Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (12)

II

Август 1977 година

Дейвид хукна по стълбите и като стигна притихналото фоайе на училището, поспря да си поеме дъх и да се ориентира. Закъсня за концерта на Пол, много. Беше запланувал да си тръгне рано от болницата, но тъкмо като излизаше, докараха двамата възрастни с линейки — съпругът се подхлъзнал от стълба и паднал върху жена си. Той беше със счупен крак, тя със счупена ръка и се наложи да шинира и да постави игли на крака. Когато се обади на Нора, долови едва сдържания й гняв, а и самият той беше ядосан, че не го е грижа и дори някак се зарадва, че я подразни. В края на краищата, когато се омъжи за него, тя знаеше какво работи той. Тишината помежду им дълго пулсира, преди той да затвори телефона.

Мозайката по пода леко розовееше, а гардеробчетата покрай стените на коридора бяха тъмносини. Дейвид постоя, вслушвайки се, и за момент чуваше единствено собственото си дишане, но гръмнаха аплодисменти, които го привлякоха към голямата дървена двойна врата на залата. Отвори едната врата и пристъпи, но поспря очите му да привикнат към светлината. Залата бе препълнена — море от тъмни глави се простираше чак до ярко осветената сцена. Озърна се да види Нора. Млада жена му подаде програма и докато момченце с попровиснали джинси с тиранти излезе на сцената и седна със саксофон в ръце, му посочи петото име. Дейвид си отдъхна и пое дълбоко дъх — усети напрежението му да се уталожва. Изпълнението на Пол бе седмо по ред — значи е дошъл тъкмо навреме.

Саксофонистът започна, свиреше пламенно и съсредоточено, изтръгна един стържещ фалшив тон, от което по гърба на Дейвид пробягаха ледени тръпки. Огледа още веднъж публиката и зърна Нора по средата на един от предните редове, а до нея имаше свободно място. Значи е помислила за него и му е запазила място. Не беше сигурен дали ще се сети, но той вече за нищо не бе сигурен. Със сигурност знаеше само, че е ядосан и че е гузен, и затова не отваряше и дума какво видя в Аруба — а то, естествено, се изпречи помежду им. Не успяваше дори за миг да надникне в сърцето на Нора, в мечтите и подбудите й.

Саксофонистът приключи с бравурен пасаж и стана да се поклони. Докато публиката ръкопляскаше, Дейвид си проправи път по полутъмната пътека и неловко се промъкна покрай насядалите слушатели към мястото до Нора.

— Дейвид — рече тя, отдръпвайки палтото си. — Значи все пак успя.

— Имах спешна операция, Нора.

— А, да. Това го знам. Вече съм свикнала. Интересувам се само заради Пол.

— И аз се интересувам от Пол — отговори Дейвид. — Заради него съм тук.

— Да бе, вярно — гласът й прозвуча остро и рязко. — Тук си.

Усещаше как гневът й извира на талази. Късата й руса коса бе безупречно вчесана и бе цяла в кремаво и златисто, с костюма от естествена коприна, който си купи при първото пътуване до Сингапур. Бизнесът се разрастваше и тя все по-често придружаваше групи и по обичайни, и по екзотични маршрути. В началото и Дейвид ходи с нея на няколко по-кратки и не толкова амбициозни екскурзии — до Мамутската пещера, с корабче по Мисисипи. И всеки път й се възхищаваше, възхищаваше се на онази Нора, в която тя се превърна. Туристите споделяха с нея и грижите, и тревогите си — говеждото било несварено, каютата била много малка, климатикът не работел, леглата били ужасно твърди. Тя ги изслушваше умислено, съвършено спокойна, независимо какво нещастие ги е сполетяло, кимаше, слагаше ръка на рамото им, посягаше към телефона. Беше все така красива, макар сега в красотата й да прозираше и известна острота. Разбираше си от работата и неведнъж се бе случвало някоя синьокоса дама да го примъкне встрани да се увери, че е наясно какъв късметлия е.

Не можеше да не се запита какво ли щяха да кажат същите дами, ако не той, а те бяха намерили дрехите й, захвърлени на купчина на плажа.

