Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (18)

Осемнадесета глава

По-късно през същата седмица училището беше завладяно от един вестник. Директорът бе получил необходимото разрешение от Лондонския окръжен съвет за подобно посещение, след като го бяха убедили, че възгледите и политиката му щяха да станат известни на много по-широка публика чрез това средство за масова информация и че то ще му даде прекрасна възможност да отговори на своите критици и хулители. В деня преди да дойдат репортерите той свика учителски съвет, за да ни уведоми за посещението им и да ни помоли за нашето сътрудничество. Ако се съдеше по въодушевените му думи, идеята несъмнено беше добра и ние всички се съгласихме да помогнем. Решено беше да не казваме нищо на децата предварително, тъй като се предвиждаше те да бъдат фотографирани по време на всекидневните си занимания.

Журналистите пристигнаха към десет часа сутринта — един репортер и двама фотографи. Скоро те проникнаха навсякъде, апаратите щракаха и магнезиевите лампи светваха тревожно на най-неочаквани места. Децата се развълнуваха и малчуганите от моя клас непрекъснато протягаха шии към вратата с надеждата „да ги снимат“. Сутринта директорът прати да ме повикат и ме представи на репортера и на фотографите, които пиеха с него чай в кабинета му.

— Мистър Брейтуейт, тези господа биха желали да поговорят с вас за малко.

Аз седнах и репортерът започна.

— Когато директорът ни разказа за вас, си помислих, че няма да е лошо да ви направим няколко специални снимки заедно с вашия клас; разбирате ли, просто като пример за духа на демократичност и търпимост в училището.

Погледнах го внимателно. Демократичност и търпимост, с каква лекота произнасяха те тия думи! Внезапно нещо не ми хареса и неволно възкликнах:

— Защо, с каква цел го правите?

— Ами, най-малкото за да покажем, че във Великобритания няма расови предразсъдъци.

— Съжалявам — отвърнах, ядосан от това изопачаване на истината. — Вижте, аз съм в това училище просто като преподавател и нищо повече; не са ме назначили специално, защото съм цветнокож и нямам никакво желание да бъда използван като пропаганден материал за каквато и да било идея, особено пък за тази, която току-що споменахте.

Изглежда, че съм говорил малко разпалено, защото всички ме погледнаха изненадано. Директорът се обърна към мен:

— Трябва да ви призная, че идеята беше моя, мистър Брейтуейт, защото мислех, че когато вашето присъствие сред нас стане обществено достояние, това ще бъде от полза за училището. Доколкото ми е известно, в Англия няма много учители негри и ние сме щастливи, че сте наш колега и бихме желали да го кажем пред цялата общественост.

— Съжалявам, мистър Флориан — отвърнах, — но мен не ме интересува мнението на обществеността и нямам никакво желание да послужа за успокоително на нейната съвест по въпроса за расовата търпимост. Аз съм просто учител и предпочитам да си остана неизвестен, освен в обстоятелствата, които сам сметна за подходящи.

Те останаха разочаровани, но не настояваха повече и продължиха да си гледат работата, като снимаха децата в класните стаи, в стола, на игрището и по време на танци. Бел накара момчетата да покажат на какво са способни пред обективите на фотоапаратите и той самият се съблече по фланелка и шорти. Децата се държаха великолепно, стимулирани от перспективата за онзи мимолетен миг на безсмъртие, когато щяха да зърнат ликовете си във вестника, да предизвикат гордостта на своите роднини и приятели и завистта на не толкова щастливи свои съученици.

