Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (17)

III

— Пол — извика тя. Токчетата й отривисто почукваха по лакираните стълби и след миг се озова на прага — слаба и елегантна, в тъмносин костюм с тясна пола и дебели подплънки на раменете. С едва отворени очи Пол видя това, което виждаше и тя: разпилени по пода дрехи, канара албуми и нотни листове и старата му китара в ъгъла. Тя поклати глава и въздъхна.

— Ставай, Пол — рече тя. — Веднага.

— Болен съм — измрънка той и се зави презглава, като се престори, че е пресипнал. През рехавото лятно одеяло пак я виждаше, застанала с ръце на кръста. Утринната светлина огря косата й, фризирана предния ден, и тя проблясваше в червено и златисто. Чу я да разказва на Бри по телефона как увили тънки кичури във фолио и ги изпекли.

Докато обясняваше, задушаваше говеждо и гласът й бе спокоен, но очите й бяха зачервени от плач. Баща му изчезна и вече три дни никой не знаеше дали е жив или мъртъв. После предната вечер си дойде и влезе сякаш изобщо никъде не е ходил и напрегнатите им гласове с часове отекваха по стълбите.

— Виж какво — каза тя и погледна часовника си. — Знам, че си толкова болен, колкото и аз. Ще ми се да спя цял ден. Ей богу, наистина ми се спи. Но не мога, нито пък ти. Така че ставай и се обличай. Ще те закарам до училище.

— Гърлото ми гори — настоя той, като говореше колкото може по-пресипнало.

Тя се поколеба, затвори очи, отново въздъхна и той разбра, че е спечелил.

— Щом няма да ходиш на училище, ще си седиш вкъщи — предупреди тя. — Никакво мотаене с оня твой квартет. И, чуй ме, почисти тази кочина тук. Сериозно говоря, Пол. Точно сега ми стигат останалите грижи, че са ми и в повече.

— Добре — изграчи той. — Дадено.

Тя се позабави още минута-две, без да проговори, накрая каза:

— Трудно е. И на мен ми е трудно. Бих останала с теб, Пол, но обещах да заведа Бри на лекар.

Той се привдигна на лакти, сепнат от сериозния й тон.

— Тя добре ли е?

Майка му кимна, но гледаше през прозореца и избягваше погледа му.

— Мисля, че е добре. Но прави изследвания и е малко притеснена. Нормално. Миналата седмица й обещах да ида с нея. Преди цялата тази история с баща ти.

— Няма нищо — рече Пол, без да забравя, че гласът му трябва да е прегракнал. — Трябва да идеш. Аз ще се оправя. — Говореше уверено, но частица от него се надяваше да не обърне внимание на думите му и да си остане у дома.

— Няма да се бавя много. Ще си дойда веднага.

— Къде е татко?

Тя поклати глава.

— Представа нямам. Не е тук. Но това не е нищо ново, нали?

Пол не отговори, само легна обратно и затвори очи. Не кой знае колко, помисли си той. Всъщност — никак.

Майка му докосна леко бузата му, но той не помръдна и тя излезе, като остави хладина на мястото, където бе дланта й. На долния етаж се затръшнаха врати и гласът на Бри долетя от антрето. През последните години Бри и майка му се сближиха дотолкова, че дори си заприличаха — Бри също си направи косата на кичури и от ръката й се поклащаше делова чанта. Беше си същата умница, завършена личност, все така обичаше да рискува и именно тя му каза да послуша сърцето си и да кандидатства в Джилиард, накъдето го тегли. Всички харесваха Бри, приключенския й дух, възторжеността й. Въртеше сериозен бизнес. Беше я чувал да казва, че с майка му взаимно се допълват. И Пол го виждаше. Бри и майка му вървяха по пътя си като основен мотив и приглас, едното не може без другото, едната вечно в противовес на другата. Гласовете им се сливаха, докато ходеха напред-назад, после майка му тъжно се засмя и вратата се захлопна. Пол седна в леглото и се протегна. Свободен.

