Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (4)

Четвърта глава

Пристигнах рано за часа си през първия си ден като учител в Грийнслейдското училище. Радостта и вълнението ми споделяха и семейство Белмънт, при които живеех и на които казвах „мамо“ и „татко“ по тяхно желание. На излизане от къщи тази сутрин мама внезапно ме целуна поривисто на вратата и ми пожела „на добър час“, а татко не изрази така открито чувствата си, но от погледа му разбрах, че и той много се радва за мен. Тръгнах на работа бодър, уверен в себе си и решен да успея на всяка цена.

Когато стигнах до малката уличка, която водеше към училището, чух резките, сърдити гласове на няколко подранили деца; един разярен момичешки глас се извиси ядосано над останалите:

— Денъм, защо по дяволите не оставиш проклетата ни топка на мира?

Силно изненадан влязох в предния двор, който се използваше и за игрище, и видях група момичета, скупчени около нетболния^[1] кош; едно от тях криеше топката зад гърба си, като се мъчеше да я държи по-далече от едро, грубовато момче, изпречило се между нея и коша, в който момичето искаше да вкара топката.

— Махай ми се от пътя, твойта кожа…

В този миг те усетиха, че приближавам и се пообърнаха, но появата ми ни най-малко не ги смути и, докато се изкачвах по стъпалата, отново ги чух как си разменяха откровено вулгарни любезности на чист английски език. Увереността ми взе полека-лека да се топи; дали щяха да ми държат такъв език и в класната стая? Струваше ми се невероятно.

Мисис Дру седеше в учителската стая и четеше вестник. Поздравих я и си свалих палтото.

— Още малко и ще се сбият май, а? — Гласът й беше мек, съчувствен.

— Така изглежда. Мисис Дру, децата изразяват ли се грубиянски и в класните стаи?

— Понякога да. — В забележките й винаги се чувстваше известна тежест, която издаваше действително дълбоката й загриженост за децата; а също и една обективна преценка на собствените й усилия за тяхното добро. — В повечето случаи те просто се перчат и всъщност не свързват в съзнанието си думите, които изговарят, с конкретните неща; затова често е по-добре човек да се прави, че не ги е чул. Някои от по-големите пък нарочно целят да стъписат, да обидят. Напоследък обаче не съм ги чувала да ругаят — може би се въздържат пред мен от уважение към белите ми коси. — Тя поглади хубавата си прическа. — Боя се, че не мога да ви препоръчам как да се борите с това, просто трябва сам да си намерите някакъв начин.

Останалите преподаватели взеха да пристигат един по един и скоро всички си бъбрехме приятно, докато би първият звънец.

Когато излизах от стаята погледнах към мис Бланчард и тя ми се усмихна насърчително, а мис Клинтридж се провикна сърдечно „Успех!“

Пред вратата на класната стая се чуваха разговори, смехове и тропане. Влязох и тръгнах право към бюрото си, седнах и зачаках. Децата стояха на групички и изобщо не обърнаха внимание на влизането ми, но постепенно се пръснаха и насядаха по местата си. Изчаках, докато всички се наместиха и успокоиха, след което разтворих дневника.

Когато прочитах имената им, те ми отговаряха главно с мънкане под нос и грухтене, само тук-там някой измърморваше малко по-ясно „да“ и „тук“. Едно момче каза „тук, сър“ и отговорът му бе посрещнат с хор от подигравки в знак на протест срещу това отстъпление от съгласуваната им акция.

После събрах парите за стола. Този стол е истинска благодат и за ученици, и за родители; на цени, вариращи от осем до три пенса, в зависимост от броя на децата в семейството, които ходят на училище, всяко дете получава на обяд топла храна, която е достатъчно и задоволителна по качество, а със съдействието на местния благотворителен комитет е и безплатна за онези деца, чиито семейства не могат да отделят дори и такива минимални суми. Мисис Дру ме увери, че повечето ни питомци са толкова яки и силни главно благодарение на добрата храна в стола и безплатната чаша прясно мляко към десет часа сутрин. Но въпреки това някои от децата предпочитаха да си купуват с дадените им за обяд пари пликчета пържени картофи от близката лавка за пържена риба. Старите навици не се забравят лесно.

