Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (11)

I

Юли 1977 година

— Така ли? — попита Нора.

Бе легнала на плажа, а едрият пясък под бедрата й се приплъзваше и движеше. Всеки път, щом поемеше дълбоко дъх и издишаше, пясъкът под нея се разместваше. Слънцето прежуряше като искряща метална чиния по кожата й. Лежеше вече повече от час, наместваше се, преместваше се да се отпусне, но отпусне звучи саркастично, защото макар с цялото си същество да искаше да забрави всичко, не успяваше. В края на краищата това е нейната ваканция — спечели две седмици в Аруба за най-много продадени круизи в щата Кентъки за миналата година — и ето я, с полепнал по изпотените ръце и врат пясък, легнала неподвижно, притисната между слънцето и брега.

За да се разсее, не сваляше очи от Пол, който тичаше по брега — малка точица на хоризонта. Беше на тринайсет и през последната година се източи като фиданка. Висок и непохватен, той всяка сутрин тичаше, сякаш искаше да избяга от собствения си живот.

Вълни лениво се разбиваха о брега. Приливът наближаваше и скоро жарещото обедно слънце щеше да превали и Дейвид щеше да може да направи снимката, която толкова много искаше, едва на следващия ден. Кичур коса бе залепнал за устната й и я гъделичкаше, но си наложи да не помръдва.

— Чудесно — каза Дейвид и приведен над апарата, щракаше кадър след кадър. — Да, страхотно, това наистина е прекрасно.

— Опекох се вече — възропта Нора.

— Само няколко минути. Почти свърших. — Беше коленичил, а бедрата му се белееха, от зимата слънце не видели на фона на пясъка. Снимаше неуморно и с часове не излизаше от тъмната стаичка и закачаше снимки да съхнат по въжетата за пране, които бе опънал от стена до стена. — Мисли си за морето. Вълни по водата, вълни по пясъка. Ти си част от тях, Нора. Ще видиш на снимката. Ще ти покажа.

Тя не помръдваше под слънчевите лъчи и докато го наблюдаваше как работи, си спомни началото на брака им, когато дълго се разхождаха вечер през пролетта, хванали се за ръце, а въздухът ухаеше на орлови нокти и зюмбюли. Какво ли си представяше онази, по-младата Нора, докато се разхождаше сред мекия спокоен здрач и мечтаеше ли, мечтаеше? Във всеки случай не и този живот. През последните пет години Нора изучи всички тънкости на туристическия бизнес. Организира работата в агенцията, започна и да съпровожда групи. Изгради постоянна клиентела и се научи да примамва посетителите — приплъзваше лъскави брошури по бюрото, описваше до изумителни подробности места, които само бе мечтала да види. Беше станала експерт по проблеми, възникнали в последния момент — загубен багаж, тикнати бог знае къде паспорти, внезапни пристъпи на разстройство. Предходната година Пит Уорън се оттегли, а тя пое дълбоко дъх и изкупи агенцията. Сега всичко й принадлежеше — от най-долната тухла на сградата до кутиите с непопълнени самолетни билети в килера. Дните й бяха напрегнати, заети от сутрин до вечер, но я удовлетворяваха, макар всяка вечер да се прибираше в дом, потънал в тишина.

— И все пак не разбирам — каза тя, когато Дейвид най-сетне приключи и тя се изправи и отърси пясъка от краката, ръцете и косата си. — Защо ти е изобщо да ме снимаш, като се надяваш просто да се слея с пейзажа?

— Въпросът е в перспективата — вдигна поглед от апарата Дейвид. Косата му бе разрошена, а бузите и ръцете зачервени от обедното слънце. В далечината Пол бе завил и сега тичаше обратно към тях. — Въпросът е в това, какво очакваш. Погледнат ли снимката, хората ще видят плаж и стелещи се дюни. И после ще съзрат нещо странно, нещо познато в извивките на тялото ти, или ще прочетат заглавието и ще погледнат отново, ще се взрат да открият жената, която отначало не са забелязали, и тогава ще те съзрат.

Гласът му бе напрегнат, а вятърът откъм океана развяваше черните му коси. Това я натъжи, защото сега той говореше за фотографията, както навремето бе говорил за медицината, за сватбата им, със същите думи и същата интонация, които събуждаха безвъзвратното минало и я изпълваха с копнеж. С Дейвид говорите ли си за важни или пък за незначителни неща? — попита я веднъж Бри и Нора, стъписана, си даде сметка, че разговорите им се свеждат до повърхностни и неизбежни теми като домакинството и програмата на Пол.

