Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (1)

I

Март 1964 година

Няколко часа преди да започнат родилните болки, заваля сняг. Отначало само по някоя и друга снежинка политаше от схлупеното сиво небе в късния следобед, но после изви вихрушка и вятърът шеметно подемаше снежинките край широката веранда. Двамата стояха до прозореца, загледани във внезапните пориви на снежните талази, които се извисяваха и после се спускаха на земята. Отвсякъде светваха лампи, а голите клони на дърветата побеляваха.

След вечеря той събра кураж и излезе в мразовитата вечер за дърва от купчината, която бе струпал край гаража през есента, и запали камината. Кристалният мразовит въздух пощипваше лицето му, а по алеята към гаража вече бе натрупало близо педя над глезените. Насъбра цепеници, отърси ги от белите им калпачета и ги внесе вътре. Подпалките лумнаха начаса, а той приседна на килимчето и кръстосал крака, започна да притуря цепеници, загледан в танца на синкавите хипнотични пламъци. Навън снегът тихо и неспирно трупаше в мрака — искрящ и дебел, в нетрепващите овали светлина от уличните лампи. Когато се изправи и погледна през прозореца, колата им вече приличаше на заоблено бяло хълмче в края на улицата. Следите от стъпките му по алеята към гаража бяха затрупани и от тях нямаше и помен.

Отупа ръце от пепелта и седна на дивана до съпругата си, която бе вдигнала крака върху възглавници, кръстосала отекли глезени и подпряла книгата на д-р Спок на корема си. Погълната от четивото, тя разсеяно лизваше показалец при всяко отгръщане на страница. С нежни ръце, с къси и силни пръсти, тя леко и съсредоточено прехапваше долната си устна, докато четеше. Както я гледаше, изпита любов и удивление: че тя е негова съпруга, че бебето им, което трябва да се роди само след три седмици, скоро наистина ще се появи. То ще е първото им дете. Бяха женени едва от година.

Уви краката й по-плътно с одеяло, а тя вдигна поглед и се усмихна.

— Знаеш ли, открай време се питам какво ли е чувството… — рече тя. — Така де, как ли се чувства човек, преди да се роди. Ужасно е, че не помним нищо. — Разгърна пеньоара, вдигна пуловера под него и оголи облия си, твърд като диня корем. Прекара ръка по гладката му повърхност, а светлините от огъня затанцуваха по кожата й и хвърляха червеникавозлатисти отблясъци върху косите й. — Дали е като да си в огромен фенер? Тук пише, че светлината прониква през кожата и бебето вече може да вижда.

— Не знам — отвърна той.

— Как така? — засмя се тя. — Нали ти си лекарят!

— Аз съм просто ортопед — напомни й той. — Мога да ти разкажа как се оформят костите на зародиша и толкова. — Привдигна кракът й, крехък и отекъл в светлосиния чорап, и нежно започна да го масажира: силната кост на глезена, костите в средата на ходилото и на фалангите, скрити под кожата и плътно наслоените мускули като ветрило, което всеки миг ще се отвори. Дишането й изпълни тихата стая, от стъпалото й ръцете му се стоплиха и той си представи съвършената, тайнствена симетрия на костите. Бременна, тя му се струваше красива, но уязвима и под бледата й бяла кожа едва прозираха тънки сини вени.

Бременността й течеше много леко, без никакви лекарски ограничения. И въпреки това не я бе любил от няколко месеца. Сега му се искаше да я закриля — качваше я на ръце по стълбите, загръщаше я с одеяло, носеше й яйчен крем.

— Ама аз не съм инвалид — всеки път се противеше тя през смях. — Нито съм току-що излюпило се пиленце, дето си намерил на моравата. — Но вниманието му й бе приятно. Понякога се събуждаше и я наблюдаваше, докато спи — как потрепват клепачите й, как бавно и равномерно се надигат гърдите й, отметнатата й ръка, толкова малка, че може цяла да я побере в дланта си.

Беше единайсет години по-млада от него. За пръв път я зърна преди малко повече от година, на ескалатора в универсален магазин в центъра на града в една навъсена ноемврийска събота — беше тръгнал да си купи вратовръзки. Той бе на трийсет и три и наскоро бе дошъл в Лексингтън, Кънектикът, а тя изплува сред множеството като видение с руса коса, вдигната в елегантен кок, и проблясващи по шията и ушите перли. Беше с тъмнозелено вълнено палто, а кожата й бе гладка и бяла. Той се спусна към ескалатора и си запробива път нагоре сред тълпата, като се мъчеше да не я изпуска от поглед. Тя слезе на четвъртия етаж, където продаваха дамско бельо и трикотаж. Докато се опитваше да я следва сред щандове, отрупани с нежно проблясващи комбинезони, сутиени и дамски пликчета, една продавачка в тъмносиня униформа с бяла якичка го спря и с усмивка го попита какво желае. Пеньоар, рече той и се заозърта сред щандовете, докато не забеляза косата й, тъмнозеленото рамо и сведената настрани глава, която разкриваше извивката на врата й. Пеньоар за сестра ми в Ню Орлиънс. Разбира се, нямаше нито сестра, нито друг жив роднина.

