Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (19)

Деветнадесета глава

Последните дни от срока бяха най-щастливите в живота ми, откакто се бях уволнил от военно-въздушните сили. Посветил се бях изцяло на работата си и на Джилиан. Ние ставахме по-близки с всеки изминат ден, интересите и радостните ни преживявания се задълбочаваха и увеличаваха, защото бяха споделени. Срещнах се с родителите й, както беше уговорено. Те и двамата явно бяха много симпатични хора, които се оказаха изправени пред една неочаквана и трудна ситуация, и направиха всичко възможно да се държат като „цивилизовани“ хора. Възпитали биха дъщеря си да бъде независима в мисленето и поведението си и дори не се опитаха да я разубеждават. Освен това я обичаха силно и мислеха преди всичко за нейното щастие. Струва ми се, че бях заел отбранителна позиция спрямо тях, като следях за най-слабия признак на враждебност или покровителствено отношение. Те също бяха малко като на тръни.

Сигурно мнозина си задават въпроса: „Бихте ли позволили на дъщеря си да се омъжи за негър?“ Разговарял съм с много родители англичани, които, чувствайки се напълно уверени, че такова нещо не може да им се случи, решително са изразявали готовност да оставят децата си да се женят за когото си изберат, но самата лекота, с която са го заявявали, ме е карала да се съмнявам в искреността им. Сега бях поставил тези родители в деликатното положение едновременно да си зададат и да си отговорят на същия въпрос. Те имаха добро обществено и материално положение, със съответните връзки и задължения; никак не им беше лесно да вземат това решение и дълбоко в себе си аз им съчувствах.

Преди да срещна Джилиан не бях и помислял да се женя за бяла жена, нито пък имах такова желание. Имал съм бели приятелки и дори с някои от тях бяхме много близки, но не ми е минавало през ума да се женя за тях. Не защото съм имал нещо против която и да било от тях — те бяха чудесни, интелигентни и приятни жени — а заради дълбоко вкоренените предразсъдъци срещу смесените бракове. Но най-неочаквано срещнах Джилиан и всичките ми грижливо обмислени аргументи се стопиха като мъгла пред слънцето. От самото начало тя навлезе така леко и така всецяло в живота ми, че нямаше да ме е грижа дори и да беше със синя или зелена кожа. Ние и двамата бяхме убедени, че много си подхождаме и упорито бихме се съпротивлявали на всяка външна намеса на когото и да било. Бяхме единодушни, че както нейните, така и моите родители, заслужаваха да научат цялата истина. И ето ме, охотно застанал пред внимателните им погледи, но нащрек за най-малкия признак на намеса.

Обядвахме заедно и разговаряхме за най-различни места и неща. Те ме разпитваха за мен и за родителите ми, за образованието и военната ми служба, за плановете ми за бъдещето възможностите да ги осъществя. Мисля, че останаха доволни от отговорите ми, макар че все пак нещо липсваше, нужен беше някакъв катализатор, който да ни сближи още повече.

По-късно, когато всички седнахме да изпушим по една цигара край веселия огън в камината на всекидневната, мистър Бланчард заговори за Южна Америка. Преди войната той беше ходил служебно в някои от републиките и дори на някои от крайбрежните острови. По едно време спомена Аруба.

Познавах Аруба доста добре, защото след като завърших университета, работих там известно време в компанията „Стандард ойл“ и рафинерията „Сан Никълъс“, и скоро се увлякохме в приятен разговор за острова, за неговите хора и за икономическото му значение в света на петрола, дължащо се до голяма степен на обширното естествено пристаните в Сан Никълъс и близостта му до огромните петролни полета в Маракаибо.

— Как се казваше странния език на местното население? — попита той.

— Папиаменто. Това е местен говор, съставен от холандски, испански и диалекта на коренното индианско население. По мое време дори беше придобил силен американски акцент.

— Владеете ли го? — поинтересува се мисис Бланчард.

— Сносно. Като знае човек испански, останалото е лесно.

— Спомням си, че някои от туземците в Оринджстад яздеха едни малки магаренца — продължи мистър Бланчард.

— Товарни магаренца, казват им „буро“.

— Да, точно така.

— Спокойни, горди хора са тия арубийци.

Незначителен разговор, колкото да ни държи по-далече от темата Джилиан и аз.

— Много хубав клуб построиха на хълма Лаго — забелязах.

— Да, колко баскетбол съм играл там, че и волейбол.

— Мъжка игра.

— Целият град е мъжки. Навсякъде само мъже. — Внезапно той се засмя, развеселен от спомена. — Hija del Dia^[1] — каза.

Погледнах го изумен и благодарих на Бога за черната си кожа, която скри избилата червенина по лицето ми.

— Не си ли го спомняте това заведение? — не млъкваше той.

Съпругата му и Джилиан си размениха многозначителни погледи. Аз измънках: „О, да“ и му направих знак с поглед да се отклоним от тази тема.

