Джим Браун
24/7 (13)

13.

Във въздуха

Полет 2219 на „Юнайтед Еърлайнс“

Самолетът пропадна във въздушна яма и подхвърли Тъкър в седалката, но той беше толкова уморен, че изобщо не се впечатли. Приземяването на международното летище „Дълес“ беше около полунощ; до хотела си щеше да стигне към един и половина през нощта, да заспи в два, за да стане в шест сутринта и да се присъедини към репортерската орда, засипваща с въпроси президента на САЩ.

Тъкър облегна глава назад. Поне десет пъти беше гледал взривяването на хеликоптера и падането на самолетите в морето и още не можеше да го възприеме. Във всички интервюта думата невъзможно беше премятана от всички военни рангове, потърсени за коментар. Само че се беше случило. Той го беше видял с очите си. Целият свят го беше видял.

А сега светът искаше да узнае причината.

Тъкър усещаше меките вибрации на боинга, който летеше на десет хиляди метра височина. Въздушният транспорт беше част от ежедневието на милиони американци. Да се носиш в небесата във вътрешността на вакуумирана кутия отдавна се приемаше за съвсем нормално. Но ако нещо си, намиращо се на остров Васа, беше в състояние да свали най-съвършен военен самолет, какви бяха шансовете за оцеляване на обикновена пътническа въздухоплавателна машина?

Тъкър затвори очи и се опита да прогони от ума си този въпрос и всички водещи към или следващи от него. Трябваше да си почине, трябваше.

За последните двайсет и четири часа беше изминал пътя от неизвестен фотограф до журналист, предаващ на живо, с повече от четиринайсет излъчвания за първите шест от тях. Това си беше пожелал и това беше получил, с всички екстри. Изнудването на компанията беше първото и, той се надяваше, последното му впускане в тъмните води на корпоративната политика.

Шеметното му издигане си имаше и неприятна страна, защото един от резултатите беше изтикването до тъч линията на изпитани репортери, които иначе биха се впуснали в епицентъра на събитията. Вместо тях новопосветеният Тъкър Торн получаваше зелена светлина за всяко свое желание, отнасящо се до драмата на острова.

Мразеха го и той не ги винеше.

Същите тези репортери, водещи и дори продуценти нескрито бяха очаквали той да се провали по време на първото излъчване. По-малко от трийсет минути след размяната на любезности с големите шефове.

Беше дочул някой от асистентите да подхвърля на един фотограф:

— Ако става дума за напрежение, от това може направо да ти се пръснат топките. Не си представям по-голямо от това.

Светът се обвиваше в сюрреалистично було от истинност в секундата между извикването на асистента „Готови!“ и знака, че вече е на живо. Сърцето му заби в гърдите със силата на разгневен орангутан. За момент си помисли, че ще повърне.

В телевизията предаванията на живо отделят професионалистите от просто талантите. Неумолима разделителна линия, отвъд която всяка дума, казана от теб, се преценява мигновено от стотици, хиляди, дори милиони. Всеки човек греши, но телевизионният журналист греши пред необхватна публика. И независимо кой си или какво правиш, репутацията ти зависи от последното ти включване на живо.

Именно това напрежение беше мелницата за таланти и мнозина се спасяваха панически от него в по-спокойните води на публичните отношения или дори на правните факултети, а за други то ставаше страст.

За негов късмет в мига преди започване на предаването Тъкър осъзна, че принадлежи към втората група — на зависимите от адреналиновото ниво, което не може да даде никой наркотик.

„Не мога да си представя по-голямо напрежение“, беше казал асистентът.

В съзнанието на Тъкър проблесна споменът за студения празен склад. Свобода лежеше мъртъв на пода, а неговият собствен живот се измерваше с оставащите му секунди. В секундата преди началото Тъкър погледна микрофона на „Глоуб“ в ръката си и осъзна, че не може да става и сравнение с това за ръцете ти да е залепена бомба.

А после излъчването започна. Хулителите му бяха разочаровани.

Въпреки че чувстваше със сърцето си, че има талант за новинар, не талантът го беше изтикал напред. Всичко завесеше от успеха му в намирането на най-пикантните подробности. В случая — причината за падането на самолетите. Трябваше да е първият, който ще го научи.

Инцидентът имаше въздействието на искра върху сух барут. Изведнъж събитията на остров Васа придобиха международно значение. Терористичен акт? Да не би някоя държава да беше обявила война на САЩ?

Въпрос на национална сигурност.

