Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (2)

II

Каролайн Гил закрачи предпазливо и неуверено през паркинга. Нагази в снега, който стигаше до четири-пет пръста над глезените, а на места и до коленете й. Носеше увитото в одеяла бебе в стар кашон от мостри бебешки храни, които им караха в клиниката. Кашонът бе цял в печати с червени букви и ангелски бебешки личица, а капаците се надигаха и прихлопваха при всяка стъпка. Сред почти пустия паркинг тегнеше необичайна тишина, сякаш извираше от самия студ, за да изпълни въздуха и да се разлее навред като вълнички след хвърлен във водата камък. Отвори вратата на колата и снегът се издигна в пухкав облак, който пощипваше лицето й. Инстинктивно се приведе да направи завет над кашона и го нагласи на задната седалка, където розовите одеялца се разстлаха леко по бялата изкуствена тапицерия. Бебето спеше дълбоко и непробудно, както спи новородено, присвило личице, очичките му — две цепки, а нослето и брадичката — просто две издатинки. Как да предположи човек, помисли си Каролайн. Ако не знаех, и през ум не би ми минало. Бе й дала осем по Апгар.

Градските улици бяха едва попрочистени и се караше трудно. Колата на два пъти поднесе и на два пъти Каролайн за малко да обърне назад. Но шосето бе по-чисто и щом пое по него, настъпи газта равномерно през промишлените предградия на Лексингтън и ширналите се конеферми. Тук проточилите се на километри бели огради пробягваха покрай нея и хвърляха сянка върху снега, а тъмните силуети на коне се открояваха сред нивите. По прихлупеното небе се носеха талази гъсти сиви облаци. Каролайн пусна радиото, потърси някаква станция, но го изключи. Светът прелиташе край нея колкото обичаен, толкова и неузнаваем.

От мига, в който лекичко кимна в отговор на изумителното желание на доктор Хенри, имаше чувството, че бавно и леко се спуска по въздуха, в очакване да стигне земята и да разбере къде е. Молбата му — да отведе новороденото момиченце, без да каже на съпругата си, че се е родило, й се виждаше отвратителна. Но я трогнаха болката и объркването по лицето му, докато преглеждаше дъщеричката си, и бавните му, сковани движения след това. Скоро ще се съвземе, каза си тя. В шок е и може ли човек да го вини? Нали сам изроди собствените си близнаци насред буря, а да му се случи такова нещо.

Караше все по-бързо, а в съзнанието й нахлуваха образи от ранното утро. Как доктор Хенри работи уверено и умело, всяко негово движение е съсредоточено и премерено. Кичурът черна коса между белите бедра на Нора Хенри и огромният й корем, който потрепва при всяка контракция като развълнувано от вятъра езеро. Тихичкото просъскване на упойващия газ и мигът, в който доктор Хенри я повика с тих, но напрегнат глас, а и заради изтерзаното му изражение, реши, че второто бебе се е родило мъртво. Изчака го да помръдне, да опита да го съживи. Но той не стори нищо и си каза, че трябва да иде при него за свидетел, та да може после да потвърди: Да, бебето беше синьо. Доктор Хенри се опита, и двамата се опитахме, но нищо не можеше да се направи.

Но тогава бебето изплака и плачът му я отведе до него, погледна го и разбра.

Караше и се опитваше да прогони спомените. Шосето се врязваше сред варовикови скали и небето сякаш струеше надолу като през фуния. Изкачи едно хълмче и се спусна по дълго нанадолнище към река в далечината. Зад нея, в кашона бебето все така спеше. От време на време Каролайн хвърляше притеснен поглед през рамо да се увери, че не се е поместило. Нормално е, напомни си тя, да спи така след усилието да се появи на бял свят. Запита се как ли се е родила тя самата, дали е спала тъй непробудно през първите часове, но родителите й отдавна бяха покойници и вече никой не помнеше тези мигове. Когато Каролайн се роди, майка й бе минала четиридесетте, а баща й бе на петдесет и две. От години се бяха отказали от мисълта за дете, бяха се отчаяли, обезверили, дори вече и не съжаляваха. Животът им бе подреден, спокоен, бяха доволни.

