Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (10)

III

Юни 1970 година

— Ама Фиби наистина има твоята коса — отбеляза Доро.

Каролайн докосна тила си, умислена. Бяха в източната част на Питсбърг, в една стара фабрика, превърната в предучилищна помощна школа. През високите прозорци струеше светлина и осейваше дъсчения под с петънца и шарки. Озаряваше и тънките кестеняви плитки на Фиби, която, застанала до една голяма дървена ракла, загребваше леща и я изсипваше в буркани. Шестгодишна, Фиби бе набита, със заоблени коленца и чаровна усмивка. Тъмнокафявите й, дръпнати очи бяха изящно изписани като бадемчета. Ръчичките й бяха малки. Тази сутрин бе с рокличка на розови и бели райета, която сама си избра и облече — наопаки. Беше и с розов пуловер, който предизвика невероятно оживление. Не ще и дума, на теб се е метнала. Лео, който почина преди близо година, обичаше да промърморва, а Каролайн неизменно се стъписваше — не толкова, че Лео намира генетична връзка там, където и дума не можеше да става за кръвно родство, а че вижда в нея жена с характер.

— Мислиш ли? — запита тя Доро и прокара пръсти по косата зад ухото си. — Мислиш ли, че косата й наистина е като моята?

— Разбира се. Абсолютно същата е.

Фиби бъркаше дълбоко сред кадифените лещени зрънца с ръце и се смееше с момченцето до нея. Вдигаше пълни шепи и оставяше зрънцата да изтекат между пръстите й, а момченцето, протегнало жълта пластмасова купичка, ги ловеше.

Останалите деца в школата приемаха Фиби, каквато е — приятелче, което обича синия цвят и плодов сладолед на клечка и да се върти шеметно в кръг — другите й чудатости тук никой не забелязваше. През първите седмици Каролайн бе нащрек, готова да се изправи срещу всяка подхвърлена реплика, каквито толкова често бе чувала по детски площадки, в магазина, в кабинета на лекаря. Ама че срам! О, това дете въплъщава най-страшните ми кошмари. Веднъж дори: Поне няма да живее дълго — това си е истинска благословия. Прибързани, невежи или жестоки, без значение, с годините подобни забележки бяха протъркали до кръв рана в сърцето на Каролайн. Но тук учителите бяха млади и ентусиазирани и родителите безмълвно последваха примера им — на Фиби може и да й коства повече усилие, може и да учи по-бавно, но като всички останали деца и тя ще се научи.

Момченцето изпусна купичката и по пода се разпиля леща, а то се втурна в преддверието. Фиби го последва с развети плитки, устремена към зелената стая със статив и купички боя.

— Чувства се чудесно — отбеляза Доро.

Каролайн кимна.

— Ще ми се от комисията по образованието да я видят тук.

— Имаш необорим довод и добър адвокат. Всичко ще е наред.

Каролайн погледна часовника си. От приятелки, със Сандра станаха политически съмишленички, а днес сдружението за равен старт на проблемни деца, с над 500 членове, ще поиска управителният съвет да допусне децата им в държавни училища. Изгледите бяха добри, но въпреки това Каролайн бе нервна. Толкова много зависеше от това решение.

Един малчуган се стрелна покрай Доро и тя нежно го хвана за раменете. Доро вече бе съвсем побеляла и тъмните й очи и гладката матова кожа изумително изпъкваха. Всяка сутрин плуваше, а наскоро се захвана и с голф. Каролайн често я улавяше да се усмихва, сякаш крие някаква тайна.

— Много ти благодаря, че дойде да ме отмениш — рече Каролайн, докато облече палтото си.

Доро махна с ръка.

— Няма нищо. Всъщност тук ми е къде по-приятно, отколкото да се боря с министерството за документите на баща ми. — Гласът й прозвуча напрегнато, но по лицето й пробяга усмивка.

— Доро, ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си влюбена.

Доро само се засмя.

— Ама че щура идея — рече тя. — А, като стана дума за любов, да очаквам ли Ал следобед? Нали е петък.

Изпъстрените в светлина и сенки чинари я успокояваха, като да бяха понесла се вода. Да, петък е, само че Каролайн не бе чувала Ал цяла седмица. Обикновено й се обаждаше, когато бе на път — от Колумбия, от Алабама, дори от Чикаго. Тази година на два пъти й предлага да се оженят и на два пъти сърцето й пламваше при мисълта за семейство, но и двата пъти отказа. При последното му идване се скараха. Държиш ме настрана, възропта той и си тръгна ядосан, без да се сбогуват.

