Джим Браун
24/7 (1)

1.

Карибско море

Като уцелена птица, хеликоптерът стремително се снижи към гостоприемно откритата прегръдка на морето. Дана Кирстен сграбчи седалката, обзета от желанието пръстите й да са нокти на хищник. В Ямайка хеликоптерът й се беше сторил съвсем малък; сега бе определено нищожен.

Ковчег.

Пилотът натисна кормилния лост и ревящата машина реагира като кон на дръпнати юзди — падането спря на по-малко от трийсет метра от водата. От устните на мъжа се подаваше парче тютюн за дъвчене.

— Май се уплаши. Нали каза, че обичаш да летиш.

Дана си пое дъх, колкото само да провери дали дробовете й още функционират.

— Да летя — да. Да падам — не особено.

— Не исках да те плаша. По-точно, не само да те уплаша. Исках да ти покажа нещо. — Ръката му посочи надясно.

Идеално гладкото синьо-зелено покривало на морето бе накъсано от следите на муцуните на делфини. Дана преброи осем, после забеляза още три гръбни перки по-далеч надясно. Две от животните плуваха толкова близо едно до друго, че почти се докосваха.

— Маминка с бебето си — каза пилотът. — Погледни тук.

Щракна един бутон и мониторът между двамата светна. Отначало не се разбираше какво се вижда на екрана, но след като пилотът си поигра малко с миниатюрния джойстик, образът на пробягващото под краката им море кристализира в близък кадър.

— Под машината е монтирана геостабилизирана камера. Ще правя редовни облитания на острова, докато сте там. Ето, опитай. Лесно е. Бутон „превъртане напред“ е за приближаване на кадъра, „връщане“ е за отдалечаване, ляво и дясно са си ляво и дясно.

Дана хвана джойстика. Лесно се управляваше, наистина. Само за секунди намери делфините. Този отляво значително отстъпваше по размери на десния. Майката закриляше рожбата си от ужасите, на които можеха да налетят в открито море.

— Невероятни са.

— Благодаря. — Пилотът се усмихна, като че ли бяха негово собствено творение. — Макар че е странно. Обикновено не можеш да ги видиш в тази зона. Поне на двайсетина километра са от обичайния си курс.

За момент на Дана й се прииска да разполага с камера. След това усети колко глупаво е желанието й: щом стъпеше на суша, всичко видяно, казано или извършено от нея, щеше да се записва. Абсолютно всичко, в течение на следващите седем седмици.

— Ако смяташ, че това е впечатляващо, гледай сега. — Пилотът натисна друго копче. На екрана се появиха двама души, обвити в снежинки от статично електричество. Той завъртя едно копче и образът се изчисти.

— Телевизия?

— Не само. — Пилотът щракна поредното копче, отстрани на монитора. От миниатюрната колона се чуха гласове. Звукът беше перфектен, въпреки че не се разбираше и дума. — Японска телевизия — обясни той.

— Чудесно — каза тя. Не знаеше какво друго да каже.

— И не само японска. Китайска, руска, всеки съществуващ филмов канал. Брат ми е във флота, занимава се с електроника. Направи ми специален сателитен приемник — лови сигнали, които другите не могат да хващат. Мога да гледам филми и шоупрограми почти отвсякъде.

— Знаеш японски?

— Не. Но ако някога го науча, ще имам какво да гледам.

Хеликоптерът се стрелна над делфините.

— Налага ли се да се движим толкова бързо? — попита тя. Стомахът й още се бунтуваше от рязкото пропадане преди минути.

Пилотът попи с носна кърпичка капчицата от тютюна.

— Заради теб. Ти си тази, която закъснява.

Закъснява.

Тя си погледна часовника. Закъсняваше, разбира се. Мразеше часовника. Не че не работеше както трябва. Напротив — много хубав си беше. Но непрекъснато й се подиграваше, напомняше й колко фатално закъснява — отново.

Все пак този път имаше извинение.

