Джим Браун
24/7 (19)

19.

Остров Васа

Над Карибите настъпи утрото. Морето беше развълнувано и по-тъмно от обикновено, а вятърът донасяше миризмата на дъжд.

Джъстин си беше отишъл, когато Дана се събуди. Тя закуси в компанията на Нора Тибитс, учителката от Айдахо и някогашна монахиня. После се разходи по плажа, погледа лупингите на чайките в сивото небе и се отдаде на размисли за съдбата си. Какво ли правеше Джена в момента? Можеше ли да види майка си?

Сякаш в отговор на мислите си, Дана чу познатото механично жужене, огледа дърветата наоколо и на едно от тях откри камера. Жуженето се повтори — камерата, без съмнение, фокусираше образа.

Кой ли я гледаше? И не можеше ли да помогне? Не можеше ли никой да помогне? Докторът беше казал, че не могат да напуснат острова преди вирусът да е изолиран и изучен. Свалянето на хеликоптера и изтребителите още повече намали шансовете за спасение.

А също и това, което се беше случило на Фостър Мерик.

Рибарят се беше довлякъл от морето предния следобед, най-накрая убеден, че всичко е съвсем истинско. Лодката, открадната от него, беше направена на трески от оръдия на флота на Съединените щати. Бренда Сегар беше мъртва.

Дана потръпна. Те бяха съвсем сами. Пред очите на целия свят, но сами.

Бръкна в джоба на шортите си за единствения си спасителен камък. Обикновено парче стъкло, боядисано в червено. Но със свойството да спасява живот. Дали да го употреби при следващото гласуване?

Смъртта на доктора бе внесла нов аспект в бедственото им положение. Нямаше недосегаеми. По-надолу по плажа Дана забеляза Нерин — разхождаше се във водата с обувките си в ръце. Тя не беше отронила и дума след избухването си пред камерата. Без съмнение част от зрителите щяха да насочат гнева си към нея, обидени от излиянието й. Ветеринарната лекарка с голяма вероятност можеше да бъде следващата прогонена — тоест осъдена на смърт.

Спасителният камък на Дана можеше да неутрализира десет процента от вота срещу Нерин, може би дори щеше да спаси живота й. Трябваше ли да й го даде?

Слънцето се отрази в парчето стъкло в шепата й и сякаш го запали отвътре. Дана помисли за Джена и юмрукът й се сключи около камъка. Не можеше да го отстъпи, независимо заради какво. Дъщеря й беше поставена на първо място, а това означаваше, че Дана трябва да живее.

Каквато и да е цената за това.

 

 

Ричмънд, Вирджиния

Новинарската кола влетя със свистене на гумите в паркинга на болницата секунди преди камионетката със сателитна техника за половин милион долара да закове на мястото, запазено за линейките на „Бърза помощ“. След шест минути дежурната сестра в педиатричното отделение се дереше за охраната.

Използвайки новопридобитото си влияние, Тъкър беше изискал и получил временното назначаване на Бикман Тухлата за свой оператор във Вашингтон. Двамата се втурнаха по дезинфекцираните плочки на отделението. Зад гърба им се разнасяха крясъците на болничния персонал. Тъкър ловеше, общо взето, всяка трета дума: „… не може… разрешение… полиция… затвор…“.

Но не обръщаше внимание.

От първия срещнат поиска да разбере местонахождението на близнаците Кейплър.

— Близнаците ли? Надолу по коридора, стая 315. Хей, ти си оня от телевизията! Какво търсиш в детското?

— Спри ги — извика един човек от охраната. Но Тъкър и Тухлата вече се носеха по коридора.

— Ако ни тикнат в затвора, ти ще си ми гаджето — викна Тухлата. Носеше без никакво усилие дванайсеткилограмовата камера.

— Няма да ни арестуват.

Завиха зад един ъгъл и преминаха в тръс.

— Само ти казвам, да си знаеш.

— Запомних. — Тъкър носеше безжичния си микрофон като диригентски жезъл. — Тук е.

В стая 315 имаше две легла. В едното седеше момиченце на не повече от пет години. В другото лежеше неговият огледален образ. На стол между тях седеше майка им — жена към трийсетте, разтревожена за двете си деца. Мъж, най-вероятно бащата, седеше на друг стол до прозореца. В тавана се удряха множество шарени балони, привързани за леглата с дълги найлонови конци. Книжка с картинки за оцветяване лежеше пред първото момиченце, а ръката й стискаше яркопурпурен пастел.

По телевизията вървеше репортаж от остров Васа. „Дори тук“ — помисли си Тъкър.

Бащата се изправи. Погледът му се изпълни с безпокойство, като видя камерата. Нямаше време за любезности. Тъкър се идентифицира като репортер на „Глоуб“ и поиска разрешение за снимане на момиченцата. Тъкмо се канеше да обясни защо, когато двама души от охраната и старшата сестра нахлуха през вратата.

— Излезте веднага! — изкрещя сестрата.

Хората от охраната пристъпиха напред, за да ги изведат, но Тухлата препречи пътя им с внушителната си фигура.

— Господин Кейплър, опитвам се да спася живота на дъщерите ви — бързо каза Тъкър.

— Да ги спасите? Как? — Лицето на бащата светна от надежда.