— С Ал сме само добри приятели. Не е толкова лесно.

— Не ставай смешна — рече Доро. — От това по-просто няма.

Значи наистина е любов, помисли си Каролайн. Целуна Фиби по пухкавата бузка и пое със стария буик на Лео — черен, огромен, той возеше плавно, като по вода. През последната година от живота си Лео отмаля и прекарваше повечето дни във фотьойл до прозореца с книга в скута си, загледан към улицата. Един ден Каролайн го намери превит о две, със странно щръкнала бяла коса, а кожата му — дори устните — бледи като платно. Беше издъхнал. Разбра още преди да го докосне. Свали му очилата, положи пръсти на клепачите му и ги затвори. Щом отнесоха тялото, седна в стола му и се опита да си представи какъв ли е бил животът му — отвън, пред прозореца безмълвно се полюшват клони на дървета, а от горния етаж по тавана шарят нейните и стъпките на Фиби.

— О, Лео — изрече тя на глас сред пустата стая. — Съжалявам, че беше тъй самотен.

След погребението — без много шум, с куп професори по физика и канари от гардении, Каролайн предложи да се изнесе, но Доро не искаше и да чуе. Свикнах с теб. Свикнах с компанията ти. Оставаш. Малко по малко ще се справим.

Каролайн караше през града, който вече бе обикнала, този студен, цял в пясък, изумителен град с извисили се сгради и богато украсени мостове, с просторни паркове и сгушени из смарагдовите хълмове квартали. Намери свободно място да паркира в странична уличка и влезе в каменната, опушена от столетия въглищен дим сграда. Прекоси фоайето с високи тавани и плетеници по мозайката на пода и се качи на втория етаж. Дървената врата бе на тъмни петна, със замъглено стъклено прозорче и табелка с хванали патина месингови цифри — 304-Б. Пое си дълбоко дъх — не помнеше да е била толкова нервна от устните си изпити — и отвори тежката врата. Изненада се колко е занемарена залата. Огромна, издраскана дъбова маса, прозорци в облаци от прахоляк, през които денят навън изглеждаше безмълвен и див. Сандра вече седеше с още шест-седем членове на управителния съвет на сдружението. Каролайн се развълнува. В началото се събираха един по един — нейни и познати на Сандра от магазина, от автобуса, после се разчу и хората започнаха сами да ги търсят. Адвокатът им, Рон Стоун, седеше до Сандра, която бе опънала назад русата си коса, а лицето й бе сериозно и бледо. Каролайн седна на свободното място до нея.

— Изглеждаш уморена — прошепна тя.

Сандра кимна.

— Тим е с грип. Точно сега. Наложи се майка ми да дойде от Маккийспорт да го гледа.

Преди Каролайн да отговори, вратата рязко се отвори и членовете на Комисията по образование се занизаха един по един спокойни, като се шегуваха и здрависваха. Когато всички се настаниха и призоваха насъбралите се за тишина, Рон Стоун стана и се прокашля.

— Всички деца заслужават да получат образование — поде той познатите слова. Представи съвършено ясни, специфични доказателства: постоянен напредък, постигнати успехи. Но Каролайн наблюдаваше как лицата пред нея стават все по-безразлични, като маски. Представи си как Фиби седна предната вечер на масата, стиснала в ръка молив, и започна да пише буквите от името си — отзад напред, и изписа цялата страница — с разкривен почерк, но я изписа. Членовете на комисията прелистваха някакви книжа и се прокашляха. Когато Рон Стоун направи пауза, един млад мъж с тъмна, чуплива коса взе думата.

— Пламенните ви думи будят възхищение, мистър Стоун. Ние оценяваме всичко изтъкнато от вас, оценяваме и безрезервната всеотдайност на присъстващите родители. Но тези деца са със забавено умствено развитие и това изчерпва въпроса. Постиженията им, колкото и значими да са, се дължат на защитената среда, в която децата са с учители, които могат да им отделят допълнително, а вероятно и индивидуално внимание. Това според мен е от първостепенно значение.

Каролайн срещна погледа на Сандра. И това го бяха чували.

