Джим Браун
24/7 (8)

8.

Сиатъл

Тъкър се събуди внезапно. Десният му крак изрита масичката за кафе и части от почти сглобен пъзел се разхвърчаха като конфети. Не помнеше кога е заспал и за миг му се стори, че отново е в склада. Носът му се изпълни с острата миризма на лепило, а в ръцете си усети тежестта на бомбата.

Пое си тежко въздух и се огледа, за да се увери къде се намира. Нямаше маниаци с налудничав поглед. Наведе се, стисна лице в ръцете си и простена. Някъде из блока се затръшна врата. Изплака дете. До слуха му достигна и смях. Животът във всичките си звукови форми преминаваше леко през стените с дебелина на хартия.

Тъкър вдигна глава и погледна пъзела. Само едно ъгълче се беше запазило цяло. Върхът на сфинкс на фона на синьо небе.

— По дяволите. — Той прокара ръка през лицето си и се опита да прогони съня. Върху зениците му сякаш бяха отпечатани образи на Елиот Кей Саймън. Източникът му на информация беше мъртъв; Саймън беше жив; никой от новинарския отдел не го беше грижа. И всичко това заради „24/7“.

— И в божите работи се набъркваме, само и само шоуто да стане — промърмори той.

За да не идва злото само, преди два часа му беше позвънил секретарят на профсъюза, със заплаха за изключване заради нарушаване на професионалната етика.

— Ти си фотограф. Фотограф. Нямаш право да работиш като репортер. Ясно ли ти е?

— Имах страхотна история — беше немощната защита на Тъкър.

— Не ме е грижа дали си се канил да отразяваш Второто пришествие. Само още веднъж наруши правилата на съюза и ще бъдеш изритан. А няма нужда да ти напомням, че това ще означава да останеш без работа. Ясно?

— Да, да, да!

Тъкър стана от канапето и влезе със залитане в кухнята да намери нещо за ядене. Шкафовете бяха натъпкани с консерви, в камерата имаше замразена готова храна. Не му се занимаваше с отваряне и размразяване. Награби пакета чипс и захрупа шумно.

Шансовете за служебно издигане се бяха изпарили. Дори запазването на настоящата му работа оставаше под въпрос. Едва ли щяха да го обвинят в убийство, но дори и самото подозрение едва ли щеше да обогати професионалното му резюме. Може би в края на краищата трябваше да остави бомбата да гръмне?

Какво значение имаше всичко това без Гуен?

Пое си дълбоко въздух и изведнъж го връхлетя някакво предчувствие.

Огледа стаята в опит да определи източника му. Кухненският прозорец беше отворен. Слънчевите лъчи, пробиващи през сиатълската мъгла, хвърляха шарени сенки върху стената на дневната. Върху страничната облегалка на люлеещия се стол беше разтворена книга със заглавие „Логически главоблъсканици на МЕНСА“. Телевизионен справочник от предишната седмица се въргаляше на пода, отворен на раздела с филми. На масата, до празна кутия от овесени ядки, се мъдреше керамичната лампа, чийто лампион от възрастта беше сменил оригиналния си бял цвят с кафяв. Единствената промяна в обстановката бяха разпръснатите по килима парчета от пъзела.

Неспокойното усещане не изчезваше. Той затвори очи и се опита да го определи: все едно че в стаята имаше някой.

Отвори очи. Сърцето му сякаш замря между два удара.

Отново огледа стаята. Отново не намери промяна в нея. Явно нервите му реагираха на събитията от последните два дни.

„Изглупяваш. Няма никой в тази стая.“

Не в тази стая. Ами в останалите? Даде си сметка, че няма да се успокои, докато не се убеди, че страхът му е напразен, и реши да обиколи апартамента. Отне му няколко секунди да накара краката си да се размърдат и всяка стъпка му костваше усилие на волята.

Първо банята. Кафеникави черти между плочките, нищо друго. До банята — неговата спалня. Вратата й беше отворена. Тъкър подаде глава през рамката на вратата. Чаршафите бяха свалени от леглото, чекмеджетата на гардероба — отворени, а съдържанието им — безпорядъчно разхвърляно. На пода лежаха дрехи, в зейналия шкаф висяха празни закачалки.

Тъкър въздъхна. Всичко си беше както го беше оставил.

Звънът на телефона го накара да подскочи. Второ иззвъняване. Той се поколеба, пое си дъх и вдигна слушалката, без да каже нищо.