— Нямаш причина да се сърдиш, Нора — прошепна той. Тя ухаеше на портокали, бе стиснала зъби. На сцената едно момче в син костюм седна пред пианото и разкърши пръсти. След миг се впусна по клавиатурата и се заредиха леещи се ноти. — Нямаш право — натърти той.

— Не се сърдя. Притеснявам се заради Пол. Ти се сърдиш.

— Не, все се мусиш — не отстъпи той. — От Аруба насам не може да ти се угоди.

— Погледни се в огледалото — прошепна тя. — Изглеждаш като да си глътнал някое от онези гущерчета, които навремето висяха по тавана.

Усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и видя едра жена, седнала до съпруга си, а край тях цяла върволица деца.

— Извинете — каза жената. — Нали вие сте бащата на Пол Хенри? В момента синът ми Дюк свири на пиано и ако не възразявате, наистина бихме искали да го чуем.

Очите му срещнаха погледа на Нора в миг на взаимна обвързаност — тя бе дори по-объркана от него.

Облегна се и заслуша. Това момче, Дюк, бе приятел на Пол. Беше скован от притеснение, но свиреше много добре — с чудесна техника, а и с чувство. Дейвид наблюдаваше ръцете му да се движат по клавишите и се питаше какво ли си говорят Дюк и Пол, докато карат велосипеди по тихите улички из квартала. За какво ли мечтаят? Какво ли споделя Пол с приятеля си, което няма и да спомене пред баща си?

Цветната купчинка захвърлени сред белия пясък дрехи и леко привдигнатият от вятъра край на ярката й блуза — за това те никога няма да отронят и дума, макар Дейвид да подозираше, че и Пол сто на сто ги е видял. Онази сутрин станаха много рано за рибарското корабче и преди да се зазори, поеха по брега в сумрака покрай малки селца. Не бяха от приказливите — нито той, нито Пол, — но в ранните часове неизменно витае усещане за общуване, докато ритуално мятат въдици и навиват макари и Дейвид с нетърпение бе очаквал да прекара няколко часа със сина си, който толкова бързо растеше, че се превърна в загадка за баща си. Но отмениха плаването — моторът на корабчето се повредил и собственикът чакаше да му доставят нови части. Разочаровани, те се поразходиха по дока, пиха газирана оранжада от бутилката и наблюдаваха изгрева над блесналия океан. После се качиха в колата и поеха обратно към бунгалото.

Онази сутрин светлината бе прекрасна и Дейвид, макар и разочарован, изгаряше от нетърпение да вземе фотоапарата. Посред нощ му бе хрумнала нова идея. Хауард му показа едно място, откъдето щеше да направи още една снимка, която да свърже серията в едно цяло. Приятен човек е този Хауард, възприемчив. Разговорът им го развълнува и Дейвид цяла нощ размишлява върху него. Почти не мигна и сега искаше час по-скоро да се прибере и да изснима още един филм с Нора на пясъка. Но завариха бунгалото притихнало, студено и празно, обляно в светлина и звука на вълните. Нора бе оставила купа портокали на масата. Чашата й от кафе, старателно измита, бе на мивката. Нора!, подвикна той, после повтори: Нора! Но тя не откликна. Ще ида да потичам, каза Пол от озарения от слънце праг и Дейвид кимна. Оглеждай се за майка си, рече той.

Като остана сам в бунгалото, премести купата с портокали на плота и пръсна снимките по масата. Те потрепваха от бриза и се наложи да ги притисне със стъклени чашки. Нора се оплакваше, че фотографията го е обсебила — защо иначе ще вземе и албума си на почивка? — може и така да е. Но за останалото грешеше. За него апаратът не е бягство от света. Понякога, загледан в появяващите се във ваничката с проявител образи, зърваше ръката й, извивката на бедрото й и застиваше, изпълнен от любов към нея. Още подреждаше и преподреждаше снимките, когато Пол се върна и шумно затръшна вратата.

— Много бързо се натича — вдигна глава Дейвид.

— Уморих се — отговори Пол. — Уморен съм. — Прекоси трапезарията и се скри в стаята си.