Слънцето грееше в косите й и по нежната кожа между бедрата бяха полепнали едри песъчинки. Дейвид се бе улисал да прибира апарата си. Надяваше се тази ваканция-мечта да им върне споделяната някога близост. Именно затова лежеше часове наред на жарещото слънце, без да помръдне, докато Дейвид снимаше лента след лента, но вече трети ден бяха тук, а освен заобикалящия ги пейзаж, нищо не бе кой знае колко по-различно отколкото у дома. Всяка сутрин пиеха кафе в мълчание. Дейвид все си намираше работа — или снимаше, или отиваше за риба. Вечер четеше и се люлееше в хамака. А тя се разхождаше, подремваше, играеше голф и пазаруваше в ярките, скъпи и прескъпи магазини за туристи в града. Пол си свиреше на китарата и тичаше.

Нора прикри очи с ръка от слънцето и огледа златистата плажна ивица. Тичащата фигура приближи и се очерта по-ясно и тя видя, че това не е Пол, а един мъж — висок, строен, на около тридесет или четиридесет. Беше по сини найлонови шорти с бели кантове, без риза. По края на вече загорелите му от слънцето рамене се очертаваха до кръв изгорели ивици. Той се приближи и забави ход, после спря с ръце на кръста, запъхтян.

— Хубав апарат — отбеляза мъжът. После погледна Нора право в очите и добави: — Интересен кадър. — Започваше да оплешивява, очите му бяха тъмнокафяви и страстни. Усетила пламенния му поглед, Нора се извърна, а Дейвид заговори за вълни и дюни, пясък и плът, два взаимно изключващи се образа в едно.

Загледа се в плажа. Да. Там, едва видим, тичаше друг силует — синът й. Слънцето бе ослепително. След секунда-две се замая и малки сребристи мушици от светлина заискриха под клепачите й, надничайки в краищата им към гребените на вълните. Хауард — откъде ли е и кой го е кръстил Хауард, запита се тя. Двамата с Дейвид си приказваха оживено за бленди и филтри.

— Значи вие вдъхновявате това изследване — обърна се той към нея, за да я включи в разговора.

— Предполагам — отвърна тя, докато отърсваше пясък от китката си. — Не е добре за кожата — додаде тя, внезапно осъзнала, че в новия си бански костюм е почти гола. Вятърът вееше над нея и си играеше с косите й.

— Не, кожата ви е чудесна — отбеляза Хауард. Дейвид се ококори и я погледна, като че ли я вижда за пръв път, а Нора изпита победоносно вълнение. Виждаш ли?, идеше й да му каже. Имам чудесна кожа. Но впереният в нея изпитателен поглед на Хауард я спря.

— Трябва да видите и другите снимки на Дейвид — каза Нора и махна към бунгалото, скътано под извисилите се палми, от чиято дървена решетка на верандата се спускаха цветчета бунгевиля. — Донесъл си е албума. — Думите й бяха параван, но и покана.

— С удоволствие — отвърна Хауард и се обърна пак към Дейвид. — Изследването ви ме заинтригува.

— Разбира се — откликна Дейвид. — Останете за обяд.

Но Хауард имаше уговорена среща в града в един часа.

— Ето го и Пол — каза Нора. Пол тичаше с все сили по края на мократа ивица, стиснал зъби за последните стотина метра, а ръцете и краката му проблясваха сред леко стелещата се, потрепваща жега. Синът ми, помисли си Нора, и светът за миг се разгърна, беше го изпитвала и преди, и се сключи около простичкия факт, че него го има, че той съществува. — Синът ни — повтори тя към Хауард. — И той обича да тича.

— В добра форма е — отбеляза Хауард. Пол наближи и забави темпо. Щом стигна при тях, се сведе, отпусна ръце на колене и задиша дълбоко.

— Добро време — каза Дейвид, като погледна часовника си. Не го прави, помисли си Нора, но Дейвид сякаш не забелязваше как Пол се стяга, щом Дейвид подеме темата за бъдещето му. Недей. Но Дейвид продължи: — Ужасно е да го гледам как пропилява призванието си. Погледнете колко е висок. Представяте ли си какво би направил на игрището. Но той не ще и да чуе за баскетбол.

