Е. Р. Брейтуейт
На учителя с любов (13)

Тринадесета глава

Една сутрин през октомври бях извикан при директора и когато се явих пред него, той изглеждаше мрачен и разтревожен. Патрик Фърнман от моя клас бил арестуван предната вечер по обвинение, че ранил с нож някакво момче при сбиване. Раненият, един нахакан мъник от класа на мис Филипс, бил откаран в болница явно в тежко състояние, защото веднага след приемането му се наложило да бъде спешно опериран.

Фърнман бил подследствен и щял да бъде задържан, докато бъде изправен пред съд за малолетни престъпници идния понеделник. Този ден беше четвъртък. Директорът ме помоли да изготвя характеристика за поведението, способностите и интересите на Фърнман.

— Положението изглежда е сериозно, сър?

— Да, Брейтуейт, дори много повече, отколкото предполагате. Раняването и без това си е достатъчно сериозна работа, но отгоре на всичко момчетата са от нашето училище, а съдиите нямат особено високо мнение за Грийнслейд и по всеки удобен повод критикуват отношението ни към наказанията, като не пропускат случай да намекнат, че ние едва ли не развъждаме малолетни престъпници. И затова всяко изправяне на наш ученик пред тях налива вода в тяхната мелница.

— Те посещавали ли са някога нашето училище?

— О, да, дори един от тях има доста тесни връзки с нас. Но не ме разбирайте погрешно; съвсем не искам да кажа, че поради схващанията си за училището те ще допуснат нарушение на закона. Просто щеше да ни бъде от голяма полза, ако проявяваха малко повече разбиране и ни подкрепяха в нашите усилия. Бихме искали да оценят факта, че правим много за тези деца именно защото толкова лесно могат да станат малолетни престъпници.

— Мога ли да помогна с нещо друго?

— Не, поне засега.

— А родителите му? Дали да не ги посетя все пак?

Той поразмисли и отвърна:

— Наистина, едно посещение няма да им навреди. Дори ще им пратя по вас лична бележка от мен.

Върнах се при класа. Децата се занимаваха тихо и аз някак си усетих, че вече знаеха всичко за Фърнман, но никое от тях не спомена името му и с нищо не показа, че е забелязало отсъствието му. При най-малкия признак на неприятност те, подобно на по-възрастните, веднага сгъстяваха редиците си и в такъв момент дори и аз оставах страничен човек за тях.

Подготвих характеристика за Патрик и макар да наблегнах повече върху достойнствата му, чувствах се напълно оправдан да го сторя, защото знаех добре, че въпреки всичко той беше деликатно, чувствително и интелигентно момче. А пострадалият, Боби Елис, беше един тринадесетгодишен грубиян, който се мислеше за много силен, тормозеше по-малките си съученици, закачаше и дразнеше момичетата със своите досадни и нежелани ухажвания и дори веднъж се опита да премери сили с Потър, но си намери майстора и отнесе пердаха. Въпреки че ни най-малко не оправдавах и не извинявах Фърнман, аз бях сигурен, че положително е бил докаран до такава крайност от някакво много злобно предизвикателство на малкия побойник.

На обяд разказах на Джилиан какво се беше случило и тя предложи да дойде с мен при родителите на Фърнман, които живееха в малък апартамент на улица Джубили. Когато майката ни отвори, по лицето й личаха издайнически следи от продължително плакане. Тя ни въведе в уютна малка всекидневна, ние се представихме и след това се запознахме с бащата и бабата на момчето, които също имаха много скръбен вид. Мистър Фърнман прочете писмото от директора и ни помоли да му предадем голямата благодарност и признателност на цялото семейство. После започна да ни разказва как бе станало всичко, а двете жени заплакаха тихичко.

Ножът бил една от най-големите ценности на баба Фърнман. Тя си режела с него тънки копринени кончета, когато тъчела. Някакъв бръснар в Шадуел го поддържал остър като бръснач и Патрик имал за задача да му го носи винаги, когато се наложело. Очевидно той постъпил доста неблагоразумно, като го показал на Боби Елис в подплатената му с кадифе кутийка, но все пак отказал да му го даде. Последвал спор и малкият хулиган се опитал да го вземе със сила. Той бил висок колкото Патрик, но по-як от него и не се поколебал да приложи всичките си побойнически хватки; при боричкането кутийката се смачкала, Патрик успял да докопа ножа и намушкал с него противника си, като при това порязал доста дълбоко и собствената си ръка.

Страхотно изплашен от кръвта и силните викове на раненото момче, Патрик го оставил и хукнал към къщи, изпаднал в истерия от шока и болката в ръката. Бързо го завели в най-близката аптека, където му превързали раната и тогава мистър Фърнман настоял да отидат в полицията. Междувременно Боби Елис бил откаран в болница от някакъв мотоциклетист, който минавал случайно.