Продавачката за миг изчезна и се появи с три дебели хавлиени пеньоара. Наслуки, без дори да погледне, избра най-горния. Следващия месец, заобяснява продавачката, ще имаме по-богат избор в три размера, но той вече се бе запътил по пътечката, преметнал през ръка сгънатия пеньоар с цвят на корал, а обувките му поскърцваха по плочките, докато припряно се провираше сред купувачите към нея.

Тя ровеше в купчина скъпи чорапи, чиито чисти цветове искряха през целофанените прозорчета на опаковките — тъмносиви, тъмносини, тъмнокафяви, като съсирена кръв. Ръкавът на зеленото й палто докосна неговия и той долови парфюма й — деликатно, но изпълващо ухание, подобно на гъстите бледи венчелистчета на люляците пред студентската му квартира навремето в Питсбърг. Четвъртитите прозорци на приземния му апартамент бяха вечно в прахоляк, матови от наслоилите се от стоманодобивната фабрика сажди и пепел, но през пролетта цъфваха люляците и към стъклото се притискаха гроздове бели и светловиолетови цветчета, а уханието им изпълваше всичко наоколо като светлина.

Той се прокашля — едва дишаше — и вдигна хавлиения пеньоар, но продавачката зад щанда се смееше — разказваше някакъв виц и не го забеляза. Прокашля се повторно и тогава тя го погледна с досада и кимна към клиентката с три плоски пликчета чорапи, като гигантски карти за игра в ръка.

— Опасявам се, че мис Ашър е преди вас — ледено и високомерно рече продавачката.

Тогава погледите им се срещнаха и той се стъписа, като видя очите й — тъмнозелени като палтото. Тя го огледа — дебел вълнен меланжов балтон, гладко избръснато, поруменяло от студа лице, поддържани нокти. Усмихна се весело и някак снизходително и посочи преметнатия през ръката му пеньоар.

— За съпругата ви ли? — попита тя. Той тутакси долови благовъзпитания кънектикътски акцент в този град на отколешни богаташи, където подобни подробности бяха от значение. Бе пристигнал едва преди шест месеца, но вече го знаеше. — Нищо, Джийн — обърна се тя към продавачката. — Обслужи първо господина. Клетият, сигурно е объркан и се чувства неловко сред всички тези дантели.

— За сестра ми е — рече той в отчаянието си да промени лошото впечатление, което създава. Вече му се бе случвало неведнъж в този град, бе твърде дързък и прям, което тук смятаха за обидно. Пеньоарът се изхлузи на пода и той се наведе да го вдигне, а като се изправи, лицето му бе като божур. Ръкавиците й лежаха върху стъклото на щанда и тя леко бе свила ръце до тях. Неудобството му сякаш я умилостиви, защото, когато очите им се срещнаха повторно, тя го гледаше мило.

— Извинете — поде той отново. — Май сам не знам какво правя. Бързам. Лекар съм. Закъснявам за болницата.

Усмивката й угасна и тя стана сериозна.

— Разбирам — рече тя и се обърна към продавачката. — Джийн, моля те, обслужи първо господина.

Прие поканата му да се срещнат и записа името и телефонния си номер с изящните букви, на които я бе научила учителката й в трети клас — бивша монахиня, според която едно от най-важните й задължения бе да втълпи на ученичките колко важен е краснописът. Всяка буква има своя собствена форма, казваше тя, единствена и неповторима, и вие сте длъжни да я пресъздадете съвършено. Осемгодишна, бледичка и слаба, жената в зеленото палто, която щеше да му стане съпруга, бе стискала писалката с малките си пръстчета и бе упражнявала краснопис сам-сама в стаята си с часове, докато се научи да пише изящно и плавно като понесла се нанякъде вода. След време, докато слушаше историята, той си я представяше привела глава под светлината на лампата, стиснала до болка писалката с пръсти, и се удивяваше на упоритостта, на вярата й в красотата и в авторитетния глас на бившата монахиня. Но онзи ден нямаше и представа за това. Онзи ден той тръгна с листчето в джоба на бялата си престилка от стая в стая из болницата и спомена как буквите се нижат една след друга, докато тя изписва съвършено името си. Обади й се още същата вечер и на другия ден я изведе на вечеря, а след три месеца се ожениха.

Сега, през последните месеци от бременността, мекият коралов пеньоар й бе точно по мярка. Намери го смушен някъде, както си бе опакован, и му го показа. Нали сестра ти е починала отдавна, възкликна тя объркана и той застина с усмивка на уста, а лъжата отпреди година се стрелна като тъмна птица през стаята. После глуповато сви рамене. Все нещо трябваше да кажа, отвърна той. Търсех си повод да се запознаем. Тя се усмихна, прекоси стаята и го прегърна.

