Ким Едуардс
Дъщерята на пазителя на спомени (13)

III

Двамата крачеха по релсите — Дюк Мадисън, с ръце в джобовете на коженото яке, което си купи от магазина за дрехи втора употреба „Гудуил“, а Пол подритваше камъчета и те със звън отскачаха от релсите. В далечината изсвири влак. Без да продумат, двете момчета едновременно стъпиха върху релсата откъм запад и се опитаха да запазят равновесие. Влакът се задаваше, релсата под краката им вибрираше, локомотивът — нищо и никаква точица — ставаше все по-голям и по-тъмен, а машинистът бясно надуваше свирката. Пол погледна Дюк, в чиито очи искреше вълнение от риска и опасността, и усети същата възбуда да се надига и в собственото му тяло, да го изпълва при вида на все по-наближаващия влак и все по-силно отекващата свирка, която огласяше всичко наоколо и отвъд. Вече се виждаше фарът и машинистът на прозореца високо над земята и свирката отново предупредително отекна. Приближаваше все повече и бурените от двете страни на локомотива полегнаха ниско, а Пол чакаше, загледан в Дюк, който пазеше равновесие на релсата до него, и вятърът се носеше кажи-речи право насреща им, но те все така чакаха ли, чакаха и на Пол му мина през ума, че може и да не отскочи. И точно тогава скочи и се озова сред буренаците, а влакът фучеше на две педи от лицето му. За един-единствен миг се мярна лицето на кондуктора — бяло като платно от уплаха, после влакът — мрак и проблясък, и отново мрак и проблясък от нижещите се вагони, докато се скри в далечината и дори вятърът стихна.

Дюк седеше на крачка от него, извърнал лице към облачното небе.

— Да му се не види — рече той. — Как само профуча.

Момчетата се поотупаха и поеха към дома на Дюк — малка къщичка с три-четири стаи и врати в двата края, досами железопътната линия. Пол се бе родил няколко преки по-надолу, но макар понякога майка му да го водеше в малкия парк да види кулата с остъкления балкон и къщата насреща, в която бе живял като бебе, не обичаше той да идва тук, нито да ходи у Дюк. Но, по дяволите, нея и бездруго все я нямаше вкъщи, а щом си е написал домашните, което стори, и е окосил моравата и свирил на пиано един час, което също свърши, значи бе свободен.

Като не вижда нещо, няма как да се засегне. Щом не го знае.

— Ама как направо му се смрази кръвта, а? — обади се Дюк. — Оня тип от влака.

— Даа — откликна Пол. — Адски се беше подбъзнал.

Обичаше да ругае, приятен му бе и споменът за парещия лицето му вятър и как отвя, поне за миг, безмълвната му ярост. Онази сутрин в Аруба излезе да потича по плажа волен като птичка и се радваше как влажният пясък покрай водата леко поддава под ходилата му, от което мускулите на краката заякват. Радваше се и че риболовът с баща му се провали. Баща му обичаше да ходи за риба, с часове седеше, без дума да обели, в лодката или на някое пристанище, мяташе въдицата отново и отново през две-три минути и преживяваше драмата на улова. И Пол обичаше, когато бе малък, не толкова ритуала на риболова, колкото възможността да прекара известно време с баща си. Но колкото повече растеше, толкова тези излети за риба се превръщаха в задължение, да речеш, че баща му ги планира, защото нищо друго не му идва на ум. Или пък защото се надява да се сближат — Пол си представи как баща му го прочита в някой наръчник за родители. Проумя какво е то животът през една ваканция, когато бе впримчен в една лодка по езерото в Минесота, а баща му се изчервяваше все по-силно под слънчевия загар и му разправяше за същността на възпроизводството. В онези дни бъдещето на Пол бе любимата тема на баща му, а Пол толкова се вълнуваше от идеите му, колкото и от ширналото се докъдето ти поглед стига нетрепващо езеро.