Това произшествие ги разтърсило из основи, те явно бяха много сплотено еврейско семейство. Уверих ги, че ние всички в училище сме дълбоко потресени и натъжени от станалото, но че ще направим каквото е по силите ни за Патрик, който винаги се е държал любезно, внимателно и достойно. Споменах, че съм дал характеристика от училището за него, което все пак беше някаква, макар и малка утеха за тях. Джилиан също се помъчи да ги успокои и аз останах много доволен, че бе дошла с мен. Тя заговори с нещастната майка на идиш — език, който никога не съм подозирал, че владее — и накрая ги покори напълно със своя чар и приветливост. Това момиче не се преструваше на благородна дама; тя им съчувстваше така искрено и истински, че стана симпатични на тия прости хорица, които много добре разбираха нещата.

На другата сутрин поисках от директора разрешение да присъствам на съдебното заседание следващия понеделник. Щеше ми се да видя с очите си как се отнасяха в съда с малолетните престъпници, а също така как се държаха и самите малолетни престъпници, изправени пред съда в цялото му тържествено величие.

Пристигнах в Съда за малолетни малко след десет часа сутринта в понеделник. Обширната чакалня беше претъпкана с родители и деца на възраст между шест и шестнадесет години, чиито постъпки варираха от бягства от училище и кражби от магазини до престъпления със сексуален характер. Обясних на един от дежурните полицаи целта на посещението си и почаках, докато ми намери пропуск.

Фърнман стоеше в един ъгъл на чакалнята заедно с родителите и баба си. И той, и те изглеждаха много потиснати и нещастни, за разлика от дръзкия и нахакан вид на някои негови връстници или невинното безразличие на по-малките деца, които, за тяхно щастие, не съзнаваха сериозността на онова, което ставате около тях. Не отидох при него, защото тези кокнита са много горди и когато се чувстват посрамени, предпочитат да ги оставят на мира.

В залата ми направи впечатление отсъствието на всички онези досадни и показни формалности, които обикновено се свързват с дейността на съда. Тя представляваше малка квадратна стая, в чиито център покрити с груб вълнен плат дървени маси бяха подредени така, че образуваха трите страни на квадрат, а четвъртата страна запълваха няколко редици столове за родителите и настойниците на провинилите се деца.

Съдиите, един мъж и две жени, заемаха централната маса, а от двете им страни седяха съдия-изпълнителят и секретарят на съда. До тях се бяха разположили представителите на различни отдели за детски социални грижи към съвета, заети с подреждането на купища документи около делата които трябваше да бъдат разгледани през този ден. До вратата стояха няколко мъже и жени полицаи.

Започнаха с делото на едричко четиринадесетгодишно момиче с розови бузи и доста наперен вид. Млада полицайка излезе напред и прочете обвинението малко надуто и монотонно, като се стараеше по-скоро да произнася думите ясно и отчетливо, отколкото да предаде смисъла им.

Това беше второто гледане на делото; момичето междувременно бе задържано, докато бъдат разследвани някои допълнителни обстоятелства. В обвинението се казваше, че е имала полови сношения и се нуждае от надзор и закрила.

Стана ясно, че е спала с няколко момчета от жилищния блок в Степни, където живееше, и че е бременна, без да знае със сигурност от кого.

Тя изслуша мълчаливо подробните описания на своите провинения, като изглеждаше по-млада, но по-опитна от строгото момиче в униформа, което прочете обвинението; една бъдеща майка на четиринадесет години, подведена от бедността, пренаселеността и невежеството и изоставена от безжалостната си леля, която седеше неумолима в оскърбеното си чувство за порядъчност и непреклонна в решението си да няма повече нищо общо с поверената й своенравна племенница. Момичето не изглеждаше кой знае колко впечатлено от хода на делото; вероятно още не беше разбрала напълно размера на сполетялата я беда, а освен това бях сигурен, че езикът, на който бе написано обвинението, бе почти неразбираем за нея. Иначе съдебната процедура бе много опростена, но терминологията беше неясна и заплетена.

Председателят на съда изглеждаше огромен и внушителен, докато слушаше злополучната история, смръщил рошавите си посивели вежди. После, след като се посъветва шепнешком с колегите си, той се обърна към момичето с изненадващо любезен глас:

— Разбрахте ли всичко, което току-що беше прочетено, моето момиче?

— Да.

— Бихте ли желали да кажете нещо?

— Не.

— Съзнавате ли, че с поведението си сте причинили голяма мъка на леля си?

Момичето само сви рамене. Очевидно душевното състояние на леля й не я вълнуваше особено.