Снегът се сипеше. Няколко часа четоха и си приказваха. Понякога тя хващаше ръката му и я слагаше на корема си да усети как бебето мърда. От време на време той ставаше да добави дърва в огъня и да хвърли поглед през прозореца към трупащия сняг — половин педя, после близо цяла. Улиците бяха притихнали и само тук-там се мяркаше по някоя кола.

В единайсет тя отиде да си легне. Той остана на долния етаж и зачете последния брой на „Списание по костна и ставна хирургия“. Всички го познаваха като отличен лекар, добър диагностик и умел хирург. Завърши пръв по успех във випуска, но още бе млад и макар внимателно да го прикриваше, не бе напълно уверен в уменията си и затова четеше всяка свободна минута и трупаше всичко, което бе постигнал като доказателство за собствените си способности. Смяташе се за различен от роднините си — по рождение бе ученолюбив, от семейство, погълнато от мисълта как да оцелеят, ден за ден. За тях образованието бе ненужен лукс, усилие с неясна цел. Бяха бедни и когато изобщо ходеха на лекар, то бе в клиниката в Моргантаун, на близо осемдесет километра. Ясно си спомняше тези редки пътувания — как подскача отзад във взетия назаем пикап, а зад тях се вие прахоляк. Танцуващия път — така го бе кръстила сестра му, която пътуваше в каросерията с родителите им. Стаите в клиниката в Моргантаун бяха мрачни — тъмнозеленикави или тюркоазени като езерна вода, а лекарите все бързаха и разсеяно преглеждаха пациентите на две на три.

Оттогава от време на време той все още усещаше втренчения поглед на онези лекари и се чувстваше като натрапник, когото една-единствена грешка всеки миг ще разобличи. Съзнаваше, че и специалността си избра под влияние на тези спомени. Нито откъслечните вълнения на общата медицина, нито деликатните рисковани сърдечни операции бяха за него. Занимаваше се най-вече със счупени крайници — ваеше гипс, проучваше рентгенови снимки, наблюдаваше как счупванията бавно и като по чудо отново заздравяват. Харесваше му, че костите са солидни и издържат дори на знойните температури при кремация. Костите са устойчиви и той лесно вложи упованието си в нещо така стабилно и предвидимо.

Чете до късно след полунощ, докато думите затанцуваха пред очите му по лъскавите бели страници, загубили смисъл, и той метна списанието на малката масичка и стана да нагледа огъня. Разръчка овъглените пънове, докато станаха на жарава, врътна клапата към комина докрай и затвори месинговата решетка на камината. Когато загаси лампите, сред натрупалата се пепел просветваха пламъчета, нежни и бели като натрупалия по парапета на верандата и рододендроновите храсти снежен кожух.

Стъпалата поскръцваха под тежестта му. Поспря край детската стая и се загледа в смътните очертания на кошчето, на масата за преповиване и наредените по полиците плюшени играчки. Стените бяха боядисани в бледо морскозелено. Жена му сама уши юрганчето, окачено на стената в дъното, като прикачаше със ситен бод отделните парченца и забележеше ли и най-дребния недостатък — разшиваше цели части. Точно под тавана изрисува бордюр с мечета — пак сам-сама.

Нещо го подтикна да влезе и той застана до прозореца и дръпна тънкото перде да види снега — уличните лампи, оградите и покривите вече бяха захлупени под цяла педя калпаци. Такава виелица се случваше веднъж на няколко десетилетия в Лексингтън и неспирно стелещите се бели снежинки, тишината го изпълниха едновременно с вълнение и усещане за покой. В този миг разнородните късчета на живота му сякаш се съединиха в едно — всяка преживяна тъга и разочарование, всяка тревога, тайна и неувереност се скриха под пухкавата бяла постеля. Утре ще бъде тихо, светът ще лежи покорен и крехък, докато малчуганите от махалата се втурнат да прогонят покоя и с радостни викове проправят пъртина. Спомняше си такива дни от собственото си детство в планината — редки мигове на бягство, когато изтичваше в гората, задъхан, а гласът му, някак приглушен от тежкия сняг, огънал клоните на дърветата доземи, се носи по пътеките. За няколко кратки мига светът се променяше.

Остана така, докато я чу тихичко да се движи. Завари я да седи на ръба на леглото със сведена глава, вкопчила ръце в дюшека.

— Май са контракции — вдигна тя очи. Косата й се спускаше свободно и един кичур бе паднал на устната й. Той го отмести зад ухото. Седна до нея, а тя поклати глава. — Не знам. Чувствам се особено. Спазмите ту се появяват, ту затихват.