По негово желание Тъкър щеше да работи извън вашингтонското бюро за остатъка от шоуто. Другата добра новина беше, че приятелят му Бикман Тухлата щеше да се присъедини към него на другия ден като негов фотограф.

Палтото на Тъкър започна да свири увертюрата към „Вилхелм Тел“. На изтощението му съзнание беше нужно малко време, за да се сети, че звъни мобилният му телефон. Използването на мобилни телефони по време на полет беше забранено. Но, както успя вече да забележи, много ограничения се пренебрегваха, когато ставаше дума за пътници от първа класа.

— Тъкър? — Гласът на Лорик звучеше уморено и напрегнато.

— На път съм за Вашингтон — осведоми го Тъкър.

Поредната въздушна яма. Сервизната количка издрънча.

— Вашингтон. Добре. Трябва да поговорим.

— Какво имаш за мен? — Въпреки изтощението си Тъкър усети внезапен прилив на енергия.

— Не по телефона. Не и по този. Къде ще отседнеш?

— Почакай. — Поредната яма бе доста неприятна. Тъкър намери информацията за пътуването си в левия вътрешен джоб на спортното си яке. — „Мадисън Ин“ в центъра.

Тъкър напрегнато зачака отговор. Чуваше се духане на вятър. Някъде навън ли беше Лорик? Всъщност не беше вятър, а тежко дишане. Докторът дишаше задъхано. „Като човек, бягащ от смъртна опасност.“

И още някакъв шум. Втори глас? Само една дума, произнесена едва чуто. Или си внушаваше?

— Докторе, добре ли си? — Тъкър се огледа в салона за проявяващи интерес към разговора му. Параноята беше заразителна.

— Кога ще стигнеш до хотела? — прошепна докторът.

— След три часа. — Тъкър също зашепна. — За падането ли става дума?

— Барът на „Мадисън Ин“. След три часа.

Връзката прекъсна. Самолетът подскочи отново. Чу се гласът на капитана: щяха да отминат бурния фронт след малко и турбуленцията щеше да престане. Тъкър не го слушаше. Мислите му бяха изцяло погълнати от разговора. Страничният глас. Отсявайки звуковия фон, в мисълта му заседна думата, която му се беше сторило, че чува: „скоро“.

 

 

Джаксънвил, Флорида

Баба й и дядо й просто се опитваха да я предпазят. Тя го разбираше и въпреки това я вбесяваха.

— Не може да го гледаш, миличко — каза разтревожено дядо й.

— Но това е мама. — Джена беше чувала други да наричат дядо й гадняр, но за нея той беше мек и неспособен да отказва.

Това поставяше баба в ролята на строга.

— Знам, че е майка ти, но също така знам, че тя не би искала да гледаш. Мисля, че е най-добре да си отидеш в стаята.

В стаята на Джена нямаше телевизор, но имаше компютър. Тя го беше донесла със себе си, когато дойде да живее у родителите на майка си за времето, докато тя е на острова. Беше им казала, че го използва за училище. Но не беше само за това.

За Интернет не бяха нужни патерици или шини, които да подкрепят деформираните й крака. Само едно натискане беше достатъчно да я пренесе от Джаксънвил до Лос Анджелис, Австралия, библиотеката на Конгреса или дори до уебстраницата на Барби. Без това да е съпроводено с мъчително куцукане.

Джена обичаше сърфирането в Мрежата. То беше свързано с действия, с подвижност — неща, непознати за човек на десет години с остра форма на нервно-мускулно заболяване. В Мрежата тя беше като всички други. В стаите за чат можеше спокойно да разговаря за филми, за книги, за най-сладкия от групата „Ен Синк“ според нея — без никакви погледи и шушукания или, което иначе беше най-лошото, без да е нужно да изпитва съжалението на другите.

В мрежата Джена беше балерина, танцуваща с електронна грация между различни сайтове.

Баба й и дядо й бяха взели диска с програмата за достъп до камерите на остров Васа, без да си дават сметка, че не й е необходим, след като вече е инсталиран. Но разкриващият се пред очите й кошмар — със смъртта на счетоводителя, с разбилите се самолети, с майка й в епицентъра на събитията — й причиняваше болка, по-силна от всякакви неприятности, произтичащи от болните й гръбнак и крака.

Може би баба й и дядо й имаха право. Не трябваше да гледа.