— Пол? — повика го Дейвид. Отиде до вратата и завъртя дръжката. Беше заключено.

— Просто съм уморен — повтори Пол. — Всичко е наред.

Дейвид изчака още малко. Напоследък Пол бе много мрачен. Каквото и да стори Дейвид, все се оказваше неуместно и най-трудно бе заговореха ли за бъдещето на Пол. А то можеше да е блестящо. Пол имаше талант и за музика, и за спорт и пред него се разкриваха какви ли не възможности. Дейвид често си мислеше, че собственият му живот — мъчителните избори, които бе правил — ще се оправдае само ако Пол реализира заложбите си и живееше с неизменен, глождещ го страх, че някак се е провалил пред сина си, че Пол ще прахоса дарбите си. Почука пак, тихичко, но Пол не отговори.

Накрая Дейвид въздъхна и се върна в кухнята. Погледна възхитен купата с портокали на плота — невероятните извивки на плодовете и тъмното дърво. После спонтанно, без сам да си дава сметка защо, излезе и тръгна по брега. След около километър и половина зърна ярката потрепваща блуза на Нора в далечината. Като наближи, осъзна, че това са нейните дрехи, захвърлени на плажа явно пред бунгалото на Хауард. Дейвид спря сред ослепителното сияйно слънце, беше объркан. Дали са отишли да поплуват? Огледа водната шир, но не ги забеляза и продължи, но чу познатия нисък, мелодичен смях на Нора да се лее от прозорците на бунгалото и се закова на място. Чу и смеха на Хауард да отеква като ехо на нейния. Тогава разбра и го вцепени пронизителна и пареща като нажежения пясък под краката му болка.

Хауард, който тук-там оплешивяваше, бе стоял в хола им предната вечер по сандали и му даваше мъдри съвети за фотографията.

С Хауард. Как е могла?

И въпреки това, независимо от всичко, той очакваше това да се случи от години.

Нажеженият пясък се впиваше в ходилата му и светлината прежуряше. Изпита познатото от години чувство, че онази снежна нощ, когато подаде дъщеря им на Каролайн Гил, неминуемо ще повлече последици. Животът продължи пълноценен и богат и той, по всички видими признаци, бе успял. И въпреки това, най-неочаквано — насред операция или както караше към града и аха да заспи, се сепваше, обзет от угризения. Беше се отрекъл от дъщеря им. И около тази тайна се градеше семейството им. Знаеше го, виждаше как тя се издига като каменен зид помежду им. Виждаше как Нора и Пол се протягат и удрят камък, без да разбират какво става, съзнавайки само, че нещо стои помежду им и това нещо е невидимо и непоклатимо.

Дюк Мадисън изпълни финалната бравура, стана и се поклони. Нора, както ръкопляскаше, се обърна към семейството зад тях.

— Свири прекрасно — каза тя. — Дюк е много талантлив.

После сцената опустя и аплаузите стихнаха. Мина минута, после втора. Хората си зашушукаха.

— Къде е? — запита Дейвид, като хвърли поглед по програмата. — Къде е Пол?

— Не се тревожи, тук е — успокои го Нора и за негова изненада хвана ръката му. Усети хладината й в дланта си и го обзе необяснимо облекчение, за миг повярва, че нищо не се е променило, че в края на краищата нищо не ги разделя. — Всеки момент ще излезе.

Още докато тя говореше, залата се оживи и Пол пристъпи на сцената. Дейвид го поглъщаше с поглед — висок, източил се като върлина, с чиста бяла риза с навити ръкави, Пол се насили да се поусмихне на публиката. За миг Дейвид се стъписа. Кога порасна толкова, че сега стои пред сумрачната, препълнена зала уверен и спокоен? За такова нещо Дейвид не бе и мечтал и усети как всеки нерв по тялото му се опъна. Ами ако се провали пред всичките тези хора? Усещаше ръката на Нора в дланта си, а Пол се приведе над китарата, изпробва няколко тона и засвири.