След като проверих присъствието им по дневника, се облегнах на стола си и за първи път огледах целия клас, преди да ни извикат в аудиторията за ежедневното събиране. Преброих наум четиридесет и шест места, четиридесет и две от които бяха заети. Подредени бяха в четири прави редици и от мястото си зад бюрото ги виждах всичките като на длан. Двадесет и шест бяха момичета и покрай очите на много от тях личаха следи от несръчно или набързо изтрит грим, което придаваше на очевидно младите им лица леко безвкусен и изморен вид; те си бяха всъщност едни млади жени, които седяха притихнали и внимателно вперили в мен погледи, а евтините им, крещящи обици и гривни им придаваха нещо циганско.

Момчетата бяха по-размъкнати, по-грубички и по-мърляви; всичко в тях — тениските, джинсите, прическите, мрачно-съсредоточените физиономии — говореше за един строго спазван стил, който, разбира се, не им беше присъщ. Това беше маска, която те носеха и в училището, и извън него, като своеобразен щит или демонстративна поза срещу всякаква чужда власт, някакъв символ на грубостта, прозрачен и изкуствен като евтините филми, от които беше заимстван.

Тъкмо бях започнал да се чувствам неловко под спокойните им оценяващи погледи, когато звънецът удари и те веднага се втурнаха на тълпи към аудиторията.

Директорът седеше в центъра на една сцена в единия край на залата. Тази сцена беше гордостта на училището. Под ръководството на мис Клинтридж голият, прост подиум бе превърнат в елегантен кът с приветлива авансцена и модерно украсена завеса; на втора завеса в дъното бе изобразен оживен провинциален пазар и ефектът от целия този декор беше непринуден, весел и свеж. Близо до него седеше някакво момиче, което имаше за задача да избере и постави на грамофона две плочи — също част от програмата, това бяха или оркестрови изпълнения на класически произведения или вокални изпълнения на прочути певци като Пол Робсън, Мария Калас, Мариън Андерсън и други. Така се целеше да бъде разширена музикалната им култура извън пределите на джазовите и леките забавни мелодии, които им се предлагаха в часа за танци.

Децата седяха на редици с лице към сцената, а учителите се бяха наредили зад тях; събирането беше съвсем непретенциозно и никак не се наблягаше върху религиозната му страна. Започваше с химн и молитва, в която участваше всяко дете, или активно, или само с присъствието си. Независимо дали бяха евреи, католици, протестанти или мюсюлмани, те се събираха тук всички до един; молитвата за напътствие, насърчение и божествена помощ се отправяше от името на всички.

След молитвата директорът прочете едно стихотворение, „La Belle Dame Sans Merci“^[2]. Плочите, които последваха, бяха „фантазия импромптю“ на Шопен и част от „Концерт в до за два тромпета“ на Вивалди. Те слушаха, тези простовати, размъкнати деца; до едно седяха мирни, превърнати в слух, и не смееха да мръднат, докато не отзвуча и последната нота. И мълчанието им не се дължеше на отегчение или апатия, нито пък на страх от наказание или защото така им беше наредено, не; те слушаха активно, внимателно, със същия унес, с който ги бях видял да танцуват; телата им бяха неподвижни, но усещах, че умовете и духовете им бяха погълнати от музиката. Погледнах към мис Бланчард и, сякаш отгатнала мислите ми, тя ми се усмихна и кимна с разбиране.

След като плочите свършиха, директорът ме представи на всички ученици. Той просто им каза, че имат нов преподавател, мистър Брейтуейт, който ще води четвърти клас^[3], и изрази увереност, че те заедно с него и останалите учители, на драго сърце ще ме приветстват с добре дошъл.

В класната стая застанах пред бюрото си, изчаках докато децата се успокоят, и започнах:

— Директорът ви каза моето име, но ще мине известно време, докато аз науча вашите, затова се надявам, че няма да имате нищо против, ако дотогава ви посочвам с ръка; просто не бих искал да го вземете за израз на грубост. — Помъчих се гласът ми да прозвучи колкото може по-непринудено. — Не зная нищо за вас и нямам представа за способностите ви, поради което ще започнем отначало. Ще ви помоля да четете един по един; ще ви извиквам по имена, а вие ще четете каквото ви харесва, по ваш избор, от учебниците си.

Седнах, разтворих дневника и си избрах едно име напосоки.

— Палмър, започнете, ако обичате.

Проследих погледите на учениците и установих, че Палмър беше едно червенобузо момче с дебел врат, бледи очи и гъста, късо подстригана коса.

— Бихте ли станали прав?

