Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (19)

I

Юли 1988 година

Дейвид Хенри седеше в кабинета си на горния етаж. През помътнелия с годините и поизметнал се прозорец улицата изглеждаше поизкривена, потрепваше и се полюшваше. Загледа се в една катеричка, която си намери някакво орехче и се покатери по чинара, притиснал листа към стъклото. Роузмари бе коленичила край верандата и дългата й коса се полюшваше при всяко навеждане, докато садеше луковици и едногодишни цветя в разкопаните лехи. Градината бе неузнаваема — донесе жълти кремове от дворовете на свои приятели, засади лен край гаража, където той цъфтеше с безчет бледосини цветчета като воал. Джак седеше до нея и си играеше с камионче. Беше здраво момченце, вече на пет години, весело и добродушно, с тъмнокафяви очи и руса коса с червеникав оттенък. Но и не отстъпваше лесно. Вечер, когато Дейвид го гледаше, докато Роузмари бе на работа, Джак държеше да прави всичко сам. Аз съм голям, заявяваше той по няколко пъти на ден, наперен и важен.

Дейвид го оставяше да си играе с каквото поиска, стига да е безопасно и в границите на разумното. Истината е, че обичаше да наблюдава момченцето. Обичаше да му чете приказки, да усеща тежестта и топлината му, положило главица на рамото му, унасяйки се в дрямка. Обичаше да държи малката му, доверчива ръчичка, когато тръгнеха по тротоара към магазина. Измъчваше го мисълта, че спомените му за Пол на тази възраст са откъслечни и мимолетни. Разбира се, тогава градеше кариера, беше зает в клиниката, а и с фотографията, но всъщност гузната му съвест го държеше настрана. Сега неведомите пътища на живота му се открояваха болезнено ясно. Подаде дъщеря си на Каролайн Гил и тайната му пусна корени, разрасна се и разцъфна в семейството му. Години наред се прибираше и гледаше как Нора приготвя питиета или си връзва престилка, с мисълта колко е красива и как той почти не я познава.

Така и не можа да й каже истината, защото знаеше, че ще я загуби завинаги — а вероятно и Пол, — ако го стори. Затова и се отдаде изцяло на работата си и на онези занимания, които му позволяваха да контролира живота си, и успя. Но за съжаление от детството на Пол помнеше само няколко кратки, отделни моменти, ясни като снимка — Пол, заспал на дивана с увиснала във въздуха ръчичка и рошава черна косица. Пол, застанал на сърф, крещи от страх и удоволствие, а вълните обливат коленете му. Пол, седнал на малката масичка в стаята за игра и съвършено сериозно оцветява, толкова погълнат от заниманието си, че не забелязва Дейвид, който е застанал на прага и го наблюдава. Пол замята въдица сред тихите води, нетрепващ, затаил дъх, докато чакат в здрача рибата да клъвне.

Откъслечни спомени, чак болезнено красиви. После дойде пубертетът и Пол се затвори в себе си, повече и от Нора, и цялата къща се тресеше от неговата музика и гняв.

Дейвид почука на прозореца и помаха на Джак и на Роузмари. Купи тази къща близнак набързо — хвърли й един поглед и отиде да си опакова нещата, докато Нора бе на работа. Къщата бе стара, на два етажа, разделена кажи-речи точно наполовина с тънки преградни стени, които разделяха просторните някога стаи. Дори широкото и елегантно стълбище бе оградено на две. Дейвид се настани в по-голямата част на къщата и даде ключовете от другата на Роузмари и през последните шест години живееха врата до врата, разделяни от тънки стени, но се виждаха всеки ден. Роузмари се опита да му плаща наем от време на време, но Дейвид не прие и й каза да продължи образованието си, да вземе диплома, пък по-нататък ще се изплати. Съзнаваше, че не го прави от едното човеколюбие, но и сам не можеше да си обясни защо момичето е толкова важно за него. Аз запълвам празнотата, след като си дал дъщеря си, каза му тя веднъж. Тогава той кимна, обмисли го, но и това не бе точно така. Беше нещо повече, предполагаше той, това, че Роузмари знае тайната му. Бе излял историята си пред нея на един дъх — за пръв и последен път в живота си, — а тя го бе изслушала, без да го съди. Това му даде някаква свобода, с Роузмари можеше да бъде наистина себе си, защото тя изслуша какво е сторил и не му обърна гръб, дори никому не каза. Странно, но с годините Роузмари и Пол се сближиха — в началото неохотно, но постепенно приятелството им прерасна в безкраен спор за значимите и за двамата неща — политика, музика, социална справедливост — спорове, които започваха на вечеря при редките посещения на Пол и продължаваха до късно през нощта.