Тъкър посочи телевизора.

— Като спася живота на един човек на остров Васа.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Прекалено ясна развръзка. Това беше официалният коментар на приемащите залози за изхода от гласуването на остров Васа — като че ли ставаше дума за спортно събитие. Полицията се опитваше да попречи на залаганията. Четиринайсет души бяха арестувани в Ню Орлиънс, дванайсет в Минеаполис, тридесет във Фресно. Но залаганията продължаваха.

Допълнително масло в огъня наливаха двайсет и четири часовите новинарски емисии. Всяка случка се проследяваше, всяко мнение на експерт се взимаше предвид и се включваше при определяне на коефициента. По новините на „Фокс“ се появи президентът на нова група, „Баптисти срещу залагането“, който обяви, че всеки, залагащ за шоуто на остров Васа, „… ще получи безплатен билет за ада първа класа…“. Представители на католическата църква обикаляха из цялата страна с призив, еднакво насочен към католици и не католици, да не участват в залагания, да не гласуват, а да се молят за душите на жертвите на остров Васа.

Доктор Шърман Лорик наблюдаваше всичко това от ситуационната зала в Белия дом, седнал пред половин дузина монитори, показващи различни телевизионни станции. От гледна точка на учения, това беше мечтата на социолога, микрокосмосът и макрокосмосът на обществото, преливащи от вина, страх и неистово любопитство.

Президентът му беше звънял два пъти през последния половин час, с настойчивия въпрос: „Кога?“. Второто обаждане беше вече почти паническо.

— Скоро — увери го Лорик. — Скоро.

— Много се надявам.

В 11:38, двайсет и две минути преди поредното гласуване, новините на „Глоуб“ излъчиха на живо Тъкър Торн.

 

 

Ричмънд, Вирджиния

Камионетката на „Глоуб“ бе телевизионно студио на колела, оборудвано с апаратна за редактиране, камери, независимо захранване и превключвател между четири камери, излъчващи на живо. Сигналът се изпращаше не към телевизионна кула, а към сателит, който на свой ред го пренасочваше към множество наземни установки за разпространение. Това позволяваше заснемането на живо почти от всяко място по света.

Но дори и най-последната дума на техниката изискваше време за нагласяване преди включване. Камерата беше поставена върху триножник, а Тъкър и Тухлата излетяха на бегом от болницата. Следваше ги обърканият баща, а зад него няколко сестри и хора от охраната.

Нямаше време за редактиране на заснетата касета, нито за тестване на апаратурата.

Сигналът беше потвърден и изпратен към диспечерите на новините в централното студио, но без образ. Засега щеше да се появи само надписът „на живо — в ефир“.

Тъкър дръпна бащата извън кадър и му каза:

— Аз ще направя представянето и ще пусна видеото, после ще говоря с теб.

Бащата кимна. Лицето му беше бяло като платно. Звукооператорът извади ризата му от панталоните, закачи на колана му малка черна кутия и го инструктира да издърпа жицата и микрофона нагоре така, че да се вижда само малкият микрофон на ревера му. После изкрещя:

— Двайсет секунди! — И Тъкър хвана микрофона, свързан към камионетката. Тухлата изчезна в подвижното студио. Щяха да излъчат видеокадрите необработени.

Наблюдаващите отстрани често се изненадваха от липсата на някакви особени обозначения, свързани с началото на предаване на живо, с изключение на едно „готови“ от асистента. Тъкър, който беше свързан и към продуцентите в Сиатъл, и към тези на излъчването, просто започна да говори.

Тухлата едва беше успял да нагласи видеокасетата, когато Тъкър започна въведението си:

— Кейт и Кимбърли Кейплър са близначки на четири години от Харингтън, Делауер. — При споменаването на момичетата се включи записът, направен само преди минути. И двете имаха яркосини очи и гъсти руси букли.

Тъкър продължи:

— Те са сладки, но страдат от рядка болест, известна като анемия на Фанкони. В момента животът им е тясно свързан със събитията на остров Васа…

— Внимание, включваме острова — каза режисьорът в микрофона си. — Пускайте.

Познатият образ на остров Васа изпълни екрана. Гласът на Тъкър идваше зад кадър:

— По-малко от двайсет и четири часа след началото на кризата на остров Васа бе намерен подходящ донор на костен мозък за близнаците Кейплър. Донорът пожелал анонимност, но когато докторите се опитали да се свържат с него, разбрали, че се намира на остров Васа.

— Готови с втора касета — изкомандва режисьорът.

— Този донор е тридесет и две годишната ветеринарна лекарка Нерин Келеман — каза Тъкър.

На екрана се появи видеоматериал за Нерин, направен в клиниката й. Беше прегърнала кученце — голдън ретрийвър — и изобщо не приличаше на човека, избълвал тирадата срещу морала на зрителите предишния ден.

Камерата се върна към Тъкър, този път в компанията на бащата, с когото започна просълзяващо интервю. Някъде в интервюто бащата каза:

— Всеки глас за смъртта на Нерин е глас за смъртта и на дъщерите ми.

Тухлата свери времето: 11:42. Изявлението на бащата на близначките със сигурност щеше да повлияе на вота, но дали в достатъчна степен?