Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (6)

II

Март 1965 година

От шуртящия душ и вълмата пара огледалото и прозорецът се замъглиха и бледата луна изглеждаше като обвита в облак. Каролайн крачеше напред-назад в миниатюрната пурпурна баня, притиснала Фиби в прегръдката си. Детето дишаше леко и учестено, а сърцето му бързо-бързо тупкаше. Оздравявай, бебчето ми, тихо повтаряше Каролайн и галеше меката черна косица. Оздравявай, момиченце златно, оздравявай. Изтощена, поспря и се опита да зърне луната — размазано светло петно, кацнало сред клоните на чинара, но Фиби отново се закашля и кашлицата й идваше дълбоко от гърдите. Телцето й се стегна в ръцете на Каролайн, издишайки през тясното си гърло с резки хрипове. Беше класически случай на круп. Каролайн я погали по гръбчето, малко по-голямо от дланта й. Когато пристъпът отмина, закрачи отново, за да не се унесе и да заспи права. Колко ли пъти тази година бе задрямвала на крак, а Фиби, като по чудо, бе все така невредима в прегръдката й.

Заскърцаха стъпалата, после дъсченият под, поскърцванията приближиха, пурпурната врата на банята рязко се отвори и вътре нахлу студен въздух. Влезе Доро, наметнала черен копринен пеньоар върху нощницата, с пуснати свободно по раменете побелели коси.

— Много ли е зле? — попита тя. — Звучи ужасно. Да изкарам ли колата?

— Няма нужда. Но, моля те, затвори вратата. Парата помага.

Доро затвори плътно вратата и седна на ръба на ваната.

— Събудихме те — рече Каролайн, а топлият дъх на Фиби облъхваше врата й. — Извинявай.

Доро сви рамене.

— Знаеш колко спя. И бездруго бях станала, четях.

— Нещо интересно ли? — запита Каролайн. Избърса прозореца с маншета на пеньоара си; луната освети градината три етажа по-долу и блесна като езерце сред тревата.

— Научни списания. Ужасно са скучни, дори за мен. Но се надявах да ме приспят.

Каролайн се усмихна. Доро бе доктор по физика и преподаваше в катедрата в университета, навремето оглавявана от баща й. Лео Марч, блестящ и известен учен, вече прехвърлил осемдесетте, бе физически силен, но страдаше от загуба на паметта, а умът му отслабваше. Преди единайсет месеца Доро нае Каролайн да му прави компания.

Да работи тук за нея бе истински късмет и тя го знаеше. От тунела форт Пит бе излязла на високия мост над река Мононгаела, от чиито равни брегове се издигаха смарагдови хълмове, и неочаквано пред нея заискри град Питсбърг — съвсем близо, жив, толкова огромен и красив, че дъхът ти секва и тя ахна и намали, от страх да не загуби контрол върху колата.

Цял месец живя в евтин хотел накрай града, ограждаше обяви за работа и следеше как спестяванията й се топят. Когато се яви на интервюто за работата, еуфорията й вече бе преминала в приглушена паника. Звънна, застанала на верандата, и зачака. Яркожълти нарциси се полюшваха сред избуялата пролетна трева; в съседство жена в подплатен халат метеше сажди от стъпалата. Обитателите на тази къща обаче не си бяха направили труда да пометат и столчето за автомобил на Фиби стоеше сред насъбрал се от няколко дни боклук. Прахоляк като черен сняг. Бледите следи от стъпките на Каролайн се открояваха зад нея.

Когато Дороти Марч, висока и слаба, в елегантен сив костюм, най-сетне отвори вратата, Каролайн се направи, че не забелязва предпазливия поглед, който тя хвърли на Фиби, взе столчето и влезе. Седна на крайчеца на паянтов стол с избледнели до розово виненочервени кадифени възглавнички, запазили цвета си единствено около декоративните копчета. Дороти Марч се настани срещу нея на канапе с вече поолющена кожена тапицерия, подпряно в единия край с тухла. Запали цигара. За минута-две огледа Каролайн с пъргави, живи сини очи. Не бързаше да заговори. После се прокашля и издиша дим.

— Честно казано, бебе не влизаше в сметките ми — рече тя.

Каролайн извади кратката си биография.