Понякога Дейвид си мислеше, че това е начинът на Пол да се държи на разстояние от него — хем е в къщата, хем не му се налага да говори за лични неща. От време на време Дейвид подемаше по-интимна тема, но Пол начаса решаваше, че трябва да си върви, избутваше назад стола си и се прозяваше, внезапно налегнат от умора.

Сега Роузмари вдигна поглед и като отмести малък кичур коса от бузата си, му помаха. Дейвид подреди папките си и прекоси тясното антре. Пътьом мина покрай вратата към стаята на Джак. Предполагаше се, че при разделянето на къщата са я зазидали, но една вечер, съвсем спонтанно, Дейвид натисна дръжката и се оказа, че не са. Сега тихичко отвори вратата. Роузмари боядиса стените в стаята на Джак в светлосиньо, а креватчето и шкафчето, които намери захвърлени на тротоара, в снежнобяло. Цяла поредица Scherenschnitte — сложни изрезки от хартия на майки с деца, заиграли се в сянката на дървета малчугани — деликатни и изпълнени с движение, монтирани на тъмносин фон, бяха окачени в рамки на стената в дъното. Преди година Роузмари направи изложба с тях и за нейна изненада, една след друга заваляха поръчки. Нощем тя често сядаше под ярката лампа и изрязваше една след друга сцени, всяка различна от останалите. Не можеше да обещае на хората какво ще направи, отказваше да се обвърже с определени образи. Просто всичко вече си е там, обясняваше тя, скрито в хартията и движенията на ръцете й, и затова два пъти едно и също няма как да се получи.

Дейвид стана и се заслуша в звуците на къщата — едва доловимо прокапва вода, старият хладилник бръмчи. Осезаем мирис на парфюм и бебешка пудра, на стола в ъгъла е сгъната детска престилка. Вдъхна мириса й, мириса на Джак, после затвори рязко вратата и продължи по тясното антре. Така и не каза на Роузмари, че тази врата не е зазидана, но и никога не прекрачи прага й. За него беше въпрос на чест, че въпреки скандала, нито веднъж не се възползва от нея, нито веднъж не посегна на личния й живот.

Но и му харесваше мисълта, че вратата е там.

Имаше още работа по книжата, но слезе долу. Маратонките, с които тичаше, бяха на задната веранда. Обу ги, завърза здраво връзките, заобиколи къщата и излезе в предния двор. Джак стоеше до дървените решетки за увивни растения и дърпаше цветчета от розите. Дейвид клекна и като го притегли към себе си, усети колко е натежал и как равномерно диша. Джак се роди през септември, привечер, тъкмо бе започнало да се здрачава. Дейвид закара Роузмари до болницата и през първите шест часа с контракции седя до нея, играха шах, носи й натрошен лед. За разлика от Нора, Роузмари не искаше да роди по естествен начин и при първа възможност й направиха епидурална упойка, а когато контракциите понамаляха, й включиха система да ускорят раждането. Дейвид държа ръката й, докато контракциите се засилят, но когато я отведоха в родилното, остана да изчака отвън. Това бе нещо лично, той нямаше място там. И все пак след Роузмари пръв гушна Джак и обикна детето като свое.

— Миришеш странно — бутна го Джак по гърдите.

— Защото съм със старата си вмирисана риза — отвърна Дейвид.

