Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (15)

I

Април 1982 година

Каролайн стоеше на автобусната спирка на ъгъла на Форбс и Брадък, захласната по неизчерпаемата енергия на малчуганите на детската площадка и щастливите им викове, които се извисяваха над несекващото бучене от автомобили. По-нататък на бейзболното игрище, по току-що покаралата трева безмълвно и плавно се движеха играчи в синьо и червено от противникови отбори от местни пивници. Беше пролет. Падаше здрач. След някоя и друга минута насядалите по пейките или застанали с ръце в джобовете родители ще започнат да привикват децата да се прибират у дома. Възрастните ще продължат играта си до мръкване и като свършат, ще се потупат по гърба и също ще се разотидат, за да насядат в пивниците за по някое и друго питие сред бурен и волен смях. Двамата с Ал ги виждаха там, когато излезеха да вечерят навън. Матине в Риджънт, после вечеря и стига Ал да не е на повикване — една-две бири.

Но тази вечер Ал не е тук — натиска газта някъде далеч сред спускащия се мрак на юг от Кливланд към Толедо и оттам за Кълъмбъс. Каролайн закачи маршрутите му на хладилника. Преди години, след като Доро замина, и двамата се чувстваха странно и Каролайн наемаше жена да се грижи за Фиби и тръгваше с Ал, с надеждата да стопи отчуждението помежду им. Часовете се нижат, тя спи и се събужда, загубила представа за времето, а пътят се точи пред тях до безкрая — черна ивица, разделена на две от несекващи проблясъци в бяло, примамлива и омагьосваща. Накрая Ал, вече със замъглен от умора поглед, отбива на някой паркинг за камиони и я завежда в ресторант, който не се различава кой знае колко от предишния в който и да било град, където са били предния ден. Да живееш на път е като да падаш през странни космически дупки — все едно да влезеш в тоалетна в кой да е град в Америка и да излезеш през същата врата, за да се озовеш другаде, но магазините и бензиностанциите, капанчета за бързо хранене са все същите, както и свистенето от гуми по шосето. Други са единствено имената, светлината, лицата на хората. Пътува два пъти с Ал и това й стигаше за цял живот.

Автобусът зави покрай ъгъла и избоботи на спирката. Вратите се отвориха, тя се качи и седна до прозореца, а дърветата запрепускаха покрай понеслия се с грохот по моста над урвата автобус. Профуча покрай гробището, после през Скуиръл Хил и оттам по познатите улици към Оукланд, където слезе. Постоя пред музея „Карнеги“ да се съвземе, загледана във внушителната каменна сграда с безчет стъпала и йонийски колони. На върха на колонадата от вятъра плющеше транспарант: ОГЛЕДАЛНИ ОБРАЗИ: СНИМКИ ОТ ДЕЙВИД ХЕНРИ.

Тази вечер е откриването и той ще държи реч. С разтреперани ръце Каролайн извади изрезката от вестник от джоба си. Носеше я от две седмици и всеки път, когато я докоснеше, сърцето й затуптяваше. Десетки, може би стотици пъти променя решението си. Какво ли щеше да излезе от това?

И в следващия миг си казваше: А какво лошо има?

Ако Ал си бе вкъщи, и тя щеше да си остане у дома. Щеше да остави възможността незабелязано да се изплъзне, да поглежда към часовника, докато откриването свърши и Дейвид Хенри изчезне обратно в настоящия си живот, какъвто и да е той.

Но Ал се обади да предупреди, че няма да се прибере тази вечер, а и мисис О’Нийл бе у дома и можеше да наглежда Фиби, дори автобусът не закъсня.

