Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (14)

Четиринадесета глава

Цяла седмица Фърнман беше кротък и затворен в себе си. Той не можеше да пише, защото дясната му ръка беше наранена и затова през по-голямата част от времето седеше и си четеше или пък слушаше с интерес споровете ни, макар и да не се включваше в тях. Но полека лека естествената топлота на характера му надделя и скоро той отново взе да участва най-пълноценно във всички наши занимания.

Горе-долу по същото време направихме няколко групови вечерни посещения с разрешение на директора. Ходихме в „Садлърз Уелз“^[1] на балета „Копелия“, гледахме в „Олд Вик“^[2] Лорънс Оливие в „Хамлет“ и за разнообразие отидохме на стадиона Уембли да видим прочутите харлемски баскетболисти на живо.

За всичко си плащахме сами. Няколко дни преди всяко от заплануваните посещения изчислявахме общата сума на билетите и разходите за транспорт, както и сумата, която всеки трябваше да внесе. После поръчвахме на някой от класа да събере парите на етапи, като внимава да не обърка сметките. Нито едно от децата не се отказа от което и да било от тия посещения и ние двамата с директора се погрижихме никое от тях да не бъде принудено да се откаже само защото не може да си осигури необходимата сума. Оказа се, че в повечето случаи ни беше по-удобно да наемем автобус, за да бъдат всички заедно, та да можем да ги наглеждаме по-лесно. По тази причина много от учителите също пожелаха да дойдат с нас, още повече, че в съответните театри ни предоставиха билетите с известно намаление, защото бяхме група. Скоро и самите учители почувстваха съвсем ясно промяната, настъпила у децата. Преди всяко представление обсъждахме с класа пиесата или балета, който ни предстоеше да видим, като разглеждахме най-общо социално-историческия фон, върху който се разиграваше действието, и после се спирахме на някои характерни негови особености. На връщане децата се впускаха на воля в критически разсъждения и често изказваха нови и интересни мнения за стари и познати неща. Те бързо схванаха и възприеха видените произведения като творби, принадлежащи към националната им култура, еднакво достъпни за тях, както и за всички останали. В тия моменти много ми се искаше да ни чуят отнякъде онези, които най-шумно нападаха нашето училище и неговата система.

Посещението в Уембли беше доста по-различно. Харлемските баскетболисти бяха изключителни спортисти, които съчетаваха в себе си професионализъм с възхитителна артистичност; играта им с топката понякога граничеше с магьосничество и те или смайваха публиката с бързината и сръчността си, или я караха да квичи от смях с хитрите си номера, които докарваха горките им противници до пълно объркване.

Децата прегракнаха от смях и на връщане продължаваха да се кикотят, когато си припомняха този или онзи забавен момент от срещата. На другия ден ме разпитаха надълго и нашироко за отбора и за отделните му членове. Малко се изненадаха, когато им казах, че някои от състезателите са учили в колежи или университети: според представата им за американския негър, изградена главно въз основа на филми, той не се отличаваше с големи умствени способности. Но мисля, че полека-лека, благодарение на нашите разговори те започнаха да гледат другояче на хората изобщо — изхождайки от правото им на човешко достойнство.

Една сутрин директорът дойде в класната стая малко след края на голямото междучасие.

— В кабинета ми чака една дама която желае да говори с вас — прошепна той, като застана с гръб към класа, за да не го чуят. — Знаете, че не разрешавам на родители да се разправят с учителите, но тя ми каза защо иска да се срещне с вас и ми се струва, че ще й направите голяма услуга, ако отидете. Ще постоя при класа, докато се върнете.

В Директорския кабинет заварих една висока, елегантна жена, която стоеше до прозореца и гледаше в църковния двор отсреща. Щом се обърна, веднага се сетих коя е: същата лъскава кестенява коса и свеж тен, същата горда стойка — мисис Деър, майката на Памела.

Ръкувахме се и седнахме един срещу друг.

— Приятно ми е, Брейтуейт. Директорът ми каза, че сте искали да ме видите.

— Да, сър, става дума за дъщеря ми, Памела. Аз съм мисис Деър.

Внезапно се притесних. За какво ли толкова искаше да се среща с мен?

— Много се безпокоя за нея, сър, и си помислих дали вие не бихте ми помогнали, като й поговорите. Вас ще ви послуша, сър, сигурна съм.

Почти не повярвах на ушите си; почувствах как ме залива едно приятно облекчение; облекчение и удоволствие.

— Защо, мисис Деър? Какво е станало?