Но и не можеше да се спре.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

„Мадисън Ин“

Тъкър се регистрира, хвърли багажа си върху леглото и хукна към бара на хотела. Имаше достатъчно хора, за да не прави впечатление, и не толкова много, че да е трудно да се намерят.

Доктор Шърман Лорик се беше разположил в малко сепаре в задната част. Бялата му коса беше оредяла и килограмите му бяха поне с шест повече. Бузите му бяха увиснали. Нормалният румен цвят на лицето му се беше превърнал в нездраво восъчен.

Той не пое протегнатата ръка на Тъкър, а внимателно огледа помещението с кървясалите си очи.

— Какво стана с тия самолети? — попита Тъкър, докато се настаняваше. Безпокойството, появило се с обаждането по мобилния му телефон, не беше престанало да се засилва и вече достигаше размерите на пълна параноя.

Появи се сервитьор. Лорик го отпрати преди Тъкър да е успял да си поръча.

— Докторе? — повтори Тъкър.

Лорик го погледна за първи път от появата му. Тъмни кръгове очертаваха долните му клепачи.

— Не беше само техническа повреда — каза той.

„Техническа повреда“ беше единственото обяснение, посочено от флота в съобщение за пресата от една страничка, изпратено по факса до новинарски отдели в цялата страна. Само че и самото правителство не смяташе, че хората са толкова глупави, та да се хванат на толкова плитка заблуда.

— Каква е работната теория? — попита Лорик. — Какви са клюките? Имаш ли версия?

— Не. Но мога да ти кажа какво ще видиш в сутрешните вестници и в новините — терористи. Най-вероятно една или няколко ракети „Стингър“. Изстреляни от рамо.

— Господи…

— Всичко е част от терористичен акт — продължи Тъкър. — Който сега приема военни измерения. Бог да ни е на помощ, ако са замесени Ирак или Либия.

— Помия. — Лорик вдигна очи. Лицето му си бе възвърнало част от обичайната твърдост. — Как обясняват липсата на каквато и да било видима следа от ракетна атака? Смехотворно е.

— Имаме цял остров, държан за заложник. Бих казал, че всичко е възможно — възпротиви се Тъкър. — В други теории се споменава лазерно оръжие, от тези, с които боравят във филмите за Джеймс Бонд, но всичките се въртят около някаква група или някаква нация, достатъчно мощна, за да го създаде.

Лорик удари с юмрук по масата и свещта и чашата му подскочиха.

— Не. Не. Не! Глупаво и безотговорно е. Господи, вие нямате ли никакви скрупули? Започвате да дрънкате на всеослушание за ракети и терористични нации и подпалвате война. Не го ли разбирате? Казвам ви с целия си авторитет на социолог, че подобни измишльотини ще взривят ситуацията. Независимо дали в тях има истина, или не. А това е, което всъщност иска Контрол.

Някой в другата част на бара се изсмя пискливо, като след прекалено много питиета, което след злокобната реч на Лорик накара Тъкър да изпита усещането, че е попаднал на сборище на вещици.

Главата на Лорик отново се отпусна. Раменете му бяха прегърбени, в позата на Атлас, понесъл целия свят на плещите си.

— И защо военните не ни кажат какво се е случило? — попита Тъкър.

— Защото са глупци, затънали в блатото на собствените си вътрешни интриги. Трябва да им е ясно абсолютно всичко преди от устата им да излезе и дума. Дали пък не са прави донякъде? Може би, ако проговорят, ще поставят под заплаха разследването си и ще изгубят единствената нишка, с която разполагат? Не знам. Но не мога да допусна да се продължава по същия начин. Това е път, водещ към пълното безумие — завърши унило Лорик.

Замълчаха. Повей на въздуха разлюля пламъка на свещта в червената й чашка и хвърляните сенки заиграха бесен танц.

Лорик отново огледа бара. Ръцете му стискаха чашата с коктейла със силата на удавник, хванал се за спасителен пояс.

— Не беше ракета, а саботаж.

 

 

Остров Васа

Облаците се появиха скоро след падането на самолетите. Огромни и кълбести, в оловносиво, декорирано от синьо-белите стрели на светкавиците. Слънцето благоразумно се скри от хоризонта и мястото му се зае от дъжда — плътна завеса от едри капки, които бомбардираха острова в някакъв дисхармоничен концерт върху листата на тропическите растения. Подпомагана от облаците, тъмнината нахлу бързо. Сенките в ъглите на стаята плъзнаха и я заляха в смразяващ кръвта поток от студен мрак.