Затова с удоволствие тичаше по брега, с облекчение, и в първия момент не обърна внимание на купчината дрехи, захвърлени пред едно от пръснатите под смирките бунгала. Мина покрай тях, унесен в ритъма на крачката си, а мускулите му изпълняваха някаква мелодия, която го съпровождаше чак до скалистото езерце. Там спря, обиколи го няколко пъти с нормален ход и затича обратно, вече по-бавно. Дрехите се бяха отместили — вятърът от океана вееше ръкава на блузата и яркорозовите фламинги танцуваха на тюркоазения фон. Забави крачка. Можеше да е чия ли не блуза. Но и майка му имаше такава. Занасяха се с нея в градския магазин за туристи — тя я разгърна с две ръце, като се заливаше от смях, и я купи на майтап.

Добре де, сигурно стотици, че и хиляди имат такива блузи. И въпреки това той се наведе и я вдигна. Банският на майка му, телесен цвят, който нямаше как да сбърка, изпадна от ръкава. Застина на място, не можеше да помръдне, сякаш са го спипали да краде, сякаш фотоапарат е светнал и го е заковал. Пусна блузата, но все още не можеше да помръдне. Най-сетне тръгна, после хукна към тяхното бунгало като към убежище. Застана на прага и се опита да се съвземе. Баща му бе преместил купата с портокали на плота. Подреждаше снимки на голямата дървена маса. Какво има?, вдигна той поглед, но Пол не можа да обели и дума. Отиде в стаята си, затръшна вратата и не вдигна очи дори когато баща му дойде и почука на вратата.

След два часа майка му се прибра, като си тананикаше, затъкнала елегантно блузата на фламинги в светлокафявите си шорти. Мислех да поплувам преди обед, каза тя, като че ли всичко може да си върви постарому. — Искаш ли да дойдеш? Той поклати глава и това беше всичко — тайната, неговата тайна, всъщност нейната, а вече негова, се разстла помежду им като воал.

И баща му си има тайни — животът му в клиниката и в тъмната стаичка — и Пол го приемаше за нещо напълно нормално, както във всички семейства, докато не започна да се мотае с Дюк — невероятен пианист, с когото се запозна един следобед в залата на бенда. Семейство Мадисън не бяха богати, а къщата им бе толкова близо до железопътната линия, че преминеше ли влак, тя цяла се тресеше и прозорците дрънчаха в рамките. Майката на Дюк дори не се бе качвала на самолет. Пол съзнаваше, че би трябвало да му е жал за нея, както биха я съжалявали родителите му — имаше пет деца и съпруг, който работеше в „Дженерал Електрик“ и който никога нямаше да забогатее. Но бащата на Дюк на драго сърце играеше футбол с момчетата и всяка вечер, свършеше ли смяната му в шест, се прибираше и макар да не бе по-разговорлив от бащата на Пол, си беше у дома, ако ли пък не си бе вкъщи, винаги знаеха къде е.

— Та, к’во ти се пра’и? — запита Дюк.

— Знам ли — отвърна Пол. — Ми на теб?

Металните релси още напяваха. Пол се запита накъде ли се бе отправил влакът. Чудеше се дали някой го е зърнал край линията, застанал толкова близо, че ако се беше пресегнал, щеше да докосне профучаващите вагони, а вятърът се врязваше в косите му и очите го смъдяха. И ако са го видели, какво ли са си помислили? Прелитащи край прозорците на влака образи, като наниз застинали снимки — една, после втора, дърво, скала, облак и всички различни. И в миг момче, истинско момче с отметната назад глава се смее. И изчезва. Храст, електрически кабели, просветва път.

— Да хвърлим някой и друг кош, а?

— Тц.

Тръгнаха по релсите. Когато пресякоха Роузмънт Гардън и нагазиха в избуяла трева, Дюк спря и затършува из джоба на коженото си яке. Очите му бяха зелени на сини пръски. Като света, помисли си Пол. Такива бяха очите на Дюк. Като земята, погледната от луната.

— Виж — рече Дюк, — даде ми го братовчед ми Дани миналата седмица.

Беше малко найлоново пликче, пълно с изсушени зелени стръкчета.

— Какво е това? — попита Пол. — Сушена трева ли? — Докато го изрече, вече знаеше и смутен пламна, ама че е задръстеняк.

Дюк се изсмя и гласът му отекна в тишината, сред шумоленето на буренището.

— Точно така, мой човек, трева. Друсал ли си се някога?

Пол поклати глава, но не можа да скрие колко е стъписан.

— Няма да се пристрастиш, ако от това те е страх. Аз два пъти съм се друсал. Невероятно е. Казвам ти.

