Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (7)

Седма глава

На другата сутрин ми дойде една идея. Не беше още съвсем ясно оформена, само някакво хрумване, но по целия път до училището я дообмислях. А след сутрешното събиране, щом се усмириха, веднага започнах. Дали ще мине, казах си в първия миг, но вече нямаше връщане назад.

— Аз съм вашият класен ръководител и смятам, че е в реда на нещата да споделя с вас какво възнамерявам да правим занапред. — Мъчех се да приказвам с колкото можех по-непринуден и спокоен тон. — Сега ще разговаряме като разумни хора. Бих искал да ме изслушате, без да ме прекъсвате, а когато свърша, всеки може да се изкаже, без да се страхува, че аз ще го прекъсна. — Докато говорех, ги наблюдавах внимателно и при най-малкия признак, че не желаят да възприемат, щях да се откажа начаса.

Но те се заинтригуваха, без сами да се усетят; дори и опереният дангалак Денъм беше залегнал на чина си и ме гледаше.

— Моята работа е да ви преподавам и аз ще се постарая с всички сили да направя часовете си колкото може по-интересни. Ако в даден момент произнеса нещо, което не разбирате или с което не сте съгласни, много ще се радвам, ако ми го кажете. Повечето от вас ще свършат учението си след около шест месеца, което означава, че съвсем скоро ще ви се наложи сами да си печелите хляба наравно с възрастните. Имайки това предвид, реших отсега нататък да се държа с вас не като с деца, а като с млади мъже и жени, защото така ще се отнасят с вас и всички останали. Когато излизаме от детството си, от нас се очаква поведението ни да бъде на доста по-голяма висота…

В този миг вратата рязко се отвори, Памела Деър връхлетя вътре запъхтяна и се насочи към мястото си. Беше много закъсняла.

— Ето например — продължих аз, — има два начина, по които човек може да влезе в една стая; първият е спокойно, с чувство за собствено достойнство, а другият е сякаш някой току-що му е теглил силен шут отзад. Мис Деър току-що ни показа втория начин; сигурен съм, че сега ще ни демонстрира и първия.

И до ден днешен не знам какво ме накара да го кажа, но го казах. Просто ме подразни нейното нахално и безцеремонно нахлуване в стаята, въпреки че беше закъсняла.

Всички впериха в нея погледи, което вероятно беше и целта й, но вместо да я подкрепят по този начин, те просто я наблюдаваха и чакаха резултата от моето предизвикателство. Тя се изчерви.

— Е, мис Деър?

Очите й потъмняха от гняв и унижение, но тя стана и излезе, като внимателно затвори вратата след себе си, а после, за голяма моя изненада, влезе и тръгна към мястото си с изисканост и достойнство, подобаващи на кралица.

— Благодаря ви. От днес нататък в тази стая по всяко време ще се съблюдават определени прояви на учтивост. Към мен ще се обръщате с „мистър Брейтуейт“ или „сър“ по ваш избор; към младите дами — с „мис“, а младежите ще се обръщат един към друг по презимена.

Това изобщо не го бях мислил, но то само си дойде и, слава Богу, съвсем на място. Всички, и момчета и момичета, просто зяпнаха от учудване.

Потър пръв се възпротиви.

— Че защо ще им викаме „мис“, нали си ги знаем.

— Как е вашето име?

— Потър.

— Моля?

— Потър, сър. — „Сър“ се чу с известно закъснение.

— Благодаря ви, Потър. А сега, кажете ми, има ли между присъстващите тук млади дами някоя, която според вас не заслужава да я наричате „мис“?

— Моля, сър?

— Има ли, питам, между присъстващите тук млади дами някоя, която според вас не заслужава да се обръщате към нея с „мис“?

Като по даден знак всички момичета се извърнаха към Потър, сякаш да го предизвикат; той видимо потръпна под втренчените им погледи и отвърна:

— Не, сър.

— Не забравяйте, Потър, че съвсем скоро на всички може да ви се наложи да произнасяте тези учтиви обръщения там, където постъпите на работа, тъй че ще ви е от полза, ако свикнете да ги употребявате още отсега.

Заобиколих бюрото и седнах на стола си. Поне засега ме слушаха, наистина ме слушаха; може би не разбираха всяка дума, но все пак схващаха основния смисъл на забележките ми.

— Следващият въпрос е свързан с поведението на класа изобщо. Първо, младите дами. Те трябва да разберат, че занапред е необходимо да се покажат достойни за уважението, което ние, мъжете, ще им засвидетелстваме. Както забеляза Потър, вече ви познаваме. Бихме искали да се гордеем, че ви познаваме и колко точно ще се гордеем, ще зависи изцяло от вас. Има някои неща, на които трябва да обръщате внимание, и аз съм помолил мисис Дейл-Евънз да поговорите за тях в часа си по домакинство днес. — Това последното беше чиста измислица; трябваше да предупредя Грейс през междучасието, но тъй или иначе бях сигурен, че тя ще ми помогне.

