Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sir With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD
Разпознаване и начална корекция
maket (2015)
Допълнителна корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Е. Р. Брейтуейт. На учителя с любов

ИК „ПАН’96“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Любомир Русанов

Илюстрации: Магдалена Добрева

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-421-X

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Аз не отидох в трапезарията за обяд. Не бях останал много доволен от обяда предишния ден, защото се бях раздразнил от дрънкането и тракането на съдове и прибори. Затова мама ми беше приготвила няколко сандвича и една ябълка и останах в учителската стая да се наобядвам на спокойствие. За моя изненада се чувствах направо изтощен и с известно изумление осъзнах, че учителската професия е изпълнена с много по-голямо напрежение, отколкото съм си представял.

Скоро след като седнах да се храня, в стаята влезе мис Бланчард.

— О, здравейте, и вие ли не харесвате храната? — Тя седна и започна да развива пакетче със сандвичи.

— Нямам нищо против храната, но шумът ме дразни.

— На мен пък ми е блудкава и затова или си нося нещо от къщи, или, ако съм в настроение, се отбивам в близкото еврейско ресторантче. Отвън видът му е малко съмнителен, но иначе е много чисто и готвят вкусно.

Скоро вече си приказвахме съвсем непринудено и дори установихме, че имаме общи интереси — и двамата обичахме книгите, музиката, театъра и киното.

— Тази сутрин ми се сторихте доста изненадан.

— Изненадан ли? Кога?

— На събирането в аудиторията. Да си призная, и аз трудно бих повярвала, че са способни не само да слушат, ами и да се наслаждават на класическа музика.

— Не мислите ли, че може би причината е в самите плочи, особено Концерта за два тромпета? Много беше завладяващ, нали?

— Може би, но през последните няколко дни те слушаха по същия начин, а плочите всеки път бяха различни.

— Изумително, наистина изумително.

— Как мина днес?

Разправих й накратко за сутрешните часове.

— Господи. Може би Уестън ще излезе прав, все пак.

— Още е рано да се каже. Както и да е, мисля да постъпя както ме посъветва Клинти, мис Клинтридж.

— О, тя взе ли ви вече под крилото си?

Погледнах я, но не можах да прочета нищо по усмихнатото й лице.

— Не, наистина, ако това е начинът да се справи човек с тях, ще опитам.

Един по един останалите колеги се връщаха от обяд и ме питаха как са минали първите ми часове.

— Не бъдете много строг с тях — предупреди ме мисис Дру. — Те всъщност нямат лоши намерения; и изобщо, когато ги опознаете, ще разберете, че не са лоши деца.

Спомних си какво ми бе казала за нея Клинти и се усмихнах.

— Номерът е да ги опознаеш. — Глухият писклив глас на Уестън едва се процеди през рошавата растителност, която почти закриваше устата му. Изведнъж ми хрумна, че с внезапно дръпване на единия му мустак цялата му брада ще се отпори като стар пуловер и лицето му ще остане голо като трътката на оскубано пиле.

— А ти опознал ли си ги? — обади се Клинти с лукаво-сладникав глас; тя явно обичаше да се занася с него.

— Ами, правят каквото им кажа в клас и това ми стига.

— Повече няма и да получиш, умнико.

— Не са чак такива, каквито се мъчите да ги изкарате. — Тънките устни на мис Доуз изговаряха грижливо всяка дума. Тя седеше в един ъгъл до мис Филипс; двете винаги бяха заедно и вечно си споделяха някакви безкрайни тайни. Мис Доуз ме изненадваше всеки път, когато погледнех към нея. Големите й кръгли гърди никак не се връзваха с половинките, късите чорапи и строго свитите устни: сякаш природата й ги беше дала по погрешка.

— Никой не се мъчи да ги изкарва, миличка, глупости говориш.

Грейс поднасяше чашите.

— О, знаеш много добре какво искам да кажа.

— Разбира се, че зная, но ти не разбираш аз какво искам да кажа. Трябва само да ги чуеш какво си приказват в час по ръкоделие; косите ще ти се накъдрят. И да искаш, не можеш да ги очерниш кой знае колко.

— Може би Брейтуейт ще се опита да им приложи някоя и друга черна магия? — обади се Уестън, колкото да изтърси нещо.