Сеговия — така пишеше в програмата, две къси пиеси, „Естудио“ и „Естудио Син Лу“. Дейвид познаваше до болка изящните и отмерени тонове на двете пиеси. Беше чувал Пол да ги свири стотици, хиляди пъти. През цялата им почивка в Аруба тази мелодия се лееше от стаята му, забързани или по-бавни, отново и отново повтарящи се ритми и тактове. Познаваше мелодиите толкова добре, колкото и дългите, умели пръсти на Пол, които се движеха уверено по струните и изпълваха въздуха с музика. И все пак Дейвид имаше чувството, че ги чува за пръв път, а може би виждаше и Пол за пръв път. Къде е онова мъниче, което измъкваше обувките му да ги опита на вкус, момченцето, което се катереше по дървета и се изправяше на велосипеда с ръце във въздуха? Някак онова сладко дяволче се превърна в този младеж. Сърцето на Дейвид преливаше и биеше толкова силно, че за миг се запита дали не е инфаркт — още е млад, едва на четиридесет и шест, но не е изключено да го сполети.

Бавно, съвсем бавно Дейвид се отпусна в сумрака, затвори очи и се отдаде на музиката, музиката на Пол, да го обземе като прииждащи вълни. Просълзи се и гърлото му се сви. Сети се за сестра си, как заставаше на верандата и ясният й глас се лееше, сякаш по рождение знаеше изящния език на музиката, също като Пол. Прониза го болезнено усещане за нещо безвъзвратно загубено, връхлетяха го преплели се един в друг спомени, стотици спомени — гласът на Джун, Пол затръшва вратата след себе си, разпилените по плажа дрехи на Нора. Новородената му дъщеря, която той полага в протегнатите ръце на Каролайн Гил.

Дойде му в повече. Не издържа. Всеки миг щеше да се разплаче. Отвори очи и с усилие започна да преповтаря периодичната таблица — водород, хелий, литий, — та свилото се в стомаха му кълбо да не се излее в сълзи. Успя, както неизменно бе успявал толкова пъти в операционната, да се съсредоточи. Прогони всичко от съзнанието си — и Джун, и музиката, и внезапно обзелата го неудържима любов към сина му. Пръстите на Пол застинаха върху китарата. Дейвид измъкна ръка от дланта на Нора. Заръкопляска с все сили.

— Добре ли си? — погледна го тя. — Дейвид, добре ли си?

Той кимна, но не посмя да проговори.

— Добър е — най-сетне се осмели да каже той с хриплив глас. — Много е добър.

— Да — кимна Нора. — Затова и иска да учи в Джилиард. — Тя продължи да ръкопляска и когато Пол погледна към тях, му изпрати въздушна целувка. — Няма ли да е чудесно, ако успее? Има още няколко години да се готви и ако се посвети изцяло… знае ли човек?

Пол се поклони и напусна сцената с китара в ръка. Аплодисментите направо гръмнаха.

— Да се посвети ли? — повтори Дейвид. — Ами ако не успее?

— А ако успее?

— Не знам — провлече Дейвид. — Просто си мисля, че е твърде млад сам да затваря врати пред себе си.

— Дейвид, той е толкова талантлив. Чу го. Ами ако точно музиката е неговата отворена врата?

— Но той е едва на тринайсет.

— Да, и обожава музиката. Казва, че когато свири, усеща всяка своя фибра да се изпълва с живот.

— Но… животът на музикант е толкова непредсказуем. Ще може ли да си изкарва хляба?

Лицето на Нора бе съвършено сериозно. Поклати глава.

— Не знам. Не забравяй старата приказка: Прави каквото обичаш, а парите сами ще дойдат! Не затръшвай вратата пред мечтата му.

— Няма — рече Дейвид. — Но се притеснявам. Искам животът му да е сигурен. А Джилиард е рискована стъпка, колкото и добър да е Пол. Не искам да страда.

Нора понечи да каже нещо, но залата стихна пред излязлата млада дама с тъмночервена рокля и цигулка в ръка и двамата се обърнаха към сцената.