Помогна й да легне настрана и сам легна, като се зае да разтрие гърба й.

— Сигурно е фалшива контракция — успокои я той. — Има още три седмици, нали така, а и първородните обикновено се раждат след термина.

Беше прав, знаеше го, вярваше си, докато го изричаше, всъщност бе толкова убеден, че след малко се унесе и заспа. Като се събуди, тя се бе надвесила над леглото и разтърсваше раменете му. Пеньоарът и косата й изглеждаха почти бели на странната светлина от снега, която изпълваше стаята.

— Засякох ги. На пет минути са. Много са силни и ме е страх.

Нещо в душата му затрептя — запрепускаха вълнение и страх, като изтласкана от вълна морска пяна. Но го бяха учили при спешни случаи да запазва спокойствие, да сдържа емоциите и като си наложи да не бърза, стана, взе часовника си и тръгна с нея бавно и кротко напред-назад из антрето. Дойдеше ли контракция, тя силно стисваше ръката му и имаше чувството, че костите на пръстите му ще се слеят в едно. Контракциите бяха точно както каза тя — на пет, после на четири минути. Извади куфара от килера и се закова на място, как изведнъж се случва всичко — отдавна очаквано и все пак изненадващо. Той вървеше редом с нея, но светът наоколо им забави ход и застина. Болезнено съзнаваше всяко движение — как дъхът му препуска по гърлото, как тя пъхва крака в единствените обувки, които й ставаха, и отеклата плът изскача над тъмносивия кожен ръб. Когато я хвана за ръка, изпита странното усещане, че се носи из стаята, някъде край полилея и наблюдава и себе си, и нея отвисоко и не пропуска и най-дребния нюанс или подробност: тя потреперва при контракция, пръстите му здраво стисват лакътя й да я предпази. А навън снегът все така трупа.

Помогна й да облече зеленото вълнено палто, без да го закопчава и то зейна на корема й. Намери и кожените ръкавици, с които бе, когато я зърна за пръв път. Струваше му се важно всичко да е наред, до последната подробност. Поспряха на верандата, стъписани пред заобикалящата ги пухкава белота.

— Изчакай тук — каза той и заслиза по стълбите, проправяйки пъртина сред преспата. Вратите на старата кола бяха замръзнали и едва след няколко минути успя да отвори едната. Когато тя най-сетне подаде, се изви бял искрящ облак и той пролази по пода на задната седалка да намери стъргалото за лед и метличката. Когато се измъкна, жена му се бе подпряла на колоната на верандата, притиснала чело с ръце. В този миг той осъзна каква болка изпитва тя и че бебето наистина е на път и ще се роди още тази нощ. Потисна неистовото си желание да иде при нея и се захвана с все сили да освободи колата. Топлеше ту едната, ту другата си ръка под мишница, когато болката от студа ставаше непоносима, но дори тогава продължаваше и метеше ли, метеше да изчисти предното стъкло, после страничните прозорци, покрива и гледаше как снегът се пръсва и изчезва сред пухкавото море от белота около краката му.

— Не спомена, че ще боли толкова — каза тя, когато той отиде на верандата. Прегърна я през раменете и й помогна да слезе. — Мога и сама — настоя тя. — Само като ме присвие, е трудно.

— Знам — отвърна той, но не я пусна.

Когато стигнаха до колата, тя докосна ръката му и посочи къщата — обгърната в сняг, тя искреше като фенер край тъмната улица.

— Като се върнем, и бебето ще е с нас — каза тя. — Животът ни никога няма да е същият.

Чистачките бяха замръзнали и докато стигне до улицата, снегът се посипа по задното стъкло. Караше бавно и си мислеше колко е красив Лексингтън с натежалите от сняг дървета и храсти. Като зави по главната улица, колелата попаднаха върху лед, колата за миг плавно поднесе през кръстовището и спря при една снежна канара.

— Всичко е наред — рече той, а мислите му препускаха. За късмет наоколо друга кола не се виждаше. Под голите му ръце воланът бе твърд и леден като камък. От време на време забърсваше предното стъкло с опакото на ръката си и се привеждаше да се взре през почистената дупка. — Преди да тръгнем, се обадих на Бентли — спомена той своя колега, акушер-гинеколог. — Казах му да ни чака в кабинета. Ще идем там. По-близо е.

Тя премълча, вкопчила се в таблото, само пое дълбоко дъх при поредна контракция.

— Дано само не родя в тази раздрънкана кола — опита да се пошегува тя. — Открай време я мразя.

Той се усмихна, но знаеше, че тя наистина се страхува, както и самият той.