Къщата бе тиха, бойлерът цъкаше. Слезе, застана пред студената светлина на отворения хладилник и започна да яде макарони със сирене направо от кутията с ръце, докато оглеждаше рафтовете. Нямаше кой знае какво. Във фризера намери шест кутии крехки ментови курабийки „Момичета скаути“. Налапа една шепа и прокара студените шоколадови кръгчета с мляко, като пи направо от пластмасовото шише. Лапна още една шепа и разклащайки шишето, прекоси хола, където одеялата на баща му бяха прилежно сгънати на кушетката до копторчето, както наричаха кабинета му.

Момичето бе още тук, спеше. Лапна още една сладка, изчака ментата и шоколадът бавно да се разтопят и заоглежда момичето. Предната вечер познатите ядосани гласове на родителите му се чуваха чак в стаята му и въпреки че се караха, буцата, заседнала в гърлото му при мисълта, че баща му лежи някъде мъртъв или че си е отишъл завинаги, начаса се стопи. Стана и понечи да слезе, но на стълбищната площадка се спря и погледна надолу: баща му с непрана от няколко дни риза, официалните му панталони бяха цели в кал, смачкани и размъкнати, брадясал и рошав, а майка му по пантофи, загърнала прасковения си сатенен пеньоар край скръстените си ръце, присвила очи и това непознато момиче, застанало на прага в огромно за ръста си черно палто, вкопчила пръсти в краищата на ръкавите. Гласовете на родителите му се сливаха и извисяваха. Момичето вдигна поглед покрай бушуващия гняв. Очите им се срещнаха. Той се втренчи в нея и я заоглежда — бледа, с неуверен поглед и изящни, като изваяни уши. Очите й бяха невероятни — чисто кафяви и безкрайно уморени. Идеше му да слезе и да обвие лицето й с длани.

— Три дни — казваше майка му, — цели три дни току се появяваш у дома като… Боже, погледни се на какво приличаш, Дейвид, че и с това момиче. Бременна била, казваш. И се очаква да я приема, без да задавам въпроси, така ли?

При тези думи момичето трепна и отмести поглед, а Пол се загледа в корема й, който му се стори доста плосък под палтото, само дето бе сложила ръка на него — като че брани нещо — и той забеляза леката издутина под пуловера й. Стоеше, без да шукне. Спорът продължи и като че ли още дълго не секна. Накрая майка му млъкна, стисна устни, издърпа чаршафи, одеяла и възглавници от килера за спално бельо и ги запрати надолу по стълбите към баща му, а той подхвана съвсем официално момичето за лакътя и я поведе към копторчето.

Сега тя спеше на разтегаемата кушетка, извърнала глава встрани, с ръка до лицето. Той я загледа — как трепкат клепачите й, как леко се издигат и спускат гърдите й. Лежеше по гръб, а коремът й се издига като ниска вълна. Пол усети, че го обзема вълнение, и се уплаши. От март насам бе правил секс с Лорън Лобелиа шест пъти. Тя от седмици се бе навъртала, когато репетираха с квартета, и не сваляше очи от него, без да го заговаря — беше хубавичка, разпусната чудачка. Един следобед остана след другите от квартета и бяха само двамата в тихия гараж, а светлината отвън се процеждаше през листата и хвърляше трепкащи сенки по бетонния под. Беше особнячка, но бе и секси с дълга коса и черни очи. Той седеше на стария плетен стол и докато оправяше струните на китарата, се питаше дали да отиде при нея, както е застанала до стената с инструменти, и да я целуне.

Но не той, а Лорън пристъпи. Застана пред него толкова близо, че усети как бие сърцето й, после се плъзна в скута му, а полата й се вдигна и разголи елегантните й бели крака. Разправяха, че стига да те хареса, Лорън ще го направи. Всъщност той никога не го бе вярвал, но тогава, преди да се усети, пъхна ръце под тениската й, а кожата й бе толкова топла и гърдите тъй меки в дланта му.

Не бе редно. Знаеше го, но то е като да падаш — започнеш ли, не можеш да престанеш, докато нещо не те спре. Тя продължи да се навърта, но атмосферата вече бе наелектризирана и останеха ли насаме, той пристъпваше и я целуваше, като плъзгаше ръка по мекия й, силен гръб.