Пол вдигна очи, лицето му, изкривено в гримаса, а Нора усети дълбоко в нея да пламва познатото раздразнение. Защо Дейвид не проумее, че колкото повече му натяква за баскетбола, толкова повече Пол ще се опъва? Ако иска Пол да играе баскетбол, вместо да го кара, по-добре да му забрани.

— Обичам да тичам — изправи се Пол.

— Нищо чудно — рече Хауард и протегна ръка, — като си толкова добър.

Пол се ръкува, поруменял от задоволство. Кожата ви е чудесна, каза й той преди няколко минути. Нора се запита дали и по нейното лице всичко се чете тъй ясно.

— Заповядайте на вечеря — спонтанно предложи тя, насърчена от любезността на Хауард към Пол. Беше гладна, а и жадна, пък и от слънцето бе леко замаяна. — Щом не можете за обяд, елате на вечеря. Разбира се, доведете и съпругата си — додаде тя. — Елате с цялото си семейство. Ще накладем огън и ще си приготвим нещо на плажа.

Хауард се намръщи и се загледа в искрящата вода. Сключи ръце и ги сложи зад тила си да се протегне.

— За съжаление — поде той — тук съм сам. Нещо като уединение. Пред развод сме.

— Съжалявам — отговори Нора, въпреки че не съжаляваше.

— Тъй или инак, заповядайте — намеси се и Дейвид. — Нора е ненадмината, стане ли дума за вечерно празненство. Ще ви покажа и останалите снимки от серията, върху която работя. Посветена е на човешките възприятия. На трансформацията.

— Аха, трансформацията — повтори Хауард. — Това е моята стихия. С удоволствие ще дойда.

Дейвид и Хауард поговориха още малко, докато Пол крачеше край вълните да успокои дишането си, после Хауард си тръгна. След няколко минути, докато режеше краставица за обед, Нора го видя да върви в далечината по брега, в миг се скри, после пак се появи през развяното от бриза перде. Припомни си тъмния загар на раменете му, проникновените му очи и глас. В тръбите шуртеше вода — Пол си вземаше душ, долиташе и тихо шумолене на хартия — Дейвид подрежда снимки във всекидневната. С времето се пристрасти и неизменно виждаше и света, и нея като през фотографски обектив. Загубата на дъщеря им все още ги разделяше и животът и на единия, и на другия продължи белязан от нейното отсъствие. Понякога Нора дори се чудеше дали всъщност загубата им не е единственото, което ги задържа заедно. Изсипа кръгчетата краставица в купа за салата и започна да бели морков. В далечината Хауард бе като точица, после изчезна. Ръцете му бяха големи, припомни си ги тя, а дланите и кожичките около ноктите бледнееха на фона на загара му. Чудесна кожа, каза той и не откъсна очи от нейните.

След като обядваха, Дейвид задряма в хамака, а Нора легна на кревата под прозореца. Откъм океана духаше бриз и тя чувстваше, че кипи от жизненост, някак свързана чрез вятъра с пясъка и този плаж. Хауард бе най-обикновен човек, възмършав, започваше да оплешивява, но излъчваше завладяваща загадъчност, вероятно заради собствената й всепоглъщаща самота и копнеж. Представи си Бри — засмяна, как би й се радвала само.

Е, и защо не?, ще каже тя. Наистина, Нора, защо не?

Аз съм омъжена жена, отговаря Нора и се мести да погледне през прозореца ослепителния, вечно движещ се пясък, нетърпелива да чуе как сестра й я опровергава.

Нора, за бога, човек веднъж живее. Защо да се лишаваш от малко радост?

Нора стана, пристъпи тихо по старите изтъркани дъски и си сипа джин с тоник и лимонов сок. Седна на люлката на верандата, отдала се на бриза, загледана в задрямалия Дейвид, с чувството, че напоследък изобщо не го познава. Сред топлия ден зазвуча китарата на Пол. Представи си го седнал с кръстосани крака на тясното легло, свел глава, съсредоточен върху новата си китара „Алманза“, с която не се разделяше и която Дейвид му подари за последния рожден ден. Беше красив инструмент — с абаносов гриф, а гърбът и страничните дъски бяха от палисандрово дърво, с медни ключове. Колкото до Пол, Дейвид се стараеше. Вярно, натякваше му за спорта, но и намираше време да го води и за риба, и в планината, и неизменно търсеха камъни. Часове проучва за китарата, поръча я от една компания в Ню Йорк и лицето му сияеше в безмълвна радост, когато Пол почтително я извади от кутията. Сега го погледна, както бе заспал в другия край на верандата и в съня му един мускул потрепваше по бузата. Дейвид, прошепна тя, но той не я чу. Дейвид, повтори тя малко по-силно, но той не потрепна.