Той огледа класа нерешително, после се изправи и зачете бавно и неуверено.

— Достатъчно, Палмър. Моля да продължи Бенджамин.

Палмър си седна, като ме гледаше въпросително. Четенето му беше поразително лошо. Бенджамин не се представи по-добре, въпреки старанието си, нито пък Сапиано, Уелс или Дрейк.

— Джейн Пърсел, продължете, ако обичате.

Момичето, което стана, беше русо и слабо, с доста натежали гърди, които се люшнаха свободно под тъничката й блуза, очевидно неограничавани от какъвто и да било сутиен. Почудих се каква ли ще е тази майка, която позволява на дъщеря си да ходи така размъкната. Тя четеше по-добре от останалите, тоест, разпознаваше повече думи, но не ги свързваше правилно по смисъл и по този начин ефектът беше непълен.

Докато Джейн четеше, забелязах, че някои от децата на последните чинове не внимават и се смеят. Без да прекъсвам четенето, се надигнах тихомълком и отидох да разбера какво става. Едно от момчетата, същият здравеняк, когото сварих сутринта да дразни момичетата в двора, показваше нещо зад вдигнатия капак на чина си и непосредствените му съседи просто изнемогваха от с мъка сдържания смях.

Доближих се незабелязано до него и изпитах дълбоко отвращение, когато видях какво държи в ръката си. Беше някаква женска фигурка от гума с телесен цвят, възседнала мъничко кълбо; щом той стиснеше кълбото с палец и показалец, увисналите й, кухи гърди и корем се издуваха прекомерно и се получаваше доста вулгарен вариант на същата фигурка в напреднала бременност.

— Бихте ли прибрали това?

Той сложи небрежно фигурката в джоба си, измъкна ръката си иззад чина и остави капака му да падне на мястото си със силен трясък. Момичето спря да чете и разбрах, че всички ме наблюдават напрегнато и очаквателно. Кипнах от гняв и всеки момент щях да избухна, но някак си успях да се овладея. Върнах се при бюрото си. Спокойно, повтарях си, трябва да запазиш спокойствие.

— Потър, четете, ако обичате.

Потър беше висок и много дебел, безспорно най-големият дангалак в класа. Той четеше доста прилично и когато вдигнах ръка да спре, лицето му просто грейна.

— Седнете, Потър. — Гласът ми беше рязък. — Всички ще се съгласите, надявам се, че тази книга е написана на вашия роден английски, който е езикът и на дедите ви. След като ви чух, не съм сигурен дали нарочно не четохте толкова лошо или просто не сте в състояние да разбирате, или да се изразявате на собствения си език. Но може би по някаква случайност да съм попаднал тъкмо на онези, които четат най-лошо. Би ли искал да опита още някой?

След кратка пауза една ръка се стрелна над последния чин в най-далечния край на стаята. Тя принадлежеше на червенокосото момиче, което бях срещнал предишния ден. Забелязах, че за разлика от повечето си съученици, тя беше чиста и спретната.

— Името ви, моля?

— Деър, Памела Деър.

— Четете, ако обичате.

Беше си избрала откъс от „Острова на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.

„Влязох целия в бъчвата с ябълки и открих, че вътре не беше останала нито една…“

Гласът й беше ясен, топъл и приятен, тя четеше свободно, думите се лееха и полека-лека описанието на ужасното преживяване на героя ни завладя. След като свърши откъса си, тя спря, изгледа ме предизвикателно, сякаш доволна, че е реабилитирала по този начин съучениците си, и нахакано си седна.

— Благодаря ви, Памела Деър. Някой друг?

Никой не пожела и аз започнах да им говоря за изразителното четене, като подчертах, че това е едно от най-важните неща, които те трябва да усвоят. От време на време приближавах до някой чин, взимах някоя книга и им четях, за да подкрепя с пример поредното си твърдение. Те ме наблюдаваха мълчаливо, малко заплашително, но все пак слушаха и аз още повече се разпалих, като целта ми беше преди всичко да задържа така вниманието им колкото може по-дълго. Звънецът, който обяви края на часа, беше добре дошъл, и те хукнаха навън, за да получат сутрешната си чаша мляко, а аз останах в стаята да помисля за следващия си час.

На вратата се почука и мис Клинтридж влезе с две чаши чай, едната от които остави на бюрото ми. Станах, но тя, без много да се церемони, приседна на ръба на бюрото.