Момичето въздъхна и устните й се раздвижиха. Тя е голяма беля, предупреждаваха го приятелите му за Лорън. И най-вече Дюк Мадисън, който предната година напусна училище, за да се ожени за приятелката си и вече почти не докосваше пианото, а седнеше ли да посвири, току поглеждаше мъченически часовника. Ако забременее, свършено е с теб.

Пол оглеждаше момичето — бледо, с дълга черна коса и куп лунички. Коя е тя? Баща му, иначе последователен, предсказуем, като работещ часовник човек, просто изчезна. На втория ден майка му се обади в полицията, които освен че се занасяха, нищо не направиха, докато не откриха чантата му в гардероба на музея в Питсбърг, а куфара и фотоапарата му в хотела. Едва тогава приеха нещата на сериозно. Бяха го видели на приема да спори с чернокоса жена. Оказа се, че тя била изкуствовед — рецензията й за изложбата бе публикувана във вестниците в Питсбърг и не беше ласкава.

Нищо лично, обяснила тя на полицаите.

После, предната вечер, в ключалката прищрака ключ и баща му влезе заедно с това бременно момиче, с което, твърдеше той, току-що се запознал, но отказваше да обясни защо тя е тук. Има нужда от помощ, рече той троснато.

Можеш да помогнеш по хиляди начини, изтъкна майка му, като че ли момичето не стоеше в антрето в огромното си палто. Да й дадеш пари. Да я заведеш в дом за самотни майки. А не да изчезваш за цели дни, без да се обадиш и после да се появиш с непозната бременна. Мили боже, Дейвид, имаш ли представа? Звънихме в полицията! Мислехме, че си мъртъв.

Може и да бях, рече той и странният му отговор смаза негодуванията на майка му и закова Пол на място, както бе застанал на стълбите.

А сега тя спеше, потънала в забрава, и в нея бебето растеше в тъмното си море. Пол се пресегна, леко докосна косата й и отпусна ръка. В миг го обзе желание да легне до нея и да я прегърне. Но не както прегръща Лорън, не мислеше за секс, просто искаше да я почувства до себе си, да усети кожата, топлината й. Искаше да се събуди до нея, да прокара ръка по издутата линия на корема й, да докосне лицето й, да хване ръката й.

Да разбере какво знае тя за баща му.

Тя премига и отвори очи и за момент впи в него още сънен поглед. После пъргаво седна и прекара ръце през косата си. Беше с една негова стара синя избеляла тениска с емблемата на „Уайлд Кетс“ от Кентъки отпред, отпреди две-три години, когато тичаше на писта. Ръцете й бяха дълги и слаби и той зърна мишницата й — нежна, с косъмчета, и плавната извивка на гърдите.

— Какво гледаш? — бързо врътна тя крака и стъпи на пода.

Той поклати глава, без да може да отрони и дума.

— Ти си Пол — рече тя. — Баща ти ми разказа за теб.

— Тъй ли? — запита той и се ядоса, че гласът му издава порива му. — И какво ти разказа?

Тя сви рамене, прибра косата си зад ухо и стана.

— Ами какво ли? Че си инат. Че го мразиш. Че си истински гений с китарата.

Пол усети как горещина облива лицето му. Все си мислеше, че баща му дори не го забелязва, или поне забелязва само онова, което според него не му достига.

— Аз не го мразя — рече той. — Тъкмо обратното.

Тя се наведе да събере одеялата, после седна с тях в ръце и се огледа.

— Хубаво е тук — каза момичето. — Един ден и аз ще си имам такова местенце.

Пол стъписано се засмя.

— Че ти си бременна — рече той. Всъщност в стаята витаеше неговият страх, страхът, който го обземаше всеки път, когато разтреперан пристъпваше в гаража към Лорън Лобелиа, привлечен от неустоимата власт на желанието.

— Да. Е, и? Бременна съм. Не съм мъртва.

Говореше дръзко, но в думите й прозвуча страх, същият страх, който понякога обземаше и Пол, когато се събудеше посред нощ, сънувал Лорън, изтъкана от топлина и свила, а гласът й тихо звучеше в ухото му и той знаеше, че няма да престане, макар че щеше да си изпати.