Сърцето на Каролайн биеше до пръсване. Стоеше като закована и дишаше дълбоко, а светът наоколо й не спираше, изпълнен със свистене на спирачки, мирис на изгорели газове, плахо потрепващи пухкави млади пролетни листа. Гласовете на приближаващи хора се засилваха, после стихваха, от тук от там доловени откъслечни реплики се носеха като късчета хартия, подети от вятъра. Потоци от хора в коприна, на токчета и тъмни скъпи костюми се стичаха нагоре по каменните стъпала на музея. Небето помръкваше във виолетово, запалиха и уличното осветление, а въздухът бе наситен от уханието на лимон и мента откъм гръцката православна църква една пряка по-надолу, където празнуваха. Каролайн затвори очи и си представи черни маслини — за пръв път ги опита, когато дойде в този град. Представи си безумната пъстрота на пазара в събота сутрин на търговската улица, пресен хляб, цветя, плодове, зеленчуци, изобилие от храна и багри по протежение на няколко преки покрай реката — никога нямаше да ги види, ако не беше Дейвид Хенри и неочакваната виелица. Изкачи едно, после второ стъпало и се сля с тълпата.

Музеят беше с високи бели тавани и тъмни дъбови подове, излъскани до искрящо златисто. Дадоха й програма, отпечатана на бежово картонче с името на Дейвид Хенри най-отгоре. Следваше списък на снимки. „Дюни по здрач“, прочете тя. „Дърво в сърцето“. Влезе в изложбената зала и намери най-известната снимка — вълнист бряг, който не е просто бряг, а извито женско бедро, последвано от плавната линия на крак, скрит сред дюните. Образът играеше, сякаш всеки миг ще се превърне в нещо друго и в миг наистина се превръщаше в нещо друго. Когато я видя за пръв път, Каролайн гледа снимката цели петнайсет минути — съзнаваше, че извивката е тялото на Нора Хенри, припомни си белия й издут корем, свиващ се от контракции и колко силно се вкопчваше в нея. Години наред се утешаваше с презрението си към някак величествената, привикнала към спокоен и уреден живот Нора Хенри, която вероятно като нищо би изоставила Фиби в приют. Но снимката срина тази й представа. Разкри й една съвършено непозната жена.

В залата се тълпяха хора, заемаха местата. Каролайн седна, не изпускаше нищо от поглед. Осветлението намаля, после светлините отново блеснаха и последваха аплодисменти при появата на Дейвид Хенри — висок и познат, понаедрял, той се усмихна към публиката. Каролайн се стъписа, като забеляза колко е остарял. Вече побеляваше, беше се попригърбил. Той отиде до подиума и огледа публиката, а Каролайн притаи дъх, убедена, че я е видял и я е познал на мига, както тя го позна. Прокашля се и се пошегува за времето. Наоколо й избухна смях, после стихна, той погледна бележките си и заговори, а Каролайн осъзна, че е просто едно лице сред множеството.

Той говори мелодично и уверено, но Каролайн почти не го слушаше. Вместо това се загледа в познатите движения на ръцете му и в появилите се в ъгълчетата на очите бръчици. Косата му е по-дълга, гъста и буйна, нищо че побелява, и изглежда доволен, уравновесен. Спомни си онази нощ вече преди близо двайсет години, когато той се събуди, вдигна глава от бюрото и я видя на прага цяла трептяща от любов към него и двамата безкрайно уязвими един пред друг. Тогава тя долови нещо, нещо, което той криеше, някакво прекалено лично, за да го сподели, преживяване, очакване или мечта. И беше права, усещаше го и сега — Дейвид Хенри имаше таен живот. Грешката й преди двайсет години бе, че си внуши, че таи любов към нея.

Когато словото свърши, гръмнаха аплодисменти, той пристъпи от подиума, отпи голяма глътка вода и започна да отговаря на въпроси. Зададоха му няколко — един мъж с бележник, една белокоса дама и млада жена в черно с черна вълниста коса, която доста ядосано попита нещо за формата. Напрежението на Каролайн растеше и сърцето й биеше така бясно, че вече едва дишаше. Въпросите свършиха, възцари се тишина. Дейвид Хенри се прокашля и като благодари на публиката с усмивка, пристъпи да слезе от подиума. Тогава Каролайн осъзна, че става, почти против волята си, стиснала чантата пред гърди като щит. Прекоси залата и се присъедини към трупащите се около него посетители. Той я погледна бегло и любезно й се усмихна, без да я познае. Изчака да му зададат още въпроси и с всеки миг спокойствието й се възвръщаше. Уредникът на изложбата се въртеше край скупчилите се, нетърпелив Дейвид да се смеси с посетителите, но щом въпросите секнаха, Каролайн пристъпи и сложи ръка на рамото му.