В четири стана, още унесена в мислите си. Избра една плажна рокля на цветя, стегната в талията, с тънки презрамки. Сложи си кухненска престилка и започна да приготвя простички, но изобилни блюда — задушени стриди сред венец от хрупкави бисквитки, млади царевички с кочан, зелена салата, малки омарчета, които купи сутринта от пазара и които още бяха в кофа с морска вода. Докато шеташе из малката кухничка и превръщаше форми за кейк в тави за печене и вместо с пресен направи заливката за салатата със сушен риган, защото това имаше под ръка, леката памучна пола леко докосваше бедрата и краката й. Топлият като дъх въздух галеше ръцете й. Пъхна длани в пълната със студена вода мивка и започна да изплаква крехките листа на салатата едно по едно. Навън Пол и Дейвид се мъчеха да разпалят полуръждясалата скара с алуминиево фолио върху прогорелите дупки. На обрулената от дъждове и ветрища маса бяха наредени хартиени чинии и червени пластмасови чаши с вино. Омарът ще ядат с ръце и маслото ще се стича по дланите им.

Чу гласа му, преди да го зърне — различен, малко по-нисък от гласа на Дейвид и по-носов, с едва доловим северняшки акцент. С всяка сричка стаята се изпълваше с кристален полъх, с ухание на сняг. Нора избърса ръце с кухненската кърпа и излезе на прага.

Тримата мъже — Нора се стъписа, че възприема Пол като мъж, но застанал рамо до рамо с Дейвид, той бе почти зрял мъж, независим, като че тялото му никога не е имало нищо общо с нейното — се бяха скупчили на пясъка пред верандата. От скарата замириса на дим и смола, а от въглищата към небето се издигаха вълма топлина. Пол, гол до кръста, стоеше с ръце в джобовете на отрязаните си панталони и неловко отговаряше на отправяните му въпроси. Не я забелязаха, нито съпругът й, нито синът й, загледани в огъня и в гладкия, като опушено стъкло в този час, океан. Но Хауард, застанал с лице към тях, вдигна брадичка към нея и се усмихна.

За миг, преди другите да се обърнат, преди Хауард да вдигне бутилката вино и да й я подаде, погледите им се срещнаха. Това бе миг, споделен единствено между тях, който след време никой не би могъл да докаже, миг на общение, неподвластно на онова, което бъдещето ще донесе, каквото и да е то. Но беше истински — тъмните му очи, лицето му и нейното, подканящи към удоволствие и обещание, а светът наоколо им се разбива като огромна вълна.

Дейвид се обърна усмихнат и мигът начаса се затвори в себе си, като затръшната врата.

— Бяло е — каза Хауард, подавайки й бутилката. Порази я колко е обикновен с нелепи, чак до средата на бузите бакенбарди. От скритото послание на предходния миг — дали пък не бе просто плод на въображението й? — нямаше и следа. — Дано е подходящо за вечерята.

— Идеално — откликна тя. — Ще вечеряме омар.

Даа, най-обикновен разговор. Смайващият миг отмина и тя е изисканата домакиня, която изпълнява задълженията си със същата лекота, с която се движи във фееричната си рокля. Хауард им е на гости и тя му предложи един плетен стол и питие. Когато се върна с поднос с бутилка джин, тоник и кофичка лед, слънцето се бе снишило до края на мократа ивица. Облаци на талази се трупаха във висините в пухкави розови и прасковени нюанси.

Вечеряха на верандата. Мракът се спускаше бързо и Дейвид запали наредените по парапета свещи. Някъде там приливът идваше и невидими вълни връхлитаха пясъка. Сред трепкащата светлина гласът на Хауард се извисяваше и стихваше, после отново се издигаше. Разказваше за камера обскура, която конструирал. Представлявала махагонова кутия, в която светлина влиза само през една-едничка точица. Благодарение на тази точица светът се отразявал в миниатюрен образ в огледало. Инструментът бил предшественик на фотоапарата и някои художници — например Вермеер — го използвали, за да постигнат съвършена прецизност на детайлите в творбите си. И Хауард проучвал тази техника.