До стъписващата поява на Каролайн — същинско разцъфнало сред снега цвете.

То се знае, обичаха я, но обичта им бе изпълнена с тревога, искрена и всепоглъщаща, с тонове загряващи лапи, топли чорапи и рициново масло. През знойните лета, когато се страхуваха от паралич, Каролайн трябваше да си стои у дома, а по слепоочията й избиваха капчици пот, докато лежеше на дивана до прозореца в коридора на горния етаж и четеше. Мухи жужаха, блъскаха се о прозореца и падаха мъртви на перваза. Навън всичко трептеше сред светлина и горещина и децата от махалата — деца, чиито родители бяха по-млади и затова невежи за възможните опасности — си подвикваха в далечината. Каролайн притискаше лице и пръсти о стъклото и се вслушваше. Тя копнееше. Въздухът бе застинал и от пот раменете на памучната й блуза и изгладения колан на полата й бяха овлажнели. Долу в градината майка й с ръкавици, дълга престилка и шапка плевеше. По-късно, привечер, баща й се прибираше от застрахователната кантора и сваляше шапка още от прага на притихналата, отвред затворена къща. Ризата под сакото му бе на петна и влажна.

По моста гумите й свистяха, река Кентъки се виеше някъде под нея, а непосилното напрежение от предишната нощ отзвучаваше. Хвърли отново поглед към бебето. Нора Хенри сто на сто би искала да го подържи, дори и да не може да го задържи.

Но това, не ще и дума, не е работа на Каролайн.

Но не обърна волана. Пусна пак радиото — този път намери станция с класическа музика — и продължи.

На трийсетина километра от Луисвил погледна бележката на доктор Хенри, изписана с енергичния му, ситен почерк, и свърна от шосето. Тук, съвсем близо до река Охайо, горните клони на глогините и дивите череши искряха в лед, макар пътищата да бяха чисти и сухи. Бели огради заграждаха заснежени ниви и отвъд тях тъмни очертания на коне се движеха и от диханието им се виеха облачета пара. Каролайн зави по още по-тесен път, където земята се стелеше докъдето ти поглед стига. Скоро, оттатък верига едвам очертаващи се хълмове, съзря червена тухлена сграда от края на миналия век, с две проточили се ниски модерни крила, които ни най-малко не се вписваха в пейзажа. От време на време се скриваше от погледа й, докато следваше завоите и долчинките по пътя през хълмове и поля, и изведнъж се озова точно пред нея.

Пое по виеща се алея за коли. Малко по-нагоре видя занемарената сграда. Боята по дървените корнизи се лющеше, един прозорец на третия етаж бе закован с дъски, счупени стъкла бяха подменени с парчета шперплат. Каролайн слезе от колата. Беше със стари ниски обувки с тънки протрити подметки, които държеше в килера — беше ги нахлузила набързо посред нощ, защото не си намери ботушите. Тук-там сред снега се подаваше чакъл и от студа краката й тутакси замръзнаха. Метна на рамо чантата, в която бе сложила пелени и термос с притоплено мляко, взе кашона с бебето и влезе в сградата. От двете страни на входа имаше по една лампа от оловно стъкло, отдавна непочиствано. Мина и през вътрешна матирана стъклена врата, която я изведе във фоайе, цялото в тъмна дъбова ламперия. Вътре бе горещо и още от прага я лъхна мирис на гозба с моркови, лук и картофи. Каролайн неуверено пристъпи, дъските скърцаха при всяка крачка, но никой не се появи. Насред под от широки дъски бе постлана ивица излинял килим, водещ към задната част на сградата и чакалня с високи прозорци и тежки завеси. Седна на ръба на тапицирано с кадифе, протъркано канапе, сложи кашона до себе си и зачака.

