Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (10)

Десета глава

Следобед децата посрещнаха новината за посещението в музея „Виктория и Албърт“ с голяма радост. Казах им, че се предвижда за идущия четвърта и че мис Бланчард ще ни придружава, за да ми бъде в помощ. Това предизвика оживено шушукане и Памела Деър попита:

— Трябва ли непременно да идва с нас, сър?

— О, да, мис Деър. Съветът не разрешава четиридесет и няколко деца да се движат из града под грижите само на един учител.

— Мис Бланчард много ми харесва, страшна е. — По хитрото личице на Тич Джаксън се разля доволна усмивка.

— Я млъквай, Тич, тебе пита ли те някой? — Тич погледна изненадан Памела, защото тонът й беше ненужно враждебен.

— Джаксън — каза меко той. — Името ми е Джаксън.

Памела му направи една физиономия и тръсна предизвикателно червените си коси.

В четвъртък сутринта първо отидох при директора да взема бележката за посещението и влязох в класната стая малко след като всички вече бяха насядали и ме чакаха. Не очаквах това, което видях — децата бяха измити, сресани, изчеткани и изобщо светеха от чистота. Момичетата се бяха издокарали и не бяха пестили червилото; момчетата бяха спретнати и всички засияха от радост, когато видяха изненадата ми.

Едно място беше празно. На Тич Джаксън. Проверих ги по дневника, но чисто формално, защото вече се бях научил бързо да забелязвам дали някой отсъства, до такава степен бях свикнал с класа.

Събрах им парите за обяд и чакахме само мис Бланчард, когато зад вратата стана някаква лека суматоха, аз отидох и я отворих. На прага се появи огромен вързоп с пране; някъде изотдолу се разнесе нечие гласче:

— Аз съм, сър, Джаксън. Трябва да занеса прането, мама ме праща. Не тръгвайте без мене, сър, ей-сегичка се връщам. — Без да дочака отговор, вързопът се оттегли в коридора сред всеобщия смях на класа, към който и аз се присъединих неволно.

Джилиан скоро пристигна и за по-удобно разделихме децата на две групи; когато и Джаксън се появи, всички тръгнахме към спирката на метрото.

На Уайтчапъл сменихме посоката за Саут Кенсингтън. По това време на деня нямаше много свободни места и децата се пръснаха в два вагона на групички от по три-четири. Стоях притиснат като сандвич близо до една врата между Мойра Джоузеф, Барбара Пег и Памела Деър, увлечени във възбуден разговор за нещата, които ни предстоеше да разгледаме. Те особено искаха да видят някакви сложни бродерии, за които им бе разправяла Джилиан, и на мен ми беше много приятно, че ме чувстваха достатъчно близък, за да споделят с мен своето въодушевление. На Кенън стрийт във вагона се качиха две добре облечени жени вече на възраст, които застанаха близо до нас. Неодобрителните погледи, които ни хвърляха от време на време, бяха съвсем недвусмислени и скоро те дори промърмориха нещо по адрес на „младите безсрамници и тия негри“.

Аз се притесних и си казах дано момичетата са прекалено погълнати от разговора си, че да не доловят забележката, която нарочно бе подхвърлена достатъчно високо.

Барбара Пег, която беше най-близо до тях, я чу първа. Тя се наведе и прошепна нещо на Памела, която се промъкна, смени мястото си с Барбара и застана непосредствено до жените. Внезапно тя се обърна към тях и им процеди с блеснали от гняв очи:

— Той е нашият учител, ако нямате нищо напротив!

Каза го с намерение да се чуе и то се чу доста добре. Жените извърнаха погледи, смутени и напълно объркани, докато останалите пътници взеха да се обръщат и да гледат дръзкото царствено момиче и изчервилите се многознайници, които сигурно вече се молеха земята под тях да се разтвори и да ги погълне.

В музея събрахме децата на последно кратко съвещание. Снабдени с моливи и бележници, те щяха да работят на групички от по шест-седем, като всяка група щеше да се занимае с отделен аспект на облеклото от средата на викторианската епоха — модели, платове, бродерии, аксесоари, прически, перуки и тъй нататък. Щяхме да се срещнем пак в кафенето на музея в единадесет часа да изпием по чаша чай и отново в дванадесет часа — да се подготвим за връщане в училище. Напомнихме им още веднъж да не вдигат никакъв шум и да не пипат експонатите.

Джилиан и аз се движехме между отделните групички, като ги съветвахме и им помагахме. Тя беше много мила и очарователна и имаше голям успех сред момчетата, които се надпреварваха кой да привлече вниманието й.

За мен това посещение беше едно приятно преживяване, което ми разкри много неща; не бях предполагал, че децата ще проявят такъв голям интерес към историята. Уестън дори бе намекнал, че те толкова се радвали на посещението в музея само защото било повод да се откъснат от всичко, свързано с ученето и училището; но ето ги сега тук, истински запалени, задаваха въпроси, които ясно показваха, че дори се бяха готвили предварително. Те бяха взели всичко съвсем на сериозно, правеха си рисунчици, взимаха си бележки и тихичко разговаряха помежду си.