— Петнайсет години работих като медицинска сестра. Ще вложа целия си опит и съпричастност в работата.

Дороти Марч пое документите със свободната си ръка и ги разгледа.

— Да, май имате богат опит. Но тук не пише къде всъщност сте работили. Няма никакви подробности.

Каролайн се поколеба. Беше пробвала куп различни отговори на този въпрос при всевъзможните си интервюта през последните седмици, но нито един не се оказа задоволителен.

— Защото избягах — рече тя. За малко да й се завие свят. — Избягах от бащата на Фиби. Затова не мога да ви кажа откъде съм, нито да ви дам препоръки. Това е и единствената причина да съм без работа. Но съм отлична сестра и ако ме наемете, ще останете доволна, стига, честно казано, да бъде срещу заплащане.

При тези думи Дороти Марч рязко, задавено се изсмя.

— Ама че дързост! Скъпа моя, мястото предполага да живееш у дома. Защо, за бога, да рискувам с абсолютно непозната?

— Ще започна срещу квартира — настоя Каролайн, представяйки си стаята в мотела с разлепените тапети и петната по тавана, в която не можеше да си позволи да остане дори още една нощ. — За две седмици. Ще работя само за подслон, а след това вие ще прецените.

Цигарата в ръката на Дороти Марч прегоря. Тя я погледна и я зарови в препълнения пепелник.

— Но как ще се справяте? — замисли се тя. — Пък и с бебе? Баща ми е сприхав. И, уверявам ви, и като пациент няма да е по-сговорчив.

— Седмица — повтори Каролайн. — Ако до седмица не ме харесате, ще си ида.

Оттогава мина близо година. Дороти стоеше в изпълнената с пара баня. Ръкавите на черния й копринен пеньоар с ярки тропически птици се плъзнаха до лактите.

— Дай ми я. Изглеждаш изтощена, Каролайн.

Хриповете на Фиби постихнаха и тя поруменя, бузките й порозовяха. Каролайн я подаде на Дороти и изпита внезапна хладина от отсъствието й.

— Как беше Лео днес? — попита Доро. — Тормози ли те?

Каролайн не отговори веднага. Беше толкова уморена, а и толкова неща й бяха минали през главата за последната година, че от практичния й уединен навремето живот нямаше и помен. Тъй или инак, се озова тук, в тази миниатюрна пурпурна баня, майка на Фиби, придружителка на един блестящ човек с отслабващ ум и колкото и да не е за вярване, вярна приятелка на тази жена, Доро Марч — допреди година-две съвършено непознати жени, които като нищо биха се разминали на улицата, без дори да се обърнат или да почувстват, че нещо ги свързва, а сега житейските им нужди и умерено, но несъмнено уважение, вплитаха дните им в едно.

— Не иска да яде. Обвини ме, че съм сложила препарат за миене на чинии в картофеното пюре. Така че… общо взето, обичаен ден.

— Виж, не е заради теб — нежно рече Доро. — Преди не беше такъв.

Каролайн спря душа и седна на ръба на пурпурната вана.

Доро кимна към покрития с пара прозорец. Ръчичките на Фиби изглеждаха бледи, като малки звездички, на фона на пеньоара й.

— Навремето играехме там на хълма. Преди да пуснат безплатната магистрала. Знаеш ли, в дърветата гнездяха чапли? Една пролет мама посади нарциси, стотици. Всеки ден баща ми се прибираше с влака в шест и отиваше право при лехата да й набере букет. Беше съвсем различен, просто друг човек — каза тя. — Сега е неузнаваем.

— Да — кротко рече Каролайн. — Давам си сметка.

Помълчаха. Кранът капеше и парата се виеше.

— Май заспа — рече Доро. — Дали ще оздравее?

— Да. Мисля, че ще оздравее.

— Каролайн, а какво й е? — гласът на Доро прозвуча напрегнато и тя нарочно изрече думите бързо-бързо. — Мила моя, нищо не знам за бебетата, но даже аз виждам, че нещо не е наред, Фиби е толкова красива, толкова сладка, но нещо й има, права ли съм? Вече е почти на годинка, а едва сега се учи да сяда.