— О, не се тревожете, аз съм им разправял за него. Влизали ли сте вътре? — Моето смущение явно го забавляваше.

— Кой, аз ли? Не, никога.

— Божичко, какви опашки имаше! — Той се разтресе от смях при завладелия го спомен, вече отпуснал се, забравил да претегля, да преценява, да оглежда отвсякъде. Това именно беше катализаторът, от който имахме нужда — общите спомени за Аруба, за клуба, за опашките.

Това бяха най-дългите опашки, които съм виждал, и които никога няма да забравя. Опашки от мъже, старци и младежи, от бели и черни, от мъже с чисто и свежо бельо и мъже, изпотени от изнурителен осемчасов труд, разговарящи или умълчани, но всичките търпеливо чакащи реда си да влязат във внушителната, ярко боядисана сграда и да платят високите цени за най-скъпо струващата стока на острова — жените.

Погледнах мистър Бланчард и се помъчих да си го представя там. Сякаш прочел мислите ми, той се усмихна и каза:

— Аз също никога не съм влизал. Бил съм на острова за два дена по работа с „Шел“ в Оринджстад; един приятел ме заведе в клуба Лаго да пийнем по нещо и тогава ги видях. Господи, какъв живот! Никога няма да забравя тия опашки.

В неделя следобед, след като се наобядвахме, седнахме да обсъдим заедно въпроса, който най-много занимаваше умовете на всички ни. Родителите на Джилиан изразиха съвсем откровено мнението си. Мистър Бланчард каза:

— Ще говоря направо, Рики. Когато научихме, че вие с Джилиан излизате заедно, ние с майка й си поговорихме и решихме да не се намесваме, надявайки се историята сама да си отшуми.

— Но когато Джилиан ни писа, че ще те доведе тук осъзнахме, че работата е по-сериозна, отколкото сме си я представяли. Ние познаваме добре дъщеря си, Рик, и бяхме сигурни, че това сигурно е важно за нея; а след като се запознахме с теб, не е трудно да се разбере защо. — Той стана и запали лулата си, а после приседна на стола на Джилиан. — Дори и сега обаче предпочитаме Джилиан да се беше влюбила в някой бял младеж; всичко щеше да бъде много по-лесно и за нея, и за нас. Преди без колебание бих заявил, че нямам никакви предразсъдъци, нито расови, нито други, но сега, когато въпросът опира до мен лично, и то за такова важно нещо, съм готов да направя всичко, което е по силите ми, за да ви разделя стига да бях уверен, че ще има някаква полза от това. Тук не става дума само за вас двамата, Рик. Вие може да имате деца; какво ще стане с тях? Те ще бъдат нито риба, нито рак и никой няма да ги иска.

Изслушах го търпеливо и почтително, защото беше по-възрастен от мен и още повече, защото беше бащата на Джилиан. Но ето го и него, един такъв внушителен и самоуверен, и ми излиза със същите стари извинения, със същите стари аргументи и непозволени удари под пояса. Всичко това вече го бях чувал.

— Мисля, че за съдбата на децата си ще се погрижим само ние, мистър Бланчард — отвърнах колкото можах по-спокойно. — Ако ние с Джилиан се оженим, и, надявам се, имаме деца, те ще си бъдат само наши и ние ще ги искаме.

Погледнах Джилиан с тайното желание тя да ме подкрепи и с надеждата, че говорех от името и на двама ни; тя ми се усмихна с очите си, с устните си и със сърцето си и ми даде кураж.

— Не бива да се тревожите за нас, сър, нито за нашите деца; мисля, че и вие не сте били в състояние да гарантирате на мисис Бланчард, че децата й ще бъдат силни, здрави и без физически недостатъци. Ние също ще си опитаме късмета, макар че, признавам, ще ви бъде доста неудобно да имате цветнокожи внучета.

Той се изчерви при тия мои думи, но тъй като беше твърдо решил да се държи колкото може по-възпитано, вдигна ръка и прекъсна по-нататъшните ми изявления.

— Няма нужда да се палите толкова, млади момко, вече казахте най-главното. Не забравяйте, че Джилиан е наша дъщеря и бракът й с вас няма да промени нещата.

Седнах и го изчаках да продължи.

— Казвам ви тези неща съвсем спокойно, като неин баща; друг на мое място може би щеше да се изрази по много по-неприятен начин. Искам вие двамата напълно да осъзнаете трудната стъпка, която предприемате. — Внезапно той ми се усмихна и рече: — Ние те харесваме, Рик, и се надяваме, че това ще бъде добре и за двама ви. Но мисля, че ще бъде по-разумно да изчакате още малко, да речем поне още шест месеца; така ще имате време да свикнете да живеете заедно и да се срещате заедно с други хора.

— И запомни — каза той на ставане, — че щом влизаш в нашето семейство, не е зле да сме приятели. — С тези думи той ми протегна ръка и аз я стиснах.

— Благодаря ви, сър — отвърнах.