Небето бе още сиво и вятърът полюшваше листата на дърветата, а от далечината долетя свирката на друг влак.

— Не ме е страх — рече Пол.

— То се знае. Няма какво да се плашиш — потвърди Дюк. — Искаш ли да пробваш?

— И още как — огледа се Пол. — Само че не тук.

Дюк се засмя.

— Кой, си мислиш, ще ни спипа тук?

— Чуй — рече Пол. Двамата се заслушаха и след малко влакът се показа, наближаваше срещу тях — малка увеличаваща се точица, а свирката му прониза въздуха. Стъпиха встрани от линията и застанаха един срещу друг от двете страни на металните релси. — Да идем у дома — изкрещя Пол, докато влакът грохотно се заниза. — Няма никой. — Представи си как пушат трева на новия диван на майка му, покрит със сатенена басма, и се разсмя. После влакът се заниза — тътен и тишина, отново тътен и тишина при всеки отминаващ вагон. Ту зърваше, ту губеше Дюк от поглед като окачените в тъмната стаичка на баща му снимки — всички онези мигове от живота на баща му, също като гледки от влак, довяни и застинали. Тътен и тишина. Това бяха те.

И така, отидоха до къщата на Дюк, възседнаха колелата си и като пресякоха Никълъсвил Роуд, поеха по криволичещите улички към дома на Пол.

Къщата бе заключена, а ключът скрит под една клатушкаща се плоча на пътеката до рододендрона. Вътре бе топло, малко задушно. Дюк се обади у тях да предупреди, че ще закъснее, а Пол отвори прозорец и вятърът поде ушитите от майка му пердета. Преди да тръгне на работа, всяка година освежаваше къщата. Спомняше си я, приведена над шевната машина, да ругае, когато подплатата се набере или издуе. Пердетата бяха бежови с тъмносини пейзажи, в тон с тъмните райета на тапетите. Пол си спомни как седеше на масата, вторачил се в тях, сякаш фигурите в миг ще се раздвижат, ще пристъпят от къщите си да прострат прането или да помахат за сбогом.

Дюк затвори телефона и се огледа. После подсвирна.

— Човече — рече той. — Ама ти си богат. — Седна на масата в трапезарията и разстла тънък правоъгълен лист хартия. Пол го гледаше замаян как оформя ивица стърчащи тревички и ги свива в тънка бяла тръбичка.

— Не тук, не вътре — рече Пол. Почувства се неловко в последния момент. Излязоха и седнаха на стъпалата зад къщата, а огънчето на свитата в цигара марихуана проблясваше и се движеше от единия към другия. В началото Пол не усети нищо. Заръмя, после спря и след малко — не беше сигурен колко точно — осъзна, че се е втренчил в една капка вода на паважа, която бавно се разлива и се слива с друга, а после се процежда от ръба в тревата. Дюк се смееше с глас.

— Човече, само да се видиш — каза той. — Никога ли не си се надрусвал?

— Я ме остави на мира, дръвник с дръвниците — отвърна Пол и сам се разсмя.

По някое време пак заваля и те влязоха вътре вир-вода и замръзнали. Майка му бе оставила тенджера на печката, но Пол не й обърна внимание. Отвори буркан туршия и кутия фъстъчено масло. Дюк поръча пица, Пол си взе китарата и двамата се преместиха в хола, където беше пианото, да посвирят. Пол седна на ръба на високата камина и изсвири няколко акорда, после пръстите му се задвижиха в познатия ритъм на пиесите на Сеговия, които свири предната вечер: „Естудио“ и „Естудио Сен Лу“. Изследване, да изучаваш на тъмно, имената им му напомниха баща му — висок, мълчалив, сведен над увеличителния апарат в тъмната стаичка. Песните звучаха като редуващи се светлина и сянка, една след друга, а сега звуците се преплитаха със собствения му живот, с тишината в къщата, с ваканцията на плажа и класните стаи с високи прозорци в училище. Пол свиреше и усети, че се понася нависоко, обливат го вълни, а той ги е възседнал, свиреше, после сам се превърна в музика, която го извисяваше все повече и повече и го издигаше до гребена на вълната.