Беше много топло. Разкопча палтото си. Още беше с бялата сестринска престилка и като докосна косата си, осъзна, че не е свалила и островърхата бяла касинка. Когато доктор Хенри й се обади, тя тутакси тръгна, облече се на две на три и хукна сред снежната нощ и оттогава не се бе спряла и за миг. Махна фибата, с която бе закрепила касинката, сгъна я внимателно и затвори очи. Някъде отдалеч дочу подрънкване на сребърни прибори и приглушени гласове. Над нея някой крачеше и стъпките отекваха. В полуунес си представи как майка й приготвя празничен обед, а баща й майстори нещо в работилницата. Детството й бе самотно, но още таеше тези спомени — специално пухено юрганче, килимче на рози до леглото, та да не стъпва на гол под, преплетени един в друг гласове, които принадлежат единствено и само на нея.

Някъде далеч иззвъня звънец, два пъти. Трябвате ми спешно, напрегнато и настойчиво каза доктор Хенри по телефона. И Каролайн хукна, нагласи набързо креватче от възглавници, държа упойващата маска върху лицето на мисис Хенри, когато близначката, малкото момиченце до нея, се изпързули на белия свят и даде началото на нещо ново.

Нещо се задвижи. Да, и няма сила, която може да го спре. Дори сега, както си седеше на това канапе сред покоя на приюта и чака, чувството, че светът трепти и всичко се движи, не й даваше мира. Това ли е?, непрестанно се въртеше в ума й. Това ли е то, точно сега, след толкова години?

Каролайн Гил бе на трийсет и една и отдавна чакаше истинският й живот да започне. Не че си го бе представяла точно така. Но още от дете чувстваше, че животът й ще бъде необичаен. Ще дойде ден — тя ще го усети — и всичко ще се промени. Бе мечтала да стане велика пианистка, но прожекторите на сцената на гимназията нямаха нищо общо с лампите у дома и тя застина сред ослепителната им светлина. После, вече около двадесетгодишна, когато приятелките й от сестринското училище една по една се омъжиха и създадоха семейства, Каролайн също се захласваше по момчета, особено по един тъмнокос младеж, с бяла кожа и дълбок, гърлен смях. Известно време си мечтаеше, че той — а когато той не се обади, някой друг — ще преобрази живота й. С годините постепенно се съсредоточи върху работата си, отново без капка отчаяние. Вярваше в себе си и в собствените си възможности. Не бе човек, който насред път ще спре и ще се запита дали не е забравила включена ютия или да не би къщата да гори. Продължи да работи. И да чака.

И четеше. Първо изчете романите на Пърл Бък, а после и всичко, което намери за Китай, Бирма и Лаос. Понякога оставяше книгата да се изплъзне от ръцете й и замечтано се заглеждаше през прозореца на неугледното си апартаментче в покрайнините на града. Виждаше се в друг живот — екзотичен, труден, наситен. Клиниката й ще е най-обикновена, насред избуяла джунгла, може би край морето. Ще е с бели стени и ще да блести като перла. Хората ще се редят на опашка, наклякали под кокосови дървета, докато чакат. А тя, Каролайн, ще се погрижи за всички, ще ги лекува. Ще преобрази и техния живот, и своя.

Вживя се в тази илюзия и в изблик на трескава възбуда, подаде документи да я назначат в медицинска мисия. Една слънчева събота и неделя в края на лятото отиде с автобус до Сейнт Луис на интервю. Записаха я в резервите за Корея. Но мина време и отложиха мисията, а после изобщо я отмениха. Включиха я в друг списък, този път за Бирма.

И тогава, когато все още проверяваше редовно пощата и мечтаеше за тропиците, се появи доктор Хенри.

Беше ден като ден и нищо не подсказваше, че ще е по-различен от останалите. Вече бе късна есен, сезонът на настинките, и чакалнята се огласяше от кихавици и приглушени прокашляния. Самата Каролайн усети дълбоко в гърлото нещо да я придрасква, когато извика следващия пациент — възрастен господин, чиято простуда щеше да се задълбочи през следващата седмица и да премине в пневмония, от която той щеше да умре. Рупърт Дийн. Той седеше в коженото кресло и се мъчеше да спре рукнала от носа му кръв. Стана бавно и напъха памучната си носна кърпичка, с видими петна от кръв, в джоба си. Когато стигна до рецепцията, подаде на Каролайн снимка в тъмносиня картонена рамка. Беше черно-бял портрет, тук-там пооцветен. Жената на него бе с бледо кайсиев пуловер, вълниста коса и тъмносини очи. Беше съпругата му, Емелда, покойница от вече двадесет години.

