Джим Браун
24/7 (23)

23.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Ръдиард, Бъртън Даниъл. Двайсет и осем годишен, от Норт Плат, Небраска, население двайсет и три хиляди души. Две години в държавен колеж, една година в техникум. Работи като заварчик в „Норплат Кънстракшън“. — Президентът четеше биографичната справка на глас. — Криминално досие?

Лорик посочи втората половина на страницата.

— Взлом, ексхибиционизъм, обвинен в опит за изнасилване, впоследствие оправдан.

— Опит за изнасилване? — Президентът поклати глава. Въпреки ранния час беше грижливо облечен и вчесан. Съсредоточеността, с която разглеждаше доклада, беше на добре отпочинал си човек. — Как, по дяволите, такъв човек е бил допуснат до участие в телевизионно шоу, където може да се окаже насаме с жени?

— Тогава е бил непълнолетен. И не е имало достъп до документите.

— Затова ли го отбеляза с червено флагче?

Лорик седна с пъшкане. Беше изпил две обезболяващи хапчета и се колебаеше да продължи, от страх да не заспи или да не затрудни преценката си.

— Този е първият път, в който чуваме за криминално досие на Бъртън Ръдиард. Оценката ми се базираше на записи на разговори и на реакциите му, когато е под напрежение.

— Удивително. — Президентът остави доклада в скута си. — Направо удивително. Знаех си, че изборът ми да те повикам, е правилен.

Лорик не го намираше за толкова удивително.

Преди три години участваше в програма за университетски обмен, по силата на която замина за Париж. В желанието си да раздели Тъкър Торн и дъщеря си беше настоял тя да го придружи. Фатална грешка. На втория ден след пристигането им всичките двайсет и четирима американци бяха взети за заложници от терористи. Похитителите отвърнаха на опитите на Лорик за разумен разговор, като му счупиха крака на четири места. Шестте дни заложничество приключиха с атака на сградата от френските специални части. Загинаха тринайсет души, включително осем заложници.

Първата жертва бе Гуен, дъщеря му.

Лорик, който вече си беше спечелил слава с трудовете си в областта на социалната психология, отдаде остатъка от кариерата си на разбирането на мозъка на престъпника, като отделяше особено внимание на начина на разсъждение на терористите.

Опита се да се зарадва на комплимента, но не успя. Познанията му бяха натрупани на цена, която никой баща не би искал да плати. Отначало обвиняваше Торн за смъртта на дъщеря си. Ако той не я беше преследвал, Лорик не би я взел със себе си в Париж. Единствено в периодите на полудрямка през нощта истината оставаше една: яремът на отговорността тегнеше само на неговия врат и на ничий друг.

Сега получаваше похвали за предвиждане на прояви на най-лошото в човешката природа.

— Имам късмет. Участниците са под огромно напрежение. Слабостите, фобиите и фантазиите им се проявяват в много по-ускорен вид от нормалното.

Президентът затвори доклада.

— И все пак този мъж е поддържал нормална фасада в продължение на почти трийсет години. Сега прещраква за по-малко от четири дни. Пред камерите на телевизията.

— Неминуемата смърт е мощен катализатор — каза Лорик.

Президентът се замисли. Също като хората на острова, тези в Белия дом изпитваха извънредно голямо напрежение. Изходът от него може и да не беше заплаха за живота, но можеше да сложи край на нечия кариера.

Лорик се възхищаваше на президента. Най-вече заради способността му да жонглира с няколко проблема едновременно, без да губи самообладание.

В момента например Лорик беше убеден, че президентът мисли не само за състезателите на Васа и за заплахата за националната сигурност в лицето на новото ЕМП оръжие, но и за своя обект на специален интерес в схемата. Тайният проект, за който знаеше само Лорик.

— Значи сме намерили съучастник — каза президентът.

Прекъснаха ги преди Лорик да успее да отговори.

— Господин президент, доктор Лорик, навярно бихте искали да видите това. Изглежда, Дана Кирстен се готви за битка с Ръдиард.

Докато бързаха към ситуационната зала, президентът прошепна:

— Какви са шансовете й?

— Ако той знае, каквото знаем ние — не добри, господин президент. Никак не добри.

 

 

Остров Васа

Дана се изправи. Криенето вече отпадаше като вариант.

От бюрото, върху което се беше покатерил, Бъртън Ръдиард се усмихна.

— Леле, леле, каква си ми сладурана.

— Какво искаш? Използвах спасителния си камък, ако това търсиш.

