Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (9)

Девета глава

Един четвъртък сутрин класът сякаш бе обзет от някаква възбуда и очакване. През междучасието всички се скупчиха на шушукащи си групички из стаята, които млъкваха, щом аз се приближех, но не придадох на това особено значение. Часовете протекоха горе-долу нормално, но малко мудно.

Следобед отидохме във физкултурния салон за часа по физическо възпитание. Уредите бяха хубави, подредени в разчистената вече трапезария: кон, коза, трамплин, медицински топки, греда, няколко чифта боксьорски ръкавици, провесени на вървите си през халките на коня. Момчетата се бяха съблекли вече по сини спортни гащета. Само Сапиано седеше на една пейка с бинтована дясна ръка от лакътя до китката.

— Строй се в центъра — започнах аз.

Те послушно се строиха в две спретнати редици. После Денъм направи крачка напред.

— Моля, сър.

— Какво има, Денъм?

— Не може ли днес да имаме първо бокс, сър?

— Защо, Денъм?

— О, просто така, сър, иска ми се малко за разнообразие, сър.

— Добре — съгласих се аз. — Подредете се по двойки, според ръста си.

Двойките се комплектуваха за миг, като по предварителна уговорка, само Денъм остана без партньор.

— Партньорът ми е контузен, сър. — Той посочи към бинтования Сапиано. — Бихте ли се боксирали с мен, сър?

При тези негови думи останалите момчета като подаден знак се приближиха към нас с наострени уши.

— Можете да изчакате и да изкарате един рунд с Потър или някой друг.

Всичко се нареждаше превъзходно, жребият вече беше хвърлен.

— Те ще бъдат изморени, сър, а аз нямам нищо против да опитам с вас.

— Хайде, сър, съгласете се.

Този подканящ ме хор определено не действаше в мой интерес.

— Не, Денъм, в такъв случай днес ще минете без боксиране.

Денъм ме погледна състрадателно, смъкна ръкавиците от големите си ръце и ги пусна небрежно в краката ми. Той беше постигнал целта си. Само един бърз поглед ми беше достатъчен, за да видя, че по лицата на момчетата бе изписано разочарование и отвращение. Те мислеха, че ме е страх, че съм се уплашил от тоя тромав дангалак.

— Добре, хайде тогава.

Взех чифт ръкавици от коня. Потър пристъпи към мен и ми стегна вървите, а Сапиано, без загадъчната му контузия ни най-малко да го затрудни, стегна вървите на Денъм. Междувременно останалите тихомълком се подредиха покрай стената, целите в очакване.

Веднага щом започнахме, стана ясно, че репутацията на Денъм като боксьор беше напълно оправдана; той беше пъргав и с лекота набираше точки, макар че не нанасяше ударите с цялата си тежест. Аз гледах предимно да ги отбягвам и парирам, като си мислех да карам така известно време и да прекратя боксирането в първия удобен момент. Доста глупаво се бях оставил да бъда въвлечен в тая история и само от мен зависеше да се измъкна от нея колкото можех по-ловко, и то, по възможност, с ненаранено достойнство или тяло.

— Давайте, сър, нагънете го. — Разпознах гласа на Патрик Фърнман, изпълнен с горчиво разочарование; те всички май бяха доста изненадани от жалкото ми представяне.

Внезапно Денъм атакува и ме удари в лицето; усетих остра болка и очите ми се напълниха със сълзи, а соленият вкус на кръв в устата ми подсказа, че има и друго поражение. Сега най-после се ядосах — това вече не беше приятно малко забавление; момчето се биеше на сериозно. Дали от вида на кръвта по лицето ми, или от настойчивите подвиквания на приятелите му „айде, смотай го“, но Денъм съвсем се самозабрави и това реши съдбата му. Налетя ми незащитен и аз го ударих; ръката ми потъна в слънчевото му сплитане, той остана без дъх, преви се на две и рухна на пода.