Красивото й лице беше бледо и разтревожено.

— Започна да закъснява вечер, сър, понякога се прибира след единадесет. Не ми казва къде ходи, какво прави и това много ме безпокои. Вече е голямо момиче, разбирате ме какво искам да кажа, пък всичко се случва. Просто не зная какво да правя. — Устните й трепереха, но тя се мъчеше да се овладее; мрежестите й копринени ръкавици се бяха усукали между силните й пръсти.

— Но какво мога да направя аз, мисис Деър? Все пак съм само неин учител. Може би мистър Флориан…

— Не, сър — прекъсна ме тя, — сигурна съм, че ще ви послуша, ако и кажете да се прибира навреме. Зная какво мисли за вас, сър. Когато приятелките й дойдат у дома нали ги чувам какво си говорят за вас — какво сте направили, какво сте казали, и тя все за това разправя, вие какво мислите, вие какво ще кажете.

— А баща й не може ли да се намеси?

— Джим умря, сър, през 1943, когато Пам едва беше навършила осем годинки. Беше бордови стрелец от авиацията, свалиха го над Германия. Вие също сте били във военно-въздушните сили, нали, сър?

— Да, мисис Деър.

— Пам ми каза. Татко й доста й липсва, сър, и мисля, че вас тя много ви уважава. Моля ви, поговорете с нея, сър.

Тя едва се сдържаше да не заплаче. Станах, уверих я бързо, че ще й помогна и я изпратих.

Щом влязох в класната стая, мистър Флориан се приближи към мен.

— Отиде ли си?

— Да, току-що я изпратих до вратата.

— Съгласихте ли се?

— Да, сър, като че нямам друг избор.

— Мисля, че трябваше да го направите не само заради майката, но и за доброто на момичето. Поприказвайте с нея, ако искате тук, ако искате в моя кабинет. Най-добре след часовете. — И той си тръгна.

Докато децата излизаха от стаята, за да обядват, кимнах на Памела да дойде при мен и й казах, че искам да поговоря с нея след часовете. Тя не се изненада много от молбата ми.

— Мама идвала ли е тук, сър?

— Да, виждахме се.

— Добре, сър.

— Вижте какво, мис Деър, ако смятате, че е по-добре да не се бъркам във вашите работи, направо ми го кажете.

— О, не, сър, нямам нищо против.

— Добре, тогава, ще си поговорим тук след часовете.

Докато дъвчехме с Джилиан сандвичите си в учителската стая, аз й разказах какво се беше случило сутринта; тя помълча известно време, след като бях свършил.

— Ти много се раздаваш на тия деца, не намираш ли?

— Мисля, че всички ние го правим, по един или друг начин.

— Но ти най-вече.

— Ами ти?

— Аз най-малко. За мен това е просто едно временно занимание като всяко друго; не изпитвам „чувство за призвание“, както го нарича мисис Дру.

— Нито пък аз. Чиста случайност беше, че се захванах с тази професия. Напомни ми да ти разправя цялата си тъжна история някой хубав ден.

— Ако някой хубав ден сме заедно с теб, хич няма да ми се слушат тъжни истории. Както и да е, ти наистина държиш на децата.

— Да, също като Стария, Клинти, Грейс, мисис Дру и всички останали.

— Не всички. Джоузи Доуз и нейната приятелка например държат само една на друга.

— Те изобщо са малко особени.

— Да, меко казано, защото има и други, по-подходящи изрази за техните отношения.

Погледнах я доста изненадан; подобно тълкуване на поведението им не ми беше минавало през ума.

— Господи, наистина ли мислиш така?

— Че какво друго да мисля? Непрекъснато си шушукат разни много поверителни неща и се държат тайно за ръце. Това е най-малкото нездравословно и лош пример за децата.

— Но съгласи се, че и двете са добри учителки.

— Е, да, за това поне трябва да сме благодари, пък и на никого не пречат все пак.

— Но и ти също си загрижена за децата независимо дали го признаваш, или не. Последните ти думи те издадоха.

— Ех, и ти! — Тя се усмихна. — Сигурна съм, че никога няма да успея да те убедя. Както и да е, внимавай, особено с Памела Деър; нейното не е някакво лекомислено момичешко влюбване. Наблюдавала съм я и знам какво говоря. Тя е вече жена и колкото по-скоро го осъзнаеш, толкова по-добре. Не прави тая грешка да се държиш с нея като с дете.

— Добре, няма.