Нора слушаше, погълната от нощта, изненадана от образите, които той използва — проекция на света върху черна вътрешна стена, миниатюрни фигурки, уловени от светлината, но движещи се. Беше толкова различно от фотосесиите й с Дейвид, когато апаратът сякаш я приковаваше във времето и пространството и не й позволяваше да помръдне. Именно това, осъзна тя, като отпи глътка вино в тъмнината, е и основният проблем. Някъде по пътя си двамата с Дейвид са застинали на място. Сега кръжат един около друг, всеки в своя орбита. Промениха темата и Хауард вече разказваше за преживяванията си във Виетнам като военен фотограф, когато документирал боевете.

— Всъщност през повечето време бе досадно — каза той, когато Дейвид изрази възхищението си. — През повечето време просто плавахме с лодка нагоре-надолу по Меконг. Това е невероятна река, всъщност цялата местност е удивителна.

След вечеря Пол се прибра в стаята си. След няколко минути сред песента на вълните се вляха звуците от китарата му. Не му се идваше на тази почивка, отказа се от едноседмичен лагер с музиканти, а и имаше важен концерт няколко дни след като се приберат. Дейвид настоя Пол да дойде — той не приемаше на сериозно музикантските амбиции на момчето. Музиката е чудесно хоби, но не и кариера. Но Пол се запали по китарата и бе решен да иде в колежа по класическа музика „Джилиард“. Дейвид, който положи толкова усилия да им осигури всичко, се изнервяше всеки път, когато подемеха темата. Сега тоновете от китарата на Пол се лееха окрилени и изящни, но и всеки някак отсечен, като че ли пронизва плът с върха на нож.

От оптиката разговорът премина към кристалната светлина по долината на река Хъдсън, където живееше Хауард, и към Южна франция, където обичал да ходи. Описа тясното като ивица прахоляк шосе и пулсиращите в слънчогледи поля. Долавяше единствено гласа му, бегла сянка, а думите му я изпълваха като мелодиите на Пол и се лееха едновременно в и вън от нея. Дейвид сипа още вино и смени темата, после станаха и влязоха в ярко осветения хол. Дейвид извади поредиците черно–бели снимки от албума и двамата с Хауард се унесоха в приказки за свойствата на светлината.

Нора се навърташе край тях. Снимките, които обсъждаха, бяха до една нейни — устните й, кожата й, ръцете, косата. И въпреки това бе изключена от разговора — беше предмет, не субект. Случваше се да влезе в някоя канцелария в Лексингтън и да се натъкне на анонимна, но зловещо позната й снимка — извивка на тялото й или място, където са ходили с Дейвид — само че без помен от първоначалния замисъл, преобразена — собствената й плът, но превърната в абстракция, в идея. Като позираше на Дейвид, се опитваше да запълни зейналата помежду им пропаст. Без значение дали по негова или по нейна вина. Но сега, докато гледаше колко ентусиазирано Дейвид обяснява, си даде сметка, че всъщност той не я вижда, при това от години.

Изведнъж толкова се ядоса, че се разтрепери. Обърна се и излезе от стаята. От деня с осите пиеше много малко, но сега отиде в кухнята и напълни една червена пластмасова чаша с вино. Из цялата кухня бяха струпани мръсни съдове с втвърдено масло, а огненочервените люспи от омарите приличаха на черупки от мъртви цикади. Толкова работа за тъй кратко удоволствие! Обикновено чиниите ги миеше Дейвид, но тази вечер Нора си върза престилка около кръста, напълни мивката и прибра останалите задушени стриди в хладилника. В хола гласовете не секваха, надигаха се и се снишаваха като морето. Какво си мислеше, като облече тази рокля и се отдаде на гласа на Хауард? Това не е Нора Хенри, съпругата на Дейвид, майката на Пол — вече възмъжаващия й син. В косите й белееха кичури, но тя бе убедена, че освен нея, когато присвие очи на ослепителната светлина пред огледалото в банята, друг не ги забелязва. Но те си бяха там. Хауард и Дейвид приказваха за фотография и друго не ги интересуваше.

