Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sir With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD
Разпознаване и начална корекция
maket (2015)
Допълнителна корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Е. Р. Брейтуейт. На учителя с любов

ИК „ПАН’96“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Любомир Русанов

Илюстрации: Магдалена Добрева

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-421-X

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Всеки петък сутрин цялото училище пишеше през часа преди голямото междучасие седмичното си съчинение. Това беше едно от любимите хрумвания на директора и по отношение на него той не търпеше никакви вмешателства. Всяко дете трябваше да направи нещо като преглед на учебните си часове през седмицата със свои думи, както намери за добре; даваше му се пълна свобода да коментира, да критикува, да изразява съгласие или несъгласие с което и да било лице, предмет или метод, свързани по някакъв начин с училището. Нищо и никой не беше неприкосновен, от директора до чистачката, а детето не го заплашваше никакво наказание.

— От това — казваше мистър Флориан — имат полза и учениците, и учителите. Ако едно дете иска да напише за нещо, което е от значение за него, то ще си даде труда да го изрази колкото може, но грижливо и подробно и така може да подобри своя английски по отношение на правописа, композицията и стила. Седмица след седмица, ние сме в състояние да следим дали то постига някакъв напредък, как се развива. Колкото до учителите, веднага разбираме много добре какво мислят децата за нас и доколко успяваме да достигнем до тях. Понякога, за наше разочарование, може да се окаже, че един добре подготвен урок не е събудил интерес у Джони Смит, а нали в края на краищата урокът е бил предназначен за Джони Смит, не за учителя, и ако не му е бил интересен, значи учителят трябва да се замисли. Ще установите, че децата са доста справедливи, дори и когато коментират нашите особи. Ако сме небрежни в облеклото, маниерите или взаимоотношенията си, те скоро ще го забележат и е съвсем безсмислено да им се сърдим, че такива неща им правят впечатление. И накрая, прозорливият преподавател ще открие в съчиненията им насоките на техните интереси — както на отделните деца, така и на целите класове — и ще съобрази с тях плана на работата си.

През първия петък, откакто поех класа си, ми беше много интересно да узная как ме виждаха питомците ми и какви забележки щяха да имат към мен. Когато прочетох някои от съчиненията на обяд установих — трябва да призная, с една смесица от облекчение и разочарование — че освен дето споменаваха мимоходом за новия си „черничък“ учител, те не ми бяха отделили почти никакво внимание. Повече ги беше развълнувала внезапната повреда на радиограмофона по време на танците в сряда и успешните срещи на някои от момчетата като представители на отбора по бокс към кварталния спортен клуб.

Те може би си мислеха, реших тогава аз, че едва ли ще се задържа повече от предшествениците си и затова сигурно им се бе сторило безпредметно да хабят време и сили да пишат за мен. Но ако им бях направил толкова малко впечатление, грешката си е само моя, заключих аз. От мен зависеше да намеря някакъв път към тях.

Започнах да полагам големи усилия всичко да върви добре с моя клас, но дните се редяха мъчително, а аз усещах, че не съм на нужната висота. Купувах и четях книги за психологията на преподаването, за да открия по какъв начин да раздвижа, да разбудя интереса на децата, но предлаганите методи все не съответстваха на моите проблеми и не ми бяха от полза. Като че ли се мъчех да ги докосна през някакво дебело стъкло, толкова ми изглеждаха далечни и безразлични.

Сега осъзнавам, че всъщност отношенията ми с тях са минали през три фази. Първата, която бих нарекъл „тиха“, продължи през първите няколко седмици от учителстването ми; през това време те изпълняваха всички задачи, които им поставях, без въпроси или протести, но същевременно без какъвто и да било интерес или ентусиазъм. И ако задачата не изискваше непосредственото им съсредоточаване, те седяха и ме гледаха втренчено със същото търпеливо, неотклонно внимание, с което биха съзерцавали някоя много рядка птица. Понякога седях на бюрото си, поправях усилено писмените им работи и усещах погледите им върху себе си, а когато вдигах очи, ги виждах как седят, застинали в очакване. Това ме нервираше и дразнеше, но съумявах да се владея.

Много грижливо подготвях уроците си, като се стараех да илюстрирам материала с примери от тяхната собствена среда. Задачите по аритметика свързвах с евентуални домашни проблеми, пред които биха могли да се окажат изправени те или родителите им: например приходите и разходите на семейството, относителните тегла на храни и горива, измерването на обичайни за всекидневието разстояния или предмети. Измислях им какви ли не задачки в този дух, все в рамките на едно домакинство, гледах да ги заинтригувам, но те сякаш се бяха наговорили да дремят безучастни и всичките ми опити да създам атмосфера на непринуденост се проваляха безславно.