Останалите учители се върнаха от обяд заедно. Още щом влязоха в стаята, Уестън се обади:

— Сутринта видях тука майката на Памела Деър. Какво става, Брейтуейт?

— Защо непременно трябва да става нещо?

— Ами защото винаги нещо има, когато родители вземат да се навъртат в училището, те не идват току-тъй, а само ако им щукне да се оплакват.

— Някакви неприятности ли имаш, Рик? — поинтересува се внимателно Клинти.

— Не, сигурно е идвала при Стария. — Не исках да обсъждам с тях станалото.

— Обаче си я бива, нали? — изчурулика Клинти.

— Попитай Уестън — отвърнах аз — той твърди, че я е виждал.

На Уестън явно му беше приятно, че отново го въвличат в разговора и забеляза:

— Мисля, че някои мъже биха я намерили привлекателна.

— Но пак ударението е на думата „мъже“, нали Уестън?

Клинти просто умираше да се заяжда с него; но аз не изпитвах никакво съжаление към този тромав и брадат свой колега.

След часовете Памела излезе с другите, но се върна няколко минути по-късно. Взе си един стол и седна до бюрото ми, като се втренчи право пред себе си през отворения прозорец.

— Е, мис Деър, майка ви изглежда много се безпокои за вас.

— Моля ви, сър, не може ли да ме наричате Памела? — произнесе тя смирено и искрено.

— Добре, Памела, майка ти ми каза, че напоследък много си взела да закъсняваш вечер.

— Ходя при баба, сър.

— Толкова до късно?

— То не е далече, през един ъгъл от нашата къща.

— Защо тогава не кажеш на майка си къде ходиш?

— Мама всъщност не я е грижа за мен, сър. Интересуват я единствено приятелите й.

— Знаеш, че това не е вярно. Иначе защо ще идва да разговаря с мен? — Памела нищо не каза. — Какво има, Памела? Някакви неприятности в училище ли?

Тя поклати глава и после отговори:

— Не става дума за уроците или нещо от този род, сър, но някои от съучениците ми непрекъснато приказват и направо клюкарстват за мен. Винаги усещам кога… Кога си шушукат за мен, и най-много Бабс, сър.

— Но защо си мислиш, че говорят точно за теб, Памела? Нещо случило ли се е? Нещо лошо, може би?

Тя пак поклати глава и се загледа през прозореца. Стана ми неудобно и не ми се щеше да я разпитвам повече, за да не я притесня съвсем. Макар че тя охотно се беше съгласила на тази среща нямах никакви намерения да се набърквам в личния й живот, защото тя беше вече една млада жена и аз всъщност не знаех какво да й говоря.

— Мис Деър, тоест Памела, ако предпочиташ да не се намесвам в личните ти работи, просто ми го кажи.

— О, не, сър, не е това.

Полека-лека тя ми разправи историята си.

След смъртта на бащата, Памела и майка й намерили утеха единствено една в друга, навсякъде и във всичко били заедно, тъй че докато момичето растяло, двете били повече като сестри, отколкото като майка и дъщеря. Мисис Деър работела като продавачка в централен лондонски магазин и скоро Памела станала достатъчно голяма, за да й помага в домакинството. Тези идилични отношения продължили съвсем доскоро, когато няколко приятели на привлекателната вдовица започнали да я посещават у дома й. Съседите взели да шушукат.

Положението особено се влошило през ваканцията. Тогава станало нещо, което сериозно разстроило Памела, но тя не каза какво.

— Опитвала ли си се да поговориш с майка си за това?

— Отначало да, сър, но тя изобщо не ме слушаше, и аз се отказах.

— Баба ти не знае ли, че като закъсняваш, майка ти ще се тревожи?

— Понякога мама се прибира много късно и баба смята, че не бива да стоя вкъщи съвсем сама.

— Ами в такъв случай, Памела, не виждам как бих могъл да ти помогна.

— А не бихте ли поговорили с мама, сър?

— Има ли смисъл?

— Мисля, че да.

— Добре тогава. Тя кога се прибира от работа?

— Към шест и петнайсет.

— Чудесно. Кажи й, че ще намина по това време.

— Добре, сър. — За първи път тя се усмихна, после премести стола и си тръгна.

Отидох в учителската стая да си взема палтото. Джилиан седеше и ме чакаше.

— Е?

— Тази вечер пак ще се срещна с майка й.

— Защо?

— Памела смята, че ще е най-добре да поговоря и с двете.

— Къде ще си видите?

— У тях.

— Това разумно ли е?