Каролайн погледна през прозореца, целия в струйки от парата, към луната и затвори очи. Когато Фиби бе пеленаче, приемаше нейното спокойствие най-вече като подарен отдих, знак на признателност и успяваше да си втълпи, че всичко е наред. Но след шест месеца, времето минаваше, а Фиби бе все така дребничка за възрастта си и отпусната в прегръдката й, проследяваше връзка ключове с поглед и понякога махваше с ръчичка, но никога не понечи да ги хване. С нищо не показа, че ще може да седи самичка, и Каролайн започна да ходи с нея в библиотеката в свободния си ден. Върху широките дъбови маси на Карнеги, сред проветривите, просторни читални с високи тавани, трупаше книги и статии и започна да чете — тъжни поменици от мрачни институции, разкази за преждевременно секнал живот и безнадеждност. Чувстваше се странно, при всяка дума в стомаха й зейваше празнота. Но Фиби и до ден-днешен шаваше в столчето си в колата, усмихваше се, махаше с ръчички и гукаше — беше си живо бебе, не история от миналото.

— Фиби страда от Синдрома на Даун — насили се да изрече Каролайн. — Така се нарича.

— О, Каролайн — възкликна Доро. — Извинявай. Затова ли напусна съпруга си? Каза, че не я искал. О, скъпа, много съжалявам.

— Няма защо — рече Каролайн и се пресегна да поеме Фиби. — Тя е красавица.

— О, не ще и дума. Истинска красавица е. Но, Каролайн, какво ще стане с нея?

Усети топлината и тежестта на Фиби в прегръдката си, а меката й черна косица се спускаше по бледата кожа. Каролайн пламенно, закрилнически я погали по бузката.

— А какво ще стане с когото и да било от нас? Искам да кажа, Доро, бъди искрена. Представяла ли си си някога, че ще живееш така?

Доро отвърна поглед с болезнено изражение. Преди години годеникът й се бе пребил при скок от един мост в реката заради бас. Доро така и не го прежали и не се омъжи, остана и без деца, за които толкова бе копняла.

— Не — отвърна накрая тя. — Но това е различно.

— Защо? Защо да е различно?

— Каролайн — Доро докосна ръката й. — Да не започваме. Уморена си. Аз също.

Каролайн сложи Фиби в кошчето, а стъпките на Доро заглъхнаха надолу по стълбите. Заспала на приглушената светлина от уличните лампи, Фиби изглеждаше като всяко друго дете, а бъдещето й е непредсказуемо като дъното на океана и също толкова богато на възможности. По полята от детството на Доро фучаха коли, а светлините от фаровете им танцуваха по стената и Каролайн си представи как от блатистото поле излитат чапли и извисяват криле сред бледозлатиста утринна светлина. Какво ще стане с нея? Всъщност понякога будуваше по цяла нощ и този въпрос не й даваше мира.

Пердетата в стаята й, изплетени на една кука и окачени преди десетилетия от майката на Доро, хвърляха сянка на изящни шарки. Лунната светлина й стигаше да чете. На бюрото имаше плик с три снимки на Фиби до сгънат на четири лист. Каролайн го разгърна и прочете написаното.

Уважаеми доктор Хенри,

Пиша Ви, за да Ви уведомя, че двете с Фиби сме добре. Всичко е наред и сме щастливи. Имам добра работа. Фиби общо взето е здрава, въпреки че често й е трудно да диша. Изпращам Ви снимки. Засега, да не чуе дявол, няма проблеми със сърцето.

Този път ще го изпрати — написа го преди седмици, но отидеше ли да го пусне, се сещаше за Фиби, за нежния допир на ръчичките й и как гука, когато е щастлива, и сърце не й даваше да изпрати писмото. Сега за кой ли път пак го остави настрани и щом легна, се унесе. В полудрямка й се присъни чакалнята на клиниката с оклюмалите цветя, чиито листа потрепват от топлината, и се стресна объркана, не знаеше къде е.

Спокойно, каза си тя, опипвайки хладните чаршафи. Тук съм.