— Да тичаш ли отиваш? — попита Роузмари. Приседна на пети и отупа пръстта от ръцете си. Напоследък отслабна, стана почти кожа и кости и той се тревожеше, че се преуморява — и работа, и училище. Избърса капчиците пот от челото си, оставяйки ивичка от пръст.

— Да. Вече не мога да гледам онези застрахователни книжа.

— Мислех, че си наел някого.

— Наех. Мисля, че ще свърши добра работа, но може да започне чак следващата седмица.

Роузмари кимна умислена. Бледите й мигли уловиха слънчевата светлина. Беше млада, едва на двайсет и две, но упорита и целеустремена, и се държеше с увереността на далеч по-възрастна жена.

— Довечера на училище ли си? — попита той и тя кимна.

— За последен път. Дванайсети юли.

— Да. Бях забравил.

— Беше зает.

Той кимна със смътно чувство на вина, притеснен от датата. Дванайсети юли — да не повярва човек как лети времето. След като Джак се роди, Роузмари се върна в училище през същия онзи сумрачен януари, когато той напусна работа, защото върнаха от вратата един негов пациент от двайсет години, понеже нямал здравна застраховка. Отвори частна практика и приемаше всички, със или без осигуровка. Парите вече не го интересуваха. Пол завърши колежа, отдавна изплати собствените си дългове, можеше да прави каквото му е по сърце. Сега, както едно време, понякога му плащаха с продукти или срещу работа в градината, кой с каквото може. Представяше си, че ще продължи така още някое и друго десетилетие — ще приема всеки ден пациенти, но все по-малко, докато физическият му живот се стесни до тази къща, тази градина, излизанията до бакалина и бръснаря. Нора може и още да лети по цял свят като водно конче, но такъв живот не е за него. Той пуска корени и те прорастват надълбоко.

— Довечера е последният ми изпит по химия — смъкна ръкавиците си Роузмари — и после, шапка на тояга, край. — Сред орловия нокът жужаха пчели. — Трябва да ти кажа нещо — каза тя и като придърпа късите си панталонки, седна на топлите бетонни стъпала до него.

— Май е сериозно.

Тя кимна.

— Сериозно е. Вчера ми предложиха работа. Добра е.

— Тук ли?

Тя усмихната поклати глава и помаха на Джак, който се опита да направи странично колело, но се просна на тревата.

— Там е работата. В Харисбърг е.

— Близо до майка ти — рече той със свито сърце. Знаеше, че търси работа, и се надяваше да остане наблизо. Но още откакто се нанесоха тук, съзнаваше, че може и да се премести. Преди две години, когато почина баща й, Роузмари се помири с майка си и с по-голямата си сестра и те с нетърпение я чакаха да се прибере и да отгледа Джак край тях.

— Да. Работата е идеална, четири дни в седмицата по десет часа. И ще ми плащат да продължа училище. Мога да продължа да уча. Мога да продължа да уча за терапевт. Но най-вече ще имам повече време за Джак.

— А и помощ — додаде той. — Майка ти ще ти помага. И сестра ти.

— Да. Ще е чудесно. А пък аз, колкото и да обичам Кентъки, така и не се почувствах тук у дома си, изобщо.

Той кимна, радваше се за нея, но не смееше да заговори. Понякога, чисто теоретично, си представяше какво ли би било да живее сам в къщата — ще срути някои стени, за да се отвори пространство и къщата близнак постепенно ще се превърне в изисканата еднофамилна къща, каквато е била навремето. Но всички тези образи бяха свързани с пространството и въздуха и бързо-бързо избледняваха пред радостта да чуе стъпките и плавните й движения в съседната стая, да се събуди посред нощ от плача на Джак в далечината.

Очите му се насълзиха. Засмя се.

— Е — свали той очилата си. — Предполагам, все някога това трябваше да се случи. Поздравления, то се знае.

— Ще ти идваме на гости — каза тя. — И ти ще ни гостуваш.

— Разбира се — отвърна той. — Сигурен съм, че честичко ще се виждаме.