— Не зная, Джилиан, но се надявам, искрено се надявам.

Тя помълча няколко минути, после каза:

— Възнамеряваш ли да останеш в Грийнслейд за дълго, Рик?

— Засега да. Всъщност не ми е идвало наум да напускам. Защо?

— Защото лесно можеш да си намериш работа и в по-свястно училище. Всички са единодушни, че си добър учител. Ще бъде жалко да останеш тук.

— Че аз току-що съм започнал, знаеш, че съм учител само от няколко месеца. Струва ми се, че съвсем не е достатъчно, за да се прецени дали наистина съм добър, или не.

— Каква скромност!

— Не, говоря ти сериозно. С тези деца вече се разбирам, но с други може да е много по-различно. Смятам, че трябва да остана тук и да опозная малко по-добре самата работа, както и собствените си способности, преди да мисля за преместване. — Погледнах си часовника. — Боя се, че трябва да тръгвам, нямам много време.

— Бъди внимателен, Рик.

— Ще бъда. Довиждане.

— Довиждане, Рик.

Както повечето жени от квартала, мисис Деър и Памела поддържаха дома си безупречно чист. Отвори ми Памела и когато поздравих майка й, веднага долових напрегнатото състояние в което се намираха и двете в момента. Щом седнахме, аз започнах:

— Мисис Деър. Памела ми даде да разбера, че може би ще е най-добре да дойда и да си поприказваме с вас. Тя не ми разказа много и ако вие смятате, че моята намеса е излишна, няма да ви се обидя.

След като вече бях дошъл у тях, изведнъж ми се прииска да приключа с цялата история колкото може по-бързо. Имах чувството, че се набърквам съвсем ненужно в живота на тези хора под не много убедителния предлог, че съм учител на момичето.

— О, моля ви се, мистър Брейтуейт. — После тя се обърна към дъщеря си: — Пам, иди, ако обичаш, да направиш чай, бих искала да поговорим с учителя ти насаме.

Памела послушно излезе и мисис Деър подзе:

— Мисля, че всъщност аз съм виновна. Защото разочаровах Памела.

— С какво, мисис Деър? Щом като така и така ще трябва да чуя всичко, нека поне да е по-скоро.

— Ето как стана. От доста време Пам искаше да отиде на гости при роднините на татко си в Чокуел и накрая се разбрахме да прекара у тях две седмици през ваканцията. Първо заминахме с нея за една седмица в Скарбъро, взех си отпуск и аз да си почина малко, след което я заведох в Чокуел, а аз се върнах тук. Мислех си, ще поостана сама и ще разполагам свободно с времето си, нали разбирате, имам един-двама приятели, с които излизам понякога. Пам беше изкарала вече една седмица, два пъти ми писа колко й харесва там и аз реших, че наистина се чувства добре. В сряда срещнах един мой приятел и го поканих на чай. Нали знаете как стават тия работи, накрая той реши да остане и през нощта при мен. — Тя беше усукала носната си кърпичка до неузнаваемост, а очите й се напълниха със сълзи, които не се и опита да спре. — Бяхме заспали, когато Пам влезе. Тя си има ключ. Сигурно й беше домъчняло за дома или нещо такова, защото беше решила съвсем ненадейно да се прибере. Беше се вмъкнала тихичко, за да ме изненада и наистина ме изненада — можете да си го представите, сър, аз и приятелят ми в леглото. — Тя млъкна, преглътна сълзите си и продължи: — Не знам какво ме накара да отворя очи, може би светлината, тя беше светнала лампата. Никога няма да забравя лицето й, сър, никога. Така ме погледна и после избяга и се заключи в стаята си. Събудих приятеля си и го накарах да се облече и да си отиде; след това се опитах да вляза при нея в стаята й, но тя не се обаждаше. — Гласът й премина в шепот и трябваше да се наведа доста напред, за да чуя останалото. — На другия ден се помъчих да й обясня, но тя само седеше, плачеше и думичка не продумваше. Просто не можех да стигна до съзнанието й, някак си. — Сега вече сълзите на мисис Деър се стичаха свободно по лицето й.

— А имате ли представа къде е закъснявала вечер?

— Зная, че е ходила у баба си, у майка ми, на Гроувър стрийт, но баба й няма да я държи толкова до късно.

— Вие виждали ли сте се с майка си?

— Не съм. Тя в момента не е много добре настроена към мен. Наговорили са й разни неща за мен, някои съседи като че ли си нямат друга работа, ами само се чудят кого да одумат по-напред.