* * *

Когато се събуди на сутринта, слънце и силна музика изпълваха стаята. Фиби протягаше ръчички в кошчето, като че ли звуците са дребни крилати същества, пеперуди или светулки, които може да улови. Каролайн се облече, облече и нея и я свали долу, като се поспря на втория етаж, където в слънчевия си жълт кабинет Лео Марч се бе разположил сред струпани книги около кушетката, на която бе полегнал със сключени зад тила си ръце, вперил очи в тавана. Каролайн се загледа в него от прага — в тази стая можеше да влиза само ако я покани, но той не й обърна внимание. Старецът, с останало само венче от бели коси по плешивата си глава, все още с дрехите от предния ден, се бе отдал на гърмящата от колоните музика, от която цялата къща се тресеше.

— Да ви донеса ли закуска? — извика тя.

Той махна с ръка, че сам ще си я вземе. Е, добре.

Каролайн слезе още един етаж до кухнята и сложи кафето. Дори тук тътнеше, макар приглушено. Сложи Фиби във високото столче и започна да я храни — ябълково пюре с яйце и извара. На три пъти й подава лъжичката и на три пъти тя изтрополи по металната табличка.

— Нищо — промълви на глас Каролайн, но сърцето й се сви. В ушите й звучеше гласът на Доро: Какво ще стане с нея? И наистина — какво ще стане? Като навърши единайсет месеца, ще може да хваща малки предмети.

Оправи кухнята и отиде в трапезарията да сгъне прането от простора. Ухаеше на вятър. Фиби лежеше по гръб в кошарката, гукаше и мигаше срещу висулките и играчките, които Каролайн бе окачила над нея. От време на време оставяше прането и отиваше да нагласи ярко оцветените висулки с надеждата, че примамена от блясъка им, Фиби ще се обърне настрана.

След около половин час музиката внезапно секна и Лео се появи на стълбите — първо краката в безупречно завързани и лъснати кожени обувки, а изпод окъсялите му крачоли се показваха голи глезени. Малко по малко се показа в цял ръст — висок, навремето набит и мускулест човек, чиято плът вече бе провиснала по кокалестото тяло.

— А, хубаво — рече той, като кимна към прането. — Имахме нужда от прислужница.

— Закуска? — попита тя.

— Сам ще си направя.

— Тогава вървете направо.

— До обед ще си уволнена — извика той от кухнята.

— Вървете направо — повтори тя.

Разнесе се дрънчене от тенджери и тигани и ругатните на стареца. Каролайн си представи как се е привел и се мъчи да набута съдовете обратно в шкафа. Би трябвало да иде да му помогне — не, нека сам се оправя. През първите седмици не смееше да му отвръща и скачаше при всеки вик на Леополд Марч, докато Доро застана на нейна страна. Виж какво, ти не си слугиня. Ще отговаряш само пред мен. Няма защо да се втурваш, щом те повика. Справяш се чудесно, а и живееш в тази къща, каза й тя и Каролайн разбра, че пробният период е свършил.

Лео влезе с чиния с яйца и чаша портокалов сок.

— Не се притеснявай — каза той, преди тя да отвори уста. — Изключих проклетата печка, мътните я взели. А сега ще се кача горе да закуся на спокойствие.

— Мерете си приказките — рече Каролайн.

Той изръмжа нещо в отговор и тежко-тежко се заизкачва по стълбите. Тя остави работата — внезапно я напуши на плач и се загледа в една чинка, която кацна на люляковия храст в двора и после отлетя. Какво прави тук? Що за копнеж я доведе до толкова крайно решение, до това място, откъдето връщане няма? И какво в края на краищата наистина ще стане с нея!

След минута-две гръмовните звуци отново заечаха от горния етаж и на вратата се позвъни два пъти. Каролайн вдигна Фиби от кошарката.

— Идваме — подвикна тя, изтривайки очи с китка. — Време е за упражнения.

На верандата стоеше Сандра и щом Каролайн отвори вратата, тя се втурна вътре, хванала Тим с една ръка и огромна платнена торба с другата. Беше висока, кокалеста, руса и енергична жена. Без да се церемони, седна насред килимчето и изсипа едно лего на купчина.

— Извинявай, че закъснях толкова — каза тя. — Движението е кошмарно. Не те ли влудява да живееш досами главните градски булеварди? Аз щях да откача. Както и да е, виж какво намерих. Виж това страхотно лего, пластмасово и разноцветно. Тим го обожава.