Излезе и тръгна към кофата да изхвърли боклука. Пясъкът бе хладен под босите й стъпала, а въздухът — топъл като собствената й кожа. Отиде до самия океан и застана загледана в трептящата белота на осеялите небето звезди. Зад гърба й вратата с мрежа против мухи се отвори, после се затвори. Дейвид и Хауард излязоха и тръгнаха по пясъка в мрака.

— Благодаря, че разтреби — Дейвид едва докосна гърба й и тя се изпъна, като си наложи да не се отдръпне. — Извинявай, че не ти помогнах. Май се заприказвахме. Хауард има страхотни идеи.

— Всъщност смаяха ме ръцете ви — отбеляза Хауард. Говореше за стотиците снимки на Дейвид. Вдигна парче изхвърлено от океана дърво и го запрати обратно. Чуха го как цопна, последва плисъкът на вълните, които го подеха навътре.

Зад тях къщата светеше като фенер и очертаваше ярък кръг, но тримата стояха в непрогледна тъмнина и Нора не можеше да различи дори лицето на Дейвид, нито на Хауард, нито собствените си длани. Само сенчести форми и гласове, извиращи от нищото, сред нощта. Говореха ту за едно, ту за друго, накрая разговорът отново се завъртя около техника и процеси. Идваше й да закрещи. Както бе боса, тръгна с миши стъпки назад с намерение да се обърне и да ги остави, но неочаквано нечия ръка докосна бедрото й. Тя спря, стъписана. Изчака. За миг пръстите на Хауард леко пропълзяха по шева на роклята и ръката му се плъзна в джоба й, а по тялото й внезапно се разля тайнствена топлина.

Нора затаи дъх. Дейвид продължи да говори за снимките. Тя бе още с престилката, беше много тъмно. След миг леко се извърна, а по тънката тъкан ръката на Хауард се разтвори по плоския й корем.

— Да, така е — каза Хауард с нисък и спокоен глас. — Този филтър донякъде ще е за сметка на яснотата на образа. Но резултатът сто на сто ще си струва.

Нора издиша бавно, съвсем бавно. Чудеше се дали Хауард усеща как бясно пулсира кръвта й. От пръстите му струеше топлина и я изпълни такъв копнеж, че чак изпита болка. Вълните се надигаха и спускаха, после пак се надигаха. Нора стоеше като вкаменена, заслушана в собственото си учестено дишане.

— Е, камера обскура се доближава до този процес — каза Хауард. — Наистина е удивително как затваря света в рамка. Бих искал да минете да ви я покажа. Ще дойдете ли? — попита той.

— Утре ще ходим с Пол за риба в океана — отговори Дейвид. — Може би вдругиден.

— Аз ще вляза вътре — плахо се обади Нора.

— Доскучава й — обясни Дейвид.

— Може ли да я вини човек? — рече Хауард и притисна длан към корема й, силно и бързо, като удар с крило. После измъкна ръката си от джоба й. — Ако решите, заповядайте утре сутрин — продължи той. — Ще правя скици с камера обскура.

Нора кимна, без да продума — представи си как един-единствен лъч светлина пронизва мрака и вае прекрасни образи по стената.

След няколко минути той си тръгна и мракът го погълна почти мигновено.

— Харесва ми този човек — каза по-късно Дейвид, вече в къщата. Кухнята блестеше и нямаше и следа от следобедните й въжделения.

Нора застана до прозореца и се загледа към тъмния плаж, заслушана във вълните, с ръце дълбоко в джобовете си.

— Да — съгласи се тя. — И на мен.

* * *

На следващата сутрин Дейвид и Пол станаха преди изгрев и поеха с колата по брега да хванат рибарското корабче. Нора лежеше в мрака, докато те се приготвяха. Усещаше мекотата на чистия памучен чаршаф, дочуваше ги несръчно да бутат едно-друго из всекидневната, колкото и да се мъчеха да не вдигат шум. Последваха стъпки и ревът на двигателя на колата, докато запали, после тишина, само шума на вълните. Лежеше отпусната, а небето и морето се сливаха в една линия. Взе си душ, облече се и си направи чаша кафе. Изяде половин грейпфрут, изми чашата и чинийката, остави ги настрани и излезе. Беше по шорти и тюркоазена блуза на фламинга. Завързаните за връзките бели гуменки се полюшваха в ръката й. Беше измила косата си и вятърът откъм океана я развяваше да я изсуши и я оплиташе около лицето й.