— А сега, момчетата. Виждал съм хамали и докери, които са били много по-чисти и спретнати. Няма нищо недостойно за един мъж в това, ръцете и лицето му да са измити, а обущата — лъснати. Един мъж, който е наистина силен и мъжествен, няма нужда да го показва и чрез облеклото или прическата си. Мъжествеността е черта на характера, като смелостта, честността и амбициозността, тя няма нищо общо с мускулите. Предполагам, че след година-две някои от вас ще си имат приятелки; повярвайте ми, ще бъдете много по-привлекателни за тях, ако зъбите, лицата и ръцете ви са чисти, а не обратното.

Млъкнах за миг, колкото да го асимилират.

— Вие сте в най-горния клас; запомнете: най-горния. Това означава, че цялото училище ще гледа от вас за всичко, защото независимо дали го искате, или не, по-малките ще ви подражават във всяка ваша дума или постъпка. Те ще се мъчат да ходят като вас, да употребяват думите, които вие употребявате, ще се обличат като вас и тъй нататък; така че докато сте тук, вие ще сте отговорни до голяма степен за тяхното поведение. Като най-горен клас трябва да сте образец на чистота, добро държане, учтивост и трудолюбие. Ще ви помагам, доколкото мога, както с личния си пример, така и със съвети. Убеден съм, че имате необходимите заложби да бъдете един чудесен клас, най-добрият в цялото училище, но може и да греша; всичко зависи от самите вас. Има ли въпроси?

Една ръка се стрелна нагоре.

— Да, мис Джоузеф?

— Ами какво ще кажете за мистър Уестън, той винаги ходи размъкнат и обущата му никога не са лъснати, сър.

Вече потръгна, този път „сър“ прозвуча навреме.

— Мистър Уестън е учител, мис Джоузеф, и няма да обсъждаме външния му вид.

Думите ми бяха посрещнати с неодобрително мърморене.

— Аз съм вашият класен ръководител и мен трябва да критикувате, ако не отговарям на изискванията, които предявявам към вас.

Нямаше я вече вчерашната мълчалива враждебност. Чувствах, че най-после можех поне да си поема по-свободно въздух. Нямаше други въпроси, затова им казах, че през останалите няколко минути до края на часа могат да поговорят и помислят за нещата, които им бях разправил, при условие, че не вдигат шум. Облегнах се на стола си и ги загледах.

През междучасието отидох в учителската стая и обясних на Грейс как без да искам я бях обвързал да води по-специален разговор с момичетата; тя дори се зарадва и обеща здравата да ги „нажули“.

Денят премина приятно. Чувствах се вече по-отпуснат с тях и въодушевено се впусках във всеки урок, като се стараех да говоря хем непринудено, хем съвсем правилно, надявайки се това на свой ред да им помогне да подобрят правоговора си. Но никога не опростявах речта си съвсем до тяхната; ако не разбираха някоя дума, все пак общото значение им ставаше достатъчно ясно от контекста и аз ги подтиквах да питат всеки път, когато не са сигурни за нещо. Междувременно се мъчех да установя около кои от тях се обединяваха групичките в класа. Денъм имаше доста привърженици сред момчетата; Потър, як и едър, като че ли се влачеше след Денъм, просто от мързел да се самоутвърждава с нещо друго; Фърнман и Сийлз падаха малко единаци, макар че в часовете се проявяваха отлично, а на игрището буйстваха колкото всички останали. Очаквах, че Памела Деър ще увлича след себе си момичетата, но се оказа, че няма склонност към „водачество“ — имаше една-две близки приятелки, ала иначе се държеше настрана с една мрачна сдържаност, която ми се стори странна и ме заинтригува. Тя беше безспорно най-умната ученичка, писмените й работи бяха чисти и изрядни, какъвто беше и външният й вид. Мойра Джоузеф беше момичето, за което се лепяха всички. Тя беше висока, стройна и жива, с една вродена склонност към невинно прелъстителство; повечето от момчетата душа даваха за нея. Ако можех да спечеля на своя страна по-изявените деца, другите вероятно щяха сами да ги последват.

На път за вкъщи същата вечер вървяхме до спирката на автобуса с мис Бланчард и аз й разказах какво съм направил. Тя не беше съвсем сигурна дали е разумно да се налагат на децата чужди за тях норми на поведение, но изрази надежда, че след като вече съм го предприел, може би ще успея. Тайно се зарадвах от загрижеността, която прочетох в големите й очи, и се почувствах по-решен от всякога да изведа класа начело.