Когато свърши, за миг се възцари тишина, после Дюк рече: Да му се не знае, това беше страхотно! Просвири една гама и поде своята пиеса от концерта — „Маршът на троловете“ от Григ, енергична, изпълнена с мрачна радост. Дюк свири, после Пол и не чуха нито звънеца, нито да се чука и изведнъж на отворената врата се появи момчето с пицата. Вече се бе мръкнало и в къщата бе нахлул вятърът на наближаващата нощ. Разкъсаха кутиите и залапаха като невидели, бързо, без да усещат вкуса, а пицата ги пареше по езиците. Пол почувства храната да го изпълва и да му натежава като камък. Погледна през отворената остъклена от пода до тавана врата студеното сиво небе в далечината, после лицето на Дюк — толкова бледо, че бенките му се открояваха, с провиснала по челото черна коса и размазан доматен сос по устните.

— По дяволите — рече Пол и залепи длани о дъбовия под, щастлив, че подът си е на място и че самият той е на него и стаята наоколо му си е цяла-целеничка.

— Няма майтап — съгласи се Дюк. — Бива си я тревата. Кое ли време е вече?

Пол стана и отиде до стенния часовник в антрето. Преди минути, или може би часове, двамата стояха тук и се превиваха от смях, а секундите се точеха една след друга, като че ли разделяни от векове. Сега Пол мислеше единствено за баща си, който всяка сутрин се поспираше да свери часовника си и хвърляше поглед към отрупаната със снимки маса, и се натъжи. Замисли се за следобеда и осъзна, че е отлетял, свил се е в спомен колкото онази капчица вода и вече почти тъмното небе.

Телефонът иззвъня. Дюк все така лежеше на килимчето пред камината в хола и на Пол му се стори, че минаха часове, преди да вдигне слушалката. Беше майка му.

— Слънце — рече тя сред гълчава и подрънкване на сребърни прибори. Представи си я в костюм, може би тъмносиния, да прокарва пръсти с проблясващи пръстени през късата си коса. — Трябва да заведа едни клиенти на вечеря. Във връзка с договора с Ай Би Ем, важно е. Баща ти прибра ли се вече? Ти добре ли си?

— Написах си домашните — отговори той, без да сваля очи от стенния часовник, който допреди минути му изглеждаше толкова смешен. — Свирих и на пиано. Татко го няма.

Настана мълчание.

— Обеща да се прибере — рече тя.

— Добре съм — отговори той и си спомни как предната вечер седя на перваза на прозореца и се канеше да скочи, как после полетя във въздуха и тупна меко на земята, но никой не чу. — Тази вечер няма да излизам — допълни Пол.

— Не знам, Пол. Тревожа се за теб.

Ами тогава си ела, искаше му се да й каже, но чу да се надига и стихва смях, като разбиваща се вълна.

— Добре съм — повтори той.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Ох, не знам. — Тя въздъхна, прикри слушалката и каза нещо на някого, после отново заговори. — Ами, хубаво че си си написал домашните. Виж, Пол, ще се обадя на баща ти, но каквото и да стане, няма да закъснявам повече от два часа. Обещавам. Нали? Сигурен ли си, че си добре? Защото, ако имаш нужда от мен, ще зарежа всичко.

— Добре съм — повтори той. — Няма нужда да се обаждаш на татко.

Тя заговори студено и рязко:

— Каза, че ще си е у дома. Обеща ми.

— Тия хора — попита той, — от Ай Би Ем, де. Те харесват ли фламинго?

Настъпи мълчание сред бурен смях и подрънкване на чаши.

— Пол — рече тя накрая. — Добре ли си?

— Добре съм — за кой ли път изрече той. — Просто се пошегувах. Няма значение.

Когато тя затвори, Пол поостана прав и сам, заслушан в тутукането на телефона. Къщата наоколо му се издигаше притихнала. Не бе като тишината в залата, наситена с очакване и енергия, а по-скоро пустота. Пресегна се към китарата. Сети се за сестра си. Ако не бе умряла, дали щеше да е като него? Дали щеше да обича да тича? Дали щеше да пее?