— Може и да си — отсече той.

Тя рязко вдигна насълзени очи, като че й бе зашлевил шамар.

— Извинявай — рече той. — Аз само така.

Сълзите продължиха да се стичат по страните й.

— Всъщност ти какво изобщо правиш тук? — настоятелно запита той. — Така де, за коя се мислиш, та да се лепнеш за баща ми и да се появиш тук?

— Не за коя да е — отговори тя, но тонът му я сепна и тя избърса сълзи, вече по-неумолима, и се отдръпна. — Нито съм искала да дойда. Баща ти предложи.

— Това е безсмислено — рече Пол. — Защо ще те води тук?

Тя сви рамене.

— Откъде да знам? Аз си живеех в онази стара къща, в която той отраснал, и той каза, че не бива повече да оставам там. А къщата си е негова, нали така? Какво да кажа? На сутринта слязохме в града, той купи билети за автобуса и ето ни тук. Автобусът бе пълна бракма. Цяла вечност се качвахме и прекачвахме.

Тя изтегли дългата си коса назад и я опъна в конска опашка, а Пол я гледаше и си мислеше колко изящни са ушите й и се питаше дали и баща му я намира за красива.

— Каква стара къща? — Пол усети нещо рязко да го жегва в гърдите.

— Нали ти казах. В която той отраснал. Живеех в нея. Нямаше къде да отида — добави тя, загледана в пода.

Тогава Пол усети нещо да го изпълва, някакво смътно чувство. Може би завист, че това момиче, тази слабичка, бледа непозната с красиви уши е била на свидно за баща му място, което той самият не е виждал. Един ден ще те заведа там, обеща баща му, но годините минаваха, а той повече не го и спомена. Но Пол не забрави как баща му седи сред опустошената си тъмна стаичка и грижливо и внимателно събира снимките една по една. Майка ми, Пол, твоята баба. Животът й бе тежък. Имах сестра, казвал ли съм ти? Казваше се Джун. Пееше чудесно, беше много музикална, също като теб. Още помнеше как баща му миришеше на чисто и въпреки че вече се бе облякъл за болницата, седеше на пода в тъмната стаичка и приказваше, като че ли цял живот все това е правил. Разправяше истории, които Пол чуваше за пръв път.

— Баща ми е лекар — каза Пол. — Просто обича да помага на хората.

Тя кимна, после го погледна право в очите и цялото й изражение излъчваше нещо — беше й жал за него, това разчете той и вялото нажежено пламъче го погълна чак до върха на пръстите му.

— Какво? — попита той.

— Нищо — поклати тя глава. — Прав си. Имам нужда от помощ. Това е.

Един кичур се измъкна от опашката и падна върху лицето й — абсолютно черен с червеникав оттенък — и той си спомни колко мека бе косата й, когато я докосна, докато тя спеше, мека и топла, и едва се въздържа да не се пресегне и да го прибере зад ухото й.

— Баща ми имал сестра — припомни си Пол историята на баща си и благия му, непотрепващ глас, докато се опитваше да разбере дали тя наистина е била там.

— Знам. Джун. Погребана е по склона над къщата. Отидохме и там.

Вялото пламъче лумна и Пол задиша тежко и учестено. Защо да му пука, че тя знае това? Какво значение има? И въпреки това не можеше да прогони образа й там, как се изкачва по някакъв склон и следва баща му към място, което той никога не е виждал.

— И какво от това! — обади се Пол. — Какво като си била там, какво?

За момент тя сякаш понечи да каже нещо, но се обърна и тръгна към кухнята. Тъмната й коса, събрана като дълго въже, отскачаше по гърба й. Раменете й бяха слаби и крехки, а тя крачеше бавно, внимателно и елегантно като танцьорка.

— Чакай — подвикна Пол, но когато тя спря, не знаеше какво да каже.

— Трябваше да отида някъде — кротко рече тя и погледна назад през рамо. — Повече няма какво да знаеш за мен, Пол.