— Дейвид — рече тя. — Не ме ли позна?

Той впи изпитателен поглед в нея.

— Толкова ли съм се променила? — прошепна тя.

Тогава забеляза как той пламна. Лицето му се промени, дори очертанията, сякаш в миг гравитацията стана по-силна. Вратът му леко поруменя и по бузата му потрепна мускул. С всяка изминала минута Каролайн усещаше как всичко странно се променя — сякаш отново са в клиниката като преди години, а навън снегът трупа. Останаха втренчени един в друг, без дума да промълвят, като че ли и залата, и десетките хора в нея се стопиха някъде далеч-далеч.

— Каролайн — съвзе се най-сетне той. — Каролайн Гил. Стара приятелка — додаде той към все така тълпящите се хора. Пресегна се да оправи вратовръзката си и по лицето му грейна усмивка, но очите му останаха сериозни. — Благодаря ви — кимна той към другите. — Благодаря, че дойдохте. А сега, ако обичате, извинете ме.

И тръгнаха през залата. Дейвид крачеше до нея леко, но плътно прилепил ръка о гърба й, сякаш, ако не я придържа, тя ще изчезне.

— Ела — пристъпи той зад един панел със снимки, където в бялата стена едва се виждаше врата без каса. Бързо я въведе вътре и затвори вратата. Беше склад — мъничък, с една гола крушка, която осветяваше отрупани с бои и инструменти полици. Стояха лице в лице на сантиметри един от друг. Мирисът му изпълни стаичката — онзи сладникав одеколон, примесен с познатата й миризма на болница и едва доловим мирис на адреналин. В стаичката бе горещо и изведнъж й се зави свят и пред очите й заиграха светли точици.

— Каролайн — поде той. — Боже мой, тук ли живееш? В Питсбърг? Защо не ми писа къде си?

— Не е трудно да ме намери човек. Други ме откриха — провлече тя, като си припомни как Ал се зададе по алеята и тя за пръв път си даде сметка колко настоятелен е той. Защото Дейвид Хенри наистина не я бе търсил кой знае колко упорито, истина бе и че тя не искаше той да я открие.

Пред вратата се чуха стъпки, които приближиха, после спряха. Суетящи се, приглушени гласове. Тя се вгледа в лицето му. През всичките тези години бе мислила за него всеки божи ден, а сега представа нямаше какво да каже.

— Не трябва ли да си в залата? — хвърли тя поглед към вратата.

— Ще почакат.

Тогава се спогледаха безмълвно. Каролайн бе запечатала лика му в съзнанието си като снимка, като сто или хиляда снимки. И на всяка Дейвид Хенри бе млад, изпълнен с жизненост и решимост. Сега, вглеждайки се в тъмните му очи, в понапълнелите бузи и тъй внимателно вчесаната коса, осъзна, че ако го бе срещнала на улицата, като нищо можеше и да не го познае.

Когато заговори отново, гласът му бе по-мек, макар мускулът по лицето му все така да потрепваше.

— Ходих до апартамента ти, Каролайн. Онзи ден, след заупокойната служба. Ходих, но ти беше заминала. През цялото време… — поде той, но гласът му секна.

На вратата леко се почука, последва приглушен въпросителен глас.

— Минутка — отвърна Дейвид.

— Аз бях влюбена в теб — бързо изрече Каролайн, стъписана от собственото си признание, защото за пръв път го изричаше на глас, макар да бе живяла с тази истина години. Признанието я замая, изпълни я с дързост и тя продължи: — Знаеш ли, часове и дни наред си представях живота ни заедно. И точно тогава, край черквата, разбрах, че ти не се и сещаш за мен, дори за миг.

Той я изслуша със сведена глава, но сега вдигна очи.

— Знаех — рече той. — Знаех, че си влюбена в мен. Щях ли да те помоля за помощ иначе? Съжалявам, Каролайн. Вече от години всеки божи ден се разкайвам.

Тя кимна с насълзени очи — онази, по-младата Каролайн бе още жива и все така стоеше недалеч от заупокойната служба, незабележима, невидима. Ядоса се, дори в този миг, че тогава той не я забеляза. И че, без изобщо да я познава, не се поколеба да я помоли да отведе дъщеря му.