По-късно седнахме да изпием по чаша чай с Джилиан, Патрик Фърнман, Памела и Барбара. Един страничен човек трудно би се досетил кое от трите момичета е учителката, защото Джилиан беше доста по-дребничка от другите две, които изглеждаха по-възрастни и поради червилото на устните си. Особено пък Памела веднага хващаше окото с червената си плисирана пола, червените си обувки с високи токове и ярко червената панделка, с която бе вързала кестенявата си коса. Като я гледах си помислих, че след няколко години тя щеше да стане истинска хубавица.

— „… сигурно е било страшно неудобно.“

Хванах само края от думите на Джилиан и я погледнах виновно.

— Обаче все пак са били много шик. Като си помисли човек колко плат само за една рокля! — Едрото лице на Барбара просто сияеше от възторг.

Разговорът се въртеше около експонатите, които бяха разгледали; всичко видяно беше далеч извън пределите на досегашния им опит и интереси, и все пак за моя изненада коментарите им бяха много на място, Фърнман, чиито родители работеха в текстилната индустрия, показа неподозирани познания за изкуството на фламандските тъкачи и ни разправи, че баба му още тъчала копринени тъкани на собствения си домашен стан.

Останах напълно доволен от поведението на моя клас — с тези деца можеха да се гордеят и най-добрите училища. Денъм и Потър очевидно се бяха самоизбрали за адютанти и точно преди дванадесет часа ги забелязах да минават от група на група и да събират класа; и по даден от мен знак поведоха всички към спирката на метрото.

Щом се качиха във влакчето и се отпуснаха най-после след необичайното за тях напрягане да мълчат повече от два часа, те отново си станаха предишните деца, които се шегуваха и бъбреха като стадо весели маймунчета. От време на време до ушите ми долитаха познатите вече думи: „Учителят каза.“, и то с един нетърпящ възражение тон, който всеки път ми напомняше каква голяма отговорност бях поел. Сега те приемаха нещата, които им казвах, напълно безпрекословно, защото ме бяха приели и мен и на никого не му минаваше през ума да оспорва твърдение, придружено с клеймото „учителят каза…“.

Когато се върнахме в училището, децата се пръснаха — едни в стола, други по домовете си — а ние с Джилиан отидохме в учителската стая. Почти не се видяхме с нея на връщане и когато седнахме заедно да си изядем сандвичите, тя ми призна, че посещението много й харесало.

— Беше по-хубаво, отколкото очаквах, Рик, искам да кажа, да сме с тях извън училището.

— Разбирам какво имаш предвид. Те наистина са добри деца, както казва мисис Дру.

— Дори нещо повече. На връщане си говорихме с Мойра Джоузеф и Ефи Крук; те разговаряха с мен като с равна и дори имах странното чувство, че знаят повече за живота от мен.

— Това не е толкова чудно. Майката на Мойра е в санаториум близо месец и половина и Мойра трябва да се грижи за цялото семейство. Две от по-малките деца са в начално училище, близо до нашето; разрешено й е всеки ден да си отива по-рано от училище, за да ги прибира.

— Господи, какъв ужас!

— Мисля, че на нея това не й тежи, дори й е приятно, може би. Разказа ми как баща й я похвалил, че готви много вкусно. Струва ми се, че ние често правим тази грешка да ги смятаме всички накуп за „деца“.

— О, аз не ги смятам за деца, най-малкото не всички. Обаче Памела Деър здравата е хлътнала по теб, направи ми впечатление.

Погледнах я и дума не можах да обеля; жените какви неща изтърсват понякога!

— Е, и ти си го забелязал, сигурно, нали? — Усмивката не можа да прикрие сериозната нотка в гласа й.

— Не, не съм. Отнасям се с нея точно както и с другите.

— Е, не изглупявай, Рик. Вярвам ти, че не си забелязал, но това няма никакво значение. Всъщност, съвсем естествено е да хлътне, сигурна съм, че и някои от по-малките момченца в моя клас изгарят от любов по мен. — Звънкият й смях отекна в стаята и аз почувствах, че ми е невъзможно да й се сърдя за каквото и да било.

— Разбрах, че сутринта си имал малка неприятност в метрото.

— О, нищо особено. — Разказах й за случката и как успешно Памела бе поставила онези жени на място. Тя ме погледна дълго и изпитателно.

— Рик, всъщност ти си този, който се отнася с тях като с деца. Но не прави същата грешка и с Памела Деър; тя е жена в пълния смисъл на думата.

— Не, чакай, Джилиан, какво толкова особено има в постъпката на Памела в метрото, още повече пък — по отношение на мен?

— Тъй да бъде. Не че обвинявам в нещо момичето, ни най-малко — на теб трудно може да ти се устои, нали разбираш.