Дейвид гледаше младата дама, после и следващите, но в душата му все още звучеше музиката на Пол. Когато концертът свърши, двамата с Нора се отправиха към фоайето, като се спираха на всяка крачка да се ръкуват с някого и да изслушат хвалебствия за сина си. Когато най-сетне стигнаха до Пол, Нора си проправи път сред стълпилите се хора и го прегърна, а Пол, смутен, я потупа по гърба. Дейвид улови погледа му и широко се усмихна и Пол, за негова изненада, също му се усмихна. Най-обикновен миг, но Дейвид си внуши, че всичко ще е наред. След секунди обаче Пол като че ли се окопити. Отдръпна се от Нора и отстъпи назад.

— Беше невероятен — каза Дейвид. Прегърна Пол и усети напрегнатите рамене на сина си, същото чувство, което бе обзело и него — скован, сдържан. — Беше чудесен, сине.

— Благодаря. Бях малко нервен.

— Не пролича.

— Ни най-малко — обади се Нора. — Изглеждаше прекрасно на сцената.

Както бе отпуснал ръце, Пол ги разтърси да се освободи от натрупаното напрежение.

— Марк Милър ме покани да свиря с него на фестивала на изкуствата. Не е ли страхотно?

Марк Милър бе учителят на Пол по китара и за него все повече се говореше. Дейвид отново се изпълни със задоволство.

— Да, страхотно е — каза Нора през смях. — Направо върхът.

Тя вдигна поглед и забеляза пропитото от болка изражение на Пол.

— Какво? — запита тя. — Какво има?

Пол запристъпва от крак на крак с ръце в джобовете и хвърли поглед към пълното с хора фоайе.

— Просто… не знам… звучиш нелепо, мамо. Искам да кажа, ти не си тийнейджърка, не е ли така?

Нора поруменя. Дейвид я наблюдаваше как стихва засегната и усети, че и него го жегва нещо в сърцето. Нора не проумяваше защо Пол е толкова гневен, нито защо Дейвид е сърдит. Не знаеше, че разпилените й дрехи потрепваха от вятър, който Дейвид сам предизвика преди толкова години.

— Не говори така на майка си — намеси се Дейвид, усетил яда на Пол да обзема и него. — Искам да й се извиниш, и то веднага.

Пол сви рамене.

— Да. Прав си. Добре. Извинявай.

— Извини й се както трябва.

— Дейвид — Нора сложи ръка на рамото му, — да не правим от мухата слон. Моля те. Просто всички сме малко развълнувани, това е. Да вървим да празнуваме. Мислех да поканя този-онзи. Бри каза, че ще дойде, както и семейство Маршал… Лизи свири чудесно на флейтата, нали? Може да поканим и родителите на Дюк. Какво ще кажеш, Пол? Не ги познавам добре, но може би биха дошли?

— Не — отсече Пол. Говореше сякаш от километри, вперил поглед през Нора към многолюдното фоайе.

— Сериозно ли? Не искаш ли да поканиш семейството на Дюк?

— Никого не искам да каня — категоричен бе Пол. — Просто искам да си ида у дома.

За миг останаха така — едно островче на мълчанието сред жужащата зала.

— Добре — рече накрая Дейвид, — да си вървим у дома.

Когато пристигнаха, къщата бе тъмна и Пол се качи направо горе. Чуха го да влиза в банята, после излезе, затвори внимателно вратата и превъртя ключа.

— Не разбирам — каза Нора. Беше събула обувките си и му се стори съвсем дребничка и много уязвима, както стоеше по чорапи насред кухнята. — Беше чудесен на сцената. Изглеждаше толкова щастлив, а какво стана после? Не разбирам — въздъхна тя. — Тийнейджъри. Най-добре да ида да поговоря с него.

— Не — възрази Дейвид. — Аз ще ида.

Качи се по стълбите, без да пали лампи и като стигна до стаята на Пол, поспря в тъмнината и си припомни как пръстите на сина му се движеха нежно и отмерено по струните на китарата и изпълваха просторната зала с музика. Преди години, преди толкова години сбърка, когато подаде дъщеря си на Каролайн Гил. Тогава направи своя избор и сега стоеше тук, тази вечер, на тъмно пред стаята на Пол. Почука на вратата, но Пол не отговори. Почука пак и когато отговор отново не последва, отиде до етажерката, намери едно малко пиронче, което държеше там, и го пъхна в дупката на топката на бравата. Чу се тихо прищракване, той завъртя дръжката и вратата леко се отвори. Не се изненада, че стаята е празна. Светна лампата, а лекият ветрец бе подел бялото перде и го извисяваше към тавана.