— Щастлива ли си? — запита той. — Беше ли щастлива, Каролайн? А Фиби?

Въпросът му и благият му глас я обезоръжиха. Замисли се за Фиби, която с огромно усилие се научи да различава буквите, да си връзва връзките на обувките. Как си играе в задния двор, докато Каролайн с часове говори по телефона в битка за нейното образование. Как без никаква причина обвива с пухкави ръчички врата й и казва: Обичам те, мамо. Представи си и Ал, който твърде често отсъства, но в края на предългата седмица пристъпва през прага с цветя или плик пресни кифлички, или някакъв дребен подарък, нещо за нея, неизменно нещо и за Фиби. Когато работеше в кабинета на Дейвид Хенри, бе толкова млада, толкова самотна и наивна, че си представяше, че е някакъв съд, който някой трябва да напълни с любов. Но не бе така. Любовта бе в самата нея през цялото време и се съживи едва когато я дари на други.

— Наистина ли искаш да знаеш? — най-сетне отвърна тя, вперила поглед право в очите му. — Защото ти така и не писа, Дейвид. Като не броим един-единствен път, никога не попита как живеем. През всичките тези години.

Докато говореше, си даде сметка, че именно за това дойде. Не от любов, не, не и заради преданост към миналото, не и от гузна съвест. Дойде, защото я беше яд и защото искаше да сложи нещата на мястото им.

— С години дори не се поинтересува как съм, как е Фиби. Просто не те беше грижа, нали? И после онова последно писмо, на което така и не отговорих. И изведнъж ти се прииска да си я вземеш.

Дейвид се изсмя, стъписан.

— Така ли го приемаш? Затова ли престана да пишеш?

— А как иначе да го приема?

Той бавно поклати глава.

— Каролайн, молих те за адреса ти. Отново и отново, всеки път, когато изпращах пари. А с онова последно писмо просто те помолих да ме допуснеш в живота си. Какво повече можех да сторя? Виж, разбирам, че няма как да знаеш, но аз пазя всичките ти писма, до едно. А като престана да пишеш, имах чувството, че ми затръшна вратата в лицето.

Каролайн се замисли за писмата си — безбройни изстрадани признания, излели се с мастило на хартия. Вече не помнеше какво е писала — едно-друго за живота на Фиби, за надеждите, за мечтите и страховете си.

— Къде са те? — запита тя. — Къде държиш писмата ми?

Той я погледна учуден.

— В кантонерката в тъмната стаичка, в най-долното чекмедже. Винаги я заключвам. Защо?

— Мислех, че дори не ги четеш — отвърна Каролайн. — Имах чувството, че изпращам писмата в празно пространство. Може и затова да се чувствах толкова свободна. Сякаш мога да споделя всичко, абсолютно всичко.

Дейвид потърка бузата си с ръка, тя помнеше този му навик, когато е уморен или обезсърчен.

— Четях ги. Да си призная, в началото насила. Сетне исках да знам какво става, макар и да бе болезнено. Ти ми позволяваше да зърна Фиби. Даде ми късчета от живота ви. И аз ги очаквах с нетърпение.

Тя не отговори. Спомни си с какво удовлетворение през онзи дъждовен ден изпрати Фиби горе заедно с котенцето й, Дъждовничко, да се преоблече, че беше вир-вода, а тя остана в хола и накъса писмото му на четири, после на осем, после на шестнайсет и пусна късчетата като конфети в боклука. Удовлетворение и някакво задоволство, че е сложила край. Да, изпита и удовлетворение, и задоволство, без дори да се замисли — дори да я бе грижа — за чувствата на Дейвид.

— Не мога да я загубя — рече тя. — Дълго, много дълго ти бях ядосана, но тогава най-вече ме беше страх, че ако я видиш, ще я отведеш. Затова и престанах да пиша.

— Никога не съм имал такова намерение.

— Ти и за другото нямаше намерение — отговори Каролайн. — Само че, тъй или инак, то се случи.