— Тя бе любовта на живота ми — поясни той толкова високо, че хората вдигнаха очи.

Външната врата на кабинета се отвори и стъклената вътрешна врата издрънча.

— Красива е — отвърна Каролайн. Ръцете й трепереха. Трогна я любовта и тъгата му, нея никой не бе я обичал тъй пламенно. А тя наближаваше тридесет и ако си отидеше от този свят на следващия ден, няма кой да тъгува по нея така, както Рупърт Дийн още жалее по жена си след повече от двадесет години. Несъмнено тя, Каролайн Лорейн Гил, бе също тъй неповторима и достойна за любов, както жената от снимката на стареца, но така и не бе открила как да го покаже — не й помогна нито изкуството, нито любовта, нито дори работата й, а тя е работа за призвани.

Още се опитваше да събере мислите си, когато вратата на преддверието към чакалнята се отвори. На прага мъж в кафяв вълнен балтон и с шапка в ръка се поколеба и заоглежда жълтите тапети, папратта в ъгъла, металната полица с по-опърпани списания. Беше с кестенява, леко червеникава коса и изпито, учтиво лице, с вид на човек, който преценява обстановката. Не се отличаваше с нищо особено и все пак имаше нещо в стойката, в жестовете му — някаква безмълвна бдителност, умение да изслушва, което го правеше различен. Сърцето й затуптя и тя усети по кожата й да пробягват тръпки, едновременно приятни и досадни, като неочаквано да те е докоснал молец с крилце. Очите му уловиха погледа й — и тя разбра. Още преди да прекоси стаята да се здрависат, преди да отвори уста да изрече името си, Дейвид Хенри, с непритворен акцент, който го издаде, че не е тукашен, от пръв поглед бе сигурна в едно-единствено простичко нещо — човекът, когото бе чакала, се появи.

Тогава не беше женен. Нито женен, нито сгоден, видимо не бе обвързан. Каролайн внимателно го слушаше — и онзи ден, докато обиколи клиниката, и на последвалите празненства и срещи за добре дошъл. И чу онова, което останалите, погълнати от леещия се учтив разговор, увлечени от непознатия му акцент и неочакваните изблици смях, не чуха — два-три пъти спомена следването си в Питсбърг, което вече бе известно от професионалната биография и от дипломата му, но нито веднъж дори не намекна за миналото си. За Каролайн тази сдържаност му придаваше загадъчност, а загадъчността подсилваше чувството й, че го познава както никой друг. За нея всеки път, когато бяха заедно, бе многозначителна среща, сякаш му казва през бюрото или кушетката за преглед, или над красивото, несъвършено тяло на един или друг пациент: Познавам те, разбирам, виждам онова, което другите не забелязват. Когато дочу, че се занасят колко е хлътнала по новия лекар, тя пламна от изненада и притеснение. Но дълбоко в себе си се радваше, защото слуховете можеха да му подскажат онова, което тя, от притеснение, нямаше да се реши да му разкрие.

Късно една вечер, след като вече две години бяха работили един до друг, без тя дума да обели, го завари заспал на бюрото си. Бе подпрял лице върху ръцете си и дишаше леко и равномерно като дълбоко заспал човек. Каролайн се подпря на касата на вратата, свела глава настрани, и в този миг всички таени от години мечти се сляха. Ще заминат двамата, тя и доктор Хенри, за далечно кътче, ще работят по цял ден и челата им ще се обливат в пот, а инструментите ще се изплъзват от ръцете им, и вечер тя ще му свири на пиано, което ще им изпратят от отвъд морето, по буйна опасна река и през избуяли поля. Каролайн дотолкова се унесе в мечтанието си, че когато доктор Хенри отвори очи, тя му се усмихна открито и непринудено, както не се бе усмихвала никому.

