Джим Браун
24/7 (14)

14.

Остров Васа

Дана се събуди с писък. Ужасяващи образи на горящия хеликоптер я преследваха в съня й. Не можеше нито да диша, нито да мисли. Колко беше прекалено много? Кое не можеше да се преживее?

Дъхът й излизаше на пресекулки, ръцете й се тресяха като последните листа в очакване на зимата.

— Шшшшш. Няма нищо. Успокой се. — Джъстин се материализира от мрака до леглото й.

Силните му ръце я обхванаха. Тя се отпусна в прегръдката им и зарови лице в широките мъжки гърди. Успокоението от допира му я накара да заплаче.

Пръстите му галеха косите й, докато й нашепваше меки, успокояващи думи. Останаха така дълго, докато сълзите й не изсъхнаха и тя не прогони злото, нападнало я в съня й.

— Съжалявам. — Тя се отдръпна и го погледна в лицето. Облаците се бяха разнесли и мракът беше отстъпил пред пълната луна. Гранитните челюсти и яките скули на Джъстин бяха очертани ясно, но очите му оставаха забулени в сянка.

— Така е по-добре. Всички имаме нужда да се освободим от напрежението. Това ни спасява от полудяване.

Тя се засмя.

— В нашето положение да си нормален е доста странна идея.

Челюстите му се стегнаха още повече. Той хвана лицето й в ръцете си.

— Ще се измъкнем от тази лудост. Чуваш ли ме? Ще се измъкнем. Обещавам ти.

Думи, само думи, целящи да прогонят страха й, но те я стоплиха и поне за малко го накараха да отстъпи. Може би само за момент, но облекчението беше истинско и пробуди силите й.

„Ще се измъкнем от тази лудост.“

Тя се наведе напред преди разумът или естествения свян да са успели да я спрат и намери устните му. Целувката беше мека и нежна.

Почувства се може би дори по-изненадана от него. Последва проточен миг на стресната тишина. Той отново обгърна лицето й с длани и я целуна на свой ред. Съвсем леко, като докосване на крилата на пеперуда. После пак — по-силно и по-страстно.

Дана заспа в ръцете на Джъстин под призрачната лунна светлина.

 

 

Той гледаше, скрит в сянката, събуден от сладките й викове на ужас. И други се бяха размърдали от тях, но бързо се върнаха към съня си. Бъртън Ръдиард не заспа — може би за първи път се чувстваше наистина жив. Губеше битката с тъмната си половина. Сексуалната му възбуда беше толкова мощна, че вече не му пукаше от нищо.

Лунната светлина му помогна достатъчно да различи втурналия се към нея Джъстин Рурк, който я прегърна и погали косата й.

Бъртън остана беззвучен като сенките, в които се спотайваше.

Гледаше ги да се целуват и докосват и въображението му доизграждаше останалото. В тишината се чуваха звуците на целувките им. Друг звук обаче измъчваше Бъртън — нестихващото ехо на виковете на Дана Кирстен.

 

 

Дана се събуди с изгрева. Този път не кошмар, а една мисъл я извади от унеса й. За известно време тя се наслади на топлината от обвилите я ръце на Джъстин и на миризмата на косата му. Отдаде се на фантазиране: че няма остров, няма игра, няма вирус и тя е свободна да си гради пясъчни кули. Зачуди се какво ли мислят роднините и приятелите й, които я гледат.

„Глупачка, мислят си, че най-накрая ти дойде умът в главата и си намери някого. Лошото е, че ти предстои да умреш.“

Само се бяха прегръщали и целували. Но посвоему това беше по-еротично от всичките й преживявания с други мъже. Силният стрес усилва възприятията. Чела ли го беше някъде?

После реалността грубо и разрушително зае мястото си.

Страхът моментално беше изместен от вина — че си е позволила дори мъничко щастие, посред цялата трагедия и смъртта.

Трябваше да живее. Ако не за себе си, заради Джена. Не беше ли Бог изобщо достатъчно жесток към малкото момиче? И майка й ли щеше да й отнеме?

Знаеше какво би казал баща й по този повод: „Господ помага на хората, които си помагат сами. Стига си хленчила и си стъпвай на краката“.

Отмести ръцете на Джъстин. Той изсумтя и се обърна на другата си страна. Косата му беше разчорлена и тя си представи как е изглеждал като дете. Взе дрехите си и се отправи към безопасното място в джунглата да се облече.

 

 

Джъстин се събуди с усещането за липса. Осъзна, че липсва Дана. Беше я наблюдавал как се бори с емоциите си през цялата вечер; наблюдавал я беше да се мята и обръща в съня си. Когато тя извика, не можа да се сдържи. Искаше да я успокои, да я защити — нея, жена, решителна и независима по природа и поради обстоятелствата. Но тя му беше позволила да я прегърна, беше плакала на рамото му. И още — целувките им.