— Ало. Ало, Тъкър? — Мекият глас с лек акцент бе на последния човек, от когото би могъл да очаква обаждане. В ума му изникнаха дузина предположения за причината за позвъняването, но нито едно не изглеждаше убедително.

— Слушам. Какво искаш?

От другата страна се чу въздишка.

— Искам да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — Тъкър замръзна. — Цитирам какво каза при последния ни разговор: „Надявам се смъртта ти да е болезнена и отвратителна и се надявам да те сполети скоро“. — Тъкър се загледа в отражението си върху полираното дърво на масичката за кафе. Образът беше размазан и разкривен и много добре съответстваше на вътрешното му състояние. — Каза, че аз съм убиецът на дъщеря ти, моята годеница.

Възцари се тишина: и двамата се пренесоха в спомените си.

— Да не си променил отношението си? — попита Тъкър.

— Не — призна събеседникът му. — Не съм. Но въпреки това ще ти помогна. От уважение към дъщеря ми. Защото вярвам, че тя истински те обичаше.

Тъкър несъзнателно потърка дланта на лявата си ръка в крачола на панталона, сякаш се опитваше да изчисти някакво петно от нея.

— Как? Как можеш да ми помогнеш?

Поредна пауза, този път по-продължителна. Чу се пращене, после доктор Шърман Лорик каза:

— Като ти разкажа истината за „24/7“.

 

 

Остров Васа

Дана се разхождаше по линията на прибоя. Краката й, нашарени с червени петънца, бяха покрити с мръсна пяна. Кожата я сърбеше нетърпимо, но докторът категорично й беше забранил да се чеше. Най-зле си беше изпатил Бъртън Ръдиард — цялото му лице беше подуто и загубило естествения си цвят. Но поне благодарение на намесата на доктора щеше да оживее. Всички щяха да преживеят скорпионската атака, поне до момента на зрителското гласуване.

Морето се протягаше към нея. Пенещата се вода гъделичкаше пръстите й. Носещият се над сушата бриз идеално балансираше жегата. Островен рай. Но само илюзорен, както вече ясно се беше разбрало. Островът се обитаваше от невидимо чудовище, което се беше настанило под кожата й, плуваше в кръвта й.

Атаката на скорпионите беше донесла не само болка, но и информация. „Играта се играе“, както беше резюмирал Джъстин в едно изречение, докато докторът се грижеше за раните им.

Играта се играе.

„Какво ли точно значи това?“ — мислеше си Дана.

„За да спечелиш съкровеното си желание, трябва да се опълчиш срещу най-големия си страх“ — това беше мотото на шоуто. Участниците трябваше да се стараят не само да не получат отрицателния вот на зрителите, а и да оцелеят през многобройните физически и психологически предизвикателства, измислени специално за всеки от тях.

Продуцентите знаеха за дивия ужас на Нерин Келеман от паяци. Тя се беше подготвила за предизвикателство, фокусирано около този й страх. Но реалността беше надминала очакванията на всички. Отделно от това, че скорпиони не би трябвало да се използват в игра при никакви обстоятелства.

Играта наистина се играеше и факторът „опасност“ беше вдигнат до смъртоносно ниво. Продуцентите непрекъснато се перчеха, че островът бил плътно миниран с контролирани по компютърен път препятствия. За нищо не можеше да се допусне със сигурност, че е това, на което прилича. Всичко беше автоматизирано и командвано от възможно най-съвършените компютърни програми от последно поколение.

Играта се играе.

Означаваше ли това, че спасителните камъни действително играят някаква роля? Можеше ли тя да спаси живота си, ако премине теста и използва камъните?

Тик-так, тик-так.

Старият „Таймекс“ на Дана бе с дигитален циферблат и батерия и не цъкаше. Тиктакането идваше от неприятните спомени, складирани дълбоко в съзнанието й, възможно по-далеч от ежедневните мисли. Поне през повечето време.

Тик-так, тик-так.

Като петгодишна, веднъж беше отишла заедно с родителите си да види баба си. Стара майка, както я наричаха, беше болна. Рак, каза някой. Дана не знаеше значението на думата и въпреки това не й хареса как звучеше.

Дана много обичаше гостуванията при Стара майка и ги свързваше с празници, братовчеди и домашно приготвени сладки — цели купища: с джинджифил, овесени, шоколадови, корнфлейкс във формата на коледни гевречета и покрити с есенция от бяла ружа.

