Джим Браун
24/7 (17)

17.

Вашингтон, окръг Колумбия

Двайсет минути след като получи гаранции, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото той да се появи на екрана, Тъкър беше в ефир. Директорът на новините беше извън кожата си, че Тъкър си е позволил да опровергае собствения си репортаж.

— Това е то — доказа, че не ставаш за репортер — крещеше директорът по телефона от Сиатъл. — Съмнявам се, че изобщо някога ще ставаш.

Съвсем скоро след това американският флот направи на трески една малка лодка и се оказа, че Тъкър пръв разполага с подробностите. Обаждането на Лорик не само върна Тъкър в ефир, но го постави там с много гърди пред конкуренцията.

— „Глоуб“ научи, че Бренда Сегар, тридесет и една годишна транжорка от Синсинати, Охайо, е била убита, опитвайки се да се измъкне от морската блокада около остров Баса… — занарежда Тъкър.

На екрана се появи голяма снимка на жертвата. Следващият кадър беше от престоя й на острова, докато Тъкър се занимаваше с представянето й. Информацията за всеки участник се допълваше ежечасно.

— Научихме също, че тридесет и три годишният рибар, Фостър Мерик, е оцелял. На този специален кадър от борда на кораб от блокадата… — на екрана снимката на Мерик беше заменена с неясен видеокадър от борда на кораб — … можете да видите как дават на Мерик надуваем сал, със заповед да се върне на острова.

Тъкър беше в състояние да разкаже за точната процедура, следвана от флота в този случай, използваното оръжие и очакваните последствия.

— Експерти от МИИИБ на САЩ — военният аналог на Центъра за контрол на заболяванията, са на борда на „Джон Ф. Кенеди“ и надзирават действията по намиране тялото на Бренда Сегар. Взети са всички необходими мерки за предотвратяване на по-нататъшното заразяване с все още непознатия вирус.

Водещата в Сиатъл беше привлекателна брюнетка, известна със стила си на задаване на умни въпроси, на които изискваше също такива бързи отговори.

— Какво точно означава съкращението МИИИБ на САЩ? И защо те ще изземват функциите на ЦКЗ, особено по отношение на разследването?

— Става дума за Медицинския изследователски институт по инфекциозни болести на САЩ, намиращ се във Фредерик, щата Мериленд, недалеч оттук — обясни Тъкър. — Задачата им е да разработват отбранителни стратегии и продукти за защита от военни атаки с биологични оръжия. Те са наясно с най-съвременните средства и разполагат с най-доброто оборудване, по-голямата част от което са създали сами. След като се вземе проба и се обезопаси, по-нататък нещата поема ЦКЗ.

 

 

След излъчването Тъкър седна да хапне едно десертно блокче в стаята за почивка и да погледа невероятната мешавица, създадена от страничните ефекти на „24/7“.

В Атланта майка на три дъщери толкова се увлякла в гледане на шоуто, че забравила да прибере дъщерите си от футболна тренировка, в резултат на което едната била прегазена при опит да пресече магистралата на път за дома.

Във Флорида магазин за електроника отбелязал рекорден брой клиенти, след като всички телевизори и компютри били включени да показват шоуто. Вследствие на което от централния офис на фирмата наредили на всичките си четиристотин магазина в страната да направят същото.

А в щатския затвор на Орегон избухнал бунт, когато затворниците започнали да се обвиняват взаимно в злоупотреба с ползването на ограничените компютърни ресурси на затворническата библиотека.

От най-малката до най-голямата, историите, свързани с шоуто, бяха грозни и плашещи. Това, което казваха за Америка, не би искал да чуе никой.

Усещането за вина у Тъкър нарастваше с всяка следваща история. Имаше ли право компанията на такива космически печалби от нещастието на хората? А той самият? Хора гинеха, за да може Тъкър да бъде повишен. Той винаги се бе смятал за един от експлоатираните и сега не можеше да си прости, че се оказва от другата страна на уравнението.

Журналистите от пресата често бяха описвани с думата „чакали“. Сега сравнението не беше справедливо спрямо чакалите.

Към четири Тъкър беше напълно безчувствен от изтощение. Беше спал само два часа и беше капнал. Излезе от студиото малко преди пет и се качи на метрото, вместо да направи нормалната си разходка от единайсет пресечки до хотела. Усети се, че хвърля поглед през рамо, докато се отдалечаваше от станцията на метрото. На два пъти спря да огледа хората зад себе си. Имаше натрапчивото усещане, че го следят.

„Полудяваш.“

Колкото и да беше уморен, проклетото му чувство за долавяне на загадките не го оставяше на мира. Ако хеликоптерът и самолетите не бяха жертва на саботаж, защо не са били изпратени други от друг кораб? Тази мисъл го отпрати към убеждението, че версията на Лорик е съчинена. Ако не ставаше дума за саботаж, тогава какво? На фона на какъв ужас една шпионска история би изглеждала невинно?