Илюстрованият репортаж излезе следващия понеделник. Наричам го все пак така поради липса на по-подходящ израз за злостното оскърбление, което трябваше да мине за журналистика. Имаше снимки, разбира се, но „репортажът“ беше сведен до няколко заглавийца и кратки пояснителни текстове под тях, които съвсем не отговаряха правдиво на изображенията. На едната от трите поместени снимки се забелязваше мистър Флориан, показан като дребничка, сива, старческа фигурка, танцуваща с някакво момиче, която смешно контрастираше с развихрилите се младежи наоколо, а те пък хванати в несръчни и странни пози; на другата се виждаха няколко деца с провиснали от устните им цигари и с отегчени порочни изражения, а третата беше направена в стола по време на обяд — но дори едно свърталище на крадци би изглеждало по-привлекателно. Изобщо, „репортажът“ се отличаваше с някаква ужасна, отвратителна простащина и когато пристигнах в училището, заварих всички преподаватели много възмутени от номера, който им бяха погодили. Мисис Дру ни каза, че директорът иска да обсъди с нас случилото се през голямото междучасие.

Децата обаче ни най-малко не възроптаха срещу известността си; те много се забавляваха и по-късно установихме, че нарочно са ги накарали да позират с цигарите. Ние знаехме, че някои от тях пушат, но от снимката излизаше, че си пушат открито, и то всички заедно. Те биха се зарадвали на всяка снимка и през този ден много от тях направиха всичко възможно да се снабдят с брой от вестника.

Никога не бях присъствал на толкова оживен учителски съвет. Всеки преподавател приемаше „репортажа“ като лична обида. Стария беше много разстроен от цялата история.

— Когато се съгласих да приемем тук журналистите — каза той, — се разбрахме, че ще отразят подробно, добросъвестно и обективно разнообразната ни дейност в училището. Те обещаха и аз им повярвах. Дадох на репортера грижливо написано резюме за характера на работата ни, за да го улесня в подготовката на репортажа. Но излиза, че те хубавичко са се постарали да ни злепоставят и да ни изкарат лековати и смешни; налели са още повече вода в мелницата на онези, които ни хулеха, без да знаят нищо за нас, сега те ще могат с пълно право да посочат тия снимки с думите „обективът не лъже“. — От вълнение той хапеше долната си устна, един стар негов навик, който се проявяваше само в моменти на силно емоционално напрежение. — Не зная какво бих могъл да предприема срещу всичко това.

— А бе то цялата идея си беше едно недомислие — забеляза надуто Уестън, който бързо забрави собственото си въодушевление от нея.

— Съгласен съм с вас, мистър Уестън — отвърна директорът безропотно. — Наистина не беше добре обмислена и аз нося цялата вина за това.

— Я да мълчиш, Уестън — извика Клинти. — Ти я подкрепи точно толкова възторжено, колкото и всички ние.

— Наистина е доста недостойно от страна на мистър Уестън да казва това сега. На времето всички подкрепихме идеята, с изключение може би на мистър Брейтуейт, а и той не беше съгласен по лични съображения.

— Интересно какво е станало с другите снимки, които направиха — обади се Грейс. — Толкова време изгубих да натъкмя горе момичетата.

— Не ви ли е ясно, че те не са искали да покажат нищо, което да изглежда нормално и обичайно. Кой ще седне да чете за обикновени деца, които вършат обикновени неща? На тях са им трябвали умствено недоразвити типове и малолетни престъпници в собствения им инкубатор малко преди да плъзнат по нищо неподозиращия бял свят.

— А вие с какво не бяхте съгласен, мистър Брейтуейт? — попита ме мис Филипс.

— Просто отказах да ме излагат на показ като някакъв рядък и странен екземпляр, това е всичко.

— Че не сте ли? Колко чернокожи учители сте срещнали в Англия? — Уестън беше прав и той много добре го знаеше.

— Що се отнася до това, Уестън, бих могъл да се сторя странен само на някой достатъчно голям глупак, който да смята или да вярва, че цветът на кожата ми ме прави по-малко човек от белите ми колеги. Аз съм учител и в това няма нищо странно или необикновено. Просто останах с впечатлението, че репортерът е заинтригуван повече от необичайността на гледката — учител негър на бели деца — и интереса, който една такава снимка би предизвикал сред любопитните, отколкото от всичко онова, което правя или бих могъл да направя за децата; възпротивих се единствено поради тази причина.