Каролайн седна на пода до нея. Колкото и невероятно да е, също като с Доро, и със Сандра бяха приятелки, въпреки че предишната Каролайн никога не би срещнала човек като Сандра. Запознаха се в библиотеката в един студен и мрачен януарски ден, когато Каролайн, отчаяна от безчет мнения на специалисти и тъжни статистики, шумно затвори една книга. Сандра, две маси по-нататък, сред куп томове, чиито корици бяха до болка познати на Каролайн, вдигна глава. О, знам точно как се чувстваш. Толкова съм бясна, че ми иде да строша някой прозорец.

Заприказваха се — отначало предпазливо, после заговориха една през друга. Синът на Сандра, Тим, скоро щеше да навърши четири. И той страдаше от Синдрома на Даун, но Сандра не знаела. Забелязала, че се развива по-бавно от другите й три деца, но за нея бавно просто значеше бавно и не бе оправдание за каквото и да било. Улисана в грижи майка, тя просто очаквала от Тим да прави всичко, което и другите й деца бяха правили, и не виждаше нищо тревожно в това, че му трябва повече време. Проходил на две годинки, на три се научил да ползва тоалетната. Диагнозата стъписала семейството й, а съветът на лекаря — да оставят Тим в приют — толкова я ядосал, че сама се заела със сина си.

Каролайн я слушаше внимателно и с всяка нейна дума й олекваше все повече и повече.

Излязоха от библиотеката и отидоха да пият кафе. Каролайн никога нямаше да забрави онези часове заедно, вълнението й, сякаш се събужда от дълъг-предълъг сън. Какво ли би станало, опитваха се да си представят те, ако продължат да вярват, че децата им ще могат да правят всичко. Може да отнеме време. Може да не се случи, както пише в учебниците. Но какво ще стане, ако просто зачеркнат онези диаграми за растежа и развитието на деца като техните с всичките им точки и криви? Ако продължат да се надяват и забравят за времето? Кому ще навреди? Защо да не опитат?

Да, защо не? Започнаха да се срещат и у тях, и у Сандра с по-големите буйни момчета. Носеха книги и играчки, изследвания и истории, споделяха опит: Каролайн — като медицинска сестра, Сандра — като учителка и майка на четири деца. В повечето случаи бе просто въпрос на разумен подход. Ако Фиби трябва да се научи да се обръща, просто сложи ярка топка така, че да я стига. Ако на Тим му липсва координация — дай му тъпа ножица и ярка хартия и го остави да реже. Напредваха бавно, понякога незабележимо, но за Каролайн тези часове се превърнаха в спасителна сламка.

— Днес ми се виждаш уморена — каза Сандра.

Каролайн кимна.

— Снощи Фиби имаше пристъп. Всъщност, не знам колко ли още ще издържи. Нещо ново около слуха на Тим?

— Новият лекар ми хареса — приседна назад Сандра. Пръстите й бяха дълги и без маникюр. Усмихна се на Тим и му подаде една жълта чаша. — Видя ми се състрадателен. Не ни отпрати ей така. Но няма кой знае какви новини. Тим е позагубил слуха си и вероятно затова и толкова късно проговори. Заповядай, слънце — потупа тя чашата, която той изпусна. — Я покажи на мис Каролайн и Фиби какво можеш!

Тим не прояви интерес и цял погълнат от мъхнатия килим, не спираше да търка длани о него, слисан и радостен. Но Сандра непоколебимо, спокойно и упорито продължи да го приканва. Накрая Тим взе жълтата чаша, притисна ръба й до бузката си, после я остави на пода и започна да строи кула от чаши.

Два часа играха с децата и си приказваха. Сандра имаше мнение по всички въпроси и не се боеше да говори открито. Каролайн обичаше да седи в хола и да разговаря с тази умна, смела жена, като майка с майка. В такива дни на Каролайн често ужасно й липсваше собствената й майка, която бе починала преди близо десет години, искаше й се да може да й се обади за съвет или просто да се отбие и да я види с Фиби на ръце. Дали и майка й бе изпитвала същата любов и същото чувство на безсилие, докато Каролайн растеше? Сто на сто, и Каролайн в миг видя детството си в друга светлина. Вечният страх от детски паралич, който по особен начин означаваше любов. Как баща й все работеше, как изчисляваше нощем семейния бюджет — и това бе любов.