— Излязъл е — каза той на Нора. Тя още бе в кухнята и скръстила ръце, чакаше чайника да заври.

— Излязъл ли?

— През прозореца. Сигурно се е спуснал по дървото.

Нора притисна лице с длани.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл?

Тя поклати глава. Чайникът засвири, но тя не реагира и кухнята се огласи от писклив несекващ стон.

— Не знам. Може би при Дюк.

Дейвид прекоси кухнята и махна чайника от котлона.

— Сигурен съм, че е добре — каза той.

Нора кимна, после поклати глава.

— Не — рече тя. — Там е работата. Убедена съм, че не е.

Вдигна слушалката на телефона. Майката на Дюк й каза къде ще празнуват след концерта и Нора посегна към ключовете.

— Не — каза Дейвид, — аз ще ида. Точно сега едва ли му се говори с теб.

— Нито пък с теб — троснато отвърна Нора.

Но той видя, че тя разбира, дори докато му се сопваше. В този миг нещо изплува. Застана помежду им — дългите часове далеч от бунгалото, лъжите и оправданията, дрехите на плажа. Изпречиха се и неговите лъжи. Тя кимна веднъж, бавно, и той се уплаши, че ще каже или стори нещо и светът завинаги ще се промени. Повече от всичко му се искаше да може да спре този миг, да попречи на света да продължи напред.

— Аз съм виновен — рече той. — За всичко.

Взе ключовете и излезе в топлата пролетна нощ. Имаше пълнолуние и луната бе наситено кремава, невероятно красива, съвършено кръгла, кацнала ниско на хоризонта. Дейвид не сваляше поглед от нея, докато караше из стихналия квартал, по широките, красиви улици, каквито като дете не си бе и представял. Той вече знаеше, но Пол нямаше и представа колко непостоянен и понякога жесток е светът. Той се бе борил с все сили да постигне онова, което Пол приема за даденост.

Видя Пол на една пряка от мястото на празненството да крачи по тротоара с ръце в джобовете, прегърбен. Отстрани бяха паркирали кола до кола и нямаше къде да спре, затова намали и леко натисна клаксона. Пол вдигна глава и за миг Дейвид се уплаши, че ще побегне.

— Качвай се — рече Дейвид. Пол влезе в колата.

Дейвид потегли. Мълчаха. Луната къпеше света в прекрасна светлина и Дейвид чувстваше присъствието на Пол до себе си, усещаше тихото му дихание с ръце в скута, съзнаваше, че се е вторачил през прозореца в стихналите дворове, покрай които минаваха.

— Тази вечер наистина свири чудесно. Впечатлен съм.

— Благодаря.

Изминаха две преки в мълчание.

— Та, майка ти казва, че искаш да учиш в Джилиард.

— Евентуално.

— Удава ти се — продължи Дейвид. — Толкова неща ти се удават, Пол. Можеш да избираш сред стотици възможности. Можеш да поемеш по безчет пътища. Можеш да станеш какъв ли не.

— Обичам музиката — отвърна Пол. — Чрез нея чувствам, че живея. Но ти май няма да го разбереш.

— Разбирам — каза Дейвид. — Но едно е да чувстваш, че живееш, а друго да изкарваш прехраната си, за да живееш.

— Прав си. Така е.

— Говориш така, защото никога нищо не ти е липсвало — продължи Дейвид. — А това е лукс, за който не си даваш сметка.

Вече наближаваха, но Дейвид обърна в обратна посока. Искаше да поостане с Пол в колата, да кара сред окъпания в лунна светлина свят, където можеха, макар и напрегнато и тромаво, да поговорят.

— Ти и мама — изведнъж изскочиха думите от устата на Пол, сякаш дълго ги бе потискал. — Всъщност какво става с вас? Живеете като че ли не ви е грижа за нищо. Без никаква радост. Просто ден за ден, каквото и да се случи. Даже не ти пука за онзи Хауард.

Значи наистина знае.