Преди половин година бе кандидатствала за участие в „24/7“ — най-новото американско телевизионно шоу в реално време, и успя да стигне до финалния кръг, където не й достигна едно място да се класира. После, само преди двайсет и четири часа, й се обади Нелсън Райкрофт — създателят на шоуто. Поради болест беше отпаднал участник. Дана беше новият участник — номер дванайсет.

Сега, благодарение само на това обаждане, в живота на Дана Кирстен имаше реална възможност да се случи чудо.

Не се беше чувствала толкова добре и толкова изпълнена с надежда, откакто бе завършила гимназия. Време, в което й се струваше, че светът е неин, благодарение на таланта й като атлетка. Беше поставила два училищни рекорда в бягането и бе спечелила стипендия за университета на Флорида — и забременя.

— Чух, че в шоуто имало лекар, рибар и дори бивша монахиня — обади се пилотът. — Ти с какво се занимаваш?

— Зависи какъв ден от седмицата е. От понеделник до четвъртък продавам на касата на един универсален магазин. В петък и в неделя работя в един бутик в пазарния център. В събота съм барманка. Но най-вече съм майка.

— По дяволите! — Пилотът се изплю в една чаша, която извади иззад седалката. — А кога почиваш?

Дана се усмихна.

— На Коледа.

— И какво прави мъжът ти, докато се трепеш от работа?

— Не съм омъжена.

— Ясно.

Бащата на детето беше първокурсник в колежа в годината, когато Дана завърши гимназия. Тогава смяташе, че е влюбена в него. А той я намираше за приятно разтоварване от учебната си програма. Когато разбра за бременността й, пощуря. Заяви, че детето не е от него, и я нарече „курва“, въпреки че Дана изобщо не беше спала с друг мъж. Последните му думи към нея бяха: „Не искам никога повече да те видя“, и до момента желанието му се изпълняваше.

Бременността развали плановете й и светът загуби всякаква привлекателност и перспектива. Въпреки че бяха дълбоко потресени от случилото се, родителите й я подкрепиха. Все пак обаче не бяха заможни и единственият начин, по който Дана можеше да издържа детето, беше да приема абсолютно всяка попаднала й работа.

Трудно е да се състезаваш, когато тялото ти се променя всеки месец. Стипендията се изпари яко дим, а с нея и всички шансове за учене в колеж. На осемнайсет Дана можеше да разчита единствено на себе си.

После се роди Джена — сякаш небесата се разтвориха и най-сияйният им ангел се спусна в ръцете й.

— Колко деца имаш? — попита пилотът.

— Само едно. Момиче. Джена. На десет години.

— Имаш ли снимка?

— Делфинът има ли отвор, през който изхвърля вода? — Дана измъкна снимката — 8 х 13 — от предния си джоб. Личната вещ, която не можеше да не вземе със себе си. Пилотът я погледна, размърда се неудобно в седалката си и й я върна.

— Сладко… ъъъ, сладко детенце.

Дана толкова беше привикнала с шините и патериците, че понякога забравяше, че създават неудобно усещане у другите.

Докторите определиха диагноза „остра форма на мускулна дистрофия“, когато Джена беше на две години. Според тях щеше да е чудо, ако момиченцето отпразнуваше шестнайсетия си рожден ден.

— Някаква, ъъъ… злополука? — Пилотът може и да изпитваше неудобство, но то не беше по-силно от любопитството му.

— Мускулна дистрофия.

Той кимна, сякаш за да подчертае, че освен че разбира от делфини е и медицински експерт.

— Болестта на Джери Луис, нали?

Толкова по въпроса за експертността.

— Да, болестта на Джери Луис. — Всеобщата заблуда беше, че съществува само едно заболяване, наречено мускулна дистрофия. Всъщност различните нервно-мускулни заболявания бяха над четиридесет. Измежду които, според лекарите, Джена страдаше от едно от най-тежките.

От този момент се беше включил невидим часовник. В главата й коварното тик-так, тик-так отброяваше секундите до края на дните на Джена — и тогава светът на Дана щеше окончателно да се срине. Десет години, изпълнени със страх и тиктакането на часовника. Представяше си как би изглеждал мозъкът й при аутопсията: насечен от дълбоки бразди, прорязани от повтарящ се въпрос. Как мога да спася дъщеря си?