— Ще се виждаме. — Тя сложи ръка на коляното му. — Знам, че никога не отваряме дума за това. Дори всъщност не знам как да започна. Но за мен… колко ми помогна… толкова съм ти благодарна. И ще ти бъда благодарна цял живот.

— Обвинявали са ме, че отдавам всичките си сили да спасявам хората — рече той.

Тя поклати глава.

— На теб дължа живота си и то не само физически.

— Е, ако е така, радвам се. Ей богу, на други причиних доста тегоби. За Нора като че ли така и не направих нищо добро.

Помежду им настана тишина, нарушавана единствено от бръмченето на косачка в далечината.

— Трябва да й кажеш — тихо рече Роузмари. — И на Пол. Наистина, трябва да им кажеш. — Джак бе клекнал на пътеката и правеше купчинки от чакъл, като оставяше камъчетата да се процедят и изтърколят между пръстите му. — Не е моя работа да казвам каквото и да е, знам. Но Нора трябва да знае за Фиби. Не е честно да не знае. Не е честно и да я оставяш да си мисли разни неща за нас през цялото това време.

— Аз й казах истината. Че сме приятели.

— Да. Така е. Но тя как да повярва?

— Това е истината — сви рамене Дейвид.

— Не цялата. Дейвид, между нас има някаква странна връзка, между теб и мен, заради Фиби. Защото аз знам тайната. Работата е там, че преди ми харесваше да се чувствам специална, защото знам нещо, което никой друг не знае. То е един вид власт, да знаеш нечия тайна, не е ли така? Но вече някак ми тежи, че я знам. Всъщност това не е моя тайна, нали?

— Не, не е. — Дейвид взе шепа пръст и я стри между пръстите си. Замисли се за писмата на Каролайн, които внимателно изгори, когато се пренесе в тази къща. — Предполагам, не е.

— Тогава? Нали разбираш? Ще го направиш, нали? Имам предвид, ще й кажеш.

— Не знам, Роузмари. Това не мога да ти обещая.

Поседяха смълчани на слънцето, загледани в Джак, който отново се опита да направи странично колело на тревата. Джак бе рус, пъргав, по рождение атлетичен и обичаше да търчи и да се катери на воля. След Западна Вирджиния Дейвид се отърси от скръбта и загубата, които бе таил през всичките години. Когато Джун почина, той нямаше как да изрече какво е загубил, нямаше как да продължи напред. Навремето се смяташе за непристойно дори да се говори за мъртвите, така че не я и споменаваха. Оставиха цялата си скръб да кърви. Тъй или инак, като се върна там, успя да уталожи мъката си. В Лексингтън се прибра изтощен, вярно, но също и спокоен, уверен. След толкова години най-сетне намери сили да даде на Нора свободата да промени живота си.

* * *

Когато Джак се роди, Дейвид му откри сметка на името на Роузмари и друга — за Фиби, на името на Каролайн. Беше съвсем просто — открай време имаше номера на социалната осигуровка на Каролайн, както и адреса й. За по-малко от седмица един частен детектив откри, че Каролайн и Фиби живеят в Питсбърг, във висока, тясна къща край шосето. Дейвид отиде дотам и паркира на улицата с намерение да изкачи стъпалата и да почука на вратата. Искаше да каже на Нора какво се е случило, а не можеше да го стори, без да й каже къде е Фиби. Нора ще иска да види дъщеря им, беше сигурен в това, така че нямаше да промени само своя живот или само живота на Нора, или на Пол. Дойде, за да каже на Каролайн какво се надява да може да направи.

Дали това бе редно? Не знаеше. Седеше в колата. Беше по здрач и светлините от фаровете на автомобилите проблясваха по листата на чинара. Фиби е отраснала тук и познава улицата толкова добре, че не би могла да си представи света без нея. Повдигнатият от коренището на дърво тротоар, пътният знак за повишено внимание, който леко се поклаща на вятъра, устремените автомобили — всичко това за дъщеря му означава у дома. Покрай него мина двойка, с бебешка количка и тогава в хола в къщата на Каролайн светна. Дейвид слезе от колата и застана на автобусната спирка, опитвайки се да не привлича внимание, загледан отвъд смрачаващата се морава в прозореца. Вътре, в очертания от светлината квадрат, Каролайн заразтребва — събра вестници, сгъна одеяло. Беше с кухненска престилка. Движенията й бяха сръчни и съсредоточени. Застана и се протегна, погледна през рамо и заговори.