Проследи я как отиде в кухнята, чу вратата на хладилника да се отваря, после се затвори. Качи се горе, извади папката, която бе скрил в най-долното чекмедже, пълна със снимки, които спаси в нощта, когато с баща му си приказваха.

Взе ги, взе и китарата и излезе на верандата гол до кръста и бос. Седна на люлката и засвири, но не изпускаше момичето от очи — как се движи в стаята, отива от кухнята в хола, после в трапезарията. Нищо особено — хапна малко кисело мляко и дълго стоя пред етажерката с книги на майка му, после издърпа един роман и седна на канапето.

Той продължи да свири. Музиката го успокояваше и то както нищо друго. Навлизаше в други измерения, в които ръцете му сякаш се движеха от само себе си. Знаеше точно къде е следващата нота и по-следващата, и още по-следващата.

Изсвири пиесата и затвори очи, оставяйки звуците да заглъхнат в пространството.

Никога. Никога вече нито тази музика, нито този момент ще се повторят.

— Уау! — Той отвори очи и я видя, облегнала се на касата на вратата. Побутна вратата с мрежата, излезе на верандата с чаша вода в ръка и седна. — Страхотно, баща ти е прав. Невероятен си.

— Благодаря — сведе той глава да прикрие задоволството си и удари един акорд. Музиката го освободи, вече не бе ядосан. — Ами ти? Свириш ли?

— Не. Навремето ходех на уроци по пиано.

— Имаме пиано — рече той и кимна към вратата. — Хайде, давай.

Тя се усмихна, въпреки че очите й бяха все така сериозни.

— Не. Благодаря. Не съм в настроение. Пък и ти си наистина много, много добър. Същински професионалист. Ще се притеснявам да задрънкам „Für Elise“ или нещо такова.

Пол също се усмихна.

— „Für Elise“. Знам я. Можем да я изсвирим в дует.

— В дует — повтори тя, кимна и се понамръщи. После вдигна глава и попита: — Ти единствено дете ли си?

Той се сепна.

— И да, и не. Искам да кажа, имал съм сестра. Близначка. Починала.

Роузмари кимна.

— Мислиш ли си понякога за нея?

— То се знае. — Почувства се неловко и погледна встрани. — Не точно за нея. Всъщност никога не съм я виждал. Мисля си каква би била.

Отново се изчерви, объркан колко много за себе си разкри пред това момиче, тази непозната, която преобърна живота им и която дори не му харесваше.

— Та, така — поде той. — Сега е твой ред. Кажи ми нещо за себе си. Разправи ми нещо, което баща ми не знае.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не обичам банани — каза накрая тя и той се разсмя, а след него и тя. — Не, честно, не ги обичам. Какво друго? Когато бях на пет, паднах от колелото си и си счупих ръката.

— И аз — откликна Пол. — И аз си счупих ръката, когато бях шестгодишен. Паднах от едно дърво. — И тогава си спомни как баща му го взе на ръце, как небето проблясваше, цяло озарено от слънце и в листа, докато го отнесат до колата. Спомни си ръцете на баща си, толкова целеустремени и толкова нежни, докато наместваше костите и после как се прибра у дома в яркия златист следобед. — Хей, искам да ти покажа нещо.

Остави китарата легнала на люлката и взе грапавите черно-бели снимки.

— Това ли е мястото? — подаде й той една. — Тук ли се срещнахте с баща ми?

Тя взе снимката, огледа я внимателно и кимна.

— Да. Сега изглежда по-различно. От снимката си личи, че навремето е била хубава къща, по спретнатите перденца по прозорците, цветята в двора. Но сега там никой не живее. Пуста е. Вятърът вилнее из нея, защото прозорците са счупени. Като дете често играехме там. Търчахме като луди из онези хълмове и с братовчедите ми играехме на семейство. Разправяха, че била обитавана от духове, но на мен открай време ми харесваше. Не знам защо. Беше нещо като тайното ми убежище. Понякога просто сядах вътре и си представях каква ще стана.

Той кимна, взе снимката и за хиляден път заразглежда образите, сякаш те можеха да отговорят на всичките му въпроси за баща му.