Очевидната му изненада я върна на земята. Изправи се, докосна косата си, измърмори някакво извинение и цяла пламна. Скри се засрамена, но и леко развълнувана. Сега вече няма как да не разбере, сега вече най-сетне ще я види с други очи, както тя вижда него. През следващите няколко дни очакването тъй я обсеби, че й бе трудно да стои в една стая с него. И въпреки че дните се нижеха и нищо не се случваше, тя не се отчая. Успокои се, оправдаваше го, че не предприема нищо, и продължи невъзмутимо да чака.

След три седмици отвори вестника на светската хроника и видя сватбената им снимка: Нора Ашър, вече мисис Дейвид Хенри, извърнала глава с изящна шия и леко извити, като мидени черупки, клепачи…

Каролайн се сепна, беше се изпотила с палтото. Бе много топло. Беше се отнесла в мислите си. До нея бебето още спеше. Стана и отиде до прозорците, а дъсченият под се огъваше и проскърцваше под килима. Кадифени завеси се провлачваха до пода — останки от далечно минало, когато това е бил изискан дом. Докосна ръба на тънките пердета под тях — жълти, излинели, цели в наслоен прахоляк. Навън пет-шест крави стояха насред заснеженото поле и душеха да намерят трева. Мъж с карирано сако и тъмни ръкавици проправяше пъртина към обора с полюшващи се в ръце ведра.

Прахолякът, снегът. Не е честно, изобщо не е честно Нора Хенри да има толкова много, да се радва на безоблачното си щастие. При тази мисъл, преливаща от горчивина, Каролайн се стресна, пусна пердето, излезе и тръгна към отекващите гласове.

Закрачи по коридора, чиито флуоресцентни лампи тихичко бръмчаха от високия таван. Миришеше силно на препарат за миене, задушени зеленчуци и едва доловима миризма на урина. Трополяха каруци, гласове подвикваха и мърмореха. Сви по коридора, после още веднъж и след едно стъпало се озова в по-модерно крило с бледо тюркоазени стени. Тук покритият с линолеум шперплатов под леко поддаваше. Подмина няколко врати, зървайки мигове от човешки съдби, застинали като на снимка образи — загледан през прозорец мъж на неопределена възраст, лицето му в сянка. Две сестри оправят легло и белите чаршафи за миг политат към тавана. Две празни стаи с опънат брезент и наредени в ъгъла кутии от боя. Една затворена врата и последната — отворена, а вътре млада жена в бял памучен комбинезон седи на ръба на легло с присвити в скута ръце и сведена глава. Друга жена, медицинска сестра, стои зад нея, проблясват сребърни ножици. По белите чаршафи се сипят кичури черна коса и оголват врата на жената — слаб, елегантен, блед. Каролайн се поспря на прага.

— Студено й е — чу се да казва тя и при думите й двете жени вдигнаха глави. Жената на леглото имаше големи, тъмни, блестящи на фона на лицето й очи. Косата й, доскоро дълга, сега стърчеше на всички страни до нивото на брадичката.

— Да — отвърна сестрата и се пресегна да изчетка няколко косъма от рамото на жената, които се понесоха сред полумрака и се спуснаха на чаршафа и по сивия линолеум на пръски. — Но трябваше да я подстрижа. — После присви очи, оглеждайки смачканата униформа на Каролайн и главата й без касинка. — Ти какво, нова ли си? — попита тя.

Каролайн кимна.

— Нова съм — отговори тя. — Да, нова съм.

След време, когато си спомняше този момент — жена с ножици в ръка и друга, седнала в памучен комбинезон сред остатъците от собствената си коса — го виждаше в черно-бяло и образът я изпълваше с безумна празнота и копнеж. Но по какво, не бе сигурна. Косата безвъзвратно се стели разпръсната, а през прозореца струи ледена светлина. Усети очите й да се насълзяват. От друга стая се дочуха гласове и Каролайн си спомни за бебето, което спи в кашона на издутата до пръсване кадифена тапицерия на канапето в чакалнята. Обърна се и забърза натам.

Всичко си беше, както го бе оставила. Кашонът с веселите червени херувимчета си беше на канапето, а бебето, свило ръчички в малки юмручета под брадичката спеше. Фиби, изрече Нора Хенри, преди да се унесе от упойката. Ако е момиче, ще се казва Фиби.