Дейвид Хенри въздъхна и тя си го представи как обхожда стая след стая в запуснатия й апартамент и осъзнава, че тя си е отишла завинаги. Кажи какво смяташ да правиш, бе казал той. Само това те моля.

— Ако не я бях взела — добави тя тихо, — може би щеше да промениш решението си.

— Аз не те спрях — каза той, вперил поглед във втренчените й очи. Гласът му прозвуча грубо. — Можех. Онзи ден, на заупокойната служба беше с червено палто. Видях те, видях и как замина.

В миг Каролайн се почувства изтощена, почти немощна. Вече сама не знаеше какви надежди бе възлагала на тази вечер, но когато си бе представяла разговора им, и през ум не й мина, че ще спорят — не си бе представяла неговата скръб и яд, нито своята.

— Видя ли ме? — запита тя.

— После отидох право в апартамента ти. Очаквах да те намеря там.

Каролайн затвори очи. В това време тя бе карала към магистралата, на път към този град, към този си живот. Вероятно са се разминали за минути, най-много час. Колко много е зависело от този момент. Колко различно можеше да се развие животът й.

— Не ми отговори — прокашля се Дейвид. — Беше ли щастлива, Каролайн? А Фиби? Как е? Как е сърцето й?

— Сърцето й е добре — отвърна Каролайн и мислено се върна към първите години на непрестанни тревоги за Фиби, безбройните посещения при лекари, зъболекари, кардиолози, специалисти уши, нос, гърло. Но Фиби вече порасна, добре е, играе баскетбол на алеята за коли и обича да танцува. — Според книгите, които изчетох, трябваше да почине още като дете, но тя е добре. Предполагам, извадила е късмет и никога не е имала проблеми със сърцето. Обича да пее. Има си коте, казва се Дъждовничко. Учи се да тъче. Това прави и в момента. Вкъщи. Тъче. — Каролайн поклати глава. — Ходи на училище. В държавно училище, заедно с останалите деца. Наложи се да се боря със зъби и нокти да я вземат. И сега, когато е почти зряла, не знам какво ще стане. Имам хубава работа. На половин ден в клиниката по вътрешни болести в болницата. Мъжът ми често пътува. Всеки ден Фиби ходи по няколко часа в един дневен център. Там си има много приятели. Учи администрация. Какво друго да ти кажа? Дейвид, ти си спести куп тревоги, по този въпрос две мнения няма. Само че пропусна и толкова радости.

— Знам — отвърна той. — Съзнавам го по-добре, отколкото можеш да си представиш.

— Ами ти? — попита тя, за пореден път смаяна колко е остарял, докато се опитваше да осмисли присъствието му тук, с нея, в тази стаичка след толкова години. — Щастлив ли си? А Нора? Ами Пол?

— Не знам — провлече той. — Предполагам да, доколкото човек може да е щастлив. Пол е изключително интелигентно момче. Всичко му се удава. Иска да учи китара в Джилиард. Според мен греши, но Нора не мисли така. Покрай това отношенията ни се поизостриха.

Каролайн се замисли за Фиби, с какво удоволствие чисти и подрежда, как си припява, докато мие чиниите или пода, колко обича музиката, но никога няма да има възможност да свири на китара.

— Ами Нора?

— Има туристическа агенция. И тя често отсъства. Като съпруга ти.

— Туристическа агенция ли? — повтори Каролайн. — Нора?

— Знам. И аз се изненадах. Но я притежава вече от години. Много е добра.

Топката на дръжката се завъртя и вратата плавно се открехна. Уредникът на изложбата пъхна глава в отвора, а сините му очи искряха от любопитство и тревога.

— Доктор Хенри — прокара той нервно ръка през косата си. — Знаете, там има много хора. Те някак си очакват… вие да… ами… да сте с тях. Всичко наред ли е?

Дейвид погледна Каролайн. Поколеба се, но беше и нетърпелив и Каролайн разбра, че след миг той ще се обърне, ще нагласи вратовръзката си и ще излезе. Нещо, устояло на годините, приключваше в този момент. Недей, мислено си каза тя, но уредникът се прокашля, засмя се неловко и Дейвид отвърна:

— Да, наред е. Идвам… Ти нали ще останеш? — обърна се той към Каролайн и я подхвана за лакътя.