— Мислиш, че пак се въртим около играта ли? — Бъртън разтърка дебелите си устни. — Хайде, Дана, ти имаш повече акъл. Играта свърши. Още със стъпването ни на острова, със заразяването ни с проклетия вирус. Мъртви сме. Мъртви! Разбираш ли?

С ръце зад гърба, стиснала здраво отвертката, Дана се опита да прецени Бъртън. Значително по-едър и силен от нея, но и пълен, което предполагаше забавени реакции.

— Мислиш ли, че Контрол ще допусне да напуснеш острова? Някой изобщо да напусне? По никакъв начин.

Тя се осмели да погледне наляво. Вратата към стълбището беше на десет метра. Можеше ли да стигне до нея?

Бъртън повдигна брадичка и я изгледа от горе надолу.

— Смешно звучи, но смъртта има доста освобождаващо въздействие. Поставя живота в нова перспектива.

Разстоянието до него също беше около десет метра, през лабиринт от кабинки. От друга страна, с един ляв завой Дана излизаше на права отсечка до вратата.

И после — какво?

„Стъпка по стъпка“ — каза си тя.

— Направих равносметка на живота си и видях, че е бил шарада. Никога не съм бил щастлив, дори за съвсем малко. И знаеш ли защо? Хей, кучко, гледай ме, когато ти говоря!

Дана бързо извърна глава. Усмивката беше изчезнала от зачервеното лице на Бъртън и то беше потъмняло.

— Правех се на щастлив — продължи той тирадата си. — Дори себе си успявах да заблудя понякога, но това беше глупава лъжа. Сега го виждам. Знаеш ли защо никога не съм бил щастлив, Дана?

Начинът, по който тези дебели, гумени устни произнесоха името й, я накара да потръпне.

— Защото никога не съм бил честен пред себе си. Никога не съм правил онова, каквото наистина ми се иска. — Той се усмихна. — Досега.

Досега. Трябваше да действа бързо. Времето работеше за противника й. Тя отново хвърли поглед към вратата.

— Почти изнасилих едно момиче в гимназията, почти. Най-голямото ми доближаване до истинските ми желания. — Бъртън въздъхна. — Жената е направена за мъжа, известно ли ти е? По природните закони той трябва да я притежава. Това е истината. Така е при животните, а ние също сме животни.

— Майната ти! — извика Дана.

И хукна. Бърз ляв завой, после направо. Струваше й се, че краката й не докосват пода, и не губеше време да се оглежда какво става зад гърба й. Чу ругатните му, чу как скочи от бюрото и… вече беше до вратата. Отвори я и се заизкачва, учудена от болката в мускулите на краката си, които все пак не я предадоха.

Изкачи стълбището. Сега какво?

Изходите бяха заварени, но в стаята, където се беше настанила да спи, имаше прозорец.

Някъде по-надолу по стълбите го чу как изкачва стъпалата — бавно, уверено, спокойно.

Арогантността, му я вбеси.

Дана отиде до прозореца и притисна лице до стъклото. Слънцето беше изгряло и надничаше над хоризонта, осветявайки морето и земята под нея.

Три етажа. Щеше ли да оцелее при такова скачане? Възможно, но не и без да плати скъпа цена. Най-вероятно — счупен крак; а после?

Погледна леглата. Въже от чаршафите като по филмите? Въпреки че се придвижваше бавно, Бъртън все пак не пълзеше и нямаше да й остави достатъчно време.

Дана се върна в хола.

Имаше само един изход. Трябваше да се бори с Бъртън. И да победи.

 

 

„Не може да са само топките му. Има много начини да свалиш мъж на земята.“

Клод, тридесет и две годишен бивш морски пехотинец, охрана в бара, където работеше Дана, непрекъснато повтаряше, че не е слънце да огрее навсякъде, и настояваше жените да понаучат основни неща за самоотбраната. Дана, на която се налагаше да работи на три места, за да свързва двата края, смяташе това за загуба на скъпоценно време. Но в този момент започна да ровичка паметта си за подходящ съвет.

„Не са само топките. Очи, уши, колене, малък пръст, извивката на ходилото — всичките са подходящи мишени. Палец в окото може да има съкрушителни последствия. Проблемът е, че повечето жени се гнусят да го направят, както и повечето мъже, между другото. Хич не се гнусете.“

„Няма“ — обеща Дана. В този момент беше готова да завре в окото на Бъртън Ръдиард целия си юмрук.