И ето сега — шанс да се случи чудо.

Едно експериментално лечение в Швейцария даваше многообещаващи резултати, но засега беше забранено в Съединените щати. Щяха да минат години преди Федералната агенция по лекарствен контрол да даде зелена светлина, а тогава щеше да е фатално късно за Джена. Но имаше надежда.

Победителят в „24/7“ щеше да получи два милиона долара и — както непрекъснато повтаряше телевизионната реклама — „съкровените желания ще се сбъднат“. Съкровеното желание на Дана беше Джена да отиде в експерименталната група в Швейцария.

 

 

Островът стърчеше от морето като бенка върху идеално чистото лице на Дева Мария.

Остров Васа.

Разположен между Ямайка и Хаити, с площ приблизително пет квадратни километра и капковидна форма.

От височината, на която се намираха, Дана трябваше да вдигне поглед, за да види върха на масивната кула в червено и бяло, неприлично щръкнала в тропическия въздух.

Все едно човечеството показва на Бог технологичен среден пръст.

Кулата е само върхът на мощен телевизионен предавател. И само началото на вълшебствата на механиката, очакващи я долу. Дана усети злокобно предчувствие.

От водата се издигаха отвесни бели скали, високи между метър и половина и петнайсет метра. Малък плаж и подвижен кей, разположени в средата на капката, предлагаха единствената възможност за достъп с кораб.

Самият остров беше покрит с нискостеблени дървета, трева и храсти, които с приближаването до плажа преминаваха в гол камънак и странни на вид кактуси. Изграден от корали и варовик, островът имаше порьозна повърхност. Състезателите бяха предупредени, че тресавищата са съвсем реална опасност, особено след бури.

Това бе мястото, където щеше да протече играта. Дванайсет играчи, състезаващи се в продължение на седем седмици, постоянно в обектива на камери. Гласовете на зрителите щяха да ги изхвърлят от състезанието един по един. Но истинският проблем се състоеше в изпитанията — измислени в съответствие с индивидуалната психика на всеки. Идеята беше играчите да се изправят срещу най-големите си страхове. Всичко в името на доставянето на развлечение на зрителя.

Пилотът намали скоростта, та Дана да може да огледа острова. Съпоставката на технология и природа беше смайваща. И без външна намеса Васа не бе красив остров, но останките от цели осем опита за колонизация го превръщаха в направо зловещо място. Подобие на призрачен град в най-дивото място в Дивия запад.

— Отвратително място за игра — промърмори пилотът.

— Не ми казвай, че вярваш на глупавите легенди — каза тя. — Това са просто телевизионни измислици. Допълнителна декорация за шоуто.

Той изпуфтя.

— Какво? — продължи Дана. — Мислиш, че тук има духове? Вярваш в проклятието на Васа?

Пилотът сбърчи нос, все едно бе усетил неприятна миризма.

— Летя над Ямайка и Хаити вече повече от двайсет години. Чувал съм доста неща. И съм виждал това-онова. Още преди да стане и дума за телевизионно шоу тук. Казвам само, че ако бях на твое място, щях да си отварям очите на четири, а мозъка на шест.

Хеликоптерът направи завой и започна да се спуска.

Между 1969 и 1972 година Съединените щати бяха опитали да установят тук военен подслушвателен пост — последният и най-сериозен опит за колонизирането на Васа. Понастоящем развалините на поста бяха пръснати като тяло в последен стадий на разложение. Старите казарми и няколко други постройки бяха специално преоборудвани за играта. От продуцентите Дана беше научила, че много постройки са били и ремоделирани, за да могат да послужат за страховитите предизвикателства към участниците.

Имаше само една нова сграда — в пепеляво, на петдесетина метра от главния плаж. Кръглият дом.

В нея състезателите щяха да получават инструкциите си и да бъдат прогонвани от острова от гласа на зрителите — по един на всеки три дни.

Дана слезе от хеликоптера с ниско наведена глава. Думите на пилота се въртяха в съзнанието й като студена вихрушка: Отваряй си очите на четири, а мозъка на шест.