Последователен, целенасочен — дори при спешен случай, не можеше да надскочи себе си и да се държи другояче. Спираше на всеки светофар и знак за завой по пустите улици. На всеки няколко минути тя се вкопчваше с ръка в таблото и внимателно поемаше дъх, а той преглъщаше и поглеждаше към нея, не помнеше да е бил по-нервен от онази нощ. Не бе толкова напрегнат дори по време на първия си час по анатомия, пред зейналия да разкрие всичките си тайни труп на едно момче. По-нервен бе и от деня на сватбата им, когато нейното семейство изпълни едната половина на черквата, а в другата стояха неколцина негови колеги. Родителите му бяха починали, както и сестра му.

На паркинга на клиниката имаше една-единствена кола — сиво-синия „Феърлейн“ на сестрата — консервативен, практичен модел, но и по-нова от неговата. Бе извикал и нея. Спря пред входа и помогна на жена си да слезе. Сега, когато вече благополучно стигнаха кабинета, ги обзе весела възбуда и влязоха в ярко осветената чакалня, като се заливаха от смях.

Посрещна ги сестрата. Щом я зърна, разбра, че нещо не е наред. Сестрата беше с големи сини очи и бледо лице, може би на четиридесет или на двадесет и пет, и когато нещо не й се нравеше, по челото, точно между очите, се появяваше тънка вертикална бръчка. А сега бръчката бе там, докато им разказваше какво се е случило: колата на Бентли поднесла по затрупания път извън града, където той живееше, завъртяла се два пъти върху лед под натрупалия сняг и паднала в канавка.

— Значи казвате, че доктор Бентли няма да дойде, така ли? — попита съпругата му.

Сестрата кимна. Беше висока и толкова слаба и кокалеста, като че ли костите й всеки миг ще пробият кожата. Големите й сини очи бяха сериозни и интелигентни. От месеци се носеха слухове и закачки, че била влюбена в него. Прие ги чисто и просто за професионални клюки — досадни, но неизбежни, когато един мъж и жена без семейство работят рамо до рамо всеки божи ден. Но една вечер той заспа на бюрото си. Присъни му се, че е дете и си е у дома, а майка му нарежда проблясващи като скъпоценни камъни буркани с плодове на покритата с мушама маса под прозореца. Сестра му, петгодишна, равнодушно държи кукла в ръка. Мимолетен образ, може би спомен, но го изпълни едновременно с тъга и копнеж. Сега къщата е негова, но празна — опустя, когато сестра му почина и родителите му се преместиха, стаите, които майка му бе жулила до блясък, бяха запуснати и ги огласяше единствено прошумоляването на катерички и мишки.

Когато вдигна глава и отвори очи, те бяха насълзени. Сестрата стоеше на прага с разнежено лице. В онзи момент му се видя красива, леко усмихната, нямаше нищо общо с деловата жена, която работеше редом с него всеки ден, тихо и професионално. Очите им се срещнаха и на лекаря му се стори, че я познава — че и двамата се познават, че знаят безпогрешно абсолютно всичко един за друг. За миг нищичко не ги разделяше, това бе тъй всепоглъщаща близост, че той слисан застина. После тя цяла пламна и отмести поглед. Прокашля се, изопна рамене и каза, че е работила два часа извънредно и си отива. Дни наред погледите им не се срещнаха.

След това, подемеше ли някой закачка за нея, той се намесваше. Тя е чудесна сестра, казваше той, вдигнал ръка срещу майтапчиите, от почит към онзи споделен миг на общение. Никога не съм работил с по-добра. Това бе вярно и той се радваше, че работи с нея.

— А залата за спешни случаи? — попита тя. — Можете ли да я приготвите?

Лекарят поклати глава. Контракциите вече бяха на около минута.

— Бебето няма да чака — каза той, поглеждайки към жена си. В косите й се бяха разтопили снежинки и искряха като диамантена диадема. — На път е.

— Всичко е наред — стоически изрече тя. Гласът й прозвуча категорично, решително. — Докато той или тя расте, ще има да разправяме тази невероятна история.

Сестрата се усмихна, а бръчката между очите й все още си личеше, макар поизбледняла.

— Ами, да вървим — каза тя. — Да се погрижим да не ви боли толкова.

Той отиде в своя кабинет за престилка и когато се върна в кабинета на Бентли, жена му вече лежеше на гинекологичния стол, с крака в гривните. Кабинетът бе светлосин, с какви ли не емайлирани, бели и красиви инструменти от хром и блестяща стомана. Отиде до умивалника и си изми ръцете. Всяка негова клетка бе напрегната — съзнаваше и най-малката подробност и докато изпълняваше обичайната процедура, усети, че паниката му, заради отсъствието на Бентли, постихна. Затвори очи да се съсредоточи.

— Раждането започва — каза сестрата, когато той се обърна. — Всичко изглежда наред. Има десетсантиметрово разкритие. Вижте сам.

Той седна на ниското столче и посегна към меката топла кухина в тялото на жена си. Плацентата бе още цяла и през нея напипа главичката на бебето — гладка и корава като бейзболна топка. Неговото дете. Сега трябваше да е в някоя чакалня и да крачи напред-назад. В дъното на кабинета щорите на единствения прозорец бяха спуснати и когато извади ръце от топлото й тяло, се запита дали снегът още вали, смълчавайки и града, и околностите.