— Пука ми — възрази Дейвид. — Но, Пол, нещата не са толкова прости. Само че няма да го обсъждам с теб нито сега, нито когато и да било. Много неща не разбираш.

Пол не отвърна. Дейвид спря на един светофар. Наоколо нямаше други коли и двамата седяха смълчани, изчаквайки зелената светлина.

— Да не говорим за това — най-сетне рече Дейвид. — Няма защо да се притесняваш за нас с майка ти. Това не е твоя работа. Важното е да намериш своя път в живота. Да използваш способностите си, а ти си много способен. При това не само за своето добруване. Трябва да отдадеш нещо и на другите. Затова работя в клиниката.

— Аз обичам музиката — тихо каза Пол. — Когато свиря, имам чувството, че правя точно това… че дарявам нещо на другите.

— И го правиш. Наистина го правиш. Но, Пол, ами ако у теб живее откривател, да речем, на нов космически елемент? Или на лекарство за някоя рядка и ужасна болест?

— Това са твоите мечти — отговори Пол. — Твоите, не моите.

Дейвид замълча — осъзна, че навремето наистина бе мечтал именно за това. Беше решен да въдвори ред в света, да го промени, да го извае в съвършена форма, а вместо това сега караше сред струящата лунна светлина с почти зрелия си вече син и целият му живот, до най-малката подробност, сякаш му се изплъзваше.

— Да — рече той. — Това бяха моите мечти.

— Ами ако се окажа следващият Сеговия? — попита Пол. — Помисли си, тате. Ами ако имам тази дарба, а не опитам?

Дейвид не отговори. Пак наближаваха тяхната улица, но този път той зави към къщата им. Свърна по алеята за автомобили, колата подскочи леко от неравния ръб на бордюра и спря пред залепения до къщата гараж. Дейвид изключи двигателя и минута-две двамата останаха в колата умълчани.

— Не е вярно, че не ме е грижа — проговори Дейвид. — Хайде. Искам да ти покажа нещо.

Поведе Пол сред лунната светлина по външната стълба към тъмната стаичка над гаража. Пол застана до затворената врата със скръстени ръце, изгаряше от нетърпение, а Дейвид се зае да нагласи ваничките за проявяване на снимки, сипа химикал и приплъзна негатива в увеличителния апарат. После извика Пол.

— Погледни — каза той. — Какво е това според теб?

Пол се поколеба за миг, после прекоси стаичката и погледна.

— Май е дърво — рече той. — Прилича на силует на дърво.

— Добре — отвърна Дейвид. — Сега погледни пак. Направих я по време на операция. Стоях на балкона над операционната с телеобектив. Различаваш ли още нещо?

— Не знам… да не е сърце?

— Да, сърце е. Не е ли изумително? Правя цяла серия за възприятията, снимки на човешкото тяло, образи, които приличат на нещо друго. Понякога си мисля, че във всеки човек се крие целият всемир. Тази загадка, тайнството на възприятията… това искам да разкрия. Затова разбирам какво е музиката за теб.

Дейвид пусна концентриран сноп светлина през увеличителя, после плъзна хартията в проявителя. С всяка своя фибра усещаше присъствието на Пол до себе си в притихналата тъмнина.

— Основното във фотографията са тайните — наруши след няколко минути мълчанието Дейвид, вдигна снимката с пинцети и я пусна във фиксатора. — Тайните, които всички носим в себе си и никога няма да изречем.

— Това не се отнася за музиката — възрази Пол и Дейвид долови непримиримост в гласа му. Вдигна глава, но на слабата червена светлина не виждаше изражението му. — Музиката е пулсът на света. Музиката живее във всеки миг и понякога трябва да я докоснеш за миг, а направиш ли го, разбираш, че всяко нещо е свързано с всичко останало.

После се обърна и излезе.

— Пол! — извика го Дейвид, но синът му вече трополеше надолу по външната стълба. Дейвид отиде до прозореца и се загледа в Пол, който изтича сред лунната светлина, после се качи по задното стълбище и изчезна в къщата. След миг-два в стаята му светна и отмерените тонове на Сеговия се понесоха отчетливо и нежно.

