Джим Браун
24/7 (9)

9.

Сиатъл

Краят дойде в 10:17 часа, тихоокеанска часова зона, час и петнайсет минути след отвратителната смърт на счетоводителя на остров Васа. Нелсън Райкрофт седеше сам на бюрото си, по-депресиран от когато и да било през живота си.

Беше дошъл краят на забележителната му кариера.

На трийсет и две Райкрофт беше вече смятан за детето чудо на телевизионната компания, за докоснатия от Божията ръка. Една от шегите му беше: „Надушвам сензацията, както другите подушват пръдните“. И босовете се смееха на тази шега — защото си беше чистата истина.

Райкрофт беше започнал в „Глоуб“ като момче за всичко, след което на всеки два месеца го повишаваха — от служител в пощенския отдел през помощник на помощника по продукцията и нагоре по стълбицата, та до заместник-помощник на директора на продукцията на цялата компания.

Тогава за известно време повишенията престанаха.

Проблемът не беше в работата на Райкрофт, а в неговия началник — свързващото звено към следващото стъпало. Човек, чиято репутация далеч надминаваше тази на Райкрофт.

Точно на този етап съдбата се намеси твърдо в полза на Райкрофт, показвайки — поне за самия него, че пътеката му към величие е утъпкана и по нея няма препятствия.

Наставникът му в професията беше и създател и движеща сила на най-популярното и успешно шоу в реално време в историята на телевизията дотогава: „Живият живот“.

Основната рамка беше семпла и елегантна. Постави група хора в стресова ситуация, под непосредствения поглед на публиката. „Живият живот“ създаде именно такова миниобщество в светлината на прожекторите. Беше закупено филмово студио и размерите му бяха удвоени. После под светлините на рампата беше конструирана цяла община — с пътища, магазини, къщи, училища и дори църква — всичко необходимо за нормален живот.

Броят на камерите беше невероятен. Обхватът на наблюдение — замайващ.

Участниците бяха внимателно подбирани, в някои случаи — цели семейства; от всички възможни групи, прослойки и професии — така, че да се достигне максималният възможен безпорядък. После бяха заставени да живеят в човешки терариум.

Публиката обожаваше шоуто. До ненавременната му кончина.

Един участник се открояваше сред останалите от самото начало — млада жена, която отлично схващаше концепцията и съответно бе наясно как да я манипулира. Шерин Бован — сексапилна блондинка с омагьосващ поглед на кобра. По занятие — обща работничка във фабрика за медицински продукти. Две седмици в шоуто я превърнаха в една от най-ярките звезди в страната.

Не конфликти на каквато и да било основа — расова, религиозна или политическа, докарваха рекордния брой зрители; беше нещо съвсем простичко и първично: секс.

С вродения си усет да разбира желанията на публиката, Шерин си постави за цел да стане звезда независимо дали ще спечели надпреварата, или не. Тя моментално раздвижи духовете със серия изгарящи от страст връзки. Фактът, че „Глоуб“ е кабелна телевизия, значително намаляваше цензурата върху излъчваното от нея и в определени моменти камерата просто дискретно се отклоняваше настрани, за да се избегне евентуално обвинение в порнография.

Шоуто бързо премина от две към шест излъчвания на седмица, всяко на живо, декорирани със сбит преразказ на предходните събития. В повечето от тях гвоздеят на програмата бяха гърдите на Шерин. Мъжете я обичаха, жените я мразеха, но всички неотклонно я гледаха.

Публиката не можеше да й се насити и невярващо следеше как Шерин коси наред женени и неженени мъже. Колкото по-трудна за улавяне беше плячката, толкова по-атрактивна бе тя.

Единственият недосегаем си оставаше четиридесет и две годишен свещеник, баща на три деца и женен от двайсет и една години. Най-големите му прегрешения стигаха до глоба за шофиране или видеокасета, върната непренавита.