 

 

На площадката за хеликоптери я посрещна жена в сиво-кафяви шорти и хавайска риза в жълто и червено. На врата й висеше хронометър. Единственият й поздрав беше: „Бързай“ — после поведе Дана към ремонтираните казарми, сега наречени „Спалното“.

— Остави нещата си тук — каза жената. — Твоето легло е последното. Другите вече ги инструктират в Кръглия дом.

— Здрасти, аз съм Дана Кирстен. — Дана протегна ръка.

— Знам, четох биографичната ти справка. Съжалявам, трябва да действаме бързо. В ефир сме след… — тя погледна хронометъра — двайсет и две минути и петнайсет секунди. Мамка му! Няма време за любезности. — Тя отвори малка овална кутия. — Ухиления трябва да ви даде сума ти разяснения, докато ви се слага това.

— Ухиления?

— Водещият, Брант Нелсън… Не му казвай, че съм го нарекла Ухиления, става ли? Както и да е, няма време за пълния инструктаж, така че — ето. — Тя извади тънка метална яка, не повече от сантиметър дебела, с нещо, приличащо на скъпоценен камък в центъра, разположено в кръгче и окачено на тънки нишки. — Камера — огърлица. Закопчай си я около врата.

Дана очакваше яката да е студена, но не беше. Вътрешността й беше покрита с мека материя, която я правеше удобна за носене. При закопчаването й се чу шумно щракване.

— Така. Може да се свали само със специален електронен ключ. Проба, едно, две, три… Чуваш ли ме?

— Моля? — попита Дана. „Камъкът“ на яката помръдна. Дана зяпна от изненада.

Жената с хронометъра се усмихна.

— Говоря на оператора на миникамерата ти. — Тя почука блестящото кръгче. — Малка подвижна камера. Ще те наблюдават непрекъснато.

Дана внимателно опипа устройството.

— Знаех, че ще носим камери, но не предполагах, че и ще мърдат.

— Затова са окачени на нишки. Могат да покриват ъгъл от сто и двайсет градуса. През следващите седем седмици тази ще е неразделното ти другарче.

Дана чу леко жужене и почувства ново размърдване на камерата.

— Реймънд — сопна се жената на камерата, — престани!

Дана наведе брадичка, но не успя да види окото на камерата.

— Опитва се да огледа гърдите ти — поясни жената. — Много е гаден този Реймънд.

 

 

Сиатъл, щата Вашингтон

Складовият район

Тъкър Торн разбра, че е загазил, от момента, в който видя мишката. Не защото е рядкост човек да види мишка в склад или пък защото точно тази мишка се отличаваше особено от другите от вида си.

Не — Тъкър се притесняваше, защото мишката го гледаше.

Складът бе осветен от анемичната жълта светлина на няколко плоски флуоресцентни панела. Сенките израстваха навсякъде като бурени, запълващи процепи и пукнатини, избуяваха върху мръсния сив цимент. Място, много по-подходящо за обитаване от гризачи, отколкото от репортери. В неговия случай — от кандидат-репортери.

Мишката тръгна към него, спря, изправи се на задните си крачета, подуши въздуха с няколко бързи помръдвания на нослето и пак се взря в очите му. Кафяво-сивкавата й козина имаше цвета на гробищна пръст, а очите й бяха черни като точка в края на смъртна присъда.

Циментовият под беше студен и студът се просмукваше нагоре по краката на Тъкър, като замразяваше всеки косъм по пътя си. Тъкър бавно намести дигиталната телевизионна камера на рамото си.

Мишката — вероятно страдаше от свенливост — побягна и изчезна зад купчина кашони с надпис: МЕБЕЛИ ХЕДЛИ ЛЮБИМИТЕ НА АМЕРИКА, под който се мъдреше по-малък: ПРОИЗВЕДЕНО В КИТАЙ.

След като мишката изчезна, всичко замря. Нищо не дишаше. Тишина и студ. Като в смъртта.

Тишината беше по-неприятна от студа. По-коварна. По-преднамерена.