Фиби. Каролайн внимателно разгърна одеялата и я взе на ръце. Беше тъй мъничка, има-няма два килограма и половина, по-дребничка от брат си, но със същата гъста черна коса. Каролайн провери пелената й — по мократа тъкан бе избило саждено петно. Извади чиста пелена и я препови. Тя не се събуди и Каролайн я позадържа, усещайки колко е лекичка, колко е дребничка, колко е топла. Личицето й е съвсем мъничко и толкова живо. Дори в съня по него прелитат, като облачета, какви ли не изражения. Каролайн различи намръщената физиономия на Нора Хенри, после съсредоточения израз на доктор Хенри, докато изслушва някого.

Остави Фиби в кашона и леко подпъхна одеялата около нея, представяйки си доктор Хенри — капнал от умора, яде сандвич със сирене на бюрото си и допива чаша полуизстинало кафе, после става за пореден път да отвори вратата на кабинета, както всеки вторник вечер, когато в клиниката има свободен прием за пациенти, които нямат пари да платят. Във вторник вечер чакалнята неизменно бе препълнена и той често оставаше дори след като Каролайн си тръгваше посред нощ, толкова уморена, че просто не бе в състояние и да мисли. Затова и го обикна, заради добротата му. И същият този човек я изпрати тук с новороденото си дете, тук, където една жена седи на ръба на легло, а косата й леко пада на купчини по озарения от ледена светлина под.

Това ще я съсипе, каза той. Няма да го допусна.

Чу наближаващи стъпки и на прага застана белокоса жена с бяла престилка почти като нейната. Жената бе едра, чевръста за размерите си, явно не глупава. При други обстоятелства Каролайн щеше да я хареса.

— Какво обичате? — запита тя. — Отдавна ли чакате?

— Да — бавно изрече Каролайн. — Да, отдавна чакам.

Раздразнена, жената поклати глава.

— Да, ясно, съжалявам. Заради снега е. Заради него днес сме по-малко. В Кънектикът навали ли един-два пръста, целият щат замира. Аз израснах в Айова и не разбирам за какво се вдига толкова олелия, но това си е мое мнение. Та, с какво мога да ви помогна?

— Вие ли сте Силвия? — попита Каролайн, мъчейки се да си припомни името, записано на листчето под указанията. Беше го оставила в колата. — Вие ли сте Силвия Патерсън?

Жената я изгледа с досада.

— Не. Ей богу, не съм. Аз съм Джанет Мастърс. Силвия вече не работи тук.

— А! — рече Каролайн и млъкна. Тази жена не знае коя е, тя не е говорила с доктор Хенри. Все още с мръсните пелени в ръце, Каролайн се опита да ги прикрие.

Джанет Мастърс рязко сложи ръце на кръста и присви очи.

— Вие от онази фирма за детски храни ли сте? — кимна тя към кашона с усмихнатите херувимчета на канапето в другия край на чакалнята. — Силвия имаше някакво вземане-даване с тия нехранимайковци, всички го знаят, и ако сте от същата фирма, събирайте си нещата и си вървете — рязко тръсна тя глава.

— Не знам за какво говорите — рече Каролайн, но побърза да добави: — Тръгвам си. Наистина. Отивам си. Повече няма да ви безпокоя.

Но Джанет Мастърс не бе свършила.

— Мошеници, това сте вие. Носите тук безплатни мостри, а след седмица изпращате сметка. Тук може и да е приют за умствено изостанали, но не те го управляват, така да знаете.

— Да, да — прошепна Каролайн. — Искрено съжалявам.

В далечината иззвъня звънец и жената отпусна ръце.

— Гледайте до пет минути да ви няма — рече тя. — Вървете си и повече не се мяркайте тук. — С тези думи излезе.

Каролайн се загледа в пустата каса на вратата. Усети в краката си течение. След малко остави мръсните пелени на паянтова олюпена масичка до канапето. Потърси ключовете в джоба си, взе кашона с Фиби. Бързо, без дори да се замисли какво прави, излезе в спартанския коридор, мина през двойните врати, а навън я удари студеният въздух, стъписващ както когато се раждаш.