Компютърно командваното осветление угасна по график и мракът се възцари. Като пълен господар, сякаш само за времето на едно премигване. Тътенът на гръмотевиците беше не предупреждаващ, а триумфиращ, празнуващ победа. Армията на хората се беше появила в пълния си блясък — с кораби, самолети, хеликоптери, но в края на краищата победител беше островът.

Още мъртви. Още победи. Повече мрак.

Дана седеше на койката си, обгърнала с ръце коленете си и увита в грубо армейско одеяло. Очите й се взираха през прозореца в тъмнината. Обичайните звуци на джунглата бяха заменени от постоянно усилващо се съскане. Падаща вода върху растителността — казваше умът й. Черни същества, змии и чудовища, съскащи към чудесата на технологията — нашепваше въображението й.

Мислите й се пренесоха към дъщеря й, в безмълвна молитва да не е видяла падането на самолетите, смъртта, ада под небето. Но не се надяваше особено да е така. Беше купила на Джена компютър втора ръка, и то на добра цена, след като шефът й в магазина му беше добавил нови програми преди няколко месеца. Момичето му беше хванало цаката моментално, за разлика от майка си, която само получаваше главоболие от съкращенията и функциите. „Защо на един от бутоните пише Alt? Какво пък означава това?“ За нула време Джена си сложи прякора Кралицата на Интернет. И беше такава, поне в семейството на Дана.

Ако не вкъщи, Джена лесно би намерила достъп до компютър някъде другаде — в училище, в библиотеката, у приятели. Все някъде. Момичето беше умно и богато на идеи.

Ако в момента се намираше пред компютър, Джена можеше да види майка си — на границата на пълния разпад, с целия свят като публика.

Дана затвори очи в опит да прогони пораженското си настроение. Само че зад клепачите й проблесна образът на мятащия се в небесата хеликоптер, секунди преди да се превърне в хиляди горящи отломки. Прекалено истински, прекалено близък образ.

На границата на човешките възможности за психическа издръжливост.

Когато забременя в гимназията, за нея сякаш настъпи краят на света. Абортът беше премислен като вариант. И отхвърлен, когато тя почувства любов към зародиша в утробата си, когато си даде сметка за неговата невинност и абсолютна непричастност към обстоятелствата при зачеването му. Трудна ситуация, на моменти почти невъзможна, но тя беше издържала. Беше оцеляла.

„Правим това, което трябва да направим“, беше й казал баща й. Заедно с разочарованието в очите му завинаги щеше да запомни и приемането, любовта, подкрепата. Заводски работник, човек, вадещ сам хляба си от четиринайсетгодишна възраст, той беше привикнал на тежък труд и тежък живот.

Но винаги беше оцелявал, независимо от тежестта на изпитанията.

„Правим това, което трябва да направим“ — беше неофициалният девиз на рода Кирстен.

И тя го спази — роди, напусна колежа, постепенно изгради нов живот за себе си и детето си.

После, когато Джена стана на две годинки, педиатърът й забеляза аномалии в растежа. Направи й тестове и я изпрати при специалист. После дойде присъдата. Остра форма на мускулна дистрофия. Със стопроцентов фатален изход. Отново като че ли настъпи краят на света. Но Дана имаше дете, за което трябваше да се грижи, живот, който зависеше от нея.

„Правим това, което трябва да направим.“

Така да бъде. Дана се закле да направи абсолютно всичко по силите си, за да може дъщеря й да живее колкото е възможно по-дълго и по-добре. Асоциацията за мускулна дистрофия й беше оказала неоценима помощ с докторски и специализиран съвет, с осигуряване на патерици и инвалидна количка, както и като я свърза с родителите на деца със същите страдания.

Всяка година деца на членове на Асоциацията за мускулна дистрофия се събираха на лагер. В продължение на седмица Джена и деца, които животът сблъскваше със същите изпитания, живееха като едно голямо семейство. С плуване, състезания с инвалидни колички и създаване на приятелства. В много отношения преживяването беше по-силно от Коледа.

Бяха оцелели.

И въпреки твърденията на докторите Дана отказваше да се предаде. Посредством Асоциацията за мускулна дистрофия научи за теста, провеждан в Швейцария. Тест, даващ огромна надежда. Но времето, необходимо за набиране на резултати от теста, за анализирането им и повторното му провеждане, предшестващо получаването на разрешение за приложение и в Съединените щати, беше прекалено дълго — а Джена не разполагаше с толкова време.