Последното гостуване обаче не приличаше на другите. Къщата беше пълна с братовчеди, лели, чичовци и храна — тава с това и тава с онова, ябълков пай, тиквен пай, два вида шоколадова торта, но не и сладки.

В къщата на Стара майка сладките изведнъж бяха изчезнали и това не беше на добре.

Всъщност нищо не беше както трябва. Първо, майката на Дана беше казала, че Стара майка е болна. По-късно пък й каза, че Стара майка ще отиде да види Исус.

Ако е болна, как така отиваше на пътешествие?

И ако заминаваше на пътешествие, защо никой не се радваше?

Дана не беше съвсем сигурна кой е Исус, но предполагаше, че е много важна личност, от рода на Дядо Коледа и Елвис. Тогава защо Стара майка не се радваше?

Десетгодишният й братовчед й даде отговора: „Стара майка умира“.

— Ъ-ъ! — възрази Дана. — Тя отива при Исус Пресли.

— Ти си глупаво бебе. Стара майка всеки момент ще умре. Знаеш какво е да си умрял, нали?

Дана поклати отрицателно глава.

Братовчед й опули очи, отчаян от невежеството й. Върху първото стъпало на стълбището пълзеше паяк. Той го смачка, вдигна го за едно от крачетата и го разклати пред лицето й: „Това е да си умрял, глупачке. Така ще стане и със Стара майка, когато й дойде времето“.

Преживяването се запечати завинаги в паметта на Дана. Дори и сега мисълта за полюшващия се между пръстите на братовчед й мъртъв паяк караше кожата й да настръхва.

В спалнята на къщата на баба й старинен часовник надуто отброяваше секундите, а часовете известяваше със звън, който би заглушил и тръбата на Гавраил. Децата го наричаха Големият часовник. Остатъкът от този ден и по-голямата част от нощта Дана прекара в съзерцание на часовника — очакваше го всеки момент да се пробуди и да смачка Стара майка като паяк.

Тик-так, тик-так.

Струваше й се, че с преминаването на деня в нощ звуците, издавани от часовника, стават все по-гръмки.

Тик-так, Тик-так!

 

 

Всяка секунда звучеше по-гръмко от предишната. Дана се унесе в сън пред арогантния, коварен часовник. Събуди я скръбен плач. Стара майка беше мъртва. Като размазан паяк.

Тик-так, тик-так.

Тринайсет години споменът за този часовник не се беше събуждал — до деня, в който докторите й казаха, че дъщеря й завинаги ще остане тийнейджърка. Тогава часовникът, пренесъл се в главата й, започна отново да отброява секундите. Сега, на острова, звукът от отброяването ставаше все по-силен с всяка секунда. Дана Кирстен пое дълбоко топлия и влажен тропически въздух и го задържа за момент, сякаш искаше с него да пречисти душата си.

Тик-так, тик-так.

Часовникът не спираше прецизната си работа — отбелязваше изтичащото време преди Дана Кирстен и всички останали на острова да бъдат смачкани като паяци.

 

 

Малкото стационарно помещение се намираше на доста голямо разстояние от спалното. Джъстин Рурк направи гримаса, когато доктор Ефрем Дютетър намаза с балсам една от многобройните му рани от ухапвания.

— Много ли боли? — попита докторът.

— Щипе, а и съм замаян, но ще оцелея. Повече ме притеснява как ще успея да пазя равновесие. Нищо чудно просто да се изпързалям от острова с всичкото това мазило по себе си.

Доктор Дютетър изсумтя.

— Имаш страхотно здрав организъм.

— Брат ми повтаряше, че съм прекалено глупав, за да се разболея — сподели Джъстин.

— Повтаряше?

— Беше полицай. Убиха го по време на работа.

— Съжалявам. — Докторът се огледа. Бяха сами в помещението. — Искам да си починеш няколко дни. Не може да се предвиди как скорпионската отрова ще реагира на вируса, който е вече в кръвта ти.

Нещо, за което Джъстин не беше помислил.

— Взето под внимание — каза той.

 

 

Спалното бе единствения лукс на острова. Койките осигуряваха достатъчно удобство за спане, а консервираната храна гарантираше, че участниците няма да останат гладни. Идеята беше да се съсредоточат върху решаването на загадките и развличането на зрителите.

Понастоящем спалното беше владение на скорпионите.