Нагласи отново Фиби в колата и потегли. Никой не се опита да я спре, всъщност никой изобщо не й обърна внимание. И въпреки това, щом стигна шосето, подкара бързо, а умората заля цялото й тяло като течаща по скала вода. Първите петдесетина километра измина в спор със самата себе си, понякога на глас. Какво направи?, осъдително се питаше тя. Спори и с доктор Хенри и си представяше как бръчки прорязват все по-дълбоко челото му и онзи мускул на бузата му потрепва, както когато е притеснен. Какво си мислиш?, иска обяснение той, а Каролайн трябва да признае, че сама не знае.

Но скоро въображаемите й спорове поутихнаха и когато стигна шосето, вече караше, без да мисли и от време на време тръсваше леко глава да не заспи. Здрачаваше се. Фиби вече спеше почти дванайсет часа. Скоро трябва да я нахрани. Каролайн таеше безумната надежда дотогава да са стигнали в Лексингтън.

Тъкмо подмина последния разклон на булевард „Франкфурт“, който извеждаше от града, на петдесетина километра от дома, и стоповете на колата пред нея засвяткаха. Тя намали, после намали още, накрая натисна с все сила спирачките. Вече падаше здрач и слънцето едва просветваше от забуленото в облаци небе. Като изкачи хълма, потокът от коли секна на място — дълга върволица от светещи стопове стигаше до искрящи в червено и бяло скупчени автомобили. Истинска катастрофа — задръстване. Доплака й се. Според бензиномера в резервоара имаше едва към една четвърт гориво, колкото да се прибере в Лексингтън, но само толкова, а навървилите се коли можеше да си стоят така с часове. Няма как да изключи двигателя, защото рискува в колата да стане студено, а вози новородено.

Поседя няколко минути вцепенена. Последното отклонение от шосето е на половин километър зад нея, но дотам се ниже проблясваща верига автомобили. От сиво-синия капак на мотора се издига пара, просветва леко в здрача и разтапя запрехвърчалите снежинки. Фиби въздъхна и леко посбърчи личице, после се отпусна. Импулсивно, на което след време сама щеше да се чуди, Каролайн извъртя волана, изкара феърлейна от асфалтираното платно и подкара по мекия чакълест банкет. Включи на задна и бавно подмина неподвижната редица коли. Усещането бе странно — като да подминаваш влак. Зърна жена в кожено палто, три хлапета, разкривили лица във физиономии, мъж с вълнено сако да пуши. Движеше се бавно на заден сред меко стелещия се мрак покрай застиналата като замръзнала река колона.

Стигна благополучно отклонението. То я изведе на магистрала 60, където отново зърна натежали от сняг дървета. Тук-там из полето се виждаха къщи — отначало само няколко, после повече, а прозорците им вече грееха в здрача. Скоро Каролайн се движеше по главната улица на Версай в щата Охайо, захласнала се по тухлените фасади на магазините, и се озърташе за табела, сочеща пътя към дома.

Една пряка по-нататък се издигаше тъмносиня табела на магазин от веригата „Крогер“. При вида на познатите украсени с транспаранти за разпродажби ярки витрини Каролайн се поуспокои и изведнъж усети, че умира от глад. А какъв ли ден беше — събота, кажи-речи вечер. На другия ден магазините ще са затворени, а в апартамента си няма почти нищо за ядене. Колкото и да бе изтощена, обърна към паркинга и изключи мотора.

Фиби, топла и лека, едва на дванадесет часа, спеше непробудно. Каролайн нарами чантата с пелените и пъхна бебето под палтото си — толкова мъничко, свито и топло. Духаше вятър и отвяваше от асфалта задържалия се сняг и леко сипещите се снежинки по ъглите. Тръгна сред кишата, като внимаваше да не падне и нарани бебето, и същевременно й дойде на ума колко е лесно просто да я остави в някоя кофа за боклук или на стъпалата пред някоя черква, или където и да е. Имаше абсолютна власт над този крехък живот. Изпита всепоглъщащо чувство за отговорност, от което чак й се замая главата.

Стъклената врата се полюшна, отвори се и разкри порой от светлина и топлина. Магазинът бе препълнен. От него се изливаха купувачи с накамарени колички. Край вратата стоеше момче, което опаковаше покупките.

