Джим Браун
24/7 (35)

35.

Карибско море

Буря попречи на екипа да стигне до блокадата и го принуди да прекара нощта в Ямайка. Оттам потеглиха на развиделяване и малко след осем сутринта най-сетне бяха на кораба.

Трийсет минути по-късно Елиот Кей Саймън нахлузи маска върху носа и устата си, нахлупи шапката си така, че да прикрива колкото е възможно повече от лицето му, и се смеси с тълпата. Мнозина от екипажа използваха маски, за да се предпазват от смрадта на машините. Униформата му — мръснобял комбинезон — беше открадната от пералнята.

Елиот Кей Саймън нямаше представа как ще стигне до остров Баса, нито как ще спасява Бог, когато се окаже там. Нямаше нужда да се тревожи за такива неща. Както обикновено, Тъкър Торн имаше грижата за това.

— Момчета, вие с откачения репортер ли сте? — попита един от моряците скоро след кацането на хеликоптера. — Няма да ходите с него, нали?

— Къде да ходим с него? — отговори с въпрос Тухлата.

Морякът посочи към хоризонта и каза:

— Тоя глупак иска да отиде на остров Васа.

— Какво? Ами вирусът? Това е лудост!

— О, не това е най-гадното. — Морякът зашепна заговорнически: — На всички кораби е обявена бойна тревога и ракетите са готови за изстрелване. — Посочи друг кораб. — Виждаш ли „Тикондерога“? И установките? След няколко часа остров Васа няма да го има.

Официалният ескорт пристигна и прекъсна разсъжденията на моряка, но не и преди Саймън да разбере, че капитанът е отказал искането на Торн. „Не“ беше неприемливо като отговор. Бог беше на острова. Саймън Го беше чул със собствените си уши. Същият Бог, който му говореше преди месеци — как да сглоби бомбата и къде да я постави в изследователския център, та разрушенията да бъдат най-големи.

Ако флотът действително възнамеряваше да унищожи острова, Саймън трябваше да действа без забавяне.

Трябваше му известно време да открие каквото му беше необходимо. Един моряк със сговорчив характер и ниска поносимост на болка прояви огромно желание да му съобщи всичко, което той желаеше да узнае. След което беше оставен да изстива в някакъв килер.

Много приятен човек всъщност.

Лесно беше да изчезнеш на кораб с екипаж от пет хиляди души. Да намериш Тръна също не беше проблем. Клюката беше ефективен способ за комуникация навсякъде и корабът не правеше изключение.

Следваше най-вдъхновяващата част от плана.

Докато Тъкър очакваше отговор от президента, се появи странно изглеждащ моряк — в комбинезон и с маска на лицето — и му съобщи, че всичко за тръгването му е готово. Тъкър се изненада. Дали президентът бе говорил директно с капитана, или капитанът беше отстъпил пред заплахите на Тъкър? Морякът нямаше представа за какво става дума, но пък и Тъкър нямаше намерение да осветлява никого за ситуацията.

Лорик беше настанен в просторната видеостая на кораба и наблюдаваше събитията оттам. За Тъкър това беше чисто и просто губене на време. Достатъчна му беше фактологията, получавана по телеграфен път. Парчетата на пъзела продължаваха да се напасват.

Скоро след като пристигна на кораба, Тъкър получи от новинарския отдел файл — дигитално променена фотография. Още едно парче намери мястото си в цялото.

В сегашния си вид информацията не беше годна за излъчване. Той я пусна на Лорик, който веднага изпрати копие на файла до Вашингтон. Но това не бе достатъчно да спре предстоящия масиран обстрел. По-скоро обратното — адмирал Дохърти изтъкна, че това е още един аргумент в полза на тотално унищожение.

Тъкър трябваше да подтичва, за да не изостава от ескорта си. Когато попита моряка защо носи маска, той измрънка, че имал алергия. Слизането по стълбата до жълтия моторизиран сал приличаше на слизане от пететажна сграда, която обаче се поклаща непрестанно. Салът, колкото и да беше голям, изглеждаше микроскопичен до самолетоносача.

Тъкър отбеляза любопитната подробност, че няма никакви изпращачи, които да му пожелаят късмет или да му напомнят, че е глупак.

— И как се управлява това нещо? — попита Тъкър, докато се опитваше да запази равновесие на сала.

— Аз ще се оправя.