Свещеникът се явяваше моралният стожер на програмата. Докато Шерин използваше останалите мъже, както страдащ от алергия ползва хартиени кърпички, от свещеника тя не съумяваше да извлече нищо повече от духовен съвет.

Бяха минали два месеца и половина от общо трите, през които се излъчваше шоуто, когато един ден Шерин прошепна в ухото на свещеника: „Намерила съм скрито местенце без камери. Там можем да сме само двамата и никой в целия свят няма да ни види“. Достатъчно високо, за да се улови от микрофоните.

По-късно същата вечер Шерин стоеше в очакване на място, оградено за строеж. За изненада на цяла Америка, свещеникът се появи. Сексът беше бърз и бурен. После, докато тя бавно се пъхаше в дрехите си под погледа му, той я попита, дишайки тежко, кога могат да се видят пак.

Шерин се изсмя и отговори: „Никога“. Усмивката й се превърна в злобна гримаса.

Мъжът премигна невярващо. „Моля те. Не ме убивай така. Кога мога да те видя?“

Хиленето прерасна в кискане. „Толкова си глупав. Получих каквото исках.“

Дългият й пръст посочи един тъмен ъгъл на тавана.

Камера.

„Усмихни се, в кадър си.“

Неговият свят се срути преди края на изречението й.

„На живо! — Тя плесна с ръце, като дете, отварящо жадуван подарък за Коледа. — На живо, пред очите на целия свят.“

Виждаше се как сърцето му спира да бие. Един живот, унищожен в името на развлечението.

Тя се кикотеше на виковете му, присмиваше се на заплахите му.

Омразата му се разгоря като пожар, бърза и унищожителна. Шерин беше въплъщение на злото. Звяр. Не човек.

„Какво ще направиш, отче? Какво ще направиш? — Тя махна към камерата с перфектните си пръсти. — Все пак стана със съгласието ти — ти се съгласи да се снимаш в шоуто.“

Той грабна една отвертка от масата наблизо и я заби в гърдите си с вика: „Как ти се харесва това шоу?“.

А светът гледаше.

Това беше последният удар. Шоуто беше свалено от ефир. Свършено беше с телевизията в реално време.

След като първоначалният шок отмина, Райкрофт осъзна какво всъщност означава събитието лично за него. С наставника му беше свършено. Пътят беше разчистен за ученика.

Това се бе случило преди пет години и в момента Райкрофт беше човекът на най-високата позиция в компанията. Преди две години той със собствени усилия върна шоуто в реално време на малкия екран. От „24/7“ се очакваше да бъде перлата в короната му.

И сега — това.

Полицията и шибаното ФБР го бяха прибрали за десет часа, цели десет часа, сякаш негова беше отговорността за разиграващото се. Не, по дяволите. „Защо да прерязвам сам гърлото си?“ — попита ги Райкрофт. Може да беше всякакъв, но не и самоубиец.

Истинският проблем обаче беше компанията.

Разбра, че е загазил, когато започнаха съвещанията на най-високо ниво, а него за първи път от пет години не го поканиха. Не му убягна иронията, че губи позициите си при същите обстоятелства като учителя си в професията.

Но, за разлика от своя учител, той не се предаваше.

Нелсън Райкрофт не беше от категорията на отказващите се. Той беше тип печелещ. Щеше да извърти нещата така, че да се окажат в негова полза. А и вечният му съюзник — съдбата, щеше да помогне. Въпреки че засега не можеше да си представи как.

Той наблюдаваше безпомощно как компанията свали шоуто от ефир и отрече случилото се. Но сигналът от острова не можеше да бъде спрян. Хората със сателитни чинии го улавяха и без помощта на „Глоуб“. Други компании излъчваха откъси. Всички правеха пари и си качваха чудовищно рейтинга. С изключение на „Глоуб“.

А имаше и Интернет. Всеки притежател на компютър имаше достъп до всичките шестстотин трийсет и осем камери.