— Помислих си, че няма да се откажете от една чаша. Как мина, гълъбче?

— О, не беше много лошо, струва ми се; само имах малка неприятност с едно от момчетата. — Разправих й случката.

— И какво направихте после?

— Нищо, казах му да си я прибере.

Тя ми хвърли един дълъг, изпитателен поглед над ръба на чашата и накрая ме попита:

— Между другото, как ви е името?

— Брейтуейт.

— Не това, глупчо, първото.

— Рики, съкратено от Рикардо.

— Мойто е Вивиен, но всички ми викат Клинти.

— Подхожда ви. На място.

— И други са ми го казвали. Сега, виж какво, Рики, има едно-две неща, които мисля, че трябва да разбереш. Всички знаем възгледите на Стария как трябва да обучаваме тия деца и сме съгласни с него. Но този въпрос си има и друга страна; идеите на Стария изглеждат чудесни, когато ги говори в кабинета си, но ние трябва да ги прилагаме на практика в класните стаи, което е съвсем друго нещо. А представи си го и от гледна точка на децата; те идват от семейства, в които всяка заповед неизменно се придружава от удар, и, щат не щат, вършат каквото им се нареди. Могат да се ругаят с приятелите си, но само да се изпуснат пред родителите си или по-възрастните си братя и сестри, веднага получават шамар по врата. Е, идват те тук и скоро откриват, че никой не раздава плесници и те могат да приказват и вършат каквото си щат. И какво става? Малкият Алфи или малката Мари решават, че им е позволено да говорят каквото им дойде на езика, а горкият учител трябва да седи и да ги търпи; а колкото повече ги търпиш, толкова по-зле става. Дотук ясно ли е?

— Ясно.

— Е, та значи трябва да мислим и за себе си, освен за децата. Ние сами трябва да направим работата си поносима, затова чуй какво ще ти кажа и го запомни от мен. Не ги пипай, особено момичетата, с пръст не ги докосвай, защото докато се усетиш, така ще се разпищят, че ще се чудиш как да се оправяш и къде да се дяваш, но същевременно трябва да им вземеш по някакъв начин страха. Всички сме минали през това. Затуй сега се боят от Грейс и много ги респектира с езика си Селма Дру — тя има вид като че ли и на мравката път прави, но когато се ядоса и си отвори устата е страшна работа.

Аз самата съм родена тук и те го знаят, тъй че не могат да ме уплашат. Изобщо, не им се хващай на номерата, Рики, защото ще ти се качат на главата. Стъпи им здраво на шиите още от самото начало, а после, ако нещата тръгнат добре, винаги можеш да ги отпуснеш малко. Онова магаре Хакмън се опитваше да им се слага, отпусна им юздите и сам се оплете в тях; ама така му се пада на глупака глупав. — Тя замълча, за да си допие чая. — Чаят ти изстива, Рик. — Мис Клинтридж скочи от бюрото. — Запомни го добре, не им се хващай на номерата. — Тя взе двете празни чаши и изчезна, волна и ефирна като майски ветрец.

— Благодаря ти, Клинти, ще запомня.

Още преди класът да се върне, нагласих черната дъска на статива и ги зачаках малко нетърпеливо. Щом насядаха, аз започнах:

— Урокът ни по аритметика ще бъде за различните мерки за тежина и дължина. Както и в часа по четене, ще се опитам да установя знанията ви, а вие можете да ми помогнете, като отговаряте на въпросите ми колкото ви е възможно по-пълно. Знае ли някой мерките за тежина?

— За какво?

— За тежина — повторих, като се надявах, че съм произнесъл фразата достатъчно отчетливо. — Става дума за онези мерки за тежина, които се използват в бакалниците и другите магазини от този род.

— А, да, знам ги — обади се най-дебелото момче, което се беше разплуло на чина си. — Свръхтежка, тежка, полутежка, средна, петел, муха, перо.

Той беше вдигнал едната си ръка и като хлапе от детската градина присвиваше един по един разперените й пръсти с другата, докато изброяваше категориите по бокс. Щом спря, всички избухнаха в смях, а той се изправи и им се поклони с престорена тържественост. Наистина беше много смешно и ако беше другаде и по друго време, сигурно и аз щях да се заливам от смях като тях. Но, за добро или за зло, това ставаше в моята класна стая и думите на Клинти още кънтяха в ушите ми. Изчаках смехът да отшуми. Скръстих ръце на гърдите си и се облегнах на бюрото си, докато и последното дете се насмя до насита и утихна. И после казах:

— Как ви е името, моля?