Стигна до хотела си. Из него се мотаеха участници в разни мероприятия. Поколеба се дали да отиде в ресторанта, но реши да си поръча ядене в стаята. Огледалната врата на асансьора се отвори точно когато стигна до нея.

От вниманието му убягна мъжът, който го следеше.

 

 

Остров Васа

Мракът беше тежък и плътен, почти като жив.

— Сега какво? — прошепна Феодора, като че ли мракът разполагаше с уши и умираше от любопитство да чуе разговора им.

Каква вероятност имаше и двете фенерчета да се изтощят едновременно? Не особено голяма. Някой или нещо искаше те да останат на тъмно.

— Трябва да се измъкнем — също шепнешком отвърна Дана.

— Страхотна идея, но как? Скапаните врати ги няма.

На Дана й се причу, че мракът им се присмива.

— Мен повече ме притеснява мъртвецът. Виж дали можеш да го напипаш зад бюрото.

— За нищо на света!

С не особено голямо желание, Дана запристъпва напред, сантиметър по сантиметър, през разцепено дърво и извит метал. На два пъти се спира да изтрие потта от слепоочията си. „Колко още?“

Появи се плоскост, силно наклонена надясно. Бюрото пред трупа.

Тя се пресегна и заопипва пода зад него. Трупа го нямаше.

Ръката й напипа нещо малко и кръгло. И мокро. Умът й го дефинира като човешко око. Тя изскимтя и отдръпна ръката си.

— Какво стана? — попита Феодора, на сантиметри зад нея.

— Няма нищо. — Не окото, не окото. Тя пак протегна ръка, докосна пода и студения кръгъл предмет върху него.

Скръъъъц.

Острият звук беше последван от поредица по-тъпи и слаби.

— Какво е това, мамка му? — Гласът на Феодора се извиси във фалцет.

Дана грабна кръглия предмет и се изправи. Кожата й беше наелектризирана, светлите косъмчета по ръцете й се изправиха. По цялото й тяло плъзнаха тръпки.

— Може би Контрол се е спрял на директния контакт.

— Да не си посмяла да го кажеш още веднъж!

Драс… бум… хръс.

При липсата на ориентация в тъмнината, звуците идваха отвсякъде едновременно. А пък дори и да можеше да се определи посоката, от която идваше шумът, нямаше къде да се бяга.

Смътно познатата миризма се усилваше.

Драаас… бум… хръс.

— Приближава се — каза Феодора.

— Как разбра?

— Има ли къде другаде да отива?

— Страх ли те е от тъмното?

— Досега не ме беше — отговори Феодора.

— Значи не е лично предизвикателство. Опитват се да ни сплашат.

— Трябва ни светлина.

— Да. — Дана се зачуди дали хората, седящи си кротко пред телевизорите, виждат повече от нея, или миникамерите им не вършат никаква работа в такива условия.

По някаква си нейна логика тази мисъл я мотивира, изпълни я с хъс и страхът й понамаля.

— Дизелово гориво! — възкликна тя.

— Моля?

— Дизелово гориво, на това ми мирише. Едно лято работих в лунапарк. Всички колички там се движат с дизел. — Дана продължи логичната връзка. — Това обяснява бумтенето. Дизелови машини. Стените може да са звукоизолирани, но ние долавяме шума и трептенето от работата на машините.

— И какво значи това?

„Да, какво значи това?“

— Стените са имитация — каза Дана. — Но вратите са истински. Нали помниш как заяде и трябваше да я бутам с рамо? Сигурно някаква плоскост пада и я скрива. Ако намерим мястото й, ще можем да излезем. Просто се опитват да ни сплашат.

— Да бе, кажи го на Нерин с нейните скорпиони.

— Да се върнем обратно по стъпките си.

— Нямам особен спомен как стигнахме дотук.

— Напъни се.

Тръгнаха в мълчание, като подскачаха при всеки шум, идващ от купищата боклуци. Появи се и нов звук — като от топуркане и драскане на малки нокти. Последва изписукване.

— Плъх.

Още драскане, още цвърчене.

— Не плъх, плъхове — поправи я Феодора.

Дана си спомни тайната врата, отворила се до леглото й, и ордите скорпиони, изсипали се през нея. Картината се допълни от по-голяма врата, някъде в тъмнината, през която нахлуват стотици гадини в мръсно сиво, с тънички опашчици, подвижни болестотворни бомби.

— Дана! — извика Феодора.

До отсрещната стена светнаха две червени очички. След тях още две и две.

В обгърналия ги отвсякъде мрак бяха само те и живо море от червени очи.

 

 

Сиатъл

Протестиращите започнаха да дюдюкат и да сипят цинизми при появата на детето чудо на „Глоуб“ Нелсън Райкрофт. Той бързо изчезна в сградата на компанията, като запази за пред камерите загриженото си изражение, въпреки че вътрешно триумфираше.