— Но това не си си представяла — рече най-сетне той и вдигна поглед.

— Не — кротко отвърна тя. — Това никога не съм си представяла.

Няколко минути и двамата мълчаха. През дърветата струеше слънчева светлина и хвърляше сенки по боядисания под на верандата.

— Добре. Сега е пак твой ред — каза тя след минута и отново се обърна към него.

— Мой ред ли?

— Разкажи ми нещо, което баща ти не знае.

— Отивам в Джилиард — думите просто се изстреляха от устата му и ясни, като мелодия, огласиха стаята. Още не бе казал на никого, освен на майка си. — Първо бях резерва, но миналата седмица ме приеха. Докато го нямаше.

— Не думай — тъжно се усмихна тя. — Мислех си по-скоро нещо за любимия ти зеленчук. Но това е страхотно, Пол. Винаги съм си мислила, че в колежа сто на сто е невероятно.

— И ти ли мислеше да идеш в колеж — каза той и в миг осъзна от какво всъщност се е отказала тя.

— Ще ида. Непременно ще ида.

— Сигурно ще трябва сам да се издържам — предположи Пол, усетил как с пламенната си решимост тя всъщност прикрива страха си. — Баща ми е категоричен, че трябва да се захвана с някаква сигурна кариера. Не ще и да чуе за музика.

— Няма как да си сигурен — стрелна го тя с поглед. — Ти всъщност изобщо не знаеш историята на баща си.

Пол не знаеше какво да отговори и двамата помълчаха. От улицата ги делеше дървена решетка, по която от край до край се виеха стъбла на клемантис с разцъфнали алени и бели цветове, така че когато две коли спряха на алеята една след друга — майка му и баща му си идваха като никога посред бял ден, — Пол ги зърна сред цветни проблясъци и искряща хромова боя. С Роузмари се спогледаха. Вратите на автомобилите се захлопнаха и звукът отекна о съседната къща. Последваха стъпки и тихите, решителни гласове на родителите му напред-назад досами верандата. Роузмари понечи да извика, но Пол вдигна ръка и поклати глава и двамата останаха смълчани и заслушани.

— Този ден — каза майка му. — Тази седмица. Да знаеш само колко болка ни причини, Дейвид.

— Съжалявам. Права си. Трябваше да се обадя. Имах намерение.

— И това трябва да е достатъчно ли? Може пък и аз да взема да си тръгна. Ей така. Защо да не запраша нанякъде и да се върна с някой млад хубавец без обяснения. Какво ще кажеш?

Настана мълчание и Пол си спомни захвърлената на брега купчина дрехи. Замисли се и за десетките вечери след това, когато майка му не се прибираше преди полунощ. Работа, неизменно въздишаше тя, събуваше обувките си в антрето и веднага отиваше да си легне. Погледна Роузмари, която разглеждаше ръцете си, и остана безмълвен, загледан в нея, заслушан в очакване какво ще последва.

— Та тя е дете — каза най-сетне баща му. — На шестнайсет е и е бременна, и живееше в запусната къща сам-сама. Не можех да я оставя там.

Майка му въздъхна. Пол си я представи как прокарва ръка през косата си.

— Това ли е то кризата на средната възраст? — тихо попита майка му. — Това ли е?

— Криза на средната възраст ли? — без да трепне, умислено повтори баща му, сякаш внимателно го обмисля. — Може и да е. Нора, знам, че се сблъсках с някаква стена. В Питсбърг. На младини имах цел и неотклонно я следвах. Не можех да си позволя да бъда друг. Върнах се, за да се опитам да разбера някои неща. И заварих Роузмари в старата къща. Едва ли е съвпадение. Не знам, не мога да ти обясня, без да ме вземеш за луд. Но моля те, повярвай ми. Не съм влюбен в нея. Няма нищо такова. И никога няма и да има.

Пол погледна Роузмари. Тя бе свела глава и не можеше да види изражението й, но бузите й бяха пламнали. Чоплеше един пречупен нокът и отказваше да го погледне в очите.