— „Умствено изостанали“ носи отрицателна оценка — с нетрепващ глас отговори Рон Стоун. — Тези деца наистина са със забавено развитие и никой не оспорва това. Но те не са глупави. Никой от присъстващите не може да каже какво биха постигнали те. Най-голямата надежда за тяхното израстване и развитие, както и за всички деца, е образователна среда без предрешени ограничения. Днес искаме единствено те да бъдат равнопоставени с останалите деца.

— Аха. Да, равнопоставеност. Само че нямаме средствата за това — намеси се друг слаб, оплешивяващ, белокос мъж. — За да бъдат всички равнопоставени, трябва да приемем всички такива деца, стотици умствено изоставащи, които ще залеят системата. Погледнете.

Той раздаде копия от някакъв доклад и се зае с анализ на разходите и ползите. Каролайн пое дълбоко дъх. Нищо няма да спечели, ако избухне. Една уловена между стъклата на старите прозорци муха зажужа. Каролайн отново си представи Фиби — толкова обично, ту умислено, ту възторжено дете. Намира какви ли не потулени неща, може да брои до петдесет и да се облича сама, да казва азбуката, без да се запъва. Може и да говори трудно, но в миг долавя настроението на Каролайн.

Ограничени, повтаряха гласовете. Ще залеят училищата. Ще бъдат в тежест на финансирането и на по-умните деца.

Изведнъж я налегна горчиво отчаяние. Те така и няма да проумеят каква всъщност е Фиби, тези мъже, те никога няма да видят у нея нещо повече, освен че е различна, че говори бавно и бавно научава нови неща. Как да им покаже каква е красивата й дъщеря — как, седнала на килимчето в хола, реди кула от кубчета, меката й косица се спуска покрай ушите, а лицето й е толкова съсредоточено? Как слага плоча на 45 оборота на малкия грамофон, който Каролайн й купи, и завладяна от музиката, танцува по гладкия дъбов под. Или как неочаквано слага пухкавата си ръчичка върху коляното й, ако Каролайн се умисли или разсее, погълната от света и неговите тревоги. Добре ли си, мамо?, казваше тя или просто: Обичам те. Как язди върху раменете на Ал вечер, как целува всеки, когото срещне, Фиби, която внезапно избухва и упорито държи на своето, но сутринта се облече сама и бе толкова горда.

Разговорът на масата вече се въртеше около цифри и сметки, и как промяна е невъзможна. Каролайн се изправи, цяла трепереше. В миг се стъписа, сякаш усети покойната си майка да й запушва устата с ръка. Сама не вярваше какво прави, как животът я е променил, каква е станала. Но връщане назад няма. Да бе, умствено изоставащите ще залеят училищата! Подпря длани на масата и зачака. Един по един мъжете млъкнаха и в залата се възцари тишина.

— Въпросът не е в цифрите — поде Каролайн. — Става дума за деца. Дъщеря ми е на шест годинки. Вярно, трябва й повече време да усвои нови неща. Но се научи на всичко, което умеят останалите деца — да пълзи, да ходи, да говори, да се обслужва в тоалетната, да се облича сама, както направи тази сутрин. В нея виждам едно малко момиченце, което иска да се учи и което обиква всеки срещнат. А в тази зала виждам хора, които май са забравили, че в тази страна се обещава образование на всяко дете, независимо от способностите му.

Известно време никой не проговори. Вятърът потрепваше по високия прозорец. Боята от бежовите стени бе започнала да се подкожушва и да се рони.

Тъмнокосият мъж любезно заговори.

— Аз… всички ние… сме дълбоко съпричастни с положението ви. Но има ли вероятност вашата дъщеря, или което и да било от тези деца, да усвои академични умения? И как ще повлияе това на собствената й представа за себе си? Ако зависи от мен, бих я насочил към някой полезен занаят.

— Тя е на шест годинки — повтори Каролайн. — Не е готова да учи занаят.

Рон Стоун напрегнато следеше диалога и в този момент се намеси.

— Всъщност — каза той, — това обсъждане отначало докрай измества основното. — Той отвори куфарчето си и извади дебела папка с документи. — Това не е просто въпрос на морал или на сметки. Става дума за закона. Това е петиция, подписана от тези и още петстотин родители, прикрепена към съдебен процес, заведен от социална група, от тези семейства, с искане на децата им да бъде разрешено да посещават държавни училища в Питсбърг.

— Говорите за закона за граждански права — вдигна глава белокосият мъж. — Не можете да се позовете на него. Искането ви не отговаря нито на буквата, нито на духа на този закон.