— Дана? — повика я той тихо.

Неколцина вече бяха станали, но Дана не беше сред тях.

Фактът, че усещаше липсата й, го притесняваше. Обичаше жените, обожаваше ги, но връзките му никога не се бяха радвали на успех. Беше емоционално дистанциран, по думите на една от приятелките му. А сега, когато се беше оказал в смъртоносен капан на някакъв остров, можеше да мисли единствено за една жена.

— Събуди ли се? — Изгряващото слънце очертаваше силуета й на прага.

— Дана. — Той стана и се втурна към нея. Понечи да я целуне. Тя подложи бузата си. — Всичко наред ли е? — Беше ли престъпил границите през нощта? Беше ли се възползвал от рядък момент на уязвимост у тази отстояваща независимостта си жена?

— Станах преди около час. — Гласът й звучеше дистанцирано.

Беше направил прекалено голяма крачка, беше застрашил приятелството им.

— Ела. — Тя му направи знак да я последва по пясъка.

Джъстин направи крачка и осъзна, че е само по тениска и боксерки. Грабна дънките си и ги намъкна, докато подскачаше след нея.

— Къде отиваме?

Стъпките й бяха твърди и енергични.

— В Кръглия дом.

Джъстин вдигна ципа на дънките. Обувките му бяха останали в спалното. За щастие, пясъкът още не се беше нагорещил.

— В Кръглия дом? Защо?

Тя се обърна и го погледна. На лицето й беше изписан не гняв, а решителност.

— Ще се опълча срещу Контрол.

 

 

Бяха го нарекли „чистата зона“ — малко парче земя недалеч от спалното, където, както изглеждаше по всичко, нямаше камери. Жените го използваха да се преобличат, без опасност да ги гледат. Странното е, че никога не отиваха там поединично и трябваше да внимават с миникамерите си.

Четиридесет и осем годишната Нора Тибитс беше изкарала еднакъв брой години като монахиня и като учителка. Семплата й рокля, строгата прическа и липсата на какъвто и да било грим прилягаха повече за манастир, отколкото за класна стая. Учителка в трети клас в Айдахо Фолс, тя харесваше работата си. Децата бяха достатъчно големи, за да разбират какво им се преподава, и не толкова, че да проявяват характер. Добра и достойна професия.

„Но не призвание“ — напомни си тя виновно. Повече от това значеше да си монахиня и вярно служеща на Бога. Всеки момент в служба на Бога означаваше много за нея. Докато не настъпи падението й. Докато не Го предаде.

Нора не можеше да престане да се диви на промените в живота си — от живот в манастир до преобличане в тропическа гора. Кандидатстването за участие в шоуто беше гигантска стъпка, шанс за спечелването на милиони за благородна кауза. С Божията воля, парите щяха да отидат за църквата. Що се отнася до съкровеното й желание, домът за деца „Свети Матей“ отчаяно се нуждаеше от нова сграда.

„Благородна кауза, благородна кауза“ — повтаряше си тя.

Честно казано, не очакваше да я изберат. Не беше „телевизионен“ типаж. Някога черната й коса сега беше прошарена, а физиономията й беше съвсем обикновена. Все пак Бог я беше благословил с атлетично тяло и добро здраве, което поддържаше със стриктен режим на физически упражнения и диета.

„Разнообразие“, бяха й отговорили продуцентите на въпроса за причините за избирането й. Разнообразието и съкровеното й желание. Много зрители щяха да се вдъхновят от целта й.

Рене беше заедно с Нора в чистата зона. Госпожица Белакур, както я наричаше Нора, беше Божие чадо и, като такова, достойно Божие творение. Но също така можеше и да подлага на изпитание човешкото търпение.

— Събличам се в джунглата, а наоколо няма и следа от Тарзан. — Рене съблече нощницата си. — Колко жалко.

Нора беше принудена бързо да се обърне с гръб, за да попречи всичко да се види на миникамерата й. Двайсет години, откак бе напуснала манастира, но реакцията й подсказваше, че начинът й на живот не се е променил оттогава.

Светът беше много по-богат на цветове от този на Нора.

Рене впечатляваше със стегнатото си женствено тяло и изваяното си лице. Косата й беше с естествен цвят на чисто злато, а в кафявите й очи можеше да се удавиш.

Нора отмахна собствената си посивяваща коса от лицето си и остана обърната.

— Как спа? — попита тя в опит да поведе любезен разговор.