— Само заради времето е още отворено — предупреди я той на прага. — След половин час затваряме.

— Но бурята премина — каза Каролайн, а момчето нервно и скептично се засмя. Лицето му бе поруменяло от струящата върху автоматичната врата топлина, която се изливаше навън сред вечерта.

— Не сте ли чули? Довечера се очаква отново да се разрази и то истински.

Каролайн намести Фиби в метална количка и тръгна сред непознатите стелажи. Умислено огледа детските храни, термосите, наредените бебешки шишета с различни гумени накрайници, лигавничетата. Тръгна към изхода, но се сети, че ще е добре да купи мляко и за себе си, както и още пелени и нещо за ядене. Край нея минаваха хора и забележеха ли Фиби, й се усмихваха, а някои дори се поспираха и отместваха одеялото да зърнат личицето й. „Какво сладко бебче!“, казваха те или „На колко е?“. Каролайн лъжеше без никакви угризения. На две седмици, казваше. „О, не бива да я извеждате в такова време — укори я една белокоса жена. — Мили боже! Приберете това бебе у дома!“

Докато Каролайн избираше консерви доматена супа по пътека 6, Фиби се размърда, размаха лудешки ръчички и заплака. За миг Каролайн се подвоуми, после грабна бебето и издутата чанта и се отправи към тоалетната в дъното на магазина. Седна на един оранжев пластмасов стол в ъгъла, заслушана в капещия кран на чешмата, докато нагласи бебето в скута си и напълни едно шише с мляко от термоса. Бебето се успокои едва след няколко минути, защото бе превъзбудено, а и още нямаше рефлекс да засуче. Все пак накрая успя и започна да пие също така, както и бе спала — с настървение, целеустремено, със свити под брадичката юмручета. Докато се засити и се отпусне, започнаха да предупреждават, че затварят. Каролайн хукна към касата на изхода, където една-единствена отегчена и припряна касиерка изчакваше. Плати набързо и гушна плика с покупките в едната, а Фиби в другата ръка. Щом излезе, заключиха вратите зад гърба й.

Паркингът бе почти пуст, само няколко коли все още се помайваха или бавно се отправяха към улицата. Каролайн остави плика на покрива на колата и настани Фиби в кашона на задната седалка. Отдалеч из паркинга отекваха гласове на работници. В конусовидните снопове светлина от уличните лампи вихрено танцуваха двайсетина-трийсет снежинки, ни повече, ни по-малко отпреди. Метеоролозите често грешат. Дори не предвидиха снега, дето заваля точно преди да се роди Фиби — а то бе снощи, напомни си тя, въпреки че й се струваше, че оттогава са минали векове. Пресегна се към покупките, разкъса плик с хляб и взе една филия, защото цял ден залък не бе сложила в уста и умираше от глад. Отхапа от филията и затвори вратата, закопняла в умората си час по-скоро да стигне апартамента си — непретенциозен и спретнат, с двойно легло с бяла кувертюра, обточена с плюшен шнур, подреден, всяко нещо на мястото си. Тъкмо заобиколи колата отзад наполовина, осъзна, че задните стопове едва-едва червенеят.

Спря, вторачила се в тях. Докато се щураше сред стелажите в магазина, докато седя в непознатата тоалетна и тихичко храни Фиби, светлината им през цялото време е озарявала снега.

Когато опита да запали, моторът само прищрака — акумулаторът бе толкова изтощен, че двигателят дори не изпъшка.

Излезе от колата и застана до отворената врата. По паркинга вече нямаше жива душа — и последният автомобил бе заминал. Прихна на глас. Но то не бе естествен смях, дори Каролайн го чуваше — необичайно гръмък, като вопъл.

— С бебе съм — стъписана изрече тя. — В колата има бебе. — Но паркингът се простираше безмълвен пред нея, а светлините от витрините на магазина чертаеха огромни правоъгълници сред кишата. — С бебе съм — повтори Каролайн, но викът й бързо заглъхна. — Бебе! — изкрещя тя сред възцарилата се тишина.