— Вие прегледайте документите — рече Рон Стоун и затвори куфарчето си. — Ще поддържаме връзка.

Отвън, на старото каменно стълбище, всички заприказваха в един глас — Рон бе доволен и умерено оптимистично настроен, но останалите преливаха от възбуда и един през друг прегръщаха Каролайн и й благодаряха за речта. Тя се усмихваше, отвръщаше на прегръдките, капнала от умора, но и искрено привързана към тези хора: естествено, Сандра, която все така минаваше веднъж в седмицата на кафе, Колин, която с дъщеря си бе събрала подписите под петицията, Карл, висок, жизнен мъж, чийто син бе умрял млад от сърдечни усложнения вследствие Синдрома на Даун и който им предостави канцеларията си в своя склад за килими. Допреди четири години, с изключение на Сандра, не познаваше никого от тях, но сега ги свързваха безчет разговори до сред нощ, редица битки и малки победи, и толкова надежда.

Все още възбудена от речта си, Каролайн пое обратно към школата. Фиби скочи от скупчилите се в кръг деца, втурна се към нея и я прегърна през коленете. Миришеше на мляко и на шоколад, а рокличката й тук-там бе поизцапана. Косата й бе като пухкаво облаче под дланта на Каролайн. Каролайн разказа накратко на Доро какво стана, грозните думи — залеят… в тежест… — все още звучаха в ушите й. Доро закъсняваше за работа.

— Ще поговорим довечера — докосна тя ръката й и стана.

На връщане денят бе красив — листата по дърветата и цъфналите люляци като носеща се пяна и пламък на фона на хълмовете. Предната нощ валя и сега небето бе безоблачно и ясносиньо. Каролайн паркира на алеята, разочарована, че Ал явно още не е пристигнал. С Фиби минаха под трепкащата сянка на чинарите и оглушителното жужене на пчели. Каролайн седна на стъпалата към верандата и пусна радиото.

Фиби започна да се бърши като вретено на меката трева с разперени ръце, отметнала глава назад, с лице към слънцето.

Каролайн се загледа в нея — още не можеше да се отърси от напрежението и язвителната горчивина от сутринта. Имаше основание да се надява, но след безчет дългогодишни битки да промени представите на света, бе станала предпазлива.

Фиби притича, захлупи ухото на Каролайн с шепи и й зашепна нещо тайно. Каролайн не чу думите, усети единствено задъхана, развълнувана струя въздух, после Фиби изтича пак на слънце и отново се завъртя в бледорозовата си рокличка. На слънцето в тъмните й коси проблясваха кехлибарени искри и Каролайн си припомни Нора Хенри под ярката светлина в клиниката. В миг я прониза тревога и съмнение.

Както се въртеше, Фиби се закова на място с разперени ръчички да запази равновесие. После извика и се впусна през моравата и по стълбите, където стоеше Ал. Гледаше в земята, с ярко опакован пакет в едната ръка за Фиби и букет люляк, който Каролайн знаеше, че е за нея, в другата.

Сърцето й потрепна. Ухажваше я търпеливо, упорито, неизменно и какъвто си бе едър и уравновесен, се отбиваше седмица след седмица с букетче цветя или друг подарък да ги зарадва, а лицето му излъчваше толкова искрена радост, че сърце не й даваше да го отпрати. Но тя бе резервирана, защото не можеше да се довери на тъй неочаквано пламнала любов, по тъй ненадейно появил се в живота й човек. Сега стоеше, грейнала от радост. А колко се притесняваше, че този път той може и да не се върне!

Разказа му всичко и той я изслуша, като поклащаше глава.

— Е, училището не е за всеки — рече той. — На мен поне не ми се нравеше много-много. Но Фиби е сладко хлапе и не бива да й забраняват да се учи.

— Искам тя да има своето място в света — каза Каролайн и в миг осъзна, че всъщност се съмнява не в любовта на Ал към нея, а в любовта му към Фиби.

— Скъпа, тя има своето място. Тук. Но, да, мисля, че си права. Мисля, че е редно да се бориш за нея с всички сили.

— Дано за теб седмицата е минала по-леко — забеляза тя сенките под очите му.

— А, все същото, все едно и също — отвърна той и седна на стъпалата до нея, взе една пръчка и започна да я бели. В далечината бръмчаха косачки, от малкото радио на Фиби долиташе „Обичай, обичай ме силно“. — Тая седмица навъртях към 3900 километра. А то си е рекорд, дори за мене.