Майка й я нямаше, но Сандра бе тук и сутрините, прекарани заедно с нея, за Каролайн бяха най-хубавата част от седмицата. Разказваха си преживелици, споделяха идеи, съветваха се кога как да постъпват с децата, заедно се смяха, когато Тим се опита да нареди чашите наопаки, когато Фиби дълго-дълго се протяга към една искряща топка и накрая, въпреки нежеланието си, се обърна. Все още притеснена, онази сутрин Каролайн на няколко пъти подрънка с ключовете за колата пред Фиби. Те проблясваха, уловили утринната светлина, а Фиби махаше ръчички с потрепващи, разперени като морски звезди пръстчета. Музика, петънце светлина — протегна се и към ключовете. Но колкото и да се опитваше, не успя да ги хване.

— Следващия път — каза Сандра. — Почакай и ще видиш. Ще стане.

По обед Каролайн им помогна да отнесат всичко в колата, после застана на верандата с Фиби на ръце, вече изморена, но и щастлива, и помаха, докато Сандра изкара комбито на улицата. Когато влезе в къщата, плочата на Лео прескачаше и непрекъснато повтаряше едни и същи три такта.

Опак старец, помисли си тя, загледана нагоре по стълбището. Непоносим изкуфял глупак.

— Може ли да намалите звука? — подвикна тя ядосана и отвори вратата. Но плочата прескачаше в празна стая. Лео го нямаше.

Фиби се разплака, сякаш дълбоко в себе си усещаше кога наближава разправия и витае напрежение. Трябва да се е измъкнал през задната врата, докато помагаше на Сандра. О, умник е той, нищо че напоследък на няколко пъти си оставя обувките в хладилника. Доставяше му голямо удоволствие да й върти подобни номера. Вече на три пъти се бе измъквал тихомълком, единия път — съвършено гол.

Каролайн бързо слезе долу и нахлузи едни мокасини на Доро, които бяха ледени и с един номер по-малки от нейния. Палтото на Фиби — то беше в количката, и нейното — ще мине и без палто.

Бяха надвиснали ниски сиви облаци, Фиби хленчеше и размахваше ръчички, докато заобиколят гаража и излязат на алеята. Знам, тихичко занарежда Каролайн и я погали по главичката. Знам, слънчице, знам. Върху топящия се сняг съзря следа от Лео — огромната нагъната подметка на ботуша му, и й олекна. Значи е минал оттук, пък и е облечен.

Е, поне е с ботуши.

В края на следващата пряка стигна до 105-те стъпала към „Кьонинг фийлд“. Една вечер Лео бе в добро настроение и докато вечеряха, именно той й каза точно колко са. Сега стоеше под дългия бетонен водопад, отпуснал ръце, с щръкнали бели коси и изглеждаше толкова объркан, изгубен и уплашен, че ядът й се стопи. Каролайн не харесваше Лео Марч — той и не беше за харесване, — но колкото и неприязън да изпитваше към него, тя бе примесена със състрадание. Защото в подобни моменти съзнаваше как светът го възприема и вижда по-скоро един грохнал, изкуфял старец, а не човека вселена, който е бил и все още е, Лео Марч.

Той се обърна, видя я и след минута смущението изчезна от лицето му.

— Гледай! — извика той. — Жено, гледай това и плачи!

За миг, без да обръща внимание на замръзналата ивица вода насред стъпалата, Лео изтича към нея, присвивайки енергично колене, сякаш почерпил сили от някакъв отколешен адреналин и неволята.

— Бас ловя, че не си виждала такова нещо — рече той, като стигна върха, останал без дъх.

— Прав сте — рече Каролайн, — не съм. И се надявам повече да не видя.

Лео се засмя с тъмнорозовите си на фона на пребледнялата кожа устни.

— Избягах ти — каза той.

— Не стигнахте далеч.

— Но можех. Стига да си бях наумил. Следващия път.

— Следващия път си вземете палтото — посъветва го Каролайн.

— Следващия път — продължи той, вече закрачили обратно, — ще се скрия в Тимбукту.

— Да видим — каза Каролайн и внезапно усети, че от умора краката едва я държат. Сред яркозелената трева се открояваха лилави и бели минзухари. Фиби плачеше с цяло гърло. Олекна й, че води Лео у дома, че го намери невредим, благодарна, че са се разминали с непоправимото. Тя щеше да е виновна, ако той се бе загубил или наранил, защото бе погълната от Фиби, която вече от седмици посягаше, но още не успяваше да хваща.