— Като труп. Можеш ли да повярваш?

Нора се изненада. На нея й отне повече от час молитви, за да успее да се успокои. Дори и след като се унесе, сънищата й бяха изпълнени с горящите лица на загиналите.

— Това е прекрасно. Искам да кажа — чудесно е, че можеш да го изтриеш от съзнанието си дотолкова, че да почиваш пълноценно.

Рене се разсмя. Нора беше чула веднъж такъв смях в една галерия в Ню Йорк — целта му бе да изрази социален статус и прекалена изтънченост, а не веселие.

— Честно казано, не се притеснявам особено. Можеш да се обърнеш.

Нора го направи.

— Олеле! — И бързо се обърна отново.

— Какво?

— Твоят… — Тя прочисти гърло. — Бельото ти. Не си си го сложила.

— Сутиенът ми? — Рене се разсмя повторно, този път наистина развеселена. — Ами, прекалено е горещо. Няма да го слагам. Стига де, можеш да се обърнеш. Обещавам да не те заслепявам.

Нора бавно се обърна. Цветът на лицето й беше по-кървав от този на изгрева.

— Ама ти си страшно старомодна, а?

Нора отново провери дали са закопчани копчетата на бялата й блуза без никаква украса.

— Каза, че не се притесняваш. Защо?

Рене се усмихна и перфектните й зъби блеснаха върху перфектното й лице. Лице, предназначено за билборд или корица на списание, не за джунглата.

— Мъже няма да гласуват против мен, защото съм… — Тя посочи с две ръце тялото си. — Ами, направо да си го кажа, аз съм страхотно гадже. А жени няма да гласуват против мен, заради състоянието ми. Заради бременността ми. — Тя поглади идеално гладкия си корем.

— Да. Бебе. Истинска благословия. Ти и съпругът ти сигурно много се радвате.

— Не съм омъжена — каза Рене. — Шокирана ли си?

— Не. Всъщност аз съм от малко провинциално градче.

Прозвуча сигналът на Кръглия дом и двете се отправиха към лагера.

— Сигурно съм много консервативна. Но знам, че някои хора не чакат до сватбата, за да… се възпроизведат.

Рене я спря на пътеката към вратата на Кръглия дом и постави ръка около рамото й.

— Малък съвет. Би могла да се поотпуснеш и да дадеш възможност на зрителите да те харесат.

Нора подуши парфюм. Парфюм посред целия този невероятен хаос. Странно.

— Забавлявай се. По дяволите, забавлявай се, колкото ти душа иска. Има няколко сладури тук. Отпусни му края, пък каквото стане.

— Божичко!…

— Ще се чувстваш по-добре, а ти гарантирам, че и със зрителите ще е така.

— Не се ли притесняваш, че… — Нора не знаеше как да изкаже с думи това, което мисли. В края на краищата коя беше тя, че да съди? А от друга страна, не беше ли нейно задължение да предпази душите, заплашени от гибел? — Просто внимавай. Помни, че Бог вижда всичко.

Рене се обърна със смях към най-близката камера и притисна гърдите си една към друга.

— Също и зрителите. Също и зрителите.

Нора погледна евтиния си часовник: 10:30 сутринта. Твърде рано за гласуването. За какво ги викаха в Кръглия дом?

 

 

Ковингтън, Джорджия

Боби Ванс задейства собствената си аларма, като изпрати съобщения на всички от списъка си. Отначало той включваше само него и приятелите му. Когато новината за тяхната система се пусна в чата, Боби беше затрупан от молби за изпращането й.

В сегашния списък фигурираха хора чак от Мексико, Канада и Аляска. Боби беше решен да не ги разочарова. Наблюдението на над шестстотинте камери се беше превърнало в повече от хоби. Беше вече мисия.

Боби беше с най-висок възможен успех в училище, но си даваше сметка, че започва да изостава. Още не беше започнал съчинението по английски за петък и дори не беше хвърлил поглед на домашното по математика. Това изобщо не бе типично за него и точно тук беше част от очарованието. Винаги досега беше примерен ученик. Но колко пъти в живота си човек може да гледа, без да излиза от стаята си, истинска смъртоносна драма? Която, отгоре на всичко, не е и режисирана. Счетоводителят от Охайо беше мъртъв. Водещият, операторите, помощният персонал — всичките мъртви, та мъртви. Понякога му беше трудно да си ги спомни всичките. Толкова много хора бяха „умрели“ на екрана на телевизора му. Но наужким.

Този път нямаше лъжа.

