и уязвима и недоумяваше, както толкова често през последните седмици се бе чудил, как е могъл баща му да я предаде, да предаде всички тях.

— Как е могъл? — тихо попита той. — Как е могъл да не ни каже?

Тя се обърна. Беше сериозна.

— Не знам. Никога няма да разбера. Но си мисля, какъв ли е бил животът му, Пол. Да крие такава тайна толкова години.

Той погледна оттатък масата. Фиби стоеше до една топола, чиито листа тъкмо пожълтяваха, и обираше с лъжичка разбитата сметана от тортата си.

— Животът ни щеше да е толкова различен.

— Да. Така е. Но не е различен, Пол. Просто е такъв, какъвто е.

— Защитаваш го — провлече той.

— Не. Прощавам му. Или поне се опитвам. Има разлика.

— Той не заслужава прошка — рече Пол и сам се изненада от нестихналата си язвителност.

— Може и така да е — съгласи се майка му. — Само че ние с теб и Фиби имаме избор. Да продължаваме да се цупим и сърдим или да се опитаме да продължим. Нищо не ми е било по-трудно от това да забравя справедливия си гняв. Още се боря да го преодолея. Но съм решена да успея, искам да го забравя.

Той се замисли.

— Предложиха ми работа в Питсбърг.

— Сериозно! — впи тя поглед в него, а очите й бяха невероятно тъмнозелени на светлината. — Ще приемеш ли?

— Така мисля — рече той и си даде сметка, че всъщност вече е решил. — Предложението е много добро.

— Нищо не можеш да промениш — меко рече тя. — Не можеш да промениш миналото, Пол.

— Знам. — И той наистина го знаеше. Когато отиде за пръв път в Питсбърг, бе убеден, че от него зависи дали да предложи помощта си или не. Притесняваше го отговорността, която трябва да поеме, плашеше го промяната, която изостаналата му сестра ще внесе в живота му, а тази същата сестра го изненада — всъщност направо загуби и ума, и дума, — като каза: Не, благодаря, харесвам живота си такъв, какъвто е.

— Твоят живот принадлежи единствено на теб — продължи тя по-настоятелно. — Не си отговорен за случилото се. Фиби е добре и е осигурена.

Пол кимна.

— Знам. Не се чувствам отговорен за нея. Наистина. Просто… мислех си, че ще е добре да я опозная. Постепенно. Така де, тя ми е сестра. Работата е добра, а и наистина ми е нужна промяна. Питсбърг е хубав град. Може би ще приема… защо не?

— О, Пол — въздъхна майка му и прокара ръка по късо подстриганата си коса. — Наистина ли е добра?

— Да. Добра е.

Тя кимна.

— Би било хубаво — бавно призна тя — двамата да сте наблизо. Но помисли за всичко останало. Ти си толкова млад и тепърва поемаш по пътя си. Трябва да си сигурен, че ще е добре за теб.

Преди Пол да отговори, се появи Фредерик, сочейки часовника си, и каза, че вече трябва да тръгват, за да не изпуснат самолета. Размениха някоя и друга дума и Фредерик отиде да докара колата, а майка му се обърна към Пол, сложи длан на ръката му и го целуна по бузата.

— Ние ще тръгваме. Ще откараш ли Фиби у дома?

— Да. Каролайн и Ал казаха, че мога да отседна у тях.

Тя кимна.

— Благодаря ти — тихо изрече тя, — че дойде. По хиляди причини сто на сто не ти е било лесно, но за мен това означава много.

— Фредерик ми харесва — рече той. — Надявам се да сте щастливи.

Тя се усмихна и докосна ръката му.

— Толкова се гордея с теб, Пол. Нямаш представа колко се гордея с теб! Колко те обичам! — Обърна се и погледна отвъд масата към Фиби, която бе гушнала букета нарциси и вятърът полюшваше лъскавата й пола. — Гордея се и с двама ви.

— Фредерик те чака — бързо рече Пол, за да прикрие чувствата си. — Време е. Според мен той е готов. Върви и бъди щастлива, мамо.

Тя впери отново поглед в него и постоя така с насълзени очи, после го целуна по бузата.