Най-лошият сценарий. Собственото й отроче изяждаше компанията.

Райкрофт не беше напускал сградата от връщането си от полицията. Прекара нощта в кабинета си. Гледаше кадри по Интернет и се чудеше докога кабинетът ще е негов.

На сутринта беше един от зрителите на екзекуцията на счетоводителя от Охайо. Положението отиваше от лошо към по-лошо.

Но малко по-късно дойде краят.

Той помоли за спешна среща с президента на компанията и я получи. Дори и таената надежда, че бързата реакция е резултат от уважение към него, се изпари с първите думи на боса: „Да приема ли, че си тук, за да ми връчиш оставката си?“.

Това стъписа Райкрофт. Но не за дълго. Той огледа кабинета — невероятната панорама на Сиатъл, наградите по стените и снимките на шефа с богати и известни хора. И си даде обещание до една година този кабинет да е негов.

След това, с мисълта, че птиченцето още седи на рамото му, той направи хода си и развеселено загледа как възрастният му събеседник пребледнява.

 

 

Остров Васа

Останалите живи напуснаха Кръглия дом в шок, като вървящи трупове, току-що надникнали в мрачното си бъдеще. Ако хората от телевизионния екип бяха непознати, счетоводителят беше един от тях. Те го познаваха, дори и да не им харесваше. А сега беше мъртъв. Което скоро очакваше и тях, освен ако…

Освен ако какво? Ако не станеше чудо?

 

 

Почвата беше рохкава и лесно поддаваше на дъската, която Джъстин използваше вместо лопата. За половин час той успя да изкопае повече от метър на дълбочина. И точно когато започна да изпитва съмнения, се натъкна на твърд метален предмет.

Разчисти капака на голям, метър на два сандък с малка дръжка. Лесно се отвори. Вътре имаше трийсетина мъртви скорпиона, голям контейнер с пестицид под налягане и малка плетена торбичка, съдържаща пет топчета от яркочервено стъкло — спасителни камъни.

Скритият вход за атаката на скорпионите го бе насочил къде трябва да търси.

Пестицидът беше запечатан така, че да не убие моментално скорпионите. Той бръкна да извади контейнера от сандъка. Не тежеше повече от пет килограма, но беше поставен неудобно. Мускулите му се напрегнаха и за момент си помисли, че ще повърне. Спомни си за предупреждението на доктора.

„Не може да се предвиди как скорпионската отрова ще реагира на вируса, който е вече в кръвта ти.“

Измъкна контейнера. Свали найлоновото покритие, освободи ръчката и натисна помпата. Бликна широка струя жълто-бяла течност с неприятна миризма.

До вечеря спалното помещение пак щеше да е използваемо. По-важното беше обаче, че Джъстин разполагаше с пет спасителни камъка, които биха намалили отрицателния вот за него наполовина.

 

 

Дана водеше вътрешен спор със себе си как да постъпи — Рене Белакур, агентката по недвижими имоти с външност на модел, бе казала, че иска да направи съобщение. След което, с преправено момичешко гласче, се обърна към една от камерите и заяви:

— Всъщност става дума за признание.

„Признание.“

Все едно че удари гонг. Всички насочиха вниманието си към нея.

Кършейки ръце, с очи, забулени от сълзи, Рене облиза силиконовите си устни, пое си артистично дъх и прошепна едва чуто:

— Аз… аз съм бременна.

— Глупости! — измърмори Феодора Кувие и седна на леглото до Дана. — Ако тя е бременна, аз съм девствена. — После погледна Дана в очите и добави: — И, повярвай ми, миличка, аз съвсем не съм девица.

— Прекалено нагласено е — съгласи се Дана, сама учудена от мнителността си.