— Да — рече той, — десет сантиметра.

— Фиби — рече жена му. Лицето й не виждаше, но гласът й прозвуча отчетливо. От месеци обмисляха какви ли не имена, но не се бяха спрели на нито едно окончателно. — Ако е момиче, да е Фиби. Ако е момче, Пол, на прачичо ми. Казах ли ти? — попита тя. — Канех се да ти кажа, че съм решила.

— Хубави имена — успокоително каза сестрата.

— Фиби и Пол — повтори той, но се бе съсредоточил върху напиращата в тялото на жена му контракция. Направи знак на сестрата и тя приготви маската за упойката. Докато стажуваше, правеха пълна упойка на родилка с контракции, докато раждането не приключи, но времената се бяха променили — беше 1964-та — и знаеше, че Бентли невинаги прибягва до газовата маска. По-добре да е будна, да може да напъва, ще я упои при най-силните контракции, при последния напън и самото раждане. Жена му се стегна, извика, а бебето помръдна в тръбите на матката и спука плацентата.

— Сега — каза лекарят и сестрата й постави маската. Ръцете и свитите юмруци на жена му се отпуснаха под въздействие на упойката и тя лежеше неподвижна, спокойна, без да съзнава нищо, докато нова контракция, после още една преминаха през тялото й.

— Бързо се ражда за първо дете — отбеляза сестрата.

— Да — отвърна лекарят. — Дотук добре.

Така мина половин час. Жена му се надигаше, стенеше и напъваше, и щом усетеше, че тя не издържа, или извикваше, че болката е непоносима, той кимваше към сестрата и тя й поставяше маската. Чуваха се единствено тихо разменени наставления. Навън снегът трупаше, носеше се около къщите и засипваше пътищата. Лекарят седеше на стол от неръждаема стомана, съсредоточил се изцяло върху най-важното. Бе изродил пет бебета като студент, до едно живи, пет успешни израждания и сега в ума му бяха само те и се опитваше да си спомни всички подробности. Докато си припомняше, жена му лежеше с крака в гривните, а коремът й бе толкова голям, че не виждаше лицето й и то постепенно се сля с образите на онези пет родилки. Заоблените й колене, гладките тънки прасци, глезените — всичко бе пред него, тъй познато и обичано. Но и през ум не му мина да я погали или да сложи ръка на коляното й за кураж. Сестрата я държеше за ръка, докато тя напъваше. За лекаря, съсредоточил се върху онова, което е непосредствено пред него, тя не бе съпруга — бе тяло като всички останали, пациент, на чиито нужди той трябва да откликне с цялото си умение. Трябваше, налагаше се повече от всякога да сдържа емоциите си. Времето минаваше, а особеното чувство, което изпита в спалнята им, не го напускаше. Постепенно му се стори, че е другаде — хем е там, хем се е понесъл някъде и наблюдава от безопасно разстояние. Гледа как внимателно и точно прави разрез за епизиотомия. Добре стана, помисли си той, докато кръвта се стичаше в права линия, без да си позволява и да помисли колко пъти е докосвал същата тази плът със страст.

Главичката се подаде. След още три напъвания се показа цялата и телцето се плъзна в ръцете му, които го очакваха. Бебето изплака и синята му кожа порозовя.

Беше момче с червено личице и черна коса, недоверчиво ококорено срещу светлината и връхлетелия го студен кристален въздух. Лекарят завърза пъпната връв и я преряза. Синът ми, позволи си да си каже той наум. Моят син.

— Красавец — рече сестрата. Изчака го да прегледа детето и с бърз и безпогрешен поглед отбеляза равномерното туптене на сърцето, дългите пръсти на ръчичките и кичура тъмна коса. После отнесе малкия в другата стая да го изкъпе и да капне сребърен нитрат в очичките му. Чуха се вялите му викове и жена му помръдна. Лекарят стоеше, застинал с ръка на коляното й, дишаше дълбоко, изчаквайки остатъка от плацентата. Моят син, помисли си той отново.

— Къде е бебето? — отвори очи жена му и отмести коси от поруменялото си лице. — Всичко наред ли е?

— Момче е — отговори лекарят и се усмихна. — Имаме син. Само да го измият и ще го видиш. Съвършен е.

Лицето на жена му, разнежено от облекчение и изтощение, пак се сви от болка — нова контракция, а лекарят, в очакване на плацентата, се върна на столчето пред разтворените й крака и леко притисна корема й. Тя извика и в същия момент той разбра какво става, стъписан, като да е видял внезапно появил се прозорец насред бетонна стена.

— Няма нищо — каза той. — Всичко е наред. Сестра — извика той с наближаващата нова контракция.