Бунгалото, в което бе отседнал Хауард, на около километър и половина, бе почти като нейното. Той седеше на верандата, приведен над тъмна, вече завършена дървена кутия. Беше по бели шорти и разкопчана оранжева памучна карирана риза. И той като нея беше бос. Когато Нора приближи, той стана.

— Искаш ли кафе? — подвикна той. — Гледах те как вървиш по брега.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Сигурна ли си? Ирландско кафе. С една идея по-силно, ако ме разбираш.

— Може би след малко. — Тя изкачи стъпалата и прокара ръка по полираната махагонова кутия. — Това ли е камера обскура?

— Да. Ела. Погледни.

Тя седна на още топлия от тялото му стол и погледна през отвора. Целият свят бе там — дългата плажна ивица, скупчените скали и едно бавно поклащащо се платно на хоризонта. Вятър поде извисилите се клони на смирката — миниатюрни, но до най-дребния детайл съвършени образи, заключени в рамка, застинали и въпреки това живи, в движение. Нора вдигна поглед, премигна и осъзна, че и светът наоколо й е преобразен — цветята се открояваха рязко на пясъка, столът с пъстрите ивици и двойката, тръгнали на разходка край водата. Живи, стъписващи, далеч по-наситени, отколкото ги бе възприемала.

— О — възкликна тя и пак се взря в кутията. — Не е за вярване. Всичко е толкова съвършено, толкова наситено. Виждам дори как вятърът люлее дърветата.

Хауард се засмя.

— Чудесно е, нали? Знаех си, че ще ти хареса.

Спомни си как Пол като бебе свиваше устни в съвършен овал, както си лежеше в люлката, вперил удивен поглед в нещо съвсем обикновено. Отново сведе глава да погледне заключения в кутията свят, после вдигна очи да го види преобразен. Освободена от ограждащата я тъмнина, дори светлината искреше, беше жива.

— Толкова е красиво — прошепна тя. — Изумително!

— Да — рече Хауард. — Хайде. Слей се с него. Нека те скицирам.

Тя стана и пристъпи по горещия пясък сред зноя. Обърна се и като застана пред Хауард, който бе свел глава над отвора, се загледа как ръката му се движи по скицника. Косата й бе нагорещена — слънцето вече прежуряше и го усещаше като топла плоска длан — спомни си как позира предния ден и по-предния. Колко пъти бе стояла както стои сега, едновременно обект и субект, позира, за да породи или запази нещо, някаква идея, която всъщност не съществува, заключила истинските си мисли дълбоко в себе си?

Сега стоеше — жена, смалена до съвършена миниатюра, и светлината отразяваше и най-дребната подробност в огледало. Вятърът от океана, топъл и влажен, развяваше косите му, а ръцете му, с дълги пръсти и изящни нокти, се движеха бързо, докато я скицираше и фиксираше образа й върху листа. Спомни си как пясъкът се движеше под бедрата й, докато позираше пред апарата на Дейвид и как след това двамата, Дейвид и Хауард, говореха за нея не като за жена от кръв и плът в стаята, а като за образ, някаква форма. При спомена за това усети тялото си да става крехко, сякаш тя не бе изисканата, независима жена, завела цяла група в Китай, а прашинка, която следващият порив на вятъра ще отвее. После си спомни топлината от дланта на Хауард в джоба й, върху плътта й. Същата ръка, която сега се движеше и я рисуваше.

Посегна към талията си и хвана подгъва на блузата. Бавно, но без колебание я изхлузи през глава и я пусна на пясъка. На верандата Хауард спря да рисува, макар да не вдигна поглед. Мускулчетата по ръцете и раменете му застинаха. Нора разкопча ципа на шортите си. Те се плъзнаха по бедрата й и тя ги прескочи. Дотук нищо изненадващо — същият бански костюм, с който бе позирала толкова пъти. Но сега тя изви ръце назад и откопча горнището. Избута гащетата по бедрата и краката си и ги изрита. Застана, отдала се на ласките на слънцето и вятъра.

Хауард бавно вдигна глава от камерата обскура и седна, без да сваля поглед от Нора.