За миг настъпи гробна тишина, после Потър и неколцина други се втурнаха да му помогнат.

— Стойте. Оставете го така и бързо се стройте за прескок на кон. Кларк, вземете ръкавиците и ги занесете до вратата.

За мое огромно учудване те се подчиниха безпрекословно, а аз през това време се спуснах към Денъм и му помогнах да се примъкне към една ниска пейка до стената; само му бях изкарал въздуха и скоро щеше да се оправи. Когато се посъвзе, продължих по-нататък с урока, който протече без повече засечки; момчетата се стараеха с всички сили и изпълняваха различните упражнения, без да чакат от мен подкани или допълнителни наставления; сега те ме гледаха така, сякаш внезапно и благополучно бях израснал пред собствените им очи.

Когато часът свърши, ги освободих и отидох при Денъм; той още изглеждаше бледен.

— Тоя удар беше чиста случайност, момчето ми, не беше нарочно. Я иди до тоалетната и си намокри малко главата със студена вода. Ще ти стане по-добре.

— Да, сър. — Гласът му трепереше, но „сър“ прозвуча без колебание или преструвка. Помогнах му да се изправи на крака и направих знак на Потър да го придружи до тоалетната.

Това произшествие беше повратната точка в отношенията ми с класа. Постепенно в поведението както на Денъм, така и на приятелите му, настъпи промяна. Той все още не пропускаше случай да подхвърли някоя шегичка или забележка, но сега те бяха много по-приемливи. Полека-лека стана по-спретнат, по-отзивчив и любезен и след като това важно гнездо на съпротива бе сломено, класът изведнъж се разгърна с пълна пара. Отгоре на всичко най-неочаквано аз самият осъзнах, че е настъпила значителна промяна и в моето отношение към тях. Приемах с нещо повече от обикновено задоволство вниманието, послушанието и уважението, което те ми засвидетелстваха в качеството ми на техен учител. Установих, че ги харесвам, че наистина ги харесвам, и като цяло, и поотделно. В началото пристъпвах към всеки учебен ден леко притеснен, леко изплашен, но винаги с твърдото намерение да си свърша както трябва работата; сега изпитвах нещо ново — едно желание да ги уча заради тях самите и едно истинско удоволствие, когато виждах, че съм успял. Направо ми беше приятно с тях и все по-често ми се случваше да се изненадвам от техните зрели разсъждения. Всеки ден ги опознавах все повече и повече. Някои от тях оставаха в стаята през голямото междучасие и си приказвахме за много неща.

Те произхождаха предимно от многочленни семейства и знаеха добре цената и значението на парите; дори имаха чувството, че вече е трябвало да са се хванали на работа, както за да облекчават финансово родителите си, така и за да посрещат собствените си нарастващи разходи за дрехи, козметика, развлечения и т.н. Те говореха за пренаселеността, брака и децата със спокойна осведоменост; едно от момичетата беше помагало при преждевременното раждане на свое братче и разказваше за това с майчинска загриженост.

И уроците потръгнаха. Стараех се винаги да свързвам учебния материал с познати неща от тяхното всекидневие. Мерките за тежина — с хранителни стоки и горива, мерките за дължина — с размерите на дрехи, линолеуми и килими; по този начин те можеха да видят практическото приложение на изучаваните предмети и щяха да бъдат по-добре подготвени да преминат към по-абстрактни понятия. В часовете по география и история разговаряхме и четяхме на глас и понякога ми помагаше щастливото обстоятелство, че можех да им разказвам от личен опит. Те на драго сърце взимаха участие, задаваха ми въпроси с едно увлечение, което не бях очаквал от тях, и често звънецът за голямото междучасие, обедната почивка или края на часовете ни сварваше потънали в някакъв разговор, който неохотно прекъсвахме.

Понякога директорът се отбиваше ненадейно и скоро също се оказваше въвлечен в подобен разговор; той беше доволен и не скриваше задоволството си от моите старания. При един такъв случай му споменах идеята за посещение в музея „Виктория и Албърт“.