Повървяха смълчани.

— Ти си умна жена — проговори Лео.

Стъписана, тя спря на паважа.

— Какво? Какво казахте?

Той я погледна, съвършено трезво, а очите му — сини, будни и търсещи, досущ като очите на Доро.

— Казах, че си умна жена. Преди теб дъщеря ми наема осем различни гледачки. Никоя не се задържа повече от седмица. На бас, че не знаеше.

— Не — отвърна Каролайн. — Не знаех.

* * *

По-късно, докато оправяше кухнята и изхвърляше боклука, Каролайн си припомни думите на Лео. Аз съм умна, каза си тя, застанала на алеята до кофата за боклук. Беше влажно и студено. От дъха й се образуваха малки облачета. Ум съпруг няма да ти намери, троснато би отговорила майка й, но дори това не помрачи радостта от първите добри думи на Лео за нея.

Каролайн поостана сред щипещия студ да се порадва на тишината. По целия хълм бяха накацали гаражи. Лека-полека осъзна, че в началото на алеята стои човек. Висок, с тъмни джинси и кафяво сако — толкова ненатрапчиви цветове, че почти се сливаше с късния зимен пейзаж. Нещо в стойката му, в начина, по който се бе вторачил в нея, я притесни. Тя захлупи кофата за боклук и скръсти ръце на гърди. Човекът крачеше към нея — едър, широкоплещест, с чевръста походка. Сакото му всъщност изобщо не бе кафяво, а карирано, в убити цветове, на червени райета. Мъжът извади яркочервена шапка от джоба си и я нахлупи. Странно, но този жест я поуспокои, макар сама да не разбираше защо.

— Хей — подвикна той. — Феърлейнът добре ли върви в такова време?

Тревогата й нарасна и тя извърна поглед към тъмната тухлена къща, издигаща се към побелялото небе. Да, там е банята, в която предната нощ стоя и наблюдава озарената от луната морава. Там е и нейният прозорец — остави го открехнат да влезе свежият пролетен въздух и от вятъра дантелените пердета потрепваха. Когато се обърна отново, мъжът стоеше на няколко крачки. Познаваше го — усети го с цялото си тяло, разбра го по обзелото я облекчение — преди да успее да го осмисли. Но беше тъй странно, че не й се вярваше.

— Как, за бога… — поде тя.

— Не беше лесно! — каза Ал през смях. Беше си пуснал мека брада и белите му зъби проблясваха. Тъмните му очи излъчваха топлота, радост и закачливост. Спомни си го как приплъзна парче бекон в чинията й и как помаха от сребристата кабина на камиона, когато замина. — Трудно е да хванеш дирите на такава дама. Но споменахте Питсбърг. А аз минавам оттук веднъж на няколко седмици. Стана ми нещо като хоби да ви диря. — Усмихна се. — Сега сам не знам какво да правя.

Каролайн сякаш бе онемяла. Радваше се да го види, но и бе много смутена. Близо година не си бе позволявала да се замисля за дълго или на сериозно за живота, който загърби, но сега този живот я връхлетя отново неудържимо и неумолимо — миризма на почистващ препарат и слънцето в чакалнята и чувството, когато се прибираше след дълъг ден в спокойния си, подреден апартамент, за да си приготви нещо за хапване и да прекара вечерта с книга в ръка. Сама се отказа от тези дребни радости и прегърна промяната, водена от някакъв дълбок, неосъзнат копнеж. Сега сърцето й лудо биеше и тя неистово се взираше надолу по алеята — току-виж зърнала и доктор Хенри. Ето защо, внезапно осъзна тя, така и не изпрати онова писмо. Ами ако си поиска Фиби обратно — може и Нора да си я поиска? При мисълта за тази възможност я прониза ужас.

— Как успяхте? — настоятелно попита Каролайн. — Как ме намерихте? Защо?

Думите й завариха Ал неподготвен и той сви рамене.