Джъстин замислено прехапа долната си устна. Скорпиони? Нерин? Стената на спалното? Как се връзваше всичко това? Всяко лично предизвикателство си имаше разгадка. Намирането й в случая означаваше не само да си върнат мястото за спане и припасите, но и спечелването на пет спасителни камъка.

Задачата трябваше да се погледне от различни ъгли. Всичко беше относително. Намирането на вярната перспектива даваше отговора. Един от елементарните и повтаряни непрекъснато уроци на историята, която беше негова страст. В много от случаите победителите печелеха заради верния си поглед към дадено предизвикателство.

И така, как трябваше да се погледне на една скорпионска атака?

Джъстин смени отправната точка, като започна с отговора. Очевидно беше нужен пестицид. Към него трябваше да има някаква система за разпръскване, най-вероятно контейнер под налягане. Значи в отговора се включваше място, достатъчно голямо да побере контейнера. Което можеше да е почти навсякъде.

Добре, друг ъгъл.

Откъде бяха дошли скорпионите?

Малки изходи — един под леглото и един до него. Но как бяха стигнали дотам? Очевидно са били поставени преди началото на шоуто. Което обясняваше агресивността им.

Може би в това също се криеше отговорът?

 

 

Дана Кирстен стигна до един голям пън на брега, седна на него и започна да рисува с пръчка кръгове по пясъка — представяше си, че усеща как вирусът се движи в кръвта й.

Не забеляза рибаря, преди да седне до нея. В дясната си ръка той държеше цигара така, сякаш беше скъпоценност. Всеки от тях имаше право да донесе със себе си едра лична вещ. Дана носеше снимка на Джена; Бренда, месарката, носеше нож със страховит вид; Фостър беше избрал картон цигари.

— Махаме се от тоя остров. Тръгваш ли с нас? — Той дръпна продължително от цигарата и връхчето й почервеня.

— Какво искаш да кажеш — махаме се?

Фостър задържа дима в дробовете си, давайки достатъчно време на карциногена да свърши работата си, после бавно го издиша през ъгъла на устата си.

— На кея има лодка. Даже две. Също и два джета. Предполагам, че с тях хората от телевизионния екип са възнамерявали да отпрашат за тузарските си жилища на някой от съседните острови. Проверих най-голямата лодка. Дизелов двигател, предостатъчно гориво. Нищо по-лесно да ви измъкна оттук.

— Но нали докторът каза, че не бива да напускаме острова.

Той я погледна безмълвно за момент. В кафявите му очи липсваше какъвто и да било израз, като че ли постоянното излагане на слънце беше изтрило роговиците.

— Ще ти кажа една тайна.

Чайка изкряска, после се спусна към водата.

Рибарят се усмихна.

— Аз съм човекът, който ще спечели това нещо.

— Ще го спечелиш? — Дана се намръщи. — Какво искаш да кажеш: ще го спечелиш? Ще оцелееш до края?

Рибарят се разсмя. Звукът съвсем приличаше на кашлица.

— Не стопляш ли? Няма вирус. Няма Контрол. Всичко е част от играта.

Дана размисли над думите му. Възможно ли беше да е прав? Господи, как й се искаше да е прав.

— Ами всички, които умряха пред очите ни? И телата им, които Джъстин и другите преместиха?

Мъжът дръпна отново от цигарата и бавно издиша дима. Усмивката му едва се забелязваше в прошарената му кестенява брада.

— Те казаха, че са ги преместили. А що се отнася до умирането — никога ли не си чувала за специални ефекти?

Чайката се издигна над водата — без риба в човката.

Фостър хвърли поглед през рамо, сякаш се намираха в центъра на Манхатън, а не на самотен карибски плаж.

— Не би трябвало да ти казвам това. Не би трябвало да го казвам на никой. — Той млъкна и очите му жадно минаха по тялото й.

Дана прибра крака и ги обви с ръцете си, превръщайки се в живо кълбо. Това изобщо не смути събеседника й.

— Да ти кажа, харесвам те. Много. Ти и още двама-трима сте окей. Реших да ви взема във финалната четворка.

— Финална четворка? — За момент Дана се зачуди дали вирусът не поразява и мозъка.

Смехът му се превърна в накъсана кашлица.

— Всичко е подправено — грим, специални ефекти. И толкоз. Тия, които казват, че са прибрали телата, са също част от играта. За бога, това е телевизионно шоу. Никой не би допуснал хора да мрат по телевизията. — Фостър смукна от цигарата. — Помисли си.

Надолу по плажа някой започна да крещи.

 

 

Четирима бяха застанали до линията на водата и сочеха навътре.