— Не бих ви посъветвал — отвърна той. — Тук се оправяте много добре с тях, но да ги водите през Лондон е съвсем друго нещо.

— Мисля, че ще се справя, сър.

— Дори и най-добрите деца са склонни да вършат лудории, за да се покажат, когато са извън училището, а тези не само че няма да направят изключение, ами може би ще са по-лоши и от другите. И освен това няма да можете да контролирате сам четиридесет и шест деца.

— Все пак бих желал да опитам, сър.

— И дума да не става, Брейтуейт. Но ви предлагам следното. Ако успеете да убедите някой друг свой колега или колежка да дойде с вас, тогава ви разрешавам. Просто е изрично забранено от Съвета на един учител да се поверяват толкова много деца извън училището.

— Ще се опитам да убедя някоя колежка.

— Добре, щом се съгласи, уведомете ме, за да уредим въпроса с пътуването.

Той се усмихна лукаво и аз се зачудих коя ли има предвид.

— Но кой ще поеме класа на самата колежка, сър?

— Не се безпокойте, аз ще се погрижа за класа.

На обяд споделих намеренията си с мис Бланчард.

— Бихте ли желали да ми помогнете, мис Бланчард?

— Казвам се Джилиан.

— А аз — Рики. — Тя се усмихна. — Е, ще дойдеш ли?

— С удоволствие. Кога смяташ да отидем?

— Веднага щом директорът уреди въпроса с пътуването.

Това беше чудесно.

— А защо не помоли мис Клинтридж?

— Ами, просто не се сетих за нея.

— О! — В очите й трепна лека насмешка.

Когато и другите преподаватели се върнаха от трапезарията, аз им споменах за предвижданото посещение в музея и че мис Бланчард се е съгласила да ме придружи. Най-меко казано, те бяха изпълнени със съмнения. Докато седях и ги слушах, на вратата се почука. Уестън я отвори и се показа Патрик Фърнман, който попита:

— Извинете, сър, мис Деър би желала да попита дали момичетата ще играят нетбол.

— Мис коя? — Гласът на Уестън просто изтъня от смайване.

— Мис Деър, сър. — Фърнман погледна озадаченото му лице и поясни: — Памела Деър, сър.

Без да продума, Уестън се отдръпна от вратата и се облегна на камината със силно потресено изражение на лицето. През това време аз взех топката за нетбол от спортния шкаф и я подадох на Фърнман, който бързо изчезна, като в бързината си шумно затръшна вратата.

— Господи, ще се побъркам — усмихна се Уестън, в усмивката му имаше и лека подигравка. — Представяте ли си? „Мис Деър би желала“! — Той посочи към мен театрално с лулата си в ръка. — А бе, какво става в тоя ваш клас, човече? Искам да кажа, какви са тия префърцунени любезности и прочие? Малко не са на място за тука, не мислите ли?

— Тъй ли? — попитах. Не ми беше минавало през ума, че ще ми се налага да защитавам пред някого промените в поведението на децата и не ми беше съвсем ясно за какво намеква Уестън.

— За какво е всичко това, колега? — продължи той; косматата му десница се подаваше от оръфания му, подшит с кожа ръкав като ръка на плашило. — Някакъв експеримент за насаждане на култура сред масите, може би?

— Не съвсем — отвърнах. — Просто опит за насаждане на елементарна учтивост. Това пречи ли ви? — Почувствах се леко раздразнен от усмивката му и от прекалено покровителственото му чувство за хумор.

— Да ми пречи ли? Ни най-малко. Но я ми кажете, вие също ли се обръщате към тях с „мис“ или правите изключение, поради, тъй да се каже, привилегированото си положение?

Всички в стаята ни наблюдаваха и ми стана много неудобно.

— Аз също се обръщам към тях с „мис“.