И тогава Дейвид я видя, нея, Фиби, своята дъщеря. Беше в трапезарията и слагаше масата. Имаше същата тъмна коса и същия профил като Пол и за миг, докато тя се извърна за солницата, имаше чувството, че наблюдава сина си. Пристъпи, но Фиби се скри от погледа му, след което се появи отново с три чинии. Беше нисичка и набита, с рядка коса, прибрана назад с шнолички, носеше очила. Въпреки това за Дейвид приликата бе очевидна — ето я усмивката на Пол, неговия нос, вглъбеното му изражение на лицето на Фиби, когато сложи ръце на кръста и огледа масата. Каролайн влезе в стаята и застана до нея, после я прегърна с много обич през раменете и двете се засмяха.

Беше съвсем тъмно. Дейвид стоеше като хипнотизиран, доволен, че няма много минувачи. По тротоара подетите от вятъра листа се надбягваха и той загърна по-плътно сакото си. Припомни си как се чувстваше в нощта на раждането й, сякаш наблюдаваше отстрани собствения си живот. Осъзна, че не може да контролира ситуацията — той не е част от нея, сякаш изобщо не съществува. През всички тези години за него Фиби бе невидима — някаква абстракция, не реално момиче. А ето я — подрежда чаши за вода на масата, Фиби вдигна поглед и някакъв мъж с щръкнала черна коса влезе и каза нещо, което я разсмя. После седнаха на трапезата, тримата, и започнаха да вечерят.

Дейвид се върна при колата. Представи си как Нора стои до него в тъмнината, загледана в дъщеря им, която живее собствения си живот, без дори да подозира за тяхното съществуване. Причини на Нора мъка, измамата му й донесе страдания, които той нито можеше да си представи, нито бе имал намерение да й навлече. Но това можеше да й спести. Можеше просто да запали колата и да не разравя миналото. И в края на краищата така и стори и цяла нощ кара през равнинната шир на Охайо.

* * *

— Не разбирам — Роузмари го гледаше в очите. — Защо не можеш да обещаеш? Така е редно да постъпиш.

— Ще донесе много скръб.

— Не можеш да знаеш какво ще стане, докато не го направиш.

— Но мога много точно да предположа.

— Дейвид, обещай ми, че поне ще помислиш.

— Не минава и ден, без да мисля за това.

Тя разтревожено поклати глава, после се усмихна леко и натъжено.

— Е, добре. Има още нещо.

— И какво е то?

— Със Стюарт ще се женим.

— Но ти си твърде млада да се жениш — тутакси откликна той и двамата се разсмяха.

— Аз съм стара като света — отвърна тя. — Така се чувствам през половината време.

— Е — рече той, — и за това поздравления. Не че е изненада, но си е добра вест. — Замисли се за високия и атлетичен Стюарт Уелс. Здравеняк, дойде му на ум. Занимаваше се с физиотерапия на пациенти с дихателни проблеми. От години бе влюбен в Роузмари, но тя го накара да я изчака да завърши училище. — Радвам се за теб, Роузмари. Стюарт е добро момче. А и обича Джак. Има ли работа в Харисбърг за него?

— Засега не. Търси. Договорът му тук изтича в края на месеца.

— Какви са възможностите в Харисбърг?

— Е, все се намира нещо. Но аз не се притеснявам. Стюарт е чудесен.

— Не ще и дума.

— Ядосан си.

— Не. Ни най-малко. Само дето новината ме натъжи. Чувствам се тъжен и стар.

— Стар като света ли? — засмя се тя.

— О, къде-къде по-стар — засмя се и той.

Замълчаха.