Дейвид запрехвърля разговора им наум и се замисли дали да не го последва. Искаше да са заедно, поне за миг да не се препират, но добрите му намерения преминаха в спор и отчуждение. След малко се обърна и се върна в тъмната стаичка. Меката червена светлина го успокояваше. Замисли се какво каза на Пол — че светът се състои от спотаени тайни, че е изграден от кости, които никога не виждат светлина. Вярно, навремето бе търсил единството, сякаш връзката между лалето и белия дроб, вените и дърветата, плътта и пръстта може да разкрие някакъв понятен му модел. Но модел не разкри. След малко ще влезе в къщата и ще пийне вода. После ще се качи горе, където Нора вече ще е заспала, и ще постои, загледан в нея — в тази загадка, човека, когото така и няма да опознае истински, свила се около тайните си.

Отиде до малкото хладилниче, в което държеше химикали и филмови ленти. Бе пъхнал плика най в дъното, зад няколко шишенца. Беше пълен с двайсетдоларови банкноти — нови-новенички, шумолящи и студени. Отброи десет, после двайсет и върна плика зад шишенцата. Подредените банкноти остави на плота.

Обикновено, когато изпращаше пари, ги увиваше в бял лист, но тази вечер, сред все още носещата се из стаята непримиримост на Пол и понеслата се из въздуха музика от китарата му, Дейвид седна и написа писмо. Пишеше бързо, остави думите сами да излеят дълбокото му съжаление за миналото, всичките му надежди за Фиби. Каква ли е тя — детето, плът от неговата плът, момиченцето, от което се отказа? Не очакваше, че тя ще живее толкова дълго, нито че ще може да живее, както пишеше Каролайн. Замисли се за сина си, седнал сам-самичък там, на сцената и за стаената в него самота, където и да е. Дали така се чувства и Фиби? Какво ли би било, ако бяха отраснали заедно, като Нора и Бри — коренно различни и все пак толкова близки? Как ли би живял Дейвид, ако Джун не бе умряла? Много искам да видя Фиби, написа той. Искам тя да познава брат си и той да я познава. После уви парите с писмото, без да го чете, пъхна и него, и банкнотите в плик и написа адреса. Запечата го, залепи марка. Ще го пусне на другия ден.

През прозорците лунната светлина озаряваше коридора. Пол бе престанал да свири. Дейвид се вгледа в извисилата се, но ясна в тъмнината луна. Той направи своя избор, там, на плажа — остави дрехите на Нора на пясъка, докато смехът й огласяше слънчевия ден. Върна се в бунгалото и се захвана със снимките, а когато след час — час и нещо тя се прибра, дори не спомена Хауард. Премълча, защото собствените му тайни бяха далеч по-мрачни, по-дълбоки и защото бе убеден, че именно неговите тайни са породили нейните.

Сега се върна в тъмната стаичка и затърси последния филм. Бе направил няколко спонтанни снимки от тържеството — Нора с поднос чаши, Пол вдигнал чаша до скарата, гости, отпуснали се в различни пози на верандата. Търсеше последния кадър и като го намери, го прехвърли със светлина на хартия. Загледа се как във ваничката с проявител образът бавно изплува и частица по частица се появява върху белия лист. Открай време за него това бе велико тайнство. Изчака образът да се изпълни — Нора и Хауард на верандата, вдигнали чаши с вино за тост, засмени. Миг на невинност и напрежение, миг на избор. Дейвид извади снимката от проявителя, но не я пусна във фиксатора, а отиде в коридорчето и застана сред лунната светлина с мократа снимка в ръка, загледан във вече тъмната къща, в която Пол и Нора се бяха отдали всеки на своите сънища, всеки, понесен в своя орбита, а животът и на двамата до последния миг бе белязан от тежкия избор, който той направи преди толкова години.

Обратно в тъмната стаичка Дейвид окачи запечатания на снимката миг да съхне. Снимката не бе довършена, нито фиксирана и образът скоро щеше да избелее. На светлината, след няколко часа щеше да започне да се замъглява. Снимката на засмяната Нора с Хауард бавно щеше да започне да потъмнява и до ден-два щеше да бъде съвършено черна.