— Напълно демократично и направо похвално — отвърна той и пресилената му усмивка стана още по-любезна. — Но кажете ми, моля, значи ли това, че и ние, останалите недодялани грубияни, трябва да последваме примера ви?

— Не е задължително; просто моите ученици и аз сме се споразумели за някои елементарни изрази на учтивост едни към други.

— Слава Богу! Защото някак си не се виждам как се обръщам към тия сополиви пачаврички с „мис“ заедно с Денъм и сие.

— Да не би да ви е неудобно, че трябва да се учите на учтивост от същите тия момчета, мистър Уестън?

Не можех да повярвам на ушите си. Това беше мис Доуз; никога не бях предполагал, че е способна да се притече на помощ на когото и да било, с изключение на мис Филипс, разбира се.

— Нямам нужда от уроци по добри обноски от тия кретени, нито пък от професионални девственици, за ваше сведение.

Мис Доуз се изчерви, но продължи храбро.

— Щом като все пак може да научите нещо, има ли значение от кого ще е?

— Браво, Джоузи — възкликна Клинти.

— Абе на някои хора — подзе отново Уестън — просто им иде отвътре да повтарят „да, господарко“, „да, шефе“.

Той така комично изимитира раболепните поклони на негър-слуга, че почти щях да се изсмея, но смисълът на онова, което искаше да каже, съвсем не беше смешен и аз изпитах голямо облекчение, когато Грейс с присъщата й тактичност се намеси в разговора:

— Между другото, Рик — обърна се тя към мен, — какво си разправял на Друслата?

— Друслата ли? Каква Друсла?

— Ех, и ти сега. Става дума за Джейн Пърсел от твоя клас. Нали знаеш, дето… — И тя издекламира: — „Необременяван от корсет, нейният бюст благосклонно обещава“ и тъй нататък, и тъй нататък.

— А, да, разбрах. На нея специално не съм й говорил нищо. Защо?

— Ами най-внезапно се е загрижила за своите, тъй наречени, млечни жлези. — Смехът на Грейс се плисна из цялата стая и озари лицата на всички присъстващи. — Иска ми съвет за подходящ сутиен — нещо не я харесвам тая дума, не знам защо все ми звучи като ръжен за горещи въглени.

— Ами, то, може и да си има защо. — Клинти нямаше грешка.

— Обаче пък е случила на съветница. — И Уестън забоде опулените си очи в привлекателния бюст на Грейс; сигурен бях, че рошавата растителност около устата му успешно прикри насмешката, която прозвуча така ясно в гласа му.

— Ама и на теб няма да ти е излишен някой и друг съвет, моето момче.

Сега гласът на Грейс прозвуча съвсем студено и Уестън млъкна.

Леко се притесних от напрежението, което се създаде в учителската стая. Винаги си бях мислил, че само моето присъствие действа на Уестън така, като червено на бик, но сега открих, че отношението му към мен просто е част от една негова линия на поведение, която си е съществувала и преди аз да дойда в училището. На повечето учителки им беше дошъл до гуша този техен колега, който никога не разговаряше с тях човешки, а все ги критикуваше и им подмяташе разни саркастични реплики. Забелязах, че Джилиан го изслушваше невъзмутимо и спокойно. Тя изглежда умееше да играе превъзходно ролята на страничен наблюдател и не се въвличаше в никакви дрязги, уповавайки се на безпогрешния си такт и безупречното си възпитание. Мис Филипс не му обръщаше внимание по други причини; тя прекарваше свободното си време в учителската стая в някакъв странен унес, напълно недостъпна за когото и да било с изключение на мис Доуз, която също до днешната си дързост, не бе допуснала нищо да накърни уединението на техния непроницаем и недосегаем свят.

Но сблъсъкът на характери в учителската стая нямаше в края на краищата кой знае какво значение, доколкото не намираше отзвук и в класните стаи. Защото бяха важни децата, а не учителите.