За миг я прониза познатата от кошмарите паника и срам, когато насред сън осъзнаеше, че пазарува или се разхожда в многолюден парк, а е забравила да се облече. Понечи да вдигне банския си.

— Не, недей — прошепна Хауард. Тя се спря и се изправи. — Толкова си красива. — Той стана, внимателно, бавно, като че ли тя е птичка и ако той я подплаши, тя ще отлети. Но Нора стоеше неподвижна, всяка клетка на тялото й застинала на място, сякаш изваяна от пясък — пясък, който влиза в пещ и всеки миг ще се преобрази, заглади и ще заблести. Хауард прекоси делящите ги няколко метра. Сякаш крачи цяла вечност, ходилата му затъваха в топлия пясък. Когато най-сетне я доближи, спря и без да я докосва, впери очи в нея. Вятърът се носеше из косите й и той отмести един кичур от устната й и нежно, гальовно го пъхна зад ухото й.

— Никога няма да уловя това — каза той, — този миг. Никога.

Нора се усмихна и положи длан на гърдите му — усети тънката памучна тъкан и топлата плът, напластените мускули, костта. Гръдна кост, припомни си тя — навремето бе изучавала костите, за да разбере по-добре Дейвид и работата му. Извити като сабя горен и долен край. Истински и плаващи ребра, линии на свързване.

Той нежно хвана лицето й в длани. Тя отпусна ръка. Заедно, без да промълвят, тръгнаха към бунгалото. Тя остави дрехите на пясъка, не я бе грижа нито за тях, нито дали някой ще ги види. Дъските на верандата леко поддадоха под стъпките й. Платното бе отметнато от камерата обскура и тя с радост забеляза, че Хауърд е скицирал плажа и хоризонта, разпилените листа и скали, до едно — съвършено пресъздадени. Бе скицирал и косата й — мек облак, аморфен, но само косата. Там, където трябваше да е тя, листът бе празен. Дрехите й се свлякоха като падащи листа и тогава той вдигна глава да я погледне, както стоеше там.

Поне веднъж не друг, а тя спря времето.

След ослепителния бряг стаята й се стори мрачна и светът в миг се сключи в рамката на прозореца, сякаш ограничен от лещите на камера обскура — бе толкова ярък, толкова жизнен, че тя се просълзи. Седна на ръба на леглото. Легни, каза той и съблече ризата си през глава. Искам да те погледам. Тя легна, а той се надвеси над нея, очите му шареха по кожата й. Остани с мен, каза той и като коленичи, сложи глава на плоския й корем, а небръсната му буза лекичко я драсна по кожата и тя се стресна. Усещаше тежестта му с всяко придихание, а дъхът му я облъхваше. Тя се протегна и вплела ръце в оредяващата му коса, го притегли към устните си.

След време щеше да се стъписа не от това, което направи, нито от онова, което последва, а че го направи на леглото на Хауард под отворения без щори прозорец — в рамка, като образ в обектив. Дейвид бе на риболов в океана с Пол. Но все някой можеше да мине и да ги види.

Но не се спря, нито тогава, нито по-късно. За нея той бе като неизлечима треска — врата, която й откри собствените й възможности, врата към онова, което според нея е свобода. Странно, но имаше чувството, че тайната й превръща дори разделящата я с Дейвид бездна по-поносима. Продължи да ходи при Хауард отново и отново, въпреки забележките на Дейвид, че много често излиза на разходка и че отива надалеч. Дори когато веднъж, излегнала се, докато Хауард сипваше по едно питие, прерови шортите му на пода и намери снимка на съпругата му — усмихната, с трите им невръстни деца в едно писмо, в което пишеше: Мама е по-добре, липсваш ни и всички те обичаме, ще се видим следващата седмица.

Това се случи един следобед, когато слънчевите лъчи искряха по носещата се вода, а от жегата над пясъка прежуряше. Вентилаторът на тавана потракваше в мрачната стая и тя стоеше със снимката в ръка, вперила поглед навън в сътворената от собственото й въображение и ослепителната светлина гледка. В реалния свят тази снимка би я сразила, на мига, безпогрешно, но в този тя не изпита нищо. Пъхна снимката обратно и пусна шортите на пода. Тук това няма значение. Тук единствено мечтанието и нажежената светлина имат значение. Продължи да го посещава и през следващите десет дни.