— Не знам на какво да вярвам — бавно изрече майка му. — Точно тази седмица, Дейвид, точно тази. Знаеш ли откъде идвам? Бях с Бри в онкологията. Миналата седмица й правиха биопсия на лявата гърда. Образуванието е съвсем малко и прогнозата е добра, но е злокачествено.

— Нора, не знаех. Съжалявам.

— Не, не ме докосвай, Дейвид.

— Кой ще я оперира?

— Ед Джоунс.

— Ед е добър.

— Дано. Дейвид, сега само твоята криза ми липсва.

Докато слушаше, на Пол му се стори, че светът сякаш леко забавя ход. Замисли се за Бри, за спонтанния й смях, как с часове седи и го слуша да свири, а музиката се лее помежду им и нямат нужда от думи. Затваря очи, изпъва се на люлката и слуша. Не си представяше света без нея.

— Какво искаш? — питаше баща му. — Какво искаш от мен, Нора? Ако кажеш, ще остана, ако ли не, ще се изнеса. Но не мога да изпъдя Роузмари. Тя няма къде да отиде.

Настана мълчание и той чакаше, без да смее дори дъх да си поеме, искаше да чуе какво ще каже майка му и същевременно му се искаше тя да не отговори.

— Ами аз? — запита той и сам се стресна от въпроса си. — Ами ако и аз искам нещо?

— Пол — чу той гласа на майка си.

— Тук съм — обади се Пол и взе китарата си. — На верандата. С Роузмари сме.

— Ето ти на — рече баща му. След секунди се появи при стълбите. Беше се изкъпал, обръснал и облякъл чист костюм. Беше слаб и изглеждаше уморен. Както и майка му, когато се приближи и застана до него.

Пол стана и се обърна с лице към него.

— Отивам в Джилиард, татко. Миналата седмица се обадиха, приет съм. Заминавам.

Изчака баща му да подеме своята песен как кариерата на музикант не е сигурна, дори да свириш класическа музика. Как пред Пол има толкова възможности, че може винаги да си свири и свиренето да му доставя удоволствие, дори ако си изкарва хляба по друг начин. Очакваше баща му да бъде неотстъпчив, разумен и да му се противопостави, та Пол да даде воля на гнева си. Беше напрегнат, готов, но за негова изненада баща му само кимна.

— Браво — рече той и за миг лицето му се разнежи от радост и тревожната бръчка по челото му като че ли изчезна. Когато заговори, гласът му бе тих и уверен. — Пол, щом това искаш, върви. Върви, работи здраво и бъди щастлив.

Пол стоеше неловко на верандата. През всичките тези години всеки път, когато двамата заговореха, имаше чувството, че тича, тича и се блъска в стена. Сега, когато стената загадъчно изчезна, той все така тичаше, замаян и неуверен, сред открития простор.

— Пол — додаде баща му, — гордея се с теб, синко.

Очите на всички бяха вторачени в него и той се просълзи.

И понеже не знаеше какво да каже, тръгна, в началото колкото да се скрие от погледите им, за да не стане за смях, а после наистина затича все още с китарата в ръка.

— Пол! — извика майка му след него и когато се обърна и изтича няколко метра обратно, забеляза колко е бледа, напрегнато скръстила ръце пред гърди и наскоро боядисаните й кичури се повяваха от лекия ветрец. Сети се за Бри и как майка му каза, че с времето двете си заприличали като две капки вода, майка му и леля му, и се уплаши. Спомни си баща си в антрето с мръсни дрехи, прорасла груба брада, рошав. И сега, тази сутрин, спретнат, спокоен, и някак различен. Баща му — безукорен, винаги точен, неизменно уверен — бе друг човек. Зад тях, наполовина скрита зад клементиса, Роузмари стоеше и слушаше, скръстила ръце, с пусната по раменете коса, и си я представи в онази къща на хълма как си приказват с баща му, как часове пътуват с автобус — по някакъв начин тя бе част от промяната у баща му, и отново го обзе страх от онова, което се случваше с всички тях.

И хукна.