— Нищо, Уестън — подразни го Клинти — остава ти „Нюз ъв дъ уърлд“^[1]. И твоят ред ще дойде.

— Аз поне не изглеждах смешен — промърмори Уестън. Явно намекваше за Стария.

— Не е твоя заслугата, братче — отвърна Клинти. — Ти просто не умееш да танцуваш. — Тя винаги имаше последната дума, тази неудържима кокни.

Най-после заговори и Джилиан. Тя никога преди не се беше изказвала на учителски съвет и обикновено се отнасяше към разискванията между колегите като към безобидни разговори, каквито всъщност и бяха. Сега всички гледаха към нея.

— Имам известен малък опит с вестниците и мисля, че не бива да бързате да хвърляте цялата вина върху репортера и фотографите; не те решават какво да се публикува във вестника. Главният редактор определя какво и колко от представения материал да се отпечати, а изборът му до голяма степен зависи от вкуса на читателите. Зная, че към нашето училище често се отправят най-различни упреци и сигурно ви е много неприятно това своеобразно изкристализиране на критиките, които сте свикнали да чувате. Може би ще ви стане по-леко, ако ви припомня, че същите тия читатели ще забравят всичко до утре.

— Благодарим ви, мис Бланчард — усмихна се най-после директорът.

Скоро всички заговориха отново и тежката атмосфера на мрачна загриженост взе да се разведрява.

— Сър, а какво става с коледната забава? — попита някой. И вече насочихме вниманието си към други неща.

На шести декември Сийлз не беше на мястото си и аз му писах отсъствие. Малко преди голямото междучасие той влезе и тръгна право към бюрото ми.

— Извинете, че не мога да остана, сър, но майка ми почина рано тази сутрин и трябва да помагам на татко.

Сякаш тези думи окончателно провалиха всичките му усилия да се държи като силен и голям мъж, лицето му се сгърчи и той се разплака като момченце, каквото всъщност се чувстваше. Бързо станах и го сложих да седне на стола ми, където той се отпусна покорно, хванал глава с ръцете си, и горчиво се разрида.

Съобщих тъжната новина на класа; потресените деца я приеха с пълно мълчание и с онова непосредствено съчувствие, което изглежда само юношите са способни да изпитат, а после много от тях също заплакаха.

Опитах се да утеша Сийлз и го изпратих да си върви у дома; след което уведомих и мистър Флориан за станалото.

След междучасието, тъкмо когато се канех да започна урока по история, Барбара Пег стана; класът я беше помолил да обяви, че са решили да съберат пари за цветя или за венец, който да бъде изпратен в дома на Сийлз в знак на съчувствие. Казах, че съм съгласен при условие, че и аз внеса някаква сума. Разбрахме, че погребението е определено за събота. Барбара събираше пари през седмицата и до петък сутринта имаше близо две лири. Тази новина ме зарадва и след сутрешното събиране обсъдихме заедно какъв венец да купят от най-близкия цветарски магазин. Най-накрая аз попитах:

— А кой ще го занесе у тях?

Все едно, че ги бях полял със студен душ. Целият приятен дух на другарство, който ни беше завладял, изведнъж се стопи и на негово място се появи онова враждебно напрежение, което бях усетил през първия си учебен ден. Сякаш бях поставил дебела прозрачна преграда между тях и себе си, която напълно ни бе отделила.

Направо беше грозно за гледане; почувствах се отхвърлен, дори мразен, и всичко това така ужасно бързо.

— Но какво ви става? — Гласът ми отекна силно в собствените ми уши. — Какво толкова страшно има в едни цветя?

Мойра стана и отвърна:

— Ние не можем да ги занесем, сър.

— Какво искате да кажете, мис Джоузеф? Защо да не можете?

Тя бързо огледа съучениците си, като че ли ги молеше да й помогнат да ми обясни.

— Защото какво ще кажат хората, ако ни видят да влизаме в дома на чернокожи. — И тя си седна.