„Най-добрият начин да спечелиш, е като избегнеш схватката — казваше Клод. — Но ако трябва да се биете, направете го бързо и решително. Повечето схватки приключват за по-малко от шейсет секунди. Удряй силно, бързо и без двоумене. Първият удар изненадва копелдака. Не му давайте време да се окопити.“

Изненада. Изненадата беше най-доброто й оръжие.

Тя вдигна един дървен стол и с всичка сила го тресна в стъклото на прозореца. Той се пръсна на парчета. Стъкла се забиха в ръката й, потече й кръв. Дана пренебрегна болката, замахна отново и разчисти по-голямата част от останалото по рамката стъкло. Хвърли стола и грабна одеялото от най-близкото до прозореца легло. Завърза единия му край за металната табла на леглото, а другия провеси през прозореца. Той провисна навън около метър, но толкова беше достатъчно. Не възнамеряваше да излиза навън, а само да заблуди Бъртън, че го е направила. После се скри в банята.

Планът беше да атакува Бъртън в гръб, когато той надникне през счупения прозорец.

Трябваше й оръжие. Все още стискаше отвертката, която с всяка минута й се струваше все по-малка.

„Удряй силно, бързо и без двоумене.“

Капакът на тоалетната чиния!

Лудешка идея, но можеше да свърши работа. Тя повдигна порцелановия капак. Тежеше поне пет килограма. Достатъчно тежък, за да нарани, достатъчно лек, за да може да го размаха.

При добро прицелване можеше да го изблъска през прозореца или да му пръсне черепа. Или и двете.

 

 

Джъстин стана рано. Беше събудил всички посред нощ с писъците си. Същият кошмар. Не си спомняше нищичко от него, но усещането беше толкова силно, че почти различаваше вкуса му.

Объркващо, унизително.

След това в полудрямката си беше мислил почти само за Дана. Кошмарът никога не го навестяваше, когато спяха заедно. Значеше ли това нещо? За смъртта в самота? Необичан от никого и на никого не липсващ?

Прекалено опростено. Кошмарът беше злокобен и фокусиран върху срама. Изобщо не можеше да си обясни откъде го знае, след като няма никакъв спомен от съня. Изгаряше от желание да продължи работата си още с първия слънчев лъч.

Кори имаше вид на доста недоспал и подутите му очи му придаваха вид на момченце, което е стояло по нощите да гледа филм на ужасите. Като на всички останали, и неговият сън беше провален от Джъстин. Никой от двамата не пророни дума по време на закуската от консервирана храна и вода.

— Мисля, че знам как да го открием — каза Кори, когато привършиха. Задачата им се бе оказала доста трудна. Часовете на търсене на вторичното захранване бяха отишли напразно.

— Как?

— Като търсим там, където не би трябвало да бъде.

„Където не би трябвало да бъде.“ По някаква причина думите на Кори отведоха мисълта на Джъстин към Дана — къде беше и какво ли правеше сега?

 

 

Дана стоеше зад вратата на банята, вдигнала капака на тоалетната чиния над главата си, и надничаше през малката пролука. От колко време стоеше така? Беше загубила всякаква представа.

Най-верният показател беше болката в ръцете й от държането на капака.

„Къде е той?“

Нещо пропука и изсъска.

Дана подскочи, преди да осъзнае, че звукът пак идва от вентилацията.

— Дана, Дана, Дана — разнесе се призрачно гласът на Бъртън из празната сграда. — Огън момиче си ти. Добре. Харесваш ми. — Дишането му бе накъсано. — Но не си достатъчно умна.

Дана премести тежестта на капака, като се постара да не вдига никакъв шум.

— Имаш въображение, признавам — продължи Бъртън. — Капакът на тоалетната? Много свежарска идея. И това одеяло през прозореца — страхотно.

Ръцете й се разтрепериха, устата й се напълни с горчилка.

„Той знае. Боже господи, той знае… но как?“

— Страхотен избор на сграда, признавам ти го. Тъпкано е с играчки, тъпкано е. Кеф ти — записани интервюта за малка разходка в миналото. Хареса ли ти? Съчетаването на различните гласове в едно предупреждение, или по-точно обещание?

Пред очите й затанцуваха разноцветни светлини.

— Кеф ти — телевизори. Мисля, че техническият термин е „монитори“. Включваш ги и — хоп! — мое собствено издание на „24/7“.

Нов звук допълзя в банята. Мъркането на моторче. Малка камера бе протегнала обектива си към нея, сякаш с желание да я докосне.

— Виждам те! — разсмя се Бъртън. — Тия хора от телевизията са толкова готини — наблъскали са с машинария дори собствената си сграда. Не е ли сладурско? Защо не се направиш на добро момиче и не се предадеш?