Под яката на ризата на Тъкър започна да се образува огърлица от пот. Той се насили да вдиша и издиша. Въздухът беше пихтиест, гъст и мръсен.

Елиот Кей Саймън беше жив.

Нямаше значение, че ФБР беше намерило тялото му до експлодиралата му каравана. А също така и по улицата, на покрива на съседната къща и върху паркирана патрулна кола — беше я изцапало отвън, което беше накарало полицая да я изцапа и отвътре.

Нямаше значение, че Саймън беше надлежно идентифициран по зъбите.

Нищо от това нямаше значение, защото Тъкър Торн беше видял мишката.

И вече с вледеняваща сигурност знаеше, че ненормалникът със слабост към експлозиви и грандиозната идея, че е първи приятел на господа — този човек се е върнал от мъртвите.

Като се вземеше предвид недостатъчната информация и недостигът на време за анализирането й, стигането до такъв извод се родееше с решаването на цялата кръстословица на „Ню Йорк Таймс“ с помощта само на речника под линия и то за времето на двеминутна рекламна пауза. Но Тъкър беше добър в решаването на загадки, всъщност феноменално добър. Такъв си беше от дете, когато му се наложи да прекара две години, прикован на легло, с основно занимание решаването на кръстословици и всевъзможни главоблъсканици.

В момента, изглежда, мозъкът му правеше невъзможни скокове, без да е му е даден начален импулс. Както казваше Гуен — загадково чувство. Неочаквано мъката помете страха и остави след себе си безжизнен вътрешен пейзаж. Година и половина след смъртта й той се мъчеше да преодолее загубата. Понякога чувстваше липсата й толкова непоносимо, че се опасяваше, че от разкъсаното му сърце ще изтече не кръвта, а самата му душа.

Трак.

Звукът от удара на метал в метал се разнесе из цялата сграда и откъсна Тъкър от мислите му.

Последва го по-тихият, но по-страховит звук от пускането на резе.

Загадковото чувство на Тъкър направи още един невероятен логически скок. Елиот Кей Саймън беше не само жив, но и заключен в склада заедно с него.

 

 

Остров Васа

Плажът

— Готови! — извика помощник-режисьорът и сякаш дори джунглата утихна при командата му.

Дана Кирстен не чувстваше пръстите на краката си. Знаеше, че са си на мястото, защото ги беше видяла сутринта. Но точно сега, с блесналите светлини и включените камери, със съзнанието, че ще я гледат милиони хора по целия свят, се бореше с непреодолимото желание да погледне надолу за по-сигурно.

Дванайсетте участници бяха наредени в полукръг пред Кръглия дом. Пред тях стоеше водещият на шоуто — Ухиления. Бежовият микрофон, закачен на жълто-кафявата му риза, почти не се забелязваше.

„О, боже, вече не усещам краката си.“

Представи си как се строполява по очи върху пясъка, вкаменена от кръста надолу. Абсурдният образ я накара да… изхихика.

Водещият я възнагради с мръснишки поглед и разтърси идеално вчесаната си руса коса, за да й придаде небрежно разбъркан вид.

— В ефир след пет, четири, три, две… — Помощникът даде знак на водещия, който включи обозначителната си усмивка.

Изведнъж я връхлетя фактът, че ще я дават по телевизията на живо двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, в продължение на седем седмици.

Гласът на Брант Нелсън увеличи силата и намали височината си — лееше се грижливо подготвеното встъпление, поднесено, сякаш му хрумваше в момента:

— … с шестстотин трийсет и осем камери, много от тях скрити из комплекса и в джунглата, с носената от всеки състезател персонална камера, плюс най-мощния в света телевизионен предавател, и с геосинхронен сателит, това е най-голямото телевизионно студио на света…

Нелсън замълча, за ефект. Страхът някъде в съзнанието на Дана нададе вой.

— … но телевизията е само част. Ние в „Глоуб Телевижън Нетуърк“ сме се погрижили и за екстри. С помощта на тази проста добавка — той вдигна над главата си диск за компютър, — която може да бъде закупена в участващите в играта магазини, можете да се свържете с всяка от камерите по всяко време на деня и нощта. Което ще даде на вас, зрителите, безпрецедентен достъп до всичко. И понеже става дума за кабелна връзка, като казвам всичко, имам предвид точно това.