Постепенно преминаха към втората част на кампанията си — „шумната“ фаза. Наистина, не всички участваха в нея, но онези, които стояха настрана, явно симпатизираха на активните участници. По време на урок, особено на такъв, при които ми се налагаше да им чета или да им говоря, някои от тях вдигаше капака на чина си и го оставяше да падне със силен трясък; виновникът си седеше и ме поглеждаше с широко отворени невинни очи, все едно, че е станало случайно. Те, разбира се, знаеха не по-зле от мен, че нищо не можех да им направя, а пък аз се мъчех на всяка цена да запазя самообладание, поне външно. Един-два такива трясъка обикновено бяха достатъчни, за да се разстрои нормалният ход на урока и затова често се принуждавах да прекъсвам четенето и да им давам някаква писмена работа; все пак не можеха едновременно да пишат и да блъскат капаците на чиновете си.

Знаех, че не беше възможно да прилагам дълго време тази безсмислена усмирителна мярка. Беше ми съвсем ясно, че начинът ми на преподаване трябваше да бъде главно устен поради доста ниското равнище на класа изобщо; всичко трябваше да се обяснява подробно и аз просто не можех да не им говоря надълго и нашироко. Затова ме обземаше безсилен гняв, когато те грубо прекъсваха онова, което се правеше само за тяхното собствено добро. Същевременно внимавах колегите ми да не разберат за тези мои трудности. Много исках да опровергая всеобщо разпространеното мнение, че мъжете учители не могат да се справят добре с работата си и ни най-малко не желаех да давам на Уестън повод да злорадства, затова упорито стисках зъби и при всеки урок се нагаждах към настроенията на децата. Понякога се разхождах из квартала след училище, за да добия представа за средата, в която бяха израснали, но макар че това ми помогна да разбера липсата на добро възпитание в поведението им, то все пак не го направи по-поносимо за мен.

Една сутрин им четях някакво съвсем просто стихотворение, като се опитвах така да го тълкувам и анализирам, че да им разкрия красотата на формата и образността му. Тъкмо когато си мислех, че вече съм събудил в тях активен интерес, едно от момичетата, Моника Пейдж, пусна от високо капака на чина си; трясъкът като че ли отекна във всяка частица на цялото ми същество и внезапно изпитах страхотен гняв. Изгледах я продължително, преди да отворя уста; тя издържа на погледа ми и после подхвърли небрежно към класа:

— Не ще да стои изправен, скапаняка.

Всичко това, разбира се, беше нарочно — и трясъкът, и просташката забележка, с която започна третата, „неприличната“ фаза на акцията им. Оттам нататък всяка втора дума им беше „скапан“ или „кофти“, когато си говореха помежду си, особено пък в класната стая. По какъвто и да било повод си подвикваха за разни неща, които все бяха „кофти“ или „скапани“, и то винаги достатъчно високо, за да ги чуя. Веднъж в час по математика Джейн Пърсел ми изтърси:

— Не мога да я сметна тая скапана задача, мистър Брейтуейт, адски е трудна. — Тя ме гледаше хладнокръвно от мястото си, вперила умолително в мен невинно ококорени сини очи, а едрите й гърди се очертаваха ясно под тънкия пуловер.

— Кажете ми… — Гласът ми беше леден и рязък от едва сдържан гняв. — Такъв език ли държите и на баща си вкъщи?

— Че вие да не сте ми скапания баща, случайно? — сряза ме тя злобно.

Хубав отговор, с който ми затвори устата. Тая малка повлекана, помислих си, при това сам си го изпросих!

Когато звънецът удари за междучасието, те хукнаха в коридора и чух как взеха да я поздравяват, че поставила „мръсния негър на място“. Някои от по-близките й приятели шумно протестираха срещу моя въпрос, окачествявайки го като „адски нахален“, и обявяваха на чист английски език какво са щели да ми отговорят, ако съм се бил осмелил да правя каквито и да било намеци за родителите им. Така или иначе опитът ми да смъмря момичето за неприличния й език бе изтълкуван като жестока и неоправдана обида за родителите й.

След тази случка положението леко се влоши и аз не можех да се освободя от чувството, че Уестън е имал всички основания за своето отношение към децата, тяхната злонравност беше съвсем безсмислена и ненужна. А освен грубия им език ме смущаваше и друго нещо. Често се натъквах по коридорите и из разни тъмни кътчета по стълбите на момчета и момичета, които се целуваха и прегръщаха съвсем сериозно и недвусмислено; при появата ми те се отдръпваха за малко едни от други и просто ме изчакваха да се отдалеча, за да си продължат прекъснатото удоволствие. След училище се застояваха по стълбите или в тоалетните, като момичетата парираха с доста безсрамно кикотене авансите на момчетата, а понякога ги виждах да се събират на групички в някой по-скришен ъгъл на двора и да предприемат нещо като съгласувани действия.