Беше слънчев ден, вече бе топло. Мистър Фери и мисис Пул му помахаха от верандите си. Пол вдигна китарата да ги поздрави и продължи. Измина три преки, после пет, десет. От другата страна на улицата, пред една ниска къща моторът на празна кола боботеше. Вероятно собственикът й е забравил нещо и е изтичал обратно я за чантата си, я за някое сако. Пол спря. Беше светлокафяв „Гремлин“ — най-грозната кола на света, цяла ръждясала по краищата. Пресече улицата, отвори вратата на шофьора и се пъхна вътре. Никой не извика, никой не изтича от къщата. Затвори рязко вратата и нагласи седалката да смести краката си. Сложи китарата до себе си. Колата бе автоматик, цялата в опаковки от бонбони и празни кутии от цигари. Собственикът й трябва да е някой съвършен неудачник, помисли си той, от онези дами, целите в грим, дето работят като секретарки в някое мъртвило, където ходят само наконтени кукундрели като химическо чистене или банка. Включи на скорост и даде на заден.

Пак нищо: нито викове, нито сирени. Включи на работен ход и потегли.

Не беше карал много, но шофирането донякъде е като секса — ако се престориш, че знаеш какво правиш, бързо ще се научиш и после ти става втора природа. Нед Стоун и Ранди Дилейни висяха на ъгъла на гимназията и изстреляха фасовете си в тревата, преди да влязат, а Пол се огледа за Лорън Лобелиа, която понякога киснеше с тях и затова често дъхът й бе лош и миришеше на цигари, когато я целунеше.

Китарата се изпързули. Вдигна я и я закрепи с колана на седалката. Ама че боклук е този „Гремлин“. Вече се движеше в града и внимателно спираше на всеки светофар, а лазурносиният ден сияеше. Представи си насълзените очи на Роузмари. Не искаше да я засегне, но го стори. Нещо се бе случило, нещо се бе променило. И тя бе част от него, а той не, въпреки че лицето на баща му, макар за миг, засия от щастие, като чу новината.

Пол караше. Не искаше да е у дома, когато се случи следващото, каквото и да е то. Стигна междуградската магистрала, където пътят се разделя, и пое на запад, към Луисвил. В мислите му блещукаше Калифорния — музика, безкраен плаж. Лорън Лобелиа ще се залепи за някой друг. Тя не го обича, нито той нея. Тя е като пристрастяване и онова, което вършеха, таеше нещо мрачно, някакво бреме. Калифорния. Скоро ще е на плажа и ще свири с някой бенд, ще преживява както може и безгрижно цяло лято. Наесен все някак ще стигне до Джилиард. Може да прекоси страната на стоп. Отвори прозореца докрай и в колата нахлу пролетният въздух. „Гремлинът“ едва вдигаше 90 дори да натиснеше газта докрай. И въпреки това имаше чувството, че лети.

Беше минавал по този път и преди, когато от училище ги водеха на обичайните посещения в зоологическата градина в Луисвил и при онези безумни пътувания с майка му като малък, когато лежеше на задната седалка и гледаше как листата и клоните, и телефонните кабели прелитат през прозореца. Тя пееше високо заедно с радиото с притрепващ глас и му обещаваше за награда да спрат за сладолед, ако кротува и седи мирен. През всичките тези години той кротува, но това не промени нищо. Откри музиката и изля в нея сърцето си сред тишината на онази къща, в бездната, зейнала в живота им заради смъртта на сестра му, но и това не помогна. Беше се опитвал как ли не да накара родителите си да вдигнат глава от собствения си живот и да чуят красотата, радостта, която откри той. Свири с часове и стана добър. И въпреки всичко, за толкова години те нито веднъж не вдигнаха глави, нито веднъж, не и докато Роузмари не прекрачи прага им и промени всичко. Или пък не е. Може би просто присъствието й освети живота им в нова, разбулваща тайните светлина и промени същината му. В края на краищата една снимка може да крие хиляди различни неща.

Сложи ръка на китарата, усети топлината на дървото и се успокои. Натисна газта с все сила, изкачи хълма между варовиковите канари, сред които бе изсечена магистралата, и полетя надолу към завоя на река Кентъки. Мостът поддаде под гумите му. Пол караше и караше, и се опитваше да прави каквото и да е, само не и да мисли.