— Какво става? — попита Дана, после забеляза какво сочат. — Това кораб ли е?

— Множествено число — кораби — отговори й жена с боядисана в червено коса и огърлица с всички знаци на зодиака.

— За нас ли идват? — попита Бренда Сегар.

— Не. Седят си там.

— И какво чакат? — попита счетоводителят.

Дана се почувства по-добре, когато забеляза, че той вече не циври. „Може би вече си е изплакал сълзите?“

— Те не са тук, за да ни измъкнат. А за да ни попречат да се измъкнем — каза жената със зодиакалната огърлица.

— Да ни пречат? Какво означава това? — Плачливата нотка в гласа на счетоводителя се върна.

— Означава, че не искат да напускаме острова — отговори Дана. — Думите направо й причиняваха болка. — Докторът беше прав — не могат да рискуват да изложат други на действието на вируса.

Счетоводителят започна да плаче.

„Да пуснем щорите, че се очаква тайфун“ — помисли си Дана, после се укори за безсърдечието си. И все пак гледката на циврещия мъж беше отблъскваща. Всички бяха уплашени, всички искаха да се приберат у дома. Но, за разлика от господин Разбирач-от-пари, се държаха.

Червенокосата жена се обърна към нея и се представи:

— Казвам се Феодора, Феодора Кувие.

— Тя е психарка — добави Бренда.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Дана Кирстен. Психарка значи?

— Да, и то много добра — отговори вместо нея Бренда. — Позна, че съм месарка, че току-що съм скъсала с гаджето ми, и за другия тип, който харесвам и който ме харесва, но никой не смее да направи първия ход и…

Каканиженето на Бренда напомняше на Дана на хлапе, блъскащо по клавишите на пиано играчка. От своя страна, Феодора просто сви рамене в жест „Какво да правиш?“. Очевидно не се възприемаше и наполовина толкова сериозно, колкото я възприемаше Бренда.

На Дана това й хареса.

— И какво мислиш, че ще се случи, Феодора? Някои твърдят, че хората няма да гласуват. Какво става тогава?

Екстрасенската премяташе в устата си дъвка. „Нейната лична вещ?“

— Мисля, че грешат. Хората ще гласуват. Можеш да се обзаложиш на каквото си щеш. Ще си строшат ръцете да гласуват. — Тя се наведе така, че лицето й се оказа на сантиметри от миникамерата на Дана. — Не е редно. Не би трябвало да стават част от това. — Обръщаше се към публиката. После се изправи. — Но ще го направят.

— Щом Феодора казва, че ще гласуват, значи ще гласуват — отсече Бренда. — Тя ги разбира нещата. Този път…

— Защо си толкова сигурна? — прекъсна я Дана.

Феодора сви рамене и наду балон от дъвката. Остави го за малко, после го спука и го лапна.

— Защото познавам хората. Такава ми е работата.

Дана кимна. Гадателката изговаряше на глас собствените й мисли. Хората щяха да гласуват. Със сигурност. И след това? Един от тях щеше да умре.

Освен ако?

Спомни си думите на рибаря.

Това е играта.

 

 

Прозвуча сигналът. Призив да се отправят към Кръглия дом.

Време беше.

Те се подредиха в погребална процесия.

Когато и последният влезе в помещението, звукът спря.

„Как разбира?“ — запита се Дана.

Всяка ниша беше обозначена с име. За момент Дана изтръпна от ужасяващата мисъл, че не са препрограмирали нейната, защото я повикаха последна. Но после намери името си в противоположния край. Отдясно на нея беше Феодора. Отляво — жената, на чиято табелка пишеше, че е учителка.

— Шоуто започва — каза Феодора.

Изведнъж четиристенният екран, окачен в центъра на тавана, светна. В лявата половина бяха изписани имената им, вдясно — ГЛАСОВЕ.

Най-отгоре беше изписан часът — 11:59:22.

Зачакаха в тишина. Звукът от дишането им, носещ се из кръглата стая, създаваше странен какофоничен фон на кошмара, в който се беше превърнал животът на всеки от тях.

Часовникът показа 12:00:00.

Нищо не се случи. После в дясната половина на екраните се заизписваха цифри. Броенето на гласовете беше започнало.

Дана направи напразно усилие да следи бройката срещу всяко име — кой получаваше най-много, кой беше в безопасност. Но очите й сами се залепяха върху нейното квадратче: петдесет и осем… петдесет и девет… шейсет и три… шейсет и осем…

Хора даваха гласа си тя да умре.