Пак ще ми предложи, помисли си Каролайн. Това бе моментът — уморен от път, готов да се установи на едно място, ще ми направи предложение. Гледаше как сръчно ръцете му белят кората и се развълнува. Този път ще каже да. Но Ал не продума. Мълчанието толкова се проточи, че накрая тя почувства, че трябва да го наруши.

— Хубав подарък — кимна тя към тревата, където Фиби тичаше, а мрежата за пеперуди изписваше ярки дъги във въздуха.

— Един приятел в Джорджия я направи — отвърна Ал. — Страхотен човек е. Измайсторил цял куп за внуците си. Заприказвахме се в бакалията. Колекционира радиоприемници на къси вълни и ме покани да ги видя. Цяла нощ бъбрихме. Е, това му е хубавото да си все на път. Даа — продължи той, посегна към джоба на панталона си и извади бял плик. — Ето ти пощата от Атланта.

Каролайн взе плика, без дума да пророни. Знаеше, че вътре има няколко грижливо огънати в бял лист двайсетдоларови банкноти. Ал ги носеше от Кливланд, от Мемфис, от Атланта, от Акрон — все градове, откъдето минаваше често с камиона. Тя му каза само, че парите са за Фиби от баща й. Ал прие обяснението й без коментар, но Каролайн бе объркана. Понякога сънуваше, че обикаля из къщата на Нора Хенри, взема разни неща от полиците и шкафовете и ги слага в платнена торба, и е безкрайно щастлива, но изведнъж се натъква на Нора Хенри, застанала край прозореца, а по лицето й личи, че се е зареяла нанякъде в мислите си и е неутешимо тъжна. Събуждаше се, цяла разтреперана, ставаше, правеше си чаша чай и сядаше в тъмнината. Пристигнеха ли пари, ги внасяше в банка и до появата на следващия плик не се и сещаше за тях. И така за пет години спести близо 7000 долара.

Фиби все така тичаше след пеперуди, птички и слънчеви петна, а от радиото се лееха мелодични звуци. Ал си играеше с копчето на скалата за радиостанции.

— Хубавото на тоя град е, че винаги можеш да намериш музика. В някои забутани градчета, дето отсядам, се хваща само Топ четиридесет. А на тях времето им минава и заминава. — Той тихичко заприпява с песента по радиото.

— Нашите танцуваха на тази песен — каза Каролайн и в миг се пренесе на стъпалата на дома от детството си и невидима, наблюдава майка си в официална рокля да посреща гости на вратата. — Не се бях сещала от години за нея. Но честичко навиваха килима в хола в събота вечер, канеха още две-три двойки и танцуваха.

— Трябва някой път да идем на танци — рече Ал. — Обичаш ли да танцуваш, Каролайн?

Нещо у нея трепна, някакво вълнение. Не знаеше защо — дали заради напрегнатата сутрин, дали заради сияйния, искрящ ден и топлата ръка на Ал до нейните. Вятърът повяваше сред тополите и разкриваше сребристите гръбчета на листенцата.

— Защо да чакаме? — запита тя и стана с протегната ръка.

Той се смути, слиса се, но в миг стана, сложи ръка на рамото й и двамата се понесоха по моравата в такт с глъхнещата мелодия, сред шума от профучаващи автомобили. В косите й се вплетоха слънчеви лъчи, тревата бе мека под стъпалата й, както бе по чорапи, и двамата се движеха тъй леко, привеждаха се и се въртяха, а натрупаното от събранието напрежение се разсейваше с всяка стъпка. Ал се усмихна, притиснал я до себе си, а слънцето грееше във врата му.

Даа, помисли си тя, когато той я завъртя за пореден път, ще кажа да.

Слънчевите лъчи, отекващият смях на Фиби, топлите през роклята ръце на Ал на гърба й я изпълваха с наслада. Движеха се по тревата, обръщаха се в такт с музиката, която ги и свързваше. Профучаващите коли бяха осезаеми и утешителни като океана. Различни звуци, приглушени, подети сред долитащата мелодия в яркия ден. Отначало Каролайн не осъзна какво става. После Ал я завъртя и тя се закова на място. Фиби, коленичила в меката топла трева край хортензиите, вдигнала ръчички, от плач не можеше да изрече и дума. Каролайн хукна и като коленичи в тревата, заразглежда почервенелия оток на детската длан.

— Ужилила я е пчела — каза тя. — О, слънчице, знам, че боли.