В хола Дюк лежеше все така, преметнал ръка през лице. Пол вдигна празната кутия от пица и тънките листчета навосъчена хартия и излезе да ги хвърли в боклукчийската кофа. Беше хладно, светът бе нов–новеничък. Гърлото му бе пресъхнало като пустиня, като да бе пробягал петнайсет километра и на път за хола взе двулитрова бутилка прясно мляко, отпи направо от шишето и го подаде на Дюк. После седна и отново засвири, този път по-тихичко. Звуците от китарата се понесоха — бавни, изящни, сякаш окрилени.

— Имаш ли още? — попита той.

— Да. Ама този път ще струва пари.

Пол кимна и продължи да свири, а Дюк стана да се обади по телефона.

Веднъж нарисува сестра си — беше съвсем малък, може би в детската градина. Майка му му бе разправила всичко за нея и той я нарисува и нарече картината „Моето семейство“ — баща му в кафяво, майка му със светлокестенява коса и той, вдигнал ръце с една огледална на неговата фигура. Нарисува я в градината, завърза рисунката с панделка и на закуска я поднесе на родителите си, но усети как някакъв мрак нахлу в душата му, щом видя лицето на баща си, а то преливаше от чувства, които той, петгодишният Пол, не можеше нито да си обясни, нито да опише, но вече знаеше, че са свързани с някаква мъка. И майка му, щом взе рисунката от ръцете на баща му, се натъжи, но прикри тъгата си с весела маска, същата весела маска, зад която неизменно се криеше и сега пред клиентите си. Помнеше как задържа длан на бузата му. И до ден-днешен се случваше да впери очи в него, сякаш всеки миг може да изчезне. Красива е, каза тя тогава. Прекрасна рисунка, Пол.

Когато поотрасна, трябва да беше девет или десетгодишен, го заведе на тихото гробище вън от града, където бе погребана сестра му. Беше студен пролетен ден и майка му посади телефончета покрай оградата от ковано желязо. Докато стоеше, Пол разчете името — Фиби Грейс Хенри — и собствената си рождена дата, и изпита някаква неловка тежест, която не можеше да обясни. Защо умря?, попита той, когато майка му свърши и свали градинарските ръкавици. Не се знае, рече тя, но като видя изражението му, го прегърна. Не беше по твоя вина, пламенно рече тя. Ти нямаш нищо общо.

Но той не й повярва, не й вярваше и сега. Щом баща му всяка вечер се уединяваше в тъмната стаичка, а майка му повечето дни работеше до късно след вечеря и през ваканцията се събличаше и се вмъкваше в бунгалата на непознати мъже, кой може да е виновен? Не и сестра му, която бе умряла при раждането си и бе оставила тази тишина. Всяка сутрин стомахът му се свиваше на малка топчица, която през деня нарастваше все повече и повече и му се повдигаше. В края на краищата той бе жив. Той бе тук. Затова, не ще и дума, бе длъжен да ги закриля.

Дюк се появи на прага и Пол остави китарата.

— Ще намине, казва се Джо — рече той. — Ако имаш в брой.

— Да — отвърна Пол. — Ела.

Излязоха през задната врата, слязоха по мокрите бетонени стъпала и се качиха по страничното стълбище към голямата отключена стая над гаража. Стаята беше с високи прозорци и денем бе огряна в светлина. До вратата й бе вградена тъмна стаичка без прозорци като килерче. Баща му я построи преди няколко години, когато започнаха да говорят за снимките му. Сега прекарваше повечето си свободно време тук — промиваше филми, експериментираше със светлината. Тук почти никой не се качваше, а майка му дори не стъпваше. Понякога баща му го канеше и Пол с нетърпение очакваше тези дни с копнеж, който го объркваше.

— Уау, тия си ги бива — рече Дюк, закрачил покрай стената със снимки в рамки.

— Не бива да влизаме — рече Пол. — Не бива да се мотаем тук.

— Ей, тази съм я виждал — обади се Дюк и спря пред снимката с тлеещите останки от сградата на школата за запасни офицери с бледи листенца дрян по овъглените стени. Тя бе големият удар на баща му. Всички телевизии я откупиха и я показаха из цялата страна преди години. С нея се започна, обичаше да казва баща му. Тя ме направи известен.

— Да — съгласи се Пол. — На баща ми е. Не пипай нищо, чу ли?

Дюк се засмя.

— Споко, човече. Всичко е наред.