И Дана разбра, че трябва да се пробва в шоуто „24/7“, даващо награда от два милиона долара на победителя, веднага след като научи за него. Защото съкровеното й желание беше Джена да стане част от групата доброволци в Швейцария.

Беше се явила на прослушване въпреки фобията си от показване по телевизията.

„Правим това, което трябва да направим.“

При първото си явяване беше отхвърлена. При второто стигна до третия етап на подбора. Накрая, напълно пренебрегвайки всякакви правила, тя се яви за трети път и бе приета като първа резерва, което й даде шанса да бъде включена сред участниците буквално в последната секунда, след отпадане на един от титулярите.

Тогава това беше най-голямата й победа. В момента й се струваше, че за пореден път наближава краят на света. Беше й се удало да види големи мъже да плачат и хора с повече образование и пари, отколкото тя би натрупала за няколко живота, да крещят като обезумели от паника. Колко можеше да понесе човек? Колко много беше прекалено много?

Как постъпва човек, осъзнал, че се намира в положение без шанс за оцеляване?

Дана прокара пръст между металния нашийник на миникамерата и врата си. Проблесна поредната светкавица и лицето й се отрази в стъклото на прозореца.

— Правим това, което трябва да направим — каза тя на глас.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

— Саботаж? — попита Тъкър невярващо. Беше прочел доста информация за хеликоптера и му бяха известни невероятните параметри на MH-53J. — Някой от военните? Невъзможно е. Замесени са прекалено много хора. Няма начин някой да направи такава поразия и да не остави следи.

Лорик завъртя празната чаша в ръцете си. Кубчетата лед издадоха звук, подобен на тракащи кости.

— Единствената приемлива теория. Малко преди да загубим контакт с хеликоптера оттам доложиха за повреда, която не би могла да се задейства по време на полет. После всички аларми се включиха. Едновременно. Това не би могло да се случи, ако не е имало саботаж.

Тъкър замълча и се замисли над току-що чутото. Саботаж? Някой от правителството — отговорен поне в някаква степен. Но защо? Защо всичките тези усилия за нещо, което по принцип е само телевизионно шоу? Не беше реално. Усещането му за загадки работеше на високи обороти. Парчетата не си пасваха. Какво ставаше наистина?

— Добрата новина е, че е ограничен броят на хората с достъп и до трите летателни апарата — продължи Лорик.

— Значи знаеш кой е?

— Още не. Но определено имаме заподозрени.

— А каква е лошата новина?

— Трима от заподозрените бяха на хеликоптера.

Тъкър се облегна назад.

— Самоубийствена мисия?

Лорик вдигна ръце и сви рамене.

— Възможно е. И ако случаят е такъв…

— … няма оцелели за разпит.

Лорик кимна. Лицето му се изкриви в гримаса, когато се облегна, като на човек с болки в гърба. Или навсякъде.

— Мога ли да го кажа? — попита Тъкър.

— Да, при същото условие — името ми да не се споменава. Надявам се, че оценяваш това, което правя. Все някога някой ще ме натопи за изтичането.

— Оценявам го. Нямаш представа какво означава това за мен.

Лицето на Лорик застина.

— Не го правя за теб. Опитвам се да спра избухването на война. Ще се свържа пак с теб по-нататък.

Докторът се изправи доста пъргаво за човек с болки в гърба и се измъкна бързо-бързо от бара, като се оглеждаше през рамо. Тъкър стана и извади портфейла си да плати.

Тук имаше нещо гнило. Тъкър хвърли пет долара бакшиш на масата. Полъх подхвана банкнотата и я запрати върху мястото, на което седеше Лорик. Тъкър я вдигна и при движението си забеляза нещо, което го накара да прокара ръка по облегалката. После приближи свещта до седалката. Материята бавно възвръщаше формата си, но все още достатъчно добре се забелязваше малка правоъгълна вдлъбнатина.

Мислите му се върнаха към разговора. Лорик беше не само изнервен, но се чувстваше и неудобно. Всеки опит да се облегне го караше да прави гримаса и да изправя стойката си. Тъкър го беше отдал на проблем с гърба. Но вдлъбнатината говореше за друго. На повечето хора тя нямаше да направи впечатление.

Доктор Шърман Лорик носеше микрофон. От опит Тъкър знаеше, че микрофон се закрепя към кутия на задната част на колана или панталоните. Затова и Лорик не можеше да се настани удобно и беше оставил следа.

Някой беше подслушал целия им разговор.