— Трябва да се прибера, Фиби ме чака.

— Моля те. — Поспря той отвън пред вратата. Тя срещна погледа му и забеляза същата тъга и състрадание, които помнеше отпреди години, когато и двамата бяха много по-млади. — Имаме толкова да си кажем след всички тези години. Моля те, кажи, че ще поостанеш. Няма да се бавя. — Усети, че й се повдига, нещо не й бе добре, но не можеше да определи какво и все пак леко кимна, Дейвид Хенри се усмихна. — Чудесно. И ще вечеряме, нали? Ех тия приказки, колко се радвам, колко съм щастлив, ама трябва да го направя. Но аз сбърках преди години. Искам повече, не просто късчета.

Както я бе прихванал за ръка, двамата се върнаха сред тълпата. Каролайн сякаш бе онемяла. Хората чакаха и като хвърляха непритворни, любопитни погледи към тях, си шушукаха. Тя бръкна в чантата си и подаде на Дейвид приготвения плик с няколко последни снимки на Фиби. Дейвид го взе, погледите им се срещнаха и той, сериозен, кимна, а после слабата жена в черна ленена рокля го отведе под ръка. Беше същата жена от публиката — красива, не особено приветлива — и го попита още нещо за формата.

Каролайн постоя известно време, където си беше и го проследи как посочва снимка на нещо като черни клони на дърво и говори с жената в черната рокля. И преди, и сега си беше красавец. На два пъти хвърли поглед към нея и като я видя, насочи изцяло вниманието си към момента. Изчакай, бе казал. Моля те, изчакай. И очакваше тя да го изчака. Нещо пак й се догади. Не й се чака — това е. На младини прекара години в очакване на признание, на приключение, на любов. И едва когато обърна гръб с Фиби на ръце и напусна дома си в Луисвил, едва когато опакова багажа си и замина, едва тогава животът й наистина започна. Нищо добро не й е донесло чакането.

Дейвид стоеше, свел глава, кимаше, слушаше чернокосата жена, стиснал плика в ръце зад гърба си. Докато го наблюдаваше, той вдигна ръка и нехайно пъхна плика в джоба си, сякаш в него има нещо най-обикновено и дори не особено приятно — някаква сметка или пропуск за колата.

След минута Каролайн вече бе навън и бързаше по каменните стъпала сред нощта.

Беше пролет, вечерта бе ясна и влажна, а Каролайн бе прекалено развълнувана да чака автобуса. С бърза крачка отмина една, после втора пряка, забравила и коли, и минувачи, дори че не е съвсем безопасно да е навън сама по това време. В съзнанието й се занизаха вихрени откъслечни моменти, чудати несвързани подробности. Над дясното му ухо падаше черен кичур и ноктите му бяха подрязани досами възглавничките на пръстите. Самите му пръсти бяха четвъртити на върха, но гласът му звучеше различно, по-раздразнително. Беше объркана — съхранените през всичките тези години в паметта й образи се промениха, щом го зърна.

Ами тя? Как ли му се е видяла тя? Какво ли видя, какво ли изобщо е виждал той у Каролайн Гил? Дали е съзрял спотаеното й сърце? Нищо не е видял. Абсолютно нищо. Пък и тя си го знаеше, знаеше го от години, още от онзи миг край черквата, когато кръгът на живота му се затвори за нея, когато тя се обърна и замина. В някакво съкровено кътче на сърцето си Каролайн таеше романтичната представа, че навремето Дейвид Хенри все някак я е познавал както никой друг. Но това не бе вярно. Той дори не я бе забелязал.

Отмина пет пресечки. Заваля. Лицето, палтото и обувките й бяха мокри. Студената вечер сякаш нахлу в душата й, прокрадна се под кожата й. Наближи един ъгъл, когато автобус 61 спря със скърцащи спирачки и тя се затича да го хване, отметна назад коса и седна на напукана пластмасова седалка. През прозореца се занизаха неонови светлини и поразмазани червени отблясъци от фарове. Усети хладината и влагата на пукващата пролет по лицето си. Автобусът тежко подрънкваше по улиците и като наближи проточилия се тъмен парк и полегатия хълм, набра скорост.