Пол влезе в тъмната стаичка, където бе по-топло и по-задушно. Вътре бяха окачени снимки да съхнат. Отвори малкия хладилник, където баща му държеше филмите, и от дъното му извади студен кафяв хартиен плик. В него имаше друг плик, пълен с двайсетдоларови банкноти. Измъкна една, после втора, а останалите върна обратно.

Обикновено идваше тук с баща си, а понякога, скришом, и сам. Така намери парите един следобед, както свиреше тук горе, ядосан, защото баща му бе обещал да го научи да работи с увеличителния апарат и после, в последния момент, отмени уговорката. Беше ядосан, разочарован, а накрая и огладня. Затършува из хладилника и намери плика със студени банкноти — нови-новенички, необяснимо защо тук. Тогава, онзи първи път, взе една, после бе вземал и други. Баща му май така и не забеляза. И той от време на време идваше и измъкваше по някоя банкнота.

Чувстваше се неловко заради парите, защото то си бе кражба и защото оставаше незабелязана. Също както когато стоеше тук с баща си в мрака и пред очите им образи добиваха очертания. В един негатив има не една, а стотици снимки, казваше баща му. Мигът не е един-едничък, а безчет различни мигове — зависи кой и как гледа. Пол слушаше и усещаше как в него зейва яма. Ако баща му е прав, значи той никога няма да го опознае, а това го плашеше. Но обичаше меката светлина и мириса на химикали. Харесваше последователността, отмерените движения от първото до последното, как експонираното късче хартия се плъзва в проявителя и от нищото се появяват образи, а таймерът отмерва времето и после хартията се приплъзва във фиксатора. Образите изсъхват, застинали, лъскави и тайнствени.

Спря и се взря в тях. Странни вихрени форми като вкаменени цветя. Това е корал, позна го той, от ваканцията им в Аруба, сферичен корал, досущ като мозък — без плът, само гола преплетена скелетна структура. Останалите снимки бяха подобни — порести отвори, цъфнали в бяло, като лунен пейзаж от преплетени кратери. Сферичен корал/кости, бе записал баща му във внимателно поставен на масата до увеличителния апарат бележник.

Онзи далечен ден в бунгалото, миг преди да долови присъствието на Пол и да вдигне глава, изражението на баща му бе съвършено неприкрито, обляно като от дъжд в чувства — някаква отдавнашна любов и загуба. Пол го забеляза и с цялото си същество искаше да каже нещо, да направи нещо, каквото и да е, та светът да се оправи. В същото време му идеше да избяга, да загърби проблемите им, да бъде свободен. Отмести очи и когато отново погледна баща си, изражението му бе както винаги отнесено и невъзмутимо. Може пък да обмисляше някакъв технически проблем с филма или някоя болест на костите, или да се бе сетил за обед.

Един миг може да означава хиляди различни неща.

— Ей — обади се Дюк и бутна вратата. — Някога ще излезеш ли оттук, а?

Пол пъхна студените банкноти в джоба си и се върна в голямата стая. Бяха дошли още две момчета, по-големи, които се мотаеха из празния парцел срещу училището през обедната почивка и пушеха. Едното държеше кутия с шест бири и му подаде една, а Пол за малко да рече: Да слезем долу, да идем навън, но дъждът се бе засилил, а и момчетата бяха по-големи, че и по-яки, и той просто седна и се присъедини към тях. Подаде на Дюк парите и проблясващото огънче се завъртя в кръг. Пол не можеше да откъсне очи от върховете на пръстите на Дюк — колко елегантно държат марихуаната и си припомни как невероятно точно препускат по клавишите. И баща му беше точен човек. Оправяше хорските кости, телата им.

— Усещаш ли? — запита Дюк след малко.

Пол го чу някъде отдалеч, сякаш през вода, сред далечната свирка на влак. Този път не го напуши неудържим смях, но му се догади, почувства в него да се отваря кладенец, в който пропада. Кладенецът се сля с мрака наоколо и вече не виждаше Дюк и се уплаши.

— Какво му е? — попита някой и Дюк отговори: Май просто го е хванало шубе, а думите бяха гигантски, изпълниха стаята и го притиснаха до стената.