Тя притисна лице в топлата коса на Фиби. Мека кожа, същинско кадифе, а гърдичките й се надигат и спускат и под тях равномерно тупти сърчицето й. Това няма как да прецениш, то не подлежи на определения, нито на обяснения — Фиби си е Фиби. Не може ей така, веднъж завинаги да отсечеш този е такъв, онзи — онакъв, това са човешки същества. От къде на къде някои си въобразяват, че знаят какво си преживял или какво ти предстои.

— Няма нищо, слънчице, всичко е наред — галеше тя Фиби по косата.

Но хлиповете на Фиби преминаха в хрипове, подобни на пристъпите от круп, от които страдаше като малка. Дланта й се подуваше, отече и цялата ръчичка, и пръстчетата. Каролайн усети всичко в нея да застива, дори в мига, в който скочи на крака и извика Ал.

— Побързай! — викна тя с все сили с неузнаваем глас. — Ал, тя е алергична.

Вдигна Фиби и като усети тежестта й, се сепна сащисана, защото ключовете й бяха в чантата на плота в кухнята и не може да отвори вратата с Фиби на ръце, а детето хриптеше все по-силно. Тогава се появи Ал, взе Фиби и затича към колата, а Каролайн някак изнамери ключовете — и ключовете, и чантата си. Натисна газта колкото посмя по градските улици. Когато стигнаха в болницата, Фиби вече дишаше с учестени, отчаяни хрипове.

Оставиха колата при входа и Каролайн се вкопчи в първата сестра, която зърна.

— Алергична реакция. Трябва ни лекар, веднага.

Сестрата бе вече на години, едра, с подпъхната в кок бяла коса. Поведе ги през стоманени врати и Ал внимателно, грижовно постави Фиби на една кушетка, Фиби вече се бореше за всеки дъх с леко посинели устни. И от стегналия гърдите й страх Каролайн дишаше тежко. Сестрата приглади косата на Фиби назад и докосна с върха на пръстите си вратлето да й премери пулса. И тогава Каролайн забеляза, че сестрата гледа Фиби с очите на доктор Хенри в онази снежна нощ преди толкова години. Забеляза как оглежда изящно дръпнатите очи, малките ръчички, които с все сила стискат мрежата, когато гони пеперуди, забеляза я и леко да присвива очи. Но тя не знаеше.

— Сигурни ли сте? — попита сестрата и като вдигна глава, погледите им се срещнаха. — Сигурни ли сте, че държите да повикам лекар?

Каролайн стоеше като вкаменена. Спомни си мириса на варени зеленчуци и деня, в който замина заедно с Фиби, както и безразличните изражения на мъжете от комисията по образование. В миг някаква бурна алхимична реакция преобразува страха й в неумолим, пронизителен гняв. Вдигна ръка да удари невъзмутимото, равнодушно лице на сестрата, но Ал хвана китката й.

— Извикайте лекар — обърна се тя към сестрата. — Веднага.

Ал прегърна Каролайн и я задържа в прегръдката си, и докато сестрата излезе, и когато лекарят дойде, докато Фиби задиша по-леко и бледността по бузките й малко по малко започна да изчезва. После отидоха заедно в чакалнята и седнаха на оранжевите пластмасови столове, хванали се за ръце, сред забързани сестри, гласове от болничната радиоуредба и плач на бебета.

— Можеше да умре — рече Каролайн. Спокойствието й се изчерпа и тя цяла се разтрепери.

— Но не умря — твърдо каза Ал.

Ръката му бе топла, голяма, утешителна. Бе толкова търпелив през всичките тези години, отново и отново се връщаше и казваше, че срещне ли добър човек, начаса го усеща. Казваше, че ще чака. Но този път отсъства две седмици, не една. Не се обади отникъде и макар както винаги да й донесе цветя, повече от половин година не подновяваше предложението си. Може да си се качи в камиона, да замине и да не се върне и тя да няма възможност да каже да.

Вдигна ръката му и целуна дланта — силна, загрубяла от мазоли, цялата набраздена. Той се обърна, сепнат от собствените си мисли, стъписан като че него са ужилили.

— Каролайн. — Гласът му прозвуча тържествено. — Искам да ти кажа нещо.

— Знам. — Тя сложи ръката му върху сърцето си и я задържа там. — О, Ал, аз съм ужасна глупачка. Разбира се, ще се омъжа за теб.