— Денъм.

— Е, Денъм, това е един от начините на приложение на мерките за тежина. Интересувате ли се от бокс, Денъм?

— Ъхъ. — Той сгъна рамене и огледа лениво класа.

— Ясно. Щом умеете да си служите с мерките за тежина и в това ограничено тяхно приложение, Денъм, не може да се каже, че сте съвсем глупав, нали?

Усмивката изчезна от лицето му.

— Иска ли някой друг да каже още нещо за мерките за тежина?

— Тонове, центнери, куортъри, паунди, унции^[4]. — Гласът се разнесе неочаквано току пред мен. Вгледах се в обърнатото нагоре лице и познах вчерашния малчуган с цигарата.

— Да, правилно. Как се казвате, моля?

— Тич. Тич Джаксън.

Стана ми приятно от този жест на сътрудничество.

— В някои страни, като например Съединените щати или в Антилските острови, макар и да си служат със същата система и да използват паунди или тонове, никога не употребяват центнери или стоунове^[5]. И тъй, един човек там би казал, че тежи сто и седемдесет паунда, докато тук, в Англия, той би заявил, че теглото му е дванадесет стоуна и два паунда, което ще рече, че е… от… полутежка категория ли ще бъде, Денъм?

— Полусредна — Гласът на Денъм прозвуча небрежно, но авторитетно.

— Благодаря, Денъм, полусредна Има и други мерки за тежина. Например онези, които използват бижутерите при претеглянето на благородни метали като златото, среброто, платината.

— Диамантите са най-добрият приятел на девойката.

Тази забележка бе последвана от гръмогласен смях. Не бях сигурен кой я пусна, но знаех, че е някои от последните чинове. Погледнах към Денъм, но той отвърна на погледа ми хладнокръвно, дори нагло.

— Аз обаче не си падам много по тях.

Пълничко момиче с нездрав цвят на кожата свали с предвзето движение от посивелия си врат едно герданче от цветни стъклени мъниста и го вдигна високо, за да го видят всички.

— Повече съм по перлите!

Префърцунените й жестове и физиономии просто накараха класа да се запревива от смях.

Знаех, че трябва да направя нещо, и то веднага. Те искаха да подкопаят авторитета ми, може би не толкова от някакво чувство на антипатия към самия мен, колкото от желание да останат верни на установената си практика да оказват съпротива на всеки нов учител, като използват ловко и най-малкия признак на слабост или нерешителност. Вероятно Клинти бе имала предвид точно това. Е, добре, щом като искат война…

— Достатъчно! — Гласът ми, рязък и силен, пресече смеха им като с нож. — Намирам за интересно и насърчително, че проявявате чувство за хумор, особено по отношение на нещо толкова просто и елементарно като мерките за тежина. Всъщност на вас май всичко ви е много забавно. Забавно ви беше, че не можете да прочетете гладко най-обикновени откъси от учебниците си по английски, а сега ви е весело, че не познавате мерките. Срещал съм много хора, които са се смущавали и дори са страдали от невежеството си, но на вас ви е весело. — Бях много саркастичен, преднамерено, язвително саркастичен. — Затова ми е съвсем ясно, че с вас ще си прекарваме страшно приятно; вие знаете толкова малко и толкова лесно се развеселявате, че едва ще дочаквам следващите си часове с вас.

Разнесоха се възгласи „какво мръсно нахалство“. Вече не се усмихваха, а ми мятаха гневни погледи. Това беше къде-къде по-добре.

— Сега ще се занимаем с мерките за дължина. Знаете ли ги, Денъм?

— Не разбирам какво ме питате.

— Преди да ви обясня, ще ви изчакам всички да се насмеете хубавичко, както обикновено.

Те ме гледаха сериозно, сърдито, внимателно.

— Знае ли някой мерките за дължина?

— Инчове, футове, ярдове, фърлонги, мили^[6] — обади се дебелото момиче с луничките.

— Да, съвсем правилно. Наричат се за дължина, защото с тях се измерват дължини и разстояния.

След това направих кратък исторически преглед на различните системи и поговорих за голямото им значение в нашето ежедневие. Те слушаха и аз успях да задържа по този начин вниманието им, докато би звънецът за обяд.