Туй-то. Все не можех да го разбера този Уестън кога говори сериозно и кога не. Изглежда му правеше удоволствие да се заяжда, но винаги с усмивка. Някои скорошни преживявания се бяха отразили доста зле на душевното ми състояние затова подозирах, че съм станал прекалено чувствителен. Освен това ми се струваше, че ако все пак някой ден успее да ме изкара от кожата ми, ни най-малко няма да му остана длъжен: за всеки случай реших просто да се правя, че не съм го чул. Знам ли, може пък наистина да има съвсем приятелски намерения, макар и да не ги изразява много ясно. Толкова дълго време си бях търсил работа, че сега не ми се щеше да провалям всичко само заради него.

— А вие каква магия прилагате, Уестън? — попита мисис Дру студено. Клинти беше права; наистина си я биваше. Уестън я погледна, очевидно решил да остави въпроса и без отговор, и потъна в мълчание.

Погледнах към мис Бланчард и тя ми се усмихна съучастнически. Едно поне беше ясно, повечето от колегите ми искаха да успея; те ме бяха приели безусловно. И това беше най-важното.

Следобедните часове минаха спокойно, но незадоволително. Децата нито бъбреха, нито се смееха нито се опитваха да подкопаят по какъвто и да било начин авторитета ми, но седяха напълно безучастни. Те ме слушаха или изпълняваха задачите, които им поставях, като автомати. Всичките ми опити да пусна по някоя шега бяха посрещнати със смразяваща неотзивчивост, което показваше, че предишните ми забележки явно ги бяха подразнили. А техните мълчаливо вперени погледи пък дразнеха мен.

Но не всички се проявяваха така, разбира се. Тич Джаксън се държеше приятелски от самото начало и макар че се беше смял заедно с другите, винаги, когато поглеждах към него, ми се усмихваше непринудено. Друго момче, което не даваше никакъв израз на неприязън, беше Патрик Фърнман, дребен малчуган със слабо, интелигентно лице, чийто черен перчем все му влизаше в очите. Направи ми впечатление и още едно момче от класа. То беше добре сложено и мургаво, очевидно дете от смесен брак, и се казваше Сийлз: Лорънс Сийлз. Никога не се обаждаше, освен когато не го питах нещо изрично, и макар че беше облечен като съучениците си, с неизменната униформа — тениска и джинси — той някак си се отличаваше от тях и се разграничаваше от непочтителното им поведение, но от друга страна не проявяваше никакво желание да бъде по-любезен с мен. Беше доста умен и четеше много добре, но упорито се държеше на разстояние.

На връщане към къщи тази вечер минах покрай мъничка будка за цигари недалече от училището. Към горната част на отворената й вратичка беше закрепена черна дъска, по която бяха забодени с карфици картончета, рекламиращи различни стоки за продан и съобщения за квартири под наем, свързани и с търсене, и с предлагане. Спрях за малко и се загледах. Дългото пътуване до Брентууд и обратно всеки ден щеше да е изморително през хубавите майски дни, а през зимата с нейните киши и снегове щеше да е още по-лошо. Защо ли не си потърся подходящо жилище по-близо до училището?

— … Желаете ли нещо?

Човекът се беше изправил в рамката на вратата, едва различим върху фона от буркани с бонбони и дървени каси с безалкохолни напитки; кръглото му, небръснато лице се бе очертало като бледо петно над раираната му риза без яка, солидно издута на кръста.

— Благодаря, не, просто гледам. Бих искал да си намеря жилище наблизо.

Той пристъпи напред, все още в рамката на вратата, мушнал палци под тесните тиранти, на които се крепяха провисналите му панталони.

— Аха. Някъде наблизо ли работите?

— Учител съм, в Грийнслейдското училище — днес ми е първи ден всъщност.

Като чу това той извъртя очи, сякаш за да ги насочи по-добре към мен; погледът му беше внимателен, проницателен.

— Учител, значи. — Той се приближи към мен и забучи дебелия си къс показалец в дъската, без да изважда палеца си от презрамката и тя се обтегна като тетива на лък спрямо тялото му. — Тия не са за вас, за учител не стават; от време на време има и подходящи, но тия не.

Погледнах го малко изненадан; това беше доста неочаквано.

— Минете друг път, ако падне нещо подходящо, ще ви кажа.

Той се усмихна и си влезе обратно в будката, а аз си тръгнах, силно зачуден от тази така ненадейна проява на човещина.

Щом се прибрах вкъщи вечерта, обсъдихме с мама и татко положението в класа и аз изслушах внимателно съветите им. Стигнахме до заключението, че е много необходимо да спечеля доверието и уважението на децата преди неприязънта им да е изкристализирала в някой неприятен инцидент, който може да разруши завинаги всяка възможност за добри взаимоотношения с тях.