От групата се разнесе нервен смях.

„Дали могат да видят пръстите на краката ми?“ — помисли Дана.

— Тези дванайсет участници се борят за невероятната награда от два милиона долара и за съкровените си желания — продължи Нелсън. — Но за да спечелиш най-желаното, първо трябва да се изправиш срещу най-страшните си страхове — и през следващите седем седмици храбрите участници ще направят точно това, че и повече…

Един от операторите се заразхожда покрай състезателите. Камерата, опряна на бедрото му, се въртеше за улавяне на кадри в едър план.

„Ще ми снима и черните точки на носа“ — помисли Дана.

И когато камерата стигна до нея, се изплези. Операторът се ухили. Дана се усмихна глуповато, точно както се чувстваше. При положение че участието й в състезанието зависеше от мнението на зрителите, шегичките не бяха много добра идея.

Мъжът до нея се засмя. Тя му хвърли кос поглед и опита да прочете името на етикета на гърдите му. Различи само ДЖЪСТИН.

Той й намигна и Дана се изчерви.

— Всеки състезател бе подложен на психологически тестове, позволяващи да се изработят индивидуални изпитания и други мънички изненади за него. Другояче казано, ние знаем какви са техните кошмари, а на този остров кошмарите се превръщат в реалност.

Още смях, този път примесен с доловима нотка на нервност.

— В допълнение, имаме историята на остров Васа. Вижте сами. — На мониторите се появи предварително направен запис с водещ мотив „загадъчен“.

— На запис сме — извика помощник-режисьорът. — В ефир след минута и петнайсет.

„Отваряй си очите на четири, а мозъка на шест.“ Предупреждението на пилота проблесна в ума й като светкавица. Тя знаеше, че във филмчето има повече измислици, отколкото факти, и се опита да не му обръща внимание. Но някои фрази се промъкнаха до слуха й: „… обитаван от духове… сто изчезнали безследно… двайсет и двама загинали…“.

Дана наведе поглед, но гледката на пръстите на краката й в маратонки „Найк“ не допринесе особено за запазване на душевното й равновесие. Миникамерата й започна да се движи. Тя я докосна с пръсти. Обективът сочеше надолу. Дана си спомни за техника и прошепна:

— Не ми зяпай гърдите.

— Съжалявам за което — прошепна съседът й.

Тя се разсмя и сметна това за свалка.

— Аз съм Джъстин между другото.

— Здравей, Джъстин Между другото. Аз съм Дана.

— Готови! — изкрещя помощник-режисьорът. Дана погледна към плажа; почти очакваше чайките да изпопадат насред полет, подчинявайки се на заповедта. — Записът свърши. На живо след пет, четири, три, две…

— Брррр… — Нелсън потрепери драматично за пред камерата. — Не обичам да прекарвам нощта така, да не говорим пък за седем седмици. Но един от вас ще се справи с проклятието на Васа и ще си тръгне оттук милионер.

В лазурното небе се рееше чайка, невпечатлена от чудесата на телевизията. Прибоят не спираше да се разбива в брега.

— И така, кои са тези смели глупци? Да разберем.

Първият беше нисък закръглен мъж, мек като сюнгер. Дана си представи изправена на коремчето си пеперуда. Над кашавото му лице и плешивото теме имаше кафява коса. Под нея — големи кръгли очи, оградени от скъпи очила със златни рамки.

— Чарлз, ти си счетоводител от Толедо, Охайо — започна Ухиления.

— Точно така — аз съм човек на парите, свикнал да работи с факти и числа, с долари и центове. Мога веднага да ти кажа, че си губите времето в разговори с тия загубеняци, защото победителят ще се казва Чарлз Пентън.

Останалите участници задюдюкаха, от което усмивката на счетоводителя стана още по-широка.

— Много си самоуверен. Би ли ни казал защо?