Значи такава била работата. Всичките седмици — месеци на възхитително общуване бяха заличени с един замах от тези няколко думи.

Всичко бе отишло напразно: обучението, разговорите, примерът, търпението, грижите. Всичко. Те, както пътниците от автобусите и влаковете, виждаха само цвета на кожата, никога човека под тази кожа. Сийлз беше роден и отрасъл сред тях, заедно си бяха играли; майка му беше бяла, англичанка, от техния род и среда.

Всичките изтъркани клишета нахлуха в главата ми. Чернокожо момче с бяла майка, момче от Антилските острови с майка англичанка. Все същото. Но никога англичанче с баща негър. Не, това би означавало да се наблегне върху английския му произход, върху отъждествяването му с тях.

То беше като някаква зараза, и тия деца, които аз обичах, без да се замислям за техния цвят на кожата и за техния произход, бяха белязани от отвратителния вирус, който поразяваше зрението им и те виждаха деформирано всичко, което не беше с бяла кожа или английско.

Спомних си една забележка на Уестън: „Те са тъпи, студени като камък, нищо няма значение за тях, нищо.“

Обърнах се и излязох от класната стая със свито сърце. Исках да споделя с някого това, но с кого? Та нали всички бяха бели, всички, дори и Джилиан, тъй че какво по-различно биха могли да ми кажат. Може би те, благодарение на образованието и възпитанието си, просто умееха да прикриват по-ловко отношението си и да го замазват с красиви думи.

Влязох в кабинета на директора. Той ме изслуша внимателно, а лицето му изразяваше дълбоката човечност и съчувствие, които наистина му бяха присъщи.

— Радвам се, че е станало така, Брейтуейт, то е за ваше добро.

— Защо, сър?

— Защото мисля, че вие прекалено много разчитате на бързи резултати. В края на краищата, нашата главна цел не е просто да им дадем образование, а да ги научим да живеят заедно, да си споделят, да се грижат едни за други, да си помагат. И никак не им е лесно.

Пак се започва, помислих си. Всичко, което тия малки проклетници свършат, все е правилно, дори и това. Никога ли няма да изслуша поне едно мнение, което да не е в тяхна подкрепа?

— Независимо от това, дали им е лесно или не, мистър Флориан, Сийлз е един от тях, израснал е сред тях, не им е чужд, както аз, например.

— Това са хора с много силни расови и религиозни предразсъдъци, повечето от които датират от доста отдавна.

— Може и да е така, сър, но мисис Сийлз е бяла жена от същия квартал, работила е в местната пералня заедно с родителите на много от тези деца; те познават и нея, и сина й.

Яд ме беше, че той се опитваше да оправдава поведението им.

— Отивате твърде далече поради бързите си успехи в класната стая. Сигурен съм, че те всички много обичат Сийлз, но извън стените на училището нещата веднага стават други и мисля, че самият Сийлз най-добре го оценява.

— Но мистър Флориан…

— Трябва да се въоръжите с търпение, мистър Брейтуейт — продължи той, като се надигна. — От колко време сте тук, при нас? От май досега, това прави близо седем месеца, а сте постигнали толкова много с тях. Имайте търпение. Може би догодина, по-догодина — кой знае? Върнете се при тях и проявете мъничко от същата търпимост и благосклонност, която се надявате да получите от тях.

Този дребен на ръст човек винаги като че ли израстваше на височина, когато говореше; сякаш като компенсация за изкривената му фигурка бе надарен с една святост, с една дълбока, търпелива мъдрост, която караше да се смаляват много по-едри и внушителни от него мъже.

След като излязох от директорския кабинет, постоях малко в коридора пред вратата на моята класна стая с пламнала глава. Начинът, по който тия деца и родителите им възприемаха Сийлз и неговите родители, трябваше да ми послужи за урок. Със същото отношение щяхме да се сблъскаме и ние двамата с Джилиан, и дори самата мисъл за това ме разтревожи. Как ли, запитах се, би й се отразило то? Ще бъдем ли в състояние да се справим? Или ще се опитаме да избягаме от него, най-малкото от по-грубата му форма, като се преместим в друг квартал, сред хора с по-високо обществено положение и образование? Влязох.