Сестрата се появи начаса с бебето на ръце, вече повито в бяло одеялце.

— Девет по скалата на Апгар — съобщи тя. — Здраво-здравеничко.

Жена му вдигна ръце да поеме бебето и заговори, но я присви болка и отново легна.

— Сестра — рече лекарят, — трябвате ми тук. Веднага.

За миг сестрата се обърка, после сложи две възглавници на пода, постави бебето върху тях и отиде при лекаря до гинекологичния стол.

— Още упойка — той забеляза колко е учудена, после тя бързо кимна и се зае да изпълни разпореждането му. Бе сложил ръка на коляното на жена си и докато упойката подейства, усети как напрегнатите й мускули се отпускат.

— Близнаци ли са? — попита сестрата.

Лекарят, който си бе позволил да се поотпусне след раждането на момченцето, усети, че се разтреперва и само кимна. Спокойно, каза си той, докато се показа и втората главичка. Ти не си тук, ти си другаде, мислеше си той, наблюдавайки някъде от тавана как ръцете му последователно и точно работят. Раждане като раждане.

Второто бебе бе по-дребничко, излезе лесно и се пързулна толкова бързо в ръцете му с ръкавиците, че той се приведе да не го изтърве.

— Момиченце — каза той, хвана го като футболна топка с лице надолу и започна да го потупва по гърба, докато то изплака. После го обърна да види личицето му.

По нежната му кожичка се виеха спирали от сивкавобялата субстанция на новородено и цялото бе хлъзгаво от околоплодни води и следи от кръв. Сините очи бяха мътни, а косата — гарвановочерна, но той почти не ги забеляза. Загледа се в безпогрешните белези — обърнати нагоре, като че се смеят очи, с характерната епикантална гънка в долния вътрешен край, сплесканото носле. Класически случай, припомни си той думите на своя професор, докато преглеждаха подобно дете преди години. Монголоид. Знаете ли какво означава това? И лекарят прилежно издекламира симптомите, които бе запомнил наизуст от учебника: слаб мускулен тонус, забавени растеж и умствено развитие, възможни сърдечни усложнения, ранна смърт. Професорът кимна и постави слушалката на гладките голи гърдички на бебето. Горкото. Нищо не може да се направи, освен да го поддържат чисто. По-добре да си спестят мъката и да го изпратят в приют.

Лекарят сякаш се върна във времето. Сестра му се бе родила със сърдечна недостатъчност и много бавно растеше, а затичаше ли се, не й стигаше дъх. Минаха години, преди да идат в клиниката в Моргантаун и да разберат какво й е. После разбраха, но нищо не можеха да направят. Майка му й отдаде цялото си внимание и въпреки това тя почина на дванайсет години. Тогава лекарят бе на шестнадесет и вече живееше в града, където учеше в гимназия, устремен към Питсбърг, медицината и настоящия си живот. Но си спомняше покъртителната, неутешима скръб на майка си, която всяка сутрин, и в пек, и в студ, се изкачваше до гроба, скръстила ръце на гърди.

Сестрата стоеше до него и оглеждаше бебето.

— Съжалявам, докторе — рече тя.

Държеше новороденото, забравил какво следва да стори. Мъничките й ръчички бяха съвършени. Но разстоянието между палчетата на крачетата и останалите пръсти зееше, сякаш липсва зъб и като се вгледа в очичките й, подобно ситни, ясно очертани снежинки по ирисите, забеляза петънцата на Брашфийлд. Представи си сърчицето й — колкото слива и вероятно увредено, и си помисли за грижовно боядисаната детска стая, с наредени плюшени животни и едно-единствено кошче. Спомни си как жена му, застанала на тротоара пред забуления им в искрящ сняг дом, каза: Животът ни никога няма да е същият.

Ръчичката на бебето лекичко перна неговата и той се сепна. Механично се зае с познатата процедура. Сряза пъпната връв и преслуша сърчицето и дробовете. През цялото време снегът не излизаше от ума му — как сребристата кола пропада в канавка, дълбоката тишина в безлюдната клиника. След време, сетеше ли се за тази нощ, а той често си мислеше за нея през следващите месеци и години — повратният момент в живота му, миговете, до които неизменно всичко останало се свеждаше, — щеше да си спомня само тишината в кабинета и неспирно трупащия сняг навън. Тишината бе тъй дълбока и всепроникваща, че имаше чувството, че се носи към непознати висини, някъде над тази стая и отвъд, където се слива със снега, откъдето кабинетът изглежда като в друг живот — живот, в който той е случаен зрител, сякаш от тъмната улица за миг е зърнал гледката през меко осветен прозорец. Щеше да си спомня именно това — усещането за безкрайност. Лекарят в канавката и светлините на собствения му дом, грейнали някъде в далечината.