Училището нямаше къде да избяга, а на остров Васа бяха останали само единайсет души. Един от тях щеше да умре днес. Всичко щеше да приключи след по-малко от десет дни.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Ако някой му бе казал, че един ден ще бъде президент на Съединените щати, щеше любезно да изрази несъгласие, макар и тайно в сърцето си да приемаше правотата на такова твърдение. Ако някой му бе казал, че периодът му като държавен глава ще бъде омърсен от скандал, и това би повярвал, макар и с не особено щастие. Но ако някой му бе казал, че вече като президент, ще е измъкнат от официална среща с главите на три европейски държави, за да бъде тикнат в малка стая да гледа как продавачка в магазин си разчиства сметките с някакво подобие на Дарт Вейдър, щеше да обяви този някой за луд.

В момента гледаше гореописаната сцена по телевизията и отпиваше прекалено горещо кафе, седеше в прекалено студен стол и се чудеше кой е лудият.

— Дана Кирстен е майката, нали? — попита президентът.

Около него бяха осем от членовете на кризисния щаб. Останалите бяха останали в ситуационната зала.

— Да, сър. — Директорът на ФБР му подаде биографичната й справка. — Дъщеря й е на десет години и страда от остра мускулна дистрофия. Работи в два магазина и като барманка. Забременява в гимназията. Бащата не е записан в свидетелството за раждане. Посещава църква, но не редовно. Чест доброволец за училищни мероприятия, но никога не е председателствала комитет или някаква инициатива. Няма свидетелства за изява на лидерски качества. Със сигурност нищо, подсказващо, че би се опълчила на терорист.

Президентът прелисти справката.

— Хипотези?

— Трябва да е свързано с дъщеря й. Мисля, че ще се моли за живота си и ще раздразни порядъчно този, който дирижира представлението. Глупав ход, за наше нещастие.

Президентът мина с бърз поглед до листата и стигна до частта, подготвена от доктор Шърман Лорик. Коментарът му за Дана Кирстен гласеше:

„… заблуждава да бъде пропускана от внимание и подценявана. На което без съмнение е свикнала и от което ще се възползва. Личният й живот е непрестанно преодоляване на изпитания. Тя е боец, особено жилав, ако бъде притисната в ъгъла. Да не се изпуска от поглед.“

И, в полето, добавено на ръка:

„Представяйте си тигрица, защитаваща малкото си.“

Президентът затвори папката и се усмихна.

— Е, господа, изглежда мнението на доктор Лорик се различава от вашето. Увеличете звука, за да се уверим кой от вас е прав.

 

 

Остров Васа

Сигналът беше най-непоносим във вътрешността на Кръглия дом. Няколко души запушиха уши с ръцете си, но никой не излезе оттам. Звукът престана с влизането на последните — Рене и Нора. Настъпилата тишина беше не по-малко потискаща от липсата й.

Дана се изправи и впери твърд поглед в камерата, намираща се зад екраните. Джъстин застана до нея и задъвка долната си устна. Очите му се местеха от камерата към Дана и обратно.

— Контрол? Контрол? Тук ли си? Събуди се, негоднико, знам тайната ти. Знам какво криеш.

— И какво си решила, че знаеш? — прогърмя дълбокият, променен по електронен път глас.

Хората зяпнаха. Дана се беше обърнала към дявола и дяволът й беше отвърнал.

— Истината — каза тя и обиколи с поглед всеки един от участниците. — Истината за един от нас.

— Един от нас? — обади се Джъстин. — Дана, за какво говориш?

В него тя се взря по-продължително от другите. После се обърна към групата:

— Помните ли, че аз се появих в последния момент? И че се наложи да ме докарат с хеликоптер? Нещо, свързано с този полет, ме притесняваше. Тази сутрин разбрах какво. — Никой даже не мигаше. — Пилотът ми разправи как брат му, който се занимавал с електроника във флота, инсталирал на хеликоптера специална сателитна чиния. Каза ми, че можел да гледа програми и филми от всяка точка на земното кълбо, защото чинията била в състояние да улавя сигнал, който други не можели.

През групата премина развълнуван шепот. Ако това беше вярно, значи можеха да се свържат с външния свят.

— Затова тази сутрин проверих и видях, че системата е унищожена.

— Унищожена? — попита Джъстин.

— Потрошена.

— Може би… можем да я поправим — обади се Кори.

Дана поклати глава.

— Не мисля. Ще ти трябва прахосмукачка само да й събереш частите. Направена е едва ли не на прах.

Вълнението отмина. Дана зачака. На лицата на Нерин, Джъстин и доктор Дютетър се изписа изненада. Другите още не стопляха.

— Радиото е разбито от някой на острова. С други думи — тя се обърна към камерата — Контрол не действа сам. Има си съучастник сред нас.