Деветдесет и един гласа.

Дана отправи молитва семейството й да е организирало кампания за спасяването й. Но това означаваше да умре някой друг.

Сто и четиринайсет.

Чисто варварство, ако се замисли човек, само че всичко това се случваше наяве.

Тя се насили да премести поглед към колоните на останалите, за да сравни гласовете им със своите. Циврещият счетоводител уверено водеше групата, с повече от хиляда и двеста желаещи смъртта му.

Хиляда и двеста?

Господи, колко ли души гласуваха общо? Толкова ли сбъркан беше станал тоя свят? Но, ако трябваше да е честна, това не беше първата й мисъл. Първата беше облекчение. Срамно, егоистично облекчение.

Счетоводителят ревна на висок глас.

Хиляда двеста деветдесет и осем гласа.

Всички останали бяха далеч след него.

Прозвуча втори сигнал. Комбинация от звънец и бръмчене.

В стаята не се чуваше друг звук, освен плача на счетоводителя. Тогава проговори Контролът.

— Гласовете са преброени. Чарлз Пентън, ти си прогоненият от острова. Останалите, поставете палците на дясната си ръка върху скенера в нишите ви.

Всички се подчиниха. Под пръста на Дана пробяга червена лента, след което се отвори кутия. В нея имаше приспособление, приличащо на дихател.

— Това е еднократна инжекция. Приложете съдържанието й върху ръка или крак. Ще бъдете ваксинирани и ще доживеете утрешния ден.

— Не. Не! — изкрещя счетоводителят. — Не! — Заудря по кутията пред себе си, но тя не се отваряше. — Не е честно. Станала е грешка. Трябва ми инжекция. Трябва ми ваксината!

Стаята заехтя от ударите му по кутията.

Отначало Дана го помисли за горещ бриз или прилив на тропически въздух, но после осъзна, че идва не отвън, а отвътре. Кожата й се затопляше. Усещането беше неприятно. Трудно й беше да диша.

Вирусът.

Истински е. Истински е. Не беше игра.

Тресеше се, докато забождаше иглата в лявата си ръка и натискаше върха на капсулата. Почувства убождане, не по-силно от ужилването на пчела. Облекчението беше почти мигновено. Тя затвори очи и се съсредоточи върху приятното усещане, пробягало през тялото й.

— Не! — Крясъкът на счетоводителя се засили. По ръцете му изби кръв, но той не спираше да млати кутията. — Не, не, не е честно, не е честно!

Дана с изненада откри, че и друг се присъедини към усилията му.

Джъстин. Пилотът изблъска нещастника настрани и атакува кутията с железен прът. Железен прът — беше дошъл подготвен значи. Дана наблюдаваше удивено как прътът успя да се подпъхне под капака на кутията. Джъстин вложи цялата си сила в натиск. От усилието лицето му почервеня и се стегна цялото. Докторът се присъедини към него.

Жертвата отстъпи плътно до стената. Сълзите му се изливаха като поток. Кожата му беше придобила нездрав червен цвят.

Отварянето на кутията прозвуча като изстрел.

„Успяха!“

Счетоводителят се отблъсна от стената и изтича до нишата. Докторът и Джъстин отстъпиха настрани с наведени глави.

Жертвата просто стоеше до кутията и я гледаше. Без да издаде звук. Без да пролее сълза. Нещо в погледа му издаваше, че вече е мъртъв.

— Празна — промърмори той. — Празна е.

Лицето му започна да се движи. Кожата се загъна като нечие тяло под завивки. После направо започна да ври. Той изрева от болка. Викът беше различен от предишните: първичен, на агония и поражение. Кожата му започна да се цепи като платно. Кръв шурна по лицето, ръцете, краката му. Протяжният му вой беше непоносим. Дана беше сигурна, че никога няма да се изличи от паметта й.

Счетоводителят рухна на пода. Вече не приличаше на човек, а на нещо смазано и окъпано в кръв.

Дана трудно отмести поглед от него и го насочи към камерата под големите екрани. Тя следеше жертвата. Чу се как обективът избръмча, когато се фокусира върху тялото.

Счетоводителят умря мъчително.

А светът гледаше.

Другите състезатели плачеха открито от преживения ужас и тази човешка трагедия.

Електронният глас на наричащия себе си Контрол обяви безстрастно:

— Единайсет състезатели, десет дни.