— Не искам да обиждам никого, но чисто и просто аз съм по-умен. Зрителите ще го разберат веднага. Няма начин другите да настроят публиката да гласува срещу мен. А дори и да опитат, няма значение. Както вече казах, аз съм умен. Ще намеря всички спасителни камъни.

Нелсън кимна и каза:

— Трябва да обясним, че преди всяко гласуване на участниците е позволено да използват един или всичките си събрани спасителни камъни. Един камък елиминира десет процента от наказателния вот.

— А десет спасителни камъка ме правят недосегаем — добави счетоводителят.

— Но първо трябва да ги намериш — каза Нелсън. — А съм сигурен, че те не са разпръснати по плажа ей така.

Докато Нелсън продължаваше да представя участниците, Дана хвърли скришен поглед към Джъстин. Тъмна коса, привлекателен, невероятни очи и…

— Стига си ме зяпала в чатала — прошепна Джъстин.

Дана не успя да се сдържи и се разсмя.

— Аха, някой явно е в добро настроение — каза Нелсън.

По дяволите!

Операторите се запрепъваха в усилието си да следват водещия, който се запъти директно към Дана, като пропусна трима участници.

— Дана Кирстен. — Каза го като присъда. — Ти пристигна последна, нали?

Дана се наведе да отговори в портативния му микрофон. Той поклати отрицателно глава и посочи миникамерата й.

— Имаш вграден микрофон. Разбира се, щеше да го знаеш, ако беше дошла навреме.

Смях от групата.

— Разбрах в последната минута…

— Благодарим ти, че все пак ни удостои с присъствието си.

Още смях. Тя бе закъсняла, защото заместваше друг, но Брант Нелсън я изкара безотговорна. Начинът, по който те представят в игра, където зрителското възприятие решава кой е победител, е от огромно значение.

— Всъщност ставаше дума за заболяване… — започна тя с пресекващ глас.

— Драго ми е, че се чувстваш по-добре — сряза я той. Очевидно се забавляваше. — Заради закъснението си, изпусна инструктажа. Мислиш ли, че това те поставя в неравностойно положение?

— Ами всъщност… Всъщност се радвам, че съм тук.

С късо пренебрежително кимване Брант Нелсън се върна при първия от участниците, които беше прескочил.

Джъстин я ръгна с рамо и й се ухили като момченце — това върна усмивката й.

Следващите няколко минути, докато всеки участник се представяше, минаха като в мъгла. Кратките интервюта бяха допълнени от записи от реалния им живот. Понеже Дана се беше класирала в последния момент, за нея такова представяне не беше подготвено.

След като приключи с уводната част, Нелсън се върна на мястото си пред групата и като пророк пред тълпа вярващи започна да разяснява механизма на гласуването онлайн. И внезапно млъкна. На горната му устна изби пот и телесният му цвят претърпя ненормални изменения — от загоряло, през розово, до червено. Островът потъна в неестествена тишина. Нелсън разтърси глава и се опита да продължи. Дана забеляза, че всички подвижни камери са свалени. Част от операторите седяха на земята, други си вееха с ръце да се разхладят, а трети търкаха лицата си, сякаш за да махнат невидими петна.

„Приключи ли шоуто? Или нещо се е случило с предавателя?“

Нелсън разтърка врата си, премигна и за момент гласът му се върна:

— Тук наистина е ужасно горещо. Не знам как участниците ще… — Думите пак заседнаха в гърлото му.

Някаква жена изпищя. Персоналът наскача от местата си. Някои се втурнаха към морето, други се завъргаляха по пясъка.

Нелсън зави в агония.

Дана замръзна от ужас.

„Какво става, за бога?“

Кожата му беше като прясно одрано месо и се мърдаше. По нея преминаваха вълнички и тя започна да образува мехури.

Нелсън падна по гръб на пясъка. Покритата му с мехури физиономия продължи да се подува. Един от състезателите — възрастен чернокож мъж с рядка сива коса и повехнало от възрастта лице, се спусна към него.

Дана Кирстен вкаменена наблюдаваше как водещият, операторите и целият помощен персонал изпонападаха като съсечени. Лицата им се подуваха — горяха, гъргореха, кипяха. А после… се разпадаха.