— Отбих се в Лексингтън просто да се обадя. У вас нямаше никой. Боядисваха. Онази ваша съседка ми рече, че преди три седмици сте се преместили. Явно не обичам загадките, защото все във вас ми бе ума. — Млъкна, сякаш се чудеше дали да продължи. — А и… да му се не знае, Каролайн, харесвам те и си помислих, че може нещо да ти се е случило и затова си изчезнала така внезапно. Оня ден, както стоеше на паркинга, и лицето ти, и всичко, което правеше, издаваше тревога. Помислих си, че може и да успея да ти помогна. Рекох си, че може да имаш нужда някой да ти подаде ръка.

— Справям се чудесно — рече тя. — И сега? Какво си мислиш сега?

Не искаше думите й да прозвучат така, толкова рязко и грубо. Настана дълго мълчание, преди Ал да заговори.

— Май съм сбъркал за някои неща — поклати той глава. — Рекох си, двамата с теб се спогодихме.

— Така е — отвърна Каролайн. — Просто се стреснах, това е. Мислех, че съм скъсала всички връзки.

Той вдигна поглед и кафявите му очи срещнаха нейните.

— Търсих те цяла година — рече той. — Не го забравяй, ако се страхуваш, че може да те открие и друг. Знаех откъде да започна, пък и ми провървя. Заразпитвах из де що мотели знам за жена с бебе. Всеки път отивах в различен мотел и миналата седмица уцелих десетката. Съдържателката си спомни, че си била там. А между другото идната седмица тя се пенсионира. — Той показа с ръка, като вдигна палец и показалец почти един до друг. — Ей за толкоз щях да те изтърва завинаги.

Каролайн кимна при спомена за жената на рецепцията, прибраните й в кок бели коси и проблясващи перлени обеци. Семейството й държеше мотела от години. Отоплителните тръби тракаха по цяла нощ, стените бяха все влажни и тапетите се бяха подкожушили. Вече никой не знае, каза жената, побутвайки ключ по бюрото, кой ще влезе през тази врата.

Ал кимна към светлосиния покрив на феърлейна.

— Щом го видях, разбрах, че съм те намерил — рече той. — Как е бебето?

Тя си спомни пустия паркинг, как светлината се разлива по снега и гасне, как той нежно, гальовно докосна с ръка челцето на Фиби.

— Ще влезеш ли? — чу се тя да изрича. — Тъкмо мислех да я събудя. Ще направя чай.

Каролайн го поведе по тесния тротоар и по стъпалата към задната веранда. Остави го в хола и се качи горе замаяна и неуверена, сякаш в миг осъзнала, че планетата под краката й се върти в космоса и променя света, колкото и тя да се мъчи да го задържи на място. Преоблече Фиби и наплиска лице с вода да се успокои.

Ал седеше на масата в трапезарията, загледан през прозореца. Когато тя слезе, той се обърна и по лицето му се разля широка усмивка. Тутакси се протегна към Фиби и възкликна колко е пораснала и каква хубавица е станала. Вълна от задоволство заля Каролайн, а Фиби, радостна, се засмя със спускащи се по бузките тъмни къдрици. Ал бръкна в джоба на ризата си и извади един медальон от прозрачна пластмаса, под която с позлатени тюркоазени букви бе изписано името на радиостанция за кънтри музика — ГРАНД ОУЛ ОПРИ. Купил го в Нашвил. Ела с мен, каза й той преди месеци полу на шега, полу на сериозно. И ето го, изминал хиляди километри, за да я намери.

Фиби нежно гукаше и протягаше ръчички. Дланите й докосваха Ал по врата, по ключиците и тъмната карирана риза. Отначало Каролайн не си даде сметка какво се случва. После внезапно прозря. Думите на Ал заглъхнаха, сливайки се със стъпките на Лео на горния етаж и бученето на колите навън — все звуци, които ще запомни за цял живот като щастлива поличба.

Фиби протягаше ръчички към медальона. Не ги размахваше във въздуха както сутринта, а подпряла се на гърдите на Ал, малките й пръстчета все повече придърпваха медальона и накрая го сграбчи в юмруче. Цяла погълната от успеха, тя рязко го дръпна от връвчицата, а Ал посегна към поожуления си врат.

Каролайн също докосна шията си, обзета от мигновено пламнала радост.

Да, мислеше си тя, хвани го, съкровище. Грабни целия свят.