— Просто така се случи — поде пак тя. — Всичко накуп през последната седмица. Не исках да говоря за работата, докато не е сигурно. А после, като получих работата, със Стюарт решихме да се оженим. Сигурно изглежда прибързано.

— Харесвам Стюарт — рече Дейвид. — С нетърпение очаквам да поздравя и него.

Тя се усмихна.

— Всъщност, чудех се дали би ме отвел до олтара.

Той на мига я погледна — бледата й кожа, щастието, което не може да сдържа, озарило усмивката й.

— За мен ще бъде чест — сериозно каза той.

— Ще се оженим тук. Без много гости, без шумотевица, само най-близки хора. След две седмици.

— Не си губиш времето.

— Няма какво да умувам. Чувствам, че всичко се подрежда. — Тя хвърли поглед към часовника си и въздъхна. — Трябва да вървя. — Стана и отупа ръце. — Хайде, Джак.

— Ако искаш, ще го наглеждам, докато се облечеш.

— Ти си моят спасител. Благодаря.

— Роузмари?

— Да?

— Нали ще ми изпращаш от време на време снимки? На Джак, как расте? На двама ви, в новия ви дом.

— То се знае. Разбира се. — Тя скръсти ръце и подритна ръба на стъпалото.

— Благодаря — простичко рече той, за кой ли път, унило, задето ей така остави собствения му живот да го подмине, отдал се на обектива и скръбта си. Другите си мислеха, че заряза фотографията заради чернокосата жена в Питсбърг и неласкавата й рецензия. Загуби популярност, казваха си хората, и се обезсърчи. Никой не би повярвал, че снимките просто престанаха да го интересуват, но това бе самата истина. Откакто ходи до мястото, където се вливаха двете реки, не докосна фотоапарата. Отказа се и от изкуството, и от занаята, от сложните и изнурителни опити да преобрази света в нещо друго, да превърне тялото в част от света и света в тяло. Случваше се да зърне своя снимка в някой учебник или закачена в някой частен офис или дом и се стъписваше от ледената им красота, от техническото им съвършенство, а понякога дори от неутолимото търсене, заложено в тяхната пустота.

— Не можеш да спреш времето — рече той. — Не можеш да уловиш светлината. Можеш само да вдигнеш лице и да я оставиш да струи. Тъй или инак, Роузмари, ще ми се да имам две-три снимки. На теб и на Джак. Да ги поглеждам от време на време. Да им се радвам.

— Ще ти изпращам с купища — обеща тя с ръка на рамото му. — Направо ще те зарина със снимки.

Той седна на стъпалата, отпуснал се на слънцето, докато тя се облече. Джак си играеше с камиончето. Трябва да й кажеш. Поклати глава. След вечерта, когато стоя и наблюдава къщата на Каролайн като някой воайор, извика един адвокат от Питсбърг и уреди онези влогове за децата. След смъртта му няма да се налага да легализират завещание. Джак и Фиби ще са осигурени, а Нора няма защо да разбира.

Роузмари се върна, ухаеща на сапун, с пола и ниски обувки. Хвана Джак за ръка и преметна тюркоазена раница през рамо. Изглеждаше тъй млада, силна, стройна, с влажна коса, съсредоточена и понамръщена. Пътьом ще остави Джак у гледачката.

— А — възкликна тя, — сред цялата суматоха за малко да забравя: Пол се обади.

Сърцето на Дейвид затуптя.

— Така ли?

— Да, сутринта. За него беше посред нощ, тъкмо се прибрал от концерт. Каза, че е в Севиля. Бил там от три месеца и се учел да свири фламенко на китара при някакъв човек — не помня кой, но звучеше като да е известен.

— Добре ли е?

— Да. Така звучеше. Не остави номер. Каза, че пак ще се обади.

Дейвид кимна, доволен, че Пол е добре. Радваше се, че се е обадил.

— Късмет на изпита — стана той.

— Благодаря. Дано го взема, независимо с колко.