Фредерик прекоси моравата и се здрависа с Пол. Пол се загледа как майка му прегръща сестра му и дава на Фиби букета си, а Фиби колебливо отвърна на прегръдката й. Майка им и Фредерик се качиха в колата усмихнати и помахаха сред нов порой от конфети. Колата се скри зад завоя и Пол се върна при масата, като поспираше пътьом да поздрави един или друг гост, без да изпуска Фиби от очи. Когато я наближи, я чу развълнувано да разказва на един гост за Робърт и за собствената си сватба. Говореше високо, леко гърлено и непохватно, без да прикрива възбудата си. Забеляза и реакцията на госта — напрегната, колеблива, търпелива усмивка — и трепна. Та Фиби просто иска да сподели. Защото и самият той реагира при подобен разговор по съвършено същия начин само преди няколко седмици.

— Фиби — доближи ги той и я прекъсна, — какво ще кажеш да тръгваме?

— Добре — остави тя чинията си.

Поеха през тучни зелени хълмове и поляни. Денят бе топъл. Пол изключи климатика и отвори докрай прозорците, припомнил си как майка му бясно шофираше по същите пътища, за да избяга от самотата и скръбта си, а вятърът развяваше косите й. Сигурно е изминал хиляди километри с нея насам-натам из щата, лежеше по гръб и се опитваше да се сети къде са по мяркащите се листа, телефонни жици, по небето. Спомни си как бе наблюдавал един параход да плава по тинестите води на Мисисипи, а ярките му колела хвърляха светлина и водни пръски. Така и не разбра защо е толкова тъжна, макар след време да изпитваше същата тъга, където и да идеше.

Сега я няма, няма и помен от тъгата и с нея бе свършил, беше си отишъл и предишният живот.

Караше бързо сред прокрадващата се есен. Кучешкият дрян вече се обагряше — искрящо червени облаци сред хълмовете. Цветният прашец го гъделичкаше по носа и Пол кихна няколко пъти, но не затвори прозорците. Майка му щеше да включи климатика и в колата щеше да е студено като в цветарски кашон. Баща му щеше да си отвори чантата да потърси антихистамина. Фиби, изправила гръб на седалката до него с бяла, почти прозрачна кожа, извади хартиена кърпичка от малка опаковка в голямата си черна чанта от изкуствена кожа и му я предложи. Под кожата й прозираха бледосините й вени. Виждаше пулса й да тупти във врата й спокойно, равномерно.

Неговата сестра. Неговата близначка. Ами ако се бе родила без Синдрома на Даун? Или ако си се беше родила просто каквато е, но баща им не бе вдигнал очи към Каролайн Гил сред трупащия навън сняг и колегата му не бе паднал в канавка? Представи си родителите им — млади, преливащи от щастие как поставят двете повити току-що родени бебета в колата и бавно подкарват по мокрите улици на Лексингтън сред мартенската киша. Слънчевата стая за игра до неговата щеше да е на Фиби. Тя щеше да го гони по стълбите, през кухнята и в избуялата градина и лицето й неизменно щеше да бъде с него, а в смеха му щеше да отеква нейният. Какъв ли щеше да е тогава?

Но майка му беше права, никога нямаше да разбере какво би било. Разполагаше единствено с фактите. Баща му изродил собствените си близнаци насред неочаквана буря, следвайки до болка познатите му стъпки, без да откъсва поглед от пулса и туптенето на сърцето на жената на операционната маса, от опънатата кожа, от подаващата се главичка. Момче. Наглед съвършено и дълбоко в съзнанието на баща му се поражда тих напев. След миг, второто бебе. И тогава напевът в душата на баща му секва завинаги.

Наближиха града. Пол изчака да успее да се включи в потока от коли, зави към гробището в Лексингтън и мина през каменния вход. Паркира под един бряст, устоял на столетия суша и болести, и слезе от колата. Заобиколи и отвори вратата на Фиби, като й подаде ръка. Тя учудено погледна дланта му, после него. След това самичка се измъкна от седалката, стискайки нарцисите, чиито стъбла вече се бяха окършили и смачкали. Поеха по пътечката, минаха покрай паметниците и езерото с патиците и той я поведе по тревата към каменната плоча на гроба на баща им.

Фиби прокара пръсти по издяланите в черния гранит имена и дати. Пол за стотен път се запита какво ли си мисли тя. Нарича татко Ал Симпсън. Вечер двамата редят пъзели, той й носи любимите албуми, когато се връща от път, качва я на конче, та да стигне извисилите се листа на чимширите. Няма как това парче гранит, това име да означава каквото и да било за нея.