Веднага почувствах промяна в атмосферата. Неизвестно откъде нещо бе навлязло в отношенията ни, някакъв нов елемент, който едновременно ме вълнуваше, радваше и отрезвяваше. Внезапно се почувствах объркан и смутен; и с няколко прибързани и доста глуповати извинения я оставих и тръгнах към класната си стая, за да си подредя мислите. Това някак си ме бе сварило неподготвен. Да, като поседях там ми мина през ума, че може би избързвам и придавам прекалено голямо значение на най-обикновена реплика. Джилиан страшно ми харесваше. Между нас се бе породило едно много приятно другарство, което ценях и исках много да запазя.

Животът ми в Англия в никакъв случай не беше аскетичен. През студентските си години имах една-две истории, временни връзки, от които и двете страни бяха доволни; а през напрегнатия период на полетите и всеобщата несигурност дали ще оцелеем сексът се бе превърнал просто в част от военновременния ни начин на живот и аз не правех изключение. Както мнозина други и аз се срещах с момичета; цветът на кожата ми не ми пречеше. Дори в известен смисъл ми помагаше, още повече, че и спортувах — бях добър на ръгби, на футбол, на тенис, на крикет, на лека атлетика. Всички тия неща ми бяха от полза и изобщо, имах успех сред жените. Някои от белите ми колеги, на които по не им вървеше, ми намекваха, не без известна злоба, че момичетата сигурно се лепят за мене просто от любопитство да разберат доколко са верни многобройните слухове и легенди за предполагаемата изключителна сексуална надареност и мощ на негрите. А всъщност аз се запознах навремето с доста приятни жени и искрено се надявам, че не съм се ползвал сред тях със съмнителната слава на будоарен атлет.

Но всичко това беше вече минало. Животът ми сега протичаше при нови условия и аз трябваше да внимавам за всяка своя стъпка. Често бях забелязвал какво неодобрение се изписваше по лицата на много англичани при гледката на бяла жена в компанията на негър; и ако го бях забравил, тазсутрешната случка ми го бе припомнила. Да си седя с Джилиан на спокойствие в класната стая беше едно, а да я излагам на онези студени погледи и злобни лица беше съвсем друго нещо. Колко ли дълго щеше да просъществува нашата щастлива връзка под злонамерените погледи, хвърляни с единствената цел да накарат жената да се чувства омърсена, сякаш бе обрекла на вечен позор не само себе си, но и всички жени изобщо? Само много силна жена можеше да понесе подобно отношение.

Умът ми още беше зает с тия мисли, когато в класната стая влезе Джилиан. Обикновено любезното й лице сега беше сериозно и помръкнало. Тя се приближи до масата и аз станах.

— Какво има, Рик?

— О, нищо, просто исках да поразмисля насаме.

— Не можеше ли да помислиш малко по-късно?

— Разбира се, че можех. Беше глупаво от моя страна. Извинявай.

— Да не би да е за това, което ти казах? — Устните й леко потрепнаха и много ми се прииска да я прегърна.

— Донякъде. Беше за нещо, което изведнъж осъзнах, докато ти говореше.

— Нещо за мен, за нас ли?

— Да, за нас.

— И аз го почувствах, Рик.

Погледнах я, съвсем безпомощен, сякаш изгубил почва под краката си. Нещата се развиваха толкова бързо, че не смогвах да ги следя.

— Сърдиш ли ми се, Рик?

— Да ти се сърдя? Как мога да ти се сърдя!

— Добре. — Усмивката пак озари лицето й. Тази нейна усмивка просто ме омагьосваше. Тя започваше с леко трепване в краищата на устните й и после проблясваше бързо, като светкавица, която осветяваше дълбините на очите й. — Ще се видим след часовете. — И тя си отиде, като ме остави объркан, смутен, но страшно щастлив.

На другата сутрин закъснях за училище. Тия влакове ставаха все по-нередовни. Винаги се изхитряваха да заседнат точно пред някоя гара, та човек да няма друг избор, освен да чака. Децата вече бяха по местата си, когато пристигнах, и щом влязох в стаята, те ме поздравиха в един глас:

— Добро утро, сър.

Толкова бях изненадан, че сигурно съм зинал от учудване, преди да отговоря на поздрава им. Такова нещо не се беше случвало никога преди. Обикновено аз ги поздравявах пръв, преди да им проверя отсъствията, и ми отговаряха само онези, които бяха в настроение. Това сега беше много различно.

Окопитих се, тръгнах към бюрото си и — нова изненада. По средата му се мъдреше голяма ваза с красиво подредени цветя. Някои бяха малко поизцапани — явно всичките бяха набрани от задните дворчета и сандъчетата по прозорците на техните домове. За мен това бе най-чудесния букет на света; една голяма почест, оказана ми колективно от тях.

Погледнах доволните им, усмихнати лица и им казах от все сърце:

— Благодаря ви на всички!