Усмихна се, помаха с ръка и закрачи с Джак по тясната каменна пътека към тротоара. Дейвид я наблюдаваше как се отдалечава в опит да запамети този миг — ярката раница, подскачащата на гърба й коса, свободната ръка на Джак, протегната да докопа някое листо или пръчка — да го запомни завинаги. То се знае, напразно — с всяка нейна крачка той вече забравяше една или друга подробност. Понякога снимките му го изумяваха — току му попадаха фотографии, събрани в стари кутии и папки, уловили мигове, които не можеше да си спомни, дори когато бяха пред очите му: как се смее с хора, чиито имена е забравил, Пол с изражение, каквото Дейвид в живота си не е виждал. А какво ли ще му остане от този момент след година, след пет? Слънцето в косите на Роузмари, пръстта под ноктите й, едва доловимото ухание на сапун.

И по някакъв начин това ще е достатъчно.

Стана, протегна се и затича към парка. След около километър и половина се сети, че още нещо, освен изпита на Роузмари, не му даваше мира цяла сутрин, при това далеч по-важно от теста на Роузмари — беше дванадесети юли. Рожденият ден на Нора. Навършваше четиридесет и шест.

Не е за вярване. Продължи да тича с леки големи крачки и си спомни Нора в деня на сватбата им. Излязоха навън в мразовития слънчев ден към края на зимата и се ръкуваха с гостите на тротоара. Вятърът поде воала й и го запрати през бузата му, а от кучешкия дрян се посипаха снежинки като облак цветни листенца.

Продължи да тича, но свърна от парка и пое към стария си квартал. Роузмари е права. Нора трябва да научи. Днес ще й каже. Ще отиде в старата им къща, където Нора още живее, ще я изчака да се прибере и ще й каже, макар и представа да няма как ще реагира тя.

Разбира се, че не можеш, каза Роузмари. Такъв е животът, Дейвид. Преди години мислил ли си, че ще живееш в тази къща близнак? Дали изобщо някога би си ме представил?

Е, права е — никога не си бе представял, че ще живее така. Дойде в този град никому непознат, а сега знае до една просветващите край него улици и всяка стъпка, всеки образ са свързани със спомен. Видя как засадиха тези дървета, те израснаха пред очите му. Отмина познати къщи, в които бе влизал за питие или вечеря, на спешно повикване, където до късно нощем бе стоял в антрета и фоайета да пише рецепти, да вика линейки. Пласт след пласт от дни и образи, плътни, преплетени и скъпи единствено нему. Ако Нора или Пол минат оттук, вероятно ще видят нещо друго, но също толкова истинско.

Зави по улицата, на която живееше преди. Не бе идвал от месеци и се изненада, че колоните на верандата на къщата са се срутили, а покривът се крепи на няколко дебели мертека. Дъските на пода на верандата май са загнили, но майстори няма. Алеята за автомобили е пуста — Нора не е у дома. Закрачи напред-назад по моравата да успокои дишането си, после отиде до рододендрона, до който под една тухла все още криеха ключа. Влезе и изпи чаша вода. Въздухът в къщата е застоял. Отвори прозорец. Вятърът поде снежнобелите пердета. Бяха нови, както и хладилникът и плочките по пода. Изпи още една чаша вода. После тръгна из къщата, любопитен какво ли още се е променило. Навред дреболии: ново огледало в трапезарията, мебелите в хола са претапицирани и пренаредени.

Горе спалните си бяха като навремето, както и стаята на Пол — същинско светилище на момчешките страхове на сина му, със залепени по стените плакати на неизвестни квартети и забодени на дървената дъсчица отрязъци от билети, а стените боядисани в отвратително тъмносиньо като пещера. Пол отиде в Джилиард и макар Дейвид да му даде благословията си и да плати половината му разходи, Пол още помнеше по-далечните дни, когато Дейвид не вярваше, че талантът му ще е достатъчен да му осигури добър живот. Пол и до днес изпраща програми и рецензии заедно с картички от всеки град, в който свири, сякаш казва: Ето, виж, успях! Като че ли на самия него не му се вярва. Понякога Дейвид изминаваше стотина-двеста, че и повече километри до Синсинати или Питсбърг, Атланта или Мемфис, промъкваше се в дъното на една или друга затъмнена зала и наблюдаваше как Пол свири, привел глава над китарата, а изпод сръчните му пръсти се лее музика — език колкото тайнствен, толкова и красив, който трогваше Дейвид до сълзи. Случваше се едва да се стърпи да не закрачи по тъмната пътека и да прегърне сина си. Но, то се знае, никога не го направи, а понякога си и тръгваше незабелязано.