Нестихващ бурен смях се лееше в стаята и лицата на момчетата се кривяха от кикот. Пол не можеше да се засмее, бе застинал на място. Гърлото му бе пресъхнало и чувстваше как ръцете му стават прекалено големи за тялото му и се вторачи във вратата, сякаш баща му всеки момент щеше да връхлети и гневът му да ги залее. После смехът секна и другите се размърдаха. Тършуваха из чекмеджетата за храна, но намериха единствено грижливо подредените папки на баща му. Недей, опита се Пол да спре най-големия, онзи с брадата, когато той започна да вади папките и да ги отваря. Недей!, отекваше вик в главата му, но от устата му не излизаше и звук. Станаха и останалите и заизваждаха папка след папка, и разпиляваха внимателно наредените снимки и негативи по пода.

— Ей — показа му Дюк една голяма гланцова снимка. — Това ти ли си?

Пол седеше съвършено притихнал, обвил колене с ръце, а дъхът му бясно се блъскаше в дробовете. Не помръдна, не можеше. Дюк пусна снимката на пода и се присъедини към останалите, които съвсем бяха полудели и пилееха снимки и негативи навред по лъскавия боядисан под.

Седеше абсолютно стихнал, без да издава и звук. Дълго не смееше да помръдне от страх, но после стана, озова се в тъмната стаичка, подпрял гръб в мрачния ъгъл на кантонерка, която баща му заключваше, и се вслушваше в звуците от предната стая: шумни изблици, смях, после се разби някаква бутилка. Най-сетне всичко утихна. Вратата се отвори и Дюк каза: Ей, човече, тук ли си, добре ли си? Пол не отговори, последва припрян разговор и момчетата изтрополиха надолу по стълбите. Пол бавно стана и тръгна сред тъмнината, пристъпи в предната стая, цялата в купища унищожени снимки. Застана на прозореца и се загледа в Дюк, който тихо се понесе с колелото по алеята за коли, преметнал десния си крак върху кормилото, преди да изчезне по улицата.

Бе изтощен. Изцеден. Обърна се и огледа стаята — цялата бе в снимки, от чекмеджетата и лампите се виеха негативи като гирлянди. Счупена бутилка. По пода се бяха пръснали парчета зелено стъкло, а чекмеджетата бяха олени с бира. По стените бяха изписани думи, груби рисунки и графити. Облегна се на вратата, после се отпусна на пода сред цялата бъркотия. Скоро трябва да стане, трябва да почисти всичко, да разпредели снимките, да ги подреди.

Вдигна ръка, погледна снимката под дланта си и я вдигна. Не познаваше това място — разнебитена къща, залепена до склона на хълм. Пред нея стоят четирима души: жена с рокля до средата на прасеца, препасала престилка, сключила пред себе си ръце. Вятърът е духнал кичур върху лицето й. До нея е застанал кльощав, превит като запетая мъж, с шапка в ръка пред гърди. Жената е леко обърната към мъжа и двамата сдържано се усмихват, сякаш единият нещо се е пошегувал и след миг и двамата ще прихнат. Майката е положила ръка върху русата главица на момиченце, а помежду им — едно момче, горе-долу на негова възраст, вперило сериозен поглед в апарата. Снимката му се струва странно позната. Затвори очи с чувството, че тревата е изпила и последната му капчица сила, готов да заплаче от изтощение.

* * *

Събуди се сред струящото през източните прозорци ярко утро, а силуетът на баща му говори изсред светлината.

— Пол, какво, за бога, е станало?

Пол приседна и се помъчи да осъзнае къде е и какво се е случило. Целият под е в съсипани снимки и филми с кални отпечатъци от подметки по тях. Негативи се вият като гирлянди. Парчета счупено стъкло са осеяли стаята и са изподрали пода. Вцепени се от страх, усети, че ще повърне. Засенчи очи срещу ослепителната утринна светлина.

— За бога, Пол! — повтори баща му. — Какво е станало тук? — Най-сетне се отмести от светлината, наведе се и приклекна. Вдигна снимката на непознатото семейство от хаоса по пода и се загледа в нея. После седна, като се подпря на стената, все така със снимката в ръка, и огледа стаята. — Какво е станало тук? — потрети той, този път по-тихо.

— Наминаха едни приятели. Май нещата излязоха от контрол.

— Май да — рече баща му. Сложи длан на челото му. — Дюк беше ли тук?