Дейвид Хенри Маккалистър. Бавно прочете Фиби имената на глас. Те изпълниха устата й и тежко се стовариха на земята.

— Баща ни, нашият отец — рече той.

— Отче наш — поде тя, — Ти, който си на небесата, да се свети името Ти.

— Не — изненадан я спря той. — Нашият. Моят. Твоят.

— Отец наш — повтори тя и той усети колко е объркана и смутена. Думите й бяха на място, но ги изричаше механично, без да означават нищо за нея. — Тъжен си — отбеляза тя. — Ако баща ми умре, и на мен ще ми е тъжно.

Пол се стъписа. Да, това е то — той е тъжен. Ядът му се бе изпарил и неочаквано видя баща си в друга светлина. Самото му присъствие трябва да е напомняло на баща му неизменно, при всеки поглед, при всяко дихание за взетото решение, от което връщане няма. Онези полароидни снимки на Фиби, които Каролайн бе изпращала през годините и които откри в дъното на чекмеджето в тъмната стаичка, след като галеристите си отидоха, както и единствената снимка на семейството на баща му, която пазеше — застанали на верандата на дома им, от който вече няма и следа. И хилядите други, които баща му бе правил една по една, трупайки образ след образ в опит да забули мига, който никога не ще може да промени, и въпреки всичко миналото, което неизменно се надига — неизбледняващо като спомен, всепоглъщащо като мечтите.

Фиби, сестра му, тайната, пазена четвърт век.

Пол отстъпи няколко крачки към чакълената пътека. Спря с ръце в джобовете сред извилите се от повея на вятъра листа, а парче вестник се рееше над редиците бели каменни плочи. Към слънцето приплъзваха облаци и хвърляха сенки по земята, а слънчевите лъчи озаряваха надгробните плочи, тревата, дърветата. От вятъра листата лекичко се посбутаха, тревата прошумоли.

В първия момент звуците бяха толкова тихички, почти като припев на лекия ветрец, едва доловими и той напрегна слух. Обърна се. Фиби, все така застанала до надгробната плоча с ръка върху ръба на черния гранит, пееше. Тревата върху гробовете трептеше, листата танцуваха. Напяваше някакъв химн, който той едва-едва си спомняше. Думите не се чуваха ясно, но гласът й бе чист и нежен и привлече погледите на други дошли на гробището — те обръщаха очи към Фиби с побеляващата коса и рокля на шаферка, към непохватната й поза, неясните слова, към безгрижния й, леещ се глас. Пол преглътна и се вторачи в обувките си. Осъзна, че така ще бъде цял живот, че до последния си ден ще се разкъсва между непохватността на Фиби, трудностите, с които се сблъсква, само защото е различна и въпреки всичко завладяващата й, неприкрита и непритворна любов.

Да, нейната любов. И погълнат от звуците, Пол осъзна собствената си, неизпитвана досега и невероятно простичка обич към нея.

Гласът й, висок и ясен, отекваше сред листата, сред слънчевите лъчи. Разливаше се по чакъла, по тревата. Представи си отлитащите сред въздуха звуци като падащи във вода камъчета, които набраздяват невидимата повърхност на света. Вълни от звуци, вълни от светлина — баща му се бе опитал да застопори всяко нещо на място, но светът е непостоянен и нищо не може да го спре.

Наоколо се понасят листа, лее се слънчева светлина. Спомни си думите на стария химн и поде мелодията, Фиби сякаш не забеляза. Продължи да пее, сякаш за нея гласът му е като повей на вятъра. Гласовете им се сляха, а музиката извираше от самия него, някакъв напев, пропил плътта му, но идваше и някъде извън него, от нейния глас, сроден на неговия. Когато изпяха химна, останаха сред ясната бледа следобедна светлина. Вятърът се засили и прилепи косата на Фиби към врата й, довя изсъхнали листа в основата на изтърканата с годините каменна ограда.

Всичко застина, целият свят замря в този едничък, сякаш увиснал в безвремие миг. Пол не помръдна в очакване какво ще последва.

Секунда, две, три — нищо, нищичко.

После Фиби се обърна бавно и приглади поизмачкалата се пола.

Простичък жест, но отново съживи света.

Пол забеляза колко са къси и дълбоко изрязани ноктите й, колко крехка е китката й върху гранитния надгробен камък. Сестра му има деликатните ръце на майка им. Прекрачи по тревата и я докосна по рамото — време бе да я заведе у дома.