— Именно. А какво става с тестовете, които ни правиха преди да дойдем тук? Да пукна, ако проклетите доктори не бръкнаха и не бучнаха по всяко местенце по мен, където можеше да се бръкне или бучне. Включително и по такива, които не знаех, че притежавам. Да не би да иска да ми каже, че е забременяла през последните три дни? — Феодора разклати глава и обеците й във формата на полумесеци се разлюляха в такт. — Да не ми ги пробутва тия. Хич не ми минават. Виж я само.

Рене беше събрала агитка в другия край на стаята. Няколко мъже и жени се бяха натрупали около нея и й предлагаха, както беше видно, подкрепата си. Сълзите бяха изчезнали, сменени от ослепителна усмивка. При всеки случай, в който някой от мъжете кажеше нещо, бегло напомнящо шега, тя избухваше в смях с отметната назад глава, като даваше неограничена възможност на желаещите да се насладят на шията и гърдите й. От време на време докосваше един или друг от мъжете по ръката или рамото, в резултат на което лицето на късметлията грейваше в усмивка от ухо до ухо.

— Курва, това е тя — каза Феодора. — И прави всички ни на глупаци. Знае, че ако убеди хората, че е бременна, няма да гласуват против нея.

Дана поклати глава.

— Може да е курва, но е умна курва. Не знам за теб, но на мен това ми е минавало през главата.

Докато Дана гледаше Рене, друг пък наблюдаваше нея. Бъртън Ръдиард бе оттатък носещата колона на помещението и гледаше двете жени. Червенокосата с крещящо ярките дрехи не представляваше особен интерес, но другата… Той вдиша рязко. Някакъв звяр се размърда в дълбините на съзнанието му и той се представи огнедишащо същество с черни лапи, което разтърсва вериги, износени от времето. Същество, жадуващо да се освободи.

Беше я забелязал още първия ден. Имаше и по-хубави от нея, но тя се отличаваше — със стегнато тяло, със стойката, издаваща самочувствие и решителност. Да, влияеше му на по-дълбоко ниво, отколкото той си представяше, че е възможно.

Само с един поглед виждаше, че тя иска и се нуждае от това, което той се опитваше да държи под контрол, от тъмната му страна. Сигурен беше, че тя ще се бори, ще крещи и ще плаче, но тайничко ще се наслаждава на всяка минута.

„Овладей се.“

Скорпионските ужилвания го бяха оставили немощен и подут, но и забележително освободен. Отровата не само му беше напомнила, че е смъртен, но и беше счупила оковите на приличието за него.

От трийсет години Бъртън държеше тъмната си страна под контрол. Докарваше си добри пари като заварчик. И въпреки че и двата му брака бяха завършили с развод — единият по-малко от три месеца след сватбата — Бъртън не беше мъж, на когото жена би се отдала само със сила.

Напротив. Той знаеше, че е привлекателен, че хваща окото на жените — поне докато не го поопознаеха. Все пак тъмната страна искаше още, искаше пълна власт над него.

Той докосна челото си. Беше влажно и лепкаво. Все по-трудно му ставаше да се владее. Но ако смъртта беше скорошна и неизбежна, какво от това? Защо да не умре доволен от живота?

„Не. Успокой се, не губи контрол.“

Но при мисълта да овладее и да унищожи Дана Кирстен Бъртън разбра, че нещо се е променило. В него се беше отприщило злото и усещането беше чудесно.

Книгите по психология, които преглеждаше в опитите си да контролира тъмните си импулси, наричаха това стресант — събитие, отпушващо нарастването на девиационно поведение. Със сигурност заразяването със смъртоносен вирус в комбинация със стопроцентова вероятност, че ще умреш през един от следващите дванайсет дни, можеше да се квалифицира като стресант.

В другия край на стаята Дана се разсмя. Очите й светнаха с блясъка на електрически лампи в момента между падането на светкавица и изгърмяването на бушоните. Или преди къщата да избухне в пламъци. Интересно дали страхът щеше да ги озари със същия блясък?

Той захапа долната си устна до кръв. Топлата солена кръв носеше енергия. И мисълта му за Дана стана още по-натрапчива.