— Добре. Измийте я, ако обичате — каза той и подаде лекото телце на сестрата. — Но я оставете в другата стая. Не искам жена ми да разбере. Не веднага.

Сестрата кимна. Скри се, после се върна да сложи сина му в преносимото бебешко кошче, което бяха донесли. Лекарят се бе улисал да извади плацентите, които с лекота излязоха, тъмни и дебели, всяка колкото малка чиния. Двуяйчни близнаци, момче и момиче, единият — видимо съвършен, другият — белязан с излишна хромозома във всяка клетка на тялото си. Какви са шансовете им? Синът му лежи в кошчето и помахва ръчички плавно и безцелно в ритъма на движенията на течността в майчината утроба. Направи обезболяваща инжекция на жена си и се приведе да довърши епизиотомията. Беше почти призори и през прозорците вече плахо се процеждаше светлина. Наблюдаваше как ръцете му се движат и си мислеше, че шевовете стават чудесни — ситни като нейните, елегантни и равномерни. Заради нещо сбъркано, което той изобщо не забеляза, тя отпра цяло парче от юрганчето.

Когато свърши, завари сестрата в люлеещ се стол в чакалнята, гушнала момиченцето. Погледна го безмълвно и Дейвид си спомни как тя го бе наблюдавала, докато той спеше.

— Има едно място — драсна той име и адрес на гърба на пощенски плик. — Искам да я заведеш там. Разбира се, като се съмне. Ще попълня акта за раждане и ще се обадя да предупредя, че ще отидеш.

— А жена ви — в гласа й, както бе някъде далеч-далеч, той долови изненада и неодобрение.

Сети се за сестра си — бледичка и слаба, как се мъчи да си поеме дъх, а майка му се извръща към прозореца да скрие сълзите си.

— Не виждаш ли? — тихо отвърна той. — Клетото дете явно е със сърдечна недостатъчност, фатална. Опитвам се да спестя на всички ни ужасна мъка.

Говореше убедено. Вярваше във всяка своя дума. Сестрата седеше, втренчена в него с учудено, но иначе непроницаемо изражение, а той чакаше да чуе нейното да. В онова си състояние и през ум не му мина, че тя може да отговори другояче. И през ум не му мина, както щеше да си мисли по-късно същата нощ и нощи наред след това, на какъв риск излага всички. Тогава просто се ядоса, че тя не казва нищо, и внезапно го налегна безумна умора, а всичко в до болка познатата му клиника му се стори странно, сякаш витае в съновидение. Сестрата го изгледа със сините си, нетрепващи очи. Той отвърна на втренчения й поглед, без да мигне и накрая тя кимна съвсем леко, почти недоловимо.

— Снегът — промърмори тя, свела поглед.

* * *

Преди пладне виелицата постихна и в далечината стърженето на снегорини разцепи застиналия покой. От прозореца на горния етаж той гледаше как сестрата изчисти снега от сиво-синята кола и потегли сред пухкавата белота. Бебето спеше в кашон, застлан с одеяла на седалката до нея. Лекарят я проследи как зави наляво по улицата и изчезна. После се върна и седна при семейството си.

Жена му спеше с разпилени по възглавницата златисти коси. От време на време лекарят позадремваше. Събудеше ли ce, ce взираше в пустия паркинг, гледаше как от комините от другата страна на улицата се вие дим и подбираше думите, които ще каже. Че никой не е виновен, че дъщеря им ще е в добри ръце с други като нея, че за нея непрестанно ще се грижат. Че така ще е най-добре за всички.

Малко преди обед снегът престана, а синът му, огладнял, проплака и жена му се събуди.

— Къде е бебето? — попита тя, попривдигна се на възглавниците и отметна косата от лицето си. Със сина им, топъл и лек в прегръдката му, той седна до нея и постави бебето в ръцете й.

— Здравей, скъпа моя — рече той. — Виж какъв красавец е синът ни. Беше много смела.

Тя целуна бебето по челцето, после разкопча нощницата и го нагласи до гръдта си. Синът му засука начаса, а жена му вдигна поглед и се усмихна. Взе свободната й ръка и си припомни как се вкопчваше в него толкова силно, че оставяше отпечатъци от пръстите си върху неговите. Спомни си и колко искаше да я предпази.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — Скъпи? Какво има?

— Близнаци — бавно изрече той, замислен за кичурите черна коса и хлъзгавите телца, които шаваха в ръцете му. Очите му се насълзиха. — Момче и момиче.

— А-а — възкликна тя, — и момиченце! Фиби и Пол. А къде е тя?

Пръстите й са тъй крехки, помисли си той, като кости на птиче.

— Скъпа — поде той. Гласът му секна и думите, които тъй старателно бе репетирал, се изпариха. Затвори очи, а когато бе в състояние да заговори, изрече куп необмислени слова. — Любима. Ужасно съжалявам. Дъщеричката ни умря при раждането.