Слезе на Риджънт Скуеър. Докато подминаваше пивницата, я заляха вой и викове и през витрината съзря очертанията на сенките на играчите, които бе зърнала по-рано, вече с чаши в ръце, размахали юмруци, скупчили се около телевизора. Откъм музикалната кутия просветна синкава неонова светлина покрай ръката на една сервитьорка, когато тя се извърна от най-близката до прозореца маса. Каролайн поспря и нахлулият в тялото й адреналин при срещата с Дейвид Хенри в миг се стопи, изпари се в пролетната вечер като мъгла. Прониза я болезнено чувство, че е изолирана — онези в бара ги обединява обща цел, хората край нея по тротоара се движат в руслото на живота си към места, които дори не може да си представи.

Очите й се насълзиха. Екранът на телевизора просветваше и през стъклената витрина долетя пореден бурен възглас. Каролайн отмина, като бутна някаква жена с хартиен плик с покупки и стъпи в купчина боклук от заведението за бързо хранене, оставен на тротоара. Надолу по хълма и после нагоре по алеята към къщата, блясъкът на града отстъпи пред болка с познатите й светлини: у семейство О’Нийл гори златист пламък и огрява избуялия кучешки дрян, проточилата се тъмна градина на семейство Соулард, и накрая моравата на семейство Марголис с грамофончетата, които през лятото приказно осейват тревата чак до склона. Една до друга, наредени като стъпала по хълм къщи и ето я най-сетне и нейната.

Поспря на алеята и се загледа във високата тясна къща. Сигурна бе, че пусна щорите, но сега те бяха вдигнати и през прозорците на трапезарията всичко ясно се виждаше. Полилеят грее над масата, по която Фиби е пръснала преждите си. Привела се е над стана и спокойно и съсредоточено избутва совалката напред-назад. Дъждовничко се е свил в скута й, пухкаво оранжево кълбенце. Каролайн гледаше с тревога колко уязвима е дъщеря й, изложена на тайнствения водовъртеж на потъналия в мрак свят зад гърба й. Смръщи се — опита се да си спомни точно как завърта тънката пластмасова пръчка и щорите се затварят. После забеляза нещо по-навътре в къщата да се раздвижва, някаква сянка мина покрай високата стъклена врата към хола.

Притаи дъх, стъписана, но не и изплашена, и тогава сянката придоби по-конкретни очертания и тя си отдъхна. Не беше непознат, беше Ал — върнал се е по-рано и се шляе из къщата. Изненада се и някак особено се зарадва. Напоследък Ал вземаше повече курсове и често го нямаше по две седмици. Но сега е тук, у дома. Вдигнал е щорите и й дари този миг радост, късче от собствения й живот, затворен сред тези тухлени стени, между бюфета, който бе ремонтирала, фикуса, дето още не бе успяла да умори, пластовете боя и прозорците, които с толкова любов бе мила през всичките тези години, Фиби вдигна глава от стана и се вторачи с невиждащ поглед през прозореца към тъмната подгизнала морава, докато чешеше котето по мекото гръбче. Ал прекоси стаята с чаша кафе в ръка. Застана до нея и посочи килимчето, което тя тъчеше, с чашата си.

Дъждът се усили, от косата й се стичаше вода, но тя не помръдна. Пустотата, обзела я пред пивницата, студената празнота, тъй осезаема и страховита, изчезна при вида на семейството й. Дъждът се лееше по лицето и се стичаше по прозорците, дебелото вълнено палто бе цяло в капчици. Свали ръкавиците и затършува из чантата за ключовете, после се сети, че вратата ще е отключена. Остана още малко сред потъналата в мрак морава, сред несекващото свистене на коли по шосето, сред светлините от фаровете им, които осветяваха гъстите люлякови храсти, дето посади преди години като жив плет. Това е нейният живот. Не животът, за който навремето бе мечтала, не животът, който на младини си бе представяла или желала, а истинският й живот, колкото и объркан да бе. Това е нейният живот, изграден с обич и грижовност, и той е добър.

Затвори чантата. Качи се по стъпалата. Отвори задната врата и влезе у дома.