Макар и да си повтарях непрекъснато, че поведението им, особено пък извън класната стая, изобщо не ме засяга, загрижеността ми за тях и за отношенията ми с тях все повече нарастваше. Още повече, че децата от по-малките класове имитираха държането на по-големите и някои от по-предприемчивите момченца дори се опитваха „да закачат“ момичета от горните класове. Едно такова момченце като по чудо се отърва само с леки наранявания, когато падна през стъкления покрив на женската тоалетна при опит да наднича отгоре.

Това произшествие предизвика оживени разговори в учителската стая, но колкото и да е странно те се въртяха повече около различни предположения какво би могло да стане, ако детето се беше ударило сериозно, отколкото около доста съществената морална страна на въпроса. А и самите момичета, съвзели се на бърза ръка след уплахата от внезапно посипалите се по главите им стъкла, се надсмивали после с приятелки в коридора пред класната си стая над глупостта на разсеяния авантюрист, че се е мъчил по толкова заобиколен начин да се добере до толкова маловажно откритие.

Нещата стигнаха до връхната си точка един следобед през междучасието. Бях ходил до учителската стая да си взема чаша чай и щом влязох в класната стая, видях, че се е задимила от нещо, което тлееше зад решетката на камината. Няколко момчета и момичета стояха наоколо, като се смееха и шегуваха, без да обръщат внимание на пушека и без да правят и най-малък опит да изгасят или изхвърлят източника му. Поразбутах ги, за да погледна по-добре и с ужас установих, че някой бе хвърлил в камината употребявана дамска превръзка и не бе успял да я изгори.

Толкова бях вбесен и отвратен, че този път направо избухнах. Изгоних момчетата от стаята и отприщих целия си гняв върху момичетата. Казах им колко ми е противно поведението им, грубия им език, размъкнатото им облекло и разпуснатостта им в техните отношения с момчетата. Думите просто бълваха от устата ми, а момичетата само стояха и слушаха. Господи, как ме слушаха! Нито едно не смееше да шукне. И накрая се заех с последната им щуротия.

— Има някои неща, които възпитаните жени никога не показват, и аз мислех, че вашите майки и по-големи сестри са ви го обяснили, но явно, че са пропуснали това свое задължение. Само една долна никаквица може да си позволи подобно нещо, а онези, които са стояли наоколо и са я насърчавали, са същите като нея. Не желая да знам коя го е направила, защото всички имате вина. Ще изляза от стаята точно за пет минути, през което време се надявам, че ще изхвърлите тая мръсотия и ще отворите прозореца, за да се проветри от смрадта. И хубавичко да го запомните, ако чак толкова не можете да дишате без такива номера, моля, правете си ги в къщи, но не и в моята класна стая. — С тези думи изхвръкнах стаята и затръшнах вратата.

Изкачих се на горния етаж и отидох в библиотеката — единственото място, където можех да остана сам за малко. Страшно ми беше мъчно, защото ми беше ясно, че с последната си измишльотина те очевидно целяха да ми покажат пълното си неуважение към мен. Изглежда тия деца нямаха никакво чувство за приличие, всичко, което вършеха или говореха, беше белязано от някаква отвратителна порочност, сякаш дълбоко и безвъзвратно вкоренена в самото им съзнание. „Защо, за Бога, защо“, питах се аз, „се държат така с мене?“ Сигурен бях, че причината не е в негърския ми произход, защото и на Хакмън хич не му беше провървяло. Защо тогава? Какво не беше в ред? Те се мъчат да ме сломят, мислех си аз, да ме пречупят и да им бъда следващия Хакмън, да се мотая из учителската стая, когато трябва да съм в класната си стая с поверените ми ученици и аз да владея положението — както бе казала Клинти. Ето, това беше отговорът! Те искаха да повторят и с мен победата си над Хакмън. Хубаво, ще видим кой кого! Достатъчно отстъпки им бях направил, те го бяха прекалили и сега щях да сменя изцяло линията, пък дори и с риск да вляза в противоречие с възгледите на директора, които той така внимателно ми бе разяснил. Ядът ми беше попреминал, но аз вече бях взел твърдо решение да въведа здрав ред в класа си. Отсега нататък стаята щеше да свети от чистота; и нямаше да ги моля за това, а щях да го изисквам от тях. И край на всякакви изрази от рода на „кофти“, „скапан“ и „адски“. И ще цари пълна тишина. Никакво блъскане на капаци. Досега им бях играл по свирката, доколкото ми бяха издържали силите, а сега те щяха да ми направят удоволствието да заиграят по моята.

Когато влязох в стаята към края на междучасието, камината беше изчистена, прозорците — отворени и децата седяха притихнали по местата си. Момичетата бяха оклюмали и не смееха да срещнат погледа ми и аз установих с известна изненада, че те (поне повечето от тях) се бяха засрамили; момчетата, от своя страна, ме гледаха изпитателно, сякаш очакваха да кажа или да направя още нещо. Не споменах и дума за инцидента. За мен случаят бе приключен, но ми трябваше малко време, за да измисля как най-добре да ги накарам да го разберат.