— Памела има чувството, че вече не ви е грижа за нея.

— О, сър, как е могла да си помисли такова нещо? Аз толкова се безпокоя за нея. Вече е голямо момиче, разбирате ме, нали, и някои хора дори я вземат за по-голяма, за осемнайсет-деветнайсет годишна. По едно време бях решила, че може би, като ни видяла, сигурно е отишла и е направила някоя глупост.

Господи, помислих си, какво бих могъл да кажа на това; колкото повече ми разправяше мисис Деър за грижите си, толкова по-неудобно ми ставаше. Аз наистина нищо не знаех за живота на тия хора, само преди няколко месеца бях съвсем чужд човек за тях. Какво можех да направя? Тази жена беше по-възрастна от мен и аз не се чувствах нито достатъчно подготвен, нито достатъчно опитен, за да й давам съвети (а дори и на дъщеря й) по един толкова деликатен въпрос. Просто не виждах смисъла от моето посещение. Памела беше, както забеляза майка й, голямо момиче — всъщност вече една млада жена — и като имах предвид как се справи с Денъм и с двете дами в метрото, почти не се съмнявах, че ще може да се грижи сама за себе си. Тогава защо бях тук? Погледнах обърканото лице на майка й и вметнах плахо:

— Не мисля, че Памела е способна да извърши глупост.

— Мога ли да съм спокойна, като си знам квартала, мистър Брейтуейт, и като ми закъснява така; всичко се случва. Дойдох при вас именно защото бях сигурна, че ще почне да се прибира навреме, щом й поговорите.

Джилиан беше права, не трябваше да идвам. Внезапно се ядосах на себе си, че съм бил толкова късоглед; ето докъде ме бяха докарали самонадеяността и надценяването на значението ми за децата, и мислите, които бяха взели да се въртят из главата ми, постепенно ме отрезвиха. Какво щяха да си помислят или кажат другите деца, ако узнаеха за това мое посещение в дома на Памела: щеше ли Памела да им каже, че съм идвал у тях и как щеше да го обясни? Тръгнеха ли веднъж приказки за учител и ученичка, дори и съвсем неоснователни, винаги правеха лошо впечатление, а от устата на някой като Уестън щяха да излизат още по-раздути. Колкото по-бързо приключех с тази история, толкова по-добре.

— Нека повикаме Памела, искате ли? — помолих мисис Деър. Не знаех какво точно да й говоря, не исках да й кажа нещо набързо и да си вървя; а за друг път щях да внимавам да не допускам подобна грешка. Памела влезе, седна до майка си и аз си поех дълбоко въздух.

— Памела, майка ти ми разказа какво се е случило и аз мисля, че разбирам как се чувстваш, как се чувствате и двете; но независимо от всичко не виждам никакъв смисъл в това да закъсняваш вечер и да тревожиш майка си. Какво правиш извън училище всъщност не е моя работа, но тъй като и двете ме помолихте да се намеся, нека ти кажа, че много бих искал поведението ти извън училище да бъде също така похвално и безупречно, както е било винаги в клас.

Нарочно говорех строго и наставнически; накрая тя нямаше да смее дума да отвори за това.

— Нека да си кажем най-напред най-важното. Ти дължиш на майка си послушание и уважение много повече, отколкото на учителите си; и бих искал да съм сигурен, че не пренебрегваш това свое задължение. Всяко семейство си има от време на време някакви грижи и гледа да се справи с тях своевременно, старай се да не създаваш ненужни главоболия на майка си. Запомни, Памела, че разчитам на теб — и двамата разчитаме на теб да спазваш правилата на играта, отсега нататък; мисля, че няма нужда да ти казвам какви опасности те дебнат по тия улици нощно време.

Станах с чувството, че съм направил това, което и двете искаха от мен.

— Е, аз да си тръгвам вече, мисис Деър — рекох. После се обърнах към Памела: — Мога ли да разчитам на думата ти, че когато решиш да позакъснееш някъде вечер, ще казваш на майка си?

— Да, сър — отвърна тя тихо.

Сбогувахме се и си тръгнах. Останалото си зависеше от тях. Мисис Деър може би щеше да бъде по-внимателна за в бъдеще, а Памела щеше скоро гледа другояче на поведението на възрастните; но за всеки случай през следващите седмици трябваше да съм нащрек. Докато вървях към спирката на метрото, си отварях очите на четири за някоя позната физиономия и когато най-после се настаних благополучно във влака по линията за улица Ливърпул, въздъхнах облекчено.