Джим Браун
24/7 (2)

2.

Джаксънвил, Флорида

Джена Кирстен се дръпна от телевизионния екран, сякаш я беше ухапала змия. Допреди миг гледаше шоуто с жив интерес, ловеше всяка дума, разменяна между водещия и майка й. „Мама я дават по телевизията — страхотно.“ Изведнъж всичко се промени.

Тя не разбираше какво точно става. Никога не беше виждала нищо подобно.

„Истина ли е?“

Не можеше да е вярно! Приличаше на филм на ужасите с чудовища — от тия, които даваха късно през нощта и които тя гледаше въпреки че й беше забранено. Хора търчаха, викаха, пищяха. И тоя ужасен кадър с лицето на водещия, когато то избухна.

„Не може да е истина. Не може да е истина.“

Картината изчезна от екрана.

Появи се надпис: ТЕХНИЧЕСКИ ЗАТРУДНЕНИЯ. МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ. След три месеца активна рекламна атака телевизионният канал беше дръпнал шалтера на най-скъпото телевизионно шоу в историята.

В този момент Джена Кирстен повярва, че случващото се е истина.

Целият свят замръзна и се смали в съзнанието й до размерите на една дума.

Мама.

Остров Васа

За момент Джъстин Рурк сякаш се върна в операция „Пустинна буря“ — в пясъците и ада на битката. После реалността зае полагащото й се място и го тласна обратно в настоящето. Това не беше Ирак. Нито война. Беше по-лошо.

Страшните крясъци на умиращи в мъка мъже и жени ехтяха в тропическия въздух като предсмъртния вой на последните динозаври. След тях — нищо. Тишина. Абсолютна неподвижност.

Възрастният чернокож отляво на Джъстин беше първият, който се раздвижи — втурна се към тялото на водещия. „Мъртъв е“, каза той безизразно, преди да хукне към следващото тяло, после към следващото. Джъстин събра сили също да се размърда — стегна закалените си в битки нерви, за да излезе от вцепенението.

Всички тела бяха еднакви — страшни, обезформени и безжизнени.

Чу се крясъкът на чайка — странно измъчен, сякаш птицата скърбеше за умрелите и отправяше предупреждение към живите.

Джъстин си спомни името на стареца. Ефрем, доктор Ефрем Дютетър.

— Доктор Дютетър? Какво стана, по дяволите? — попита той. Въпрос-молба.

Старецът поклати глава. Бръчките по лицето му изглеждаха още по-вдълбани.

— Не зная. Никога не съм виждал подобно нещо. Никога. Все едно… направо покоси всички и ги унищожи за секунди. И все пак…

Още чайки се присъединиха към оплакването. Плажът заехтя от скръбните им писъци.

Доктор Дютетър погледна останалите участници в шоуто и се намръщи. Косата му приличаше на мъгла, прилепнала към черепа.

— Какво има, докторе?

Още чайки. Чертаеха проблясващи бели дъги над плажа, носеха се във въздуха като умалени подобия на ангели, които събират душите на мъртвите.

— Дванайсет. Всички състезаващи се сме живи. Защо не сме засегнати?

Всички се оглеждаха несигурни и обхванати от ужас.

Чарлз, счетоводителят, реагира пръв.

— Защо? Какво искате да кажете? О, боже, птиците… — Ръката му се вдигна към устата.

Една чайка беше кацнала върху един труп и кълвеше лицето му.

Джъстин грабна някакво дърво и го хвърли по нея. Тя литна, пляскайки бясно с криле.

— Защо, докторе? — повтори въпроса Джъстин.

Докторът замислено прехапа устни. По очите му се четеше, че търси отговор на загадката.

— Ако това е от биологичен произход, трябва да е заразно. А дори и да не е…

— Пак сме в опасност — довърши Джъстин.

Броят на чайките, заели се с труповете, се увеличи. Те не спадаха към хранещите се с мърша, но и не бяха известни с придирчивост, а все още топлите тела нямаха нито вида, нито мириса на труп.

— Това не може да е случайно.

— Значи, който го е направил, все още е тук? — извика пискливо счетоводителят. — Ще умрем. Майко Божия, всички ще умрем.

Страхът плъзна из групата като огън в слама.

Тръбен звук, сякаш звукът от тръбата на архангел Гавраил, тръгнал да събира душите на грешниците, разтърси острова. Чувство на обреченост, че нещата ще станат по-лоши, обзе Джъстин.

— Идва от Кръглия дом — каза Дана и тръгна към сградата.

Останалите я последваха.

Разположен в центъра на комплекса, Кръглият дом бе точно каквото можеше да се предположи от името му — идеална окръжност с диаметър около десет метра. Имаше два коридора — единият извеждащ на плажа, а другият — към джунглата. Единствената декорация на стените бяха разположените на еднакви разстояния камери и две колони. Еднометров четиристенен екран висеше в центъра, а към него беше закачена още една камера.

Дана Кирстен първа влезе в помещението и стъпките й отекнаха като изстрели. В средата имаше метално устройство с височина метър и половина, с дванайсет вдлъбнатини, малко вместилище за спасителни камъни и кутия с размери 15 на 12 сантиметра за оставяне на инструкции.

С влизането на последния участник тръбният звук се прекрати.

„Знае, че всички сме тук“ — помисли си Дана.

От колоните излезе пукащият звук на стационарен микрофон. От електронното изкривяване гласът приличаше на този на самия сатана:

— Аз съм Контрол. А това е началото на истинското шоу. Добре дошли в „24/7“. Добре дошли в последните дни от живота си.

Гласът — дълбок и деформиран, тресеше въздуха. На Дана й се стори, че всяка дума резонира в костите й.

— Всеки от вас е подложен на въздействието на синтезиран вирус, производен на Ебола…

— Ебола — изскимтя счетоводителят и скри дундестото си лице в шепите си.

— … и както се уверихте с очите си, последиците от него са болезнени и смъртоносни. Но въздействието му може да бъде контролирано просто с една инжекция, съдържаща ваксина, която трябва да бъде приемана на всеки двайсет и четири часа…

Счетоводителят цивреше. Други разглеждаха ръцете си, сякаш вирусът можеше да бъде забелязан и измъкнат като оял се кърлеж.

— Точно на обяд вашите помощни кутии ще се отворят. Във всяка има обикновена спринцовка. Използвайте ваксината и живейте още ден…

Цивренето се разнасяше из помещението като натрапчивия звук на ядосани оси.

— Вие сте дванайсет. Утре на обяд ще отпусна единайсет инжекции…

Счетоводителят заскимтя, като че ли думите го пробождаха физически.

— Но ето я и действително забавната част… — Гласът придоби саркастична нотка. — Понеже Америка и целият останал гнусен разкапан свят са адски очаровани от тази отблъскваща форма на воайорство, мисля, че най-честно е зрителите да участват под формата на гласуване онлайн.

Тропическата жега се беше превърнала в хлад от ледения дъх на страха.

— Човекът, срещу когото са дадени най-много гласове, няма да получи ваксината. Иначе казано, зрителите определят кой да живее и кой да умре…