В спалнята им абсолютно всичко си бе на мястото, но тук никой не бе спал. Нора се бе преместила в по-малката предна спалня, където покривката на леглото бе посмачкана. Дейвид понечи да я опъне, но в последния миг дръпна ръка, сякаш това би било прекалено дръзко вмешателство. Върна се долу.

Не разбираше — беше късно следобед и Нора трябваше да си е у дома. Ако не си дойде скоро, просто ще си тръгне.

На бюрото до телефона имаше тефтерче, изписано със загадъчни бележки: да се обадя на Жан преди 8:00 да променя уговорката; Тим не е сигурен; доставката, преди 10:00. Не забравяй — Дънфрий и билети. Внимателно и елегантно откъсна страницата, сложи я насред бюрото, взе тефтерчето и го върна на масичката за закуска, седна и започна да пише.

Момиченцето ни не умря. Каролайн Гил я взе и я отгледа в друг град.

Зачеркна го.

Дадох дъщеря ни на друг.

Въздъхна и остави химикалката. Не може да го направи, не може да си представи живота си без бремето на спотаената тайна. Вече го възприемаше като своего рода покаяние. То бе саморазрушително, съзнаваше го, но това бе положението. Някои пушат, скачат от самолети, препиват и сядат зад волана без колан. А той си имаше своята тайна. Новите пердета потрепнаха и докоснаха ръката му. Далече, кранът в банята на долния етаж капеше, което го бе подлудявало с години и все се канеше да го поправи. Накъса страницата от тефтерчето на малки парченца и ги пъхна в джоба си да ги изхвърли после. След това отиде в гаража и затършува сред инструментите, които бе оставил, за френски ключ, намери го, както и резервни шайби. Вероятно ги бе купил някоя събота именно за да ги смени.

Отне му повече от час да оправи кранчетата в банята. Разглоби ги и отми наслояванията от филтрите, подмени и затегна шайбите. Месингът бе потъмнял. Лъсна го със стара четка за зъби, която намери в кутия от кафе под мивката. Когато приключи, бе вече шест и в ранната лятна вечер слънцето все още струеше през прозорците, макар и по-ниско, и хвърляше полегати лъчи по пода. Дейвид поостана в банята, изпълнен с дълбоко удовлетворение от блясъка на месинга и тишината. Телефонът в кухнята иззвъня и се чу непознат настойчив глас, който заприказва за някакви билети за Монреал, но в миг прекъсна и рече: О, да му се не знае, да бе, забравих, че си в Европа с Фредерик. И Дейвид си спомни — беше му казала, но му бе убягнало, по-скоро умишлено не му обърна внимание — че ще прекара отпуската си в Париж. Бе му казала и че срещнала някого — някакъв канадец от Квебек, който работел в огромните сгради на Ай Би Ем и говорел френски. Докато му разправяше за него, гласът й се промени, зазвуча по-меко, както никога не я бе чувал да говори. Представи си Нора с телефонната слушалка на рамо да записва данни и да вдига поглед, осъзнавайки, че вече отдавна е минало времето за вечеря. Как крачи по коридори на летища, повела групи към автобуси, ресторанти, хотели и приключения, които от начало до край, без да се поколебае, е уредила сама.

Е, поне ще се зарадва за кранчетата. И той се радваше — оправи ги внимателно, безупречно. Застана насред кухнята, разтвори широко ръце, готвейки се да довърши днешното си тичане, и отново взе жълтото тефтерче.

Оправих мивката в банята, написа той. Честит Рожден ден!

После излезе, заключи вратата и затича.