Шоуто му беше най-големият хит в историята на телевизията. Е, в плановете му не влизаше терористично участие. Но фактът си оставаше — че с отпуснатите му средства, образно казано, той беше превърнал оцета във вино. Приходите от реклами биеха всякакви рекорди, а дори и протестиращите поизчезваха между осем и десет вечерта, когато се излъчваше „24/7“.

Райкрофт, също като повечето си сънародници, беше гледал с голям интерес как Дана Кирстен предизвиква Контрол на двубой. На него му беше известен рейтингът на всеки участник. Дана Кирстен се радваше на умерени симпатии от публиката, далеч от предполагаемите за майка на тежко болно дете. Любопитно му бе дали тенденцията се е променила след сблъсъка й с Контрол, и в каква посока.

По обяд, островно време, Райкрофт проследи гласуването да се изгони смятания за съучастник. Шокира го решението, че това е докторът, но се опита да го възприеме откъм положителната му страна. Докторът беше харесван, но не се радваше на особена подкрепа от ключови демографски групи на възраст между осемнайсет и четиридесет и девет.

Сега, три дни, след като беше влязъл в аналите на телевизията, той се канеше да го направи отново. Райкрофт влезе в кабинета си и каза на секретарката да му уреди среща с президента на компанията.

След десет минути той внимателно слушаше обясненията на Райкрофт за намерението му да започне ново шоу, следващо непосредствено излъчването на „24/7“.

— А ето и приятната част — каза Райкрофт. — За да му придадем допълнителна достоверност, ще вземем човек от новинарите.

— Не ми се вярва някой от водещите да е във възторг да участва в продукт на развлекателните програми — скептично каза президентът.

Райкрофт се ухили.

— Не ща дъртаци. Кой го е грижа въобще за тях? На мен ми трябва нещо ново и младо. Репортер.

— Репортер?

— Искам Тъкър Торн.

 

 

Остров Васа

— Ризата ми! — високо възкликна Дана, за да надвика цвърченето на плъховете.

— Стотици са! Стотици! — изкрещя Феодора.

Дана се протегна и напипа ръката й.

— Скъсах си ризата!

— Така ли? Аз пък съвсем скоро ще се напикая в гащите.

— Нямам това предвид. На влизане ризата ми се закачи за една лавица и се скъса. Не помниш ли? Ако намерим парчето, то ще е близо до вратата.

— Колко са много… — замрънка Феодора.

Звукът от лапички, дращещи по цимента, се усили.

— Стегни се! — Дана разтърси ръката й. — Опипвай за парчето.

— Ама плъховете…

— Търси! — Гласът й не търпеше повече възражения.

Докато опипваше слепешком в тъмното, Дана неуспешно се опитваше да прогони от въображението си образа на плъховете — сиви и хищни, с остри зъби, от които капе кръв. Хранеха ли се с мъртви тела? И как вирусът действаше на тях?

На два пъти блъсна крака си в нещо и се одра. Тънка струйка кръв се стече по прасеца й.

— Ето го! — извика Феодора. — Намерих го, намерих го!

Дана тръгна по посока на гласа на приятелката си. Нещо се отърка в крака й и я накара да подскочи; едва сдържа писъка в гърлото си. Пръстите й напипаха първо Феодора, после парчето от ризата.

— Това е. Вратата е на метър отзад.

— Откъде си сигурна за посоката? — попита Феодора.

— Скъсах си ризата, защото между натрупаните кашони имаше само тясна пътечка. Ако се върнем по същия път, ще стигнем до вратата.

„И плъховете заедно с нас.“

— Нещо мина до крака ми! — изкрещя Феодора.

— Бързо! — подкани я Дана. Устата й се напълни с жлъчка от удара на рамото й в нещо твърдо, цялата й ръка изтръпна. — Бързо — повтори тя.

Феодора шумно се блъсна в стената.

— Не е тук. Не е тук!

Дана я блъсна встрани и заудря по стената.

Дум, дум, дум…

… Хррррас…

Тя се преметна напред през хартиената преграда и падна в съседната стая.

Още стискаше фенерчето и то веднага засвети ярко.

Феодора се изтърси до нея и изкрещя:

— Затвори вратата! Затвори тая шибана врата!

Дана се изправи и насочи лъча светлина към стаята, от която току-що се бяха измъкнали.

— Чакай. — Лъчът проряза тъмнината, мина по пода и стената…

— Къде се дянаха плъховете, по дяволите?

Въпреки че издаваха шум като за цяла армия, от плъховете нямаше и следа.

— Погледни. — Светлината от фенерчето на Дана проследи парче плат, закачено на жица, което се влачеше по пода. — Всичко е било номер.

Чу се още едно тупване. Без съмнение мъртвецът се връщаше в предишното си положение.

Дана извади кръглия предмет от джоба си и го освети в шепата си. Беше яркочервен спасителен камък.