Тъкър примигна.

— Знаеш ли къде отивам?

— Да, сър. — Таблото за управление се намираше до окачения двигател. Морякът го разгледа изучаващо, после натисна няколко копчета. Нищо не последва, поне според Тъкър.

— Знаеш ли, че капитанът смята това за самоубийствена акция?

— Да, сър. — Морякът натисна още две-три копчета. Моторът се включи и синьо-зелената вода се разпени.

— И защо участваш в нея? — настоя да разбере Тъкър.

— Такава е Божията воля. — Салът се стрелна напред и изхвърли Тъкър от седалката. Докато се настаняваше обратно на нея, той забеляза хора, наредени по палубата зад тях.

„Малко е късно за последно сбогом.“ А и никой не махаше за довиждане. „Изпращачите“ всъщност изглеждаха ядосани.

Остров Васа

Дана беше жива. Знаеше го със сигурност, защото всичко я болеше — и значи не беше умряла. Мускулите й бяха изтощени от борбата с морето, мозъкът — от усилието да схване невъзможното. Адът на остров Васа продължаваше само шести ден, но на нея й се струваше като цял живот. Беше се сприятелила с най-различни хора и беше видяла как новите й приятели умират, беше победила заплашващи я със смърт противници, беше се влюбила и беше изгубила любовта си.

Тик-так, тик-так.

Бяха останали две.

Дана и Нерин заспаха от изтощение, а не защото имаха желание да спят. Когато се събудиха, нямаха апетит. За една от двете това щеше да е последното ядене.

„Това ли е денят, в който ще умра?“ — запита се Дана.

Нямаше какво да се прави, освен да се гледа часовникът и да се чака, чака, чака.

— Някой идва — каза Нерин.

Тъкър стъпи на остров Васа и спря. Мигът беше сюрреалистичен. Дори за човек, работещ в телевизията, е объркващо да се окаже на място, което преди това е съществувало само в двуизмерността на телевизионния екран.

Остров Васа.

Погледна си часовника — 10:54 — петдесет и една минути преди американските ВМС да превърнат острова в спомен. Пътеките от кея към Кръглия дом и спалното бяха добре утъпкани. Той затича натам, като остави моряка в съмнителната безопасност на сала.

Забеляза камера високо в клоните на една кокосова палма. Помаха с ръка. Камерата се раздвижи и го проследи. Парадоксално или не, сега знаеше какво се случва по-малко от средностатистическия зрител.

Вратата на спалното беше отворена. Той пристъпи вътре. Тутакси светът пред очите му експлодира в ярките цветове на дъгата. За момент си помисли, че бомбардировката е започнала, но след като удари лице в пода, се сети, че атаката е много по-локализирана.

Главата му звънтеше като камбана. Тъкър се надигна, обърна се и изкрещя. Ръцете му се вдигнаха инстинктивно да го предпазят от дъската, която връхлиташе отгоре му за втори удар.

— Спри! Аз съм, Тъкър! Тъкър Торн!

Дана замръзна с вдигната над рамото й дъска.

— Кой? — Тя погледна Нерин, която поклати отрицателно глава.

Тъкър осъзна грешката си. Би се разсмял, ако главата му не беше замаяна от болка.

— О! Вие не ме познавате. Толкова много съм ви гледал по телевизията, че ви чувствам като първи приятели.

— Гледал си ни? — Между смарагдовозелените очи на Дана се оформи отвесна бръчка. — Ти си Контрол.

— Не. Не! — Ръката му се вдигна, за да го предпази от евентуалния удар с дъската. — Не съм Контрол. Репортер съм на новинарския канал на „Глоуб“.

— Репортер? Какво търсиш тук? — Дана го гледаше подозрително.

— Дошъл си да ни спасиш ли? — В гласа на Нерин се долавяше надежда. — Да не би да са открили лечение на вируса? Затова ли са те изпратили?

Тъкър разтърка врата си и се смръщи от болка.

— „Изпратили“ не е точно казано. Може да се каже, че ги изнудих да ме пратят тук.

— Какво? — възкликна Нерин. — Идиот такъв! Сега и ти си заразен.

Дана вдигна дъската.

— Не ми харесва обяснението ти. Никой не е чак такъв глупак. Нерин, мисля, че той стои зад цялата работа.

— Аз не съм Контрол — заяви Тъкър. — Но знам кой е Контрол.