Пол се поколеба, после кимна. Едва сподавяше сълзите си и щом погледнеше унищожените листове, нещо в гърдите го пристягаше.

— Ти ли сътвори всичко това, Пол? — попита баща му странно любезно.

— Не — поклати Пол глава. — Но не ги спрях.

Баща му кимна.

— Ще има да чистим със седмици — рече най-сетне той. — Ти ще почистиш. Ще ми помогнеш да оправя и папките. Иска се много работа. И много време. Ще трябва да оставиш репетициите.

Пол кимна, но гърдите го пристегнаха още по-силно и не успя да се сдържи.

— Просто си търсиш оправдание да ме откажеш от китарата.

— Не е вярно. По дяволите, Пол, сам знаеш, че не е вярно.

Баща му поклати глава и Пол се уплаши, че ще стане и ще излезе, но той се загледа в снимката в ръцете си. Беше черно-бяла с бяло раковинено паспарту по краищата около семейството, застанало пред ниската къщурка.

— Знаеш ли кои са тези хора? — запита той.

— Не — отвърна Пол, но дори докато го изричаше, осъзна, че знае. — Ааа — показа той момчето на стъпалата. — Та това си ти.

— Да. На твоите години. Това е баща ми, точно зад мен. А до мен е сестра ми. Имах сестра, знаеше ли? Казваше се Джун. Беше много музикална, като теб. Това е последната ни снимка заедно. Джун страдаше от сърдечна недостатъчност и на следващата есен умря. Това за малко не уби майка ми, едва преживя загубата.

Сега Пол видя снимката с други очи. Значи тези хора не са непознати, а негова плът и кръв. Бабата на Дюк живееше в една стая на горния етаж, правеше ябълкови сладкиши и по цял следобед гледаше сапунени сериали. Пол се загледа в жената на снимката, която едва се сдържаше да не прихне — представа нямаше, че тази жена е негова баба.

— Умряла ли е? — попита той.

— Майка ми ли? Да. Години по-късно. И дядо ти. Не бяха много стари, и двамата. Животът им бе тежък, Пол. Парите все не достигаха. Не просто, че не бяха богати. Понякога дори не знаеха дали ще имаме нещо за ядене. Това смазваше баща ми, а той бе много работлив човек. Смаза и майка ми, защото не можаха да помогнат на Джун. На твоите години тръгнах на работа, та да мога да уча в гимназията в града. И тогава Джун умря и аз се зарекох да се махна оттам и да оправя света. — Той поклати глава. — Е, то се знае, не успях съвсем. Но ето ни, Пол. Имаме си всичко. Не знаем що е грижа дали ще има какво да ядем. Ти ще идеш в който колеж искаш. А в главата ти се върти как да се надрусаш до козирката с приятели и да захвърлиш всичко.

Топката в корема му се премести в гърлото и Пол не можа да отговори. Всичко наоколо все още бе прекалено ярко и не съвсем стабилно. Искаше му се да прогони тъгата от гласа на баща си, да прогони тишината, която изпълваше дома им. И най-вече копнееше този миг — както баща му е седнал до него и му разправя семейни истории — никога да не свършва. Страхуваше се да не изтърве някоя дума не на място и да съсипе всичко, както силна светлина съсипва снимка. Случи ли се, връщане няма.

— Съжалявам — промълви той.

Баща му кимна, загледан в пода. За миг, едва доловимо, прокара ръка по косата на Пол.

— Знам — рече той.

— Ще оправя всичко.

— Да — повтори баща му. — Знам.

— Но аз обожавам музиката — рече Пол и начаса си даде сметка, че сбърка, както от внезапно струяща светлина листа хартия почернява, но не можеше да се спре. — Тя е моят живот. Няма да я зарежа.

Баща му поседя смълчан със сведена глава. После въздъхна и стана.

— Не бързай да си затваряш нито една врата — рече той. — Само това те моля.

Пол проследи с очи как баща му се скрива в тъмната стаичка. После коленичи и започна да събира парчетата стъкло. В далечината профучаваха влакове и небето отвъд прозорците се разтвори безоблачно и лазурно. Пол се поспря сред суровата утринна светлина, заслушан как баща му работи в тъмната стаичка, и си представи как същите тези ръце се движат вътре в нечие тяло и се опитват да наместят нещо счупено.