Те си седяха смълчани. Исках да им кажа нещо, но не ми идваха думи. Жаклин Бендър стана.

— Сър, мисля, че вие не ни разбрахте добре. Ние нямаме нищо против Сийлз. Дори много го обичаме, повярвайте ни, но ако някое от момичетата, например, бъде видяно да влиза в дома му, не можете да си представите какво биха наприказвали хората. То ще бъде обвинено в най-невероятни неща. — Тя си седна, очевидно омаломощена от тази дълга реч.

— Благодаря за пояснението, мис Бендър. Това отнася ли се и за момчетата?

Сега те не се държаха предизвикателно, но отместваха погледи.

— Аз ще занеса венеца. — Памела се изправи висока и царствена.

— Защо пък точно вие, мис Деър? Не се ли страхувате какво ще кажат хората?

— Не, сър, клюките не ме интересуват. В края на краищата, с Лари, искам да кажа със Сийлз, се знаем още от забавачницата.

— Благодаря ви, мис Деър. Погребението е в десет часа. Надявам се да ви видя направо там. Благодаря ви.

Въпросът беше приключен и аз, доволен и окуражен от думите й, продължих нататък с урока.

Вечерта разправих на Джилиан за нещастието на момчето, но не й споменах нищо за другото. Исках да се помъча да го забравя колкото можех по-скоро.

В събота сутринта хванах един ранен автобус от Брентууд. Седнах най-отзад на втория етаж, без каквото и да било желание да виждам някого или да бъда виждан, да говоря или да ми говорят, свих се с единственото намерение да се дръпна колкото бе възможно по-далече от бели хора. Бях раздал всичко, което можах, на тези деца, дори част от себе си, но напълно безполезно. Най-накрая те ми бяха излезли със същото брадато извинение, така добре познато на техните бащи и дядовци: „Нямаме нищо против него лично, но…“ Колко ясно ми беше! Ако беше сводник, педераст, малоумен или убиец, нямаше да има особено значение, стига да беше бял; изключителната му доброта, любезност и интелигентност не можеха да компенсират най-големия от всички грехове — грехът да имаш черна кожа.

На ученическия съвет те бяха говорили много гладко, умно и убедително. Беше истинско удоволствие да ги слуша човек как приказваха за общо културно наследство и ненарушими права; всичко върнеше гладко и леко, докато не се наложи да направят нещо в подкрепа на красивите думи и тогава цялата фасада се пропука и рухна, тъй като беше толкова фалшива, колкото и те самите.

Ритмичното бръмчене, тракане и друсане на автобуса сякаш синкопираше обзелия сърцето ми гняв в една трайна, пулсираща омраза, докато най-накрая се почувствах доста замаян. Слязох пред Лондонската болница и тръгнах към Камършъл роуд и Придъл стрийт, където живееха Сийлзови. Когато стигнах до тясната уличка, видях пред къщата им печално украсената катафалка и групичка любопитни зяпачи, които винаги изникват Бог знае от къде и наблюдават с отворени уста нещастието на другите. И тогава спрях, почувствал се внезапно като пречистен като нов човек. В очите ми бликнаха сълзи, но аз не се срамувах, защото на тротоара пред дома на Сийлз, в отделна плътна групичка стоеше моят клас, моите деца, всичките или почти всичките, спретнати и смутени в официалните си дрехи. О, Господи, прости ми за изпълнените с омраза мисли, защото аз ги обичам тия груби, подкупващи проклетници, обичам ги…

Бързо се присъединих към тях, за да бъда отново с тях, част от тях. Те ме приветстваха мълчаливо и, докато се насъбираха около мен, забелязах в очите им да свети гордост и още нещо. Почувствах нещо меко в ръката си и когато се огледах в ясните, блестящи очи на Памела Деър, избърсах моите собствени очи с една малка кърпичка.