Председателят помоли да прочетат характеристиката от училището, в което момичето бе окачествено като интелигентна, примерна и редовна ученичка. Бележките й бяха високи, но това явно не беше достатъчно. Мислено поставих на нейно място кое да е от момичетата от моя клас, за повечето от които можеха да се кажат същите добри неща. Какво всъщност знаех аз за тях, за живота им извън училището и за проблемите около ранното им физическо съзряване, което толкова ги занимаваше и с което толкова се гордееха? В квартала беше пълно с проститутки, сводници и друга подобна измет. Как можех аз като учител да противодействам на такива влияния? Онези, които нямаха късмет, загазваха и ги изправяха пред съда, като това момиче; ами другите? Кой можеше да отгатне какви мисли минаваха през главите на тия деца, застанали пред прага на големия живот; къде свършваше детството и къде започваше зрелостта, след като днес си в училище, а утре тръгваш на работа да помагаш за изхранването на многочленно семейство? И какво би станало, ако някой ги подтикнеше да опитат по-лесни начини за печелене на повече пари, по-бързо и с по-малко усилия?

Достатъчни ли бяха историята, географията, аритметиката и вероучението? Говорех им за живота, но като взимах предвид тяхната младост и неопитност, се изразявах по-обективно и засягах някои въпроси от областта на секса по-общо с абсурдната надежда, че моите забележки нито ще обидят, нито ще бъдат неразбрани или изопачени. Дали не се заблуждавах по отношение на тях, като се задоволявах с външните им прояви на „доброта“ и хубавото им отношение и поведение към мен?

— Е, моето момиче, леля ви няма възможност да ви вземе при себе си, затова ще ви изпратим в специален дом, където ще се грижат за вас, докато родите.

В гласа на председателя се чувстваше истинска бащинска загриженост; дългогодишният опит го бе научил да разпознава зад нахаканата и предизвикателна поза страха, паниката и безпомощността на момичета като това, чието единствено престъпление бе невежеството. То излезе от залата, придружено от една внушителна съдебна служителка.

Минаха още няколко дела, докато дойде и редът на Фърнман. Момчето влезе в залата малко по-напред от родителите си, провесило унило глава, а дясната му ръка бе мушната в превързана през врата кърпа. Той застана пред съдиите, а близките му насядаха плътно един до друг на твърдите столове и образуваха тъжна малка групичка. Един полицай прочете заключението от следствието, като произнасяше всяка дума напевно и разчленено, сякаш беше написано на чужд език; след това изложи по точки различните обвинения срещу момчето:

1. Притежаване на хладно оръжие, а именно, осеминчов нож.

2. Умишлено нараняване с цел нанасяне на телесна повреда.

3. Нанасяне на тежка телесна повреда.

Ножът бе предоставен на съда и, доколкото можах да видя от мястото си, беше красива и невинна наглед вещ. Фърнман пребледня, когато полицаят описа раната на жертвата, а после и раната, която си беше нанесъл самият той. От време на време секретарят на съда прекъсваше полицая, за да уточни някоя подробност.

На съда бяха представени и копия от обвинителния акт и от характеристиката на момчето от училището.

— Имал ли е други провинения досега? — попита председателят на съда.

Един инспектор по условните присъди стана и каза:

— Не, сър. Другото момче, жертвата на нападението, го съдихте миналия месец; делото на момчето, което беше изгорило майка си с нагорещен ръжен. Поставен беше под надзор за една календарна година.

— Колко време ще лежи в болницата?

— Според лекаря, около месец и половина, сър.

— Благодаря.

После председателят на съда се обърна към Фърнман, който изглеждаше като че ли ще припадне всеки момент.

— Към вас е отправено много сериозно обвинение; имате голям късмет, че обвинението не е още по-сериозно. Според заключението от следствието, малко по-силно и по-навътре да бяхте натиснали с ножа, и днес щяхте да бъдете обвинен в убийство.

Горкото момче потрепера; езикът му трескаво облизваше пресъхналите му устни в отчаяно усилие да ги навлажни. Бдителният полицай се приближи до него и се обърна към председателя:

— Може ли да седне, сър? Май ще му прилошее.

— Да, дайте му стол. — Гласът на председателя беше леденостуден. Той се посъветва набързо с колежките от двете си страни и хвана предпазливо ножа за украсената му с орнаменти дръжка; острието, предвидливо прибрано в полираното дърво, не се виждаше.

— В нашата страна се смята за особено осъдителна и възмутителна употребата на този вид оръжие. Много бих се зарадвал, ако правителството вземе необходимите мерки и забрани продажбата на подобни предмети на Британските острови. Такова едно оръжие по начало е опасно, а в ръцете на някакъв глупав, неопитен юноша рискът от нараняване се увеличава неимоверно много.

Той отново направи пауза, за да могат слушателите му да почувстват дълбочината и важността на думите му.

— Родител, който позволява на детето си да играе с неизбухнала бомба, заслужава най-строгото ни порицание. Наше затвърдено мнение е, че в много отношения такъв един предмет — той неочаквано натисна малко копче на дръжката, при което тънко, блестящо и зловещо на вид осеминчово острие отскочи от излъсканото си улейче с леко щракване — такъв един предмет е не по-малко опасен в ръцете на неопитно момче. Ако това оръжие беше използвано по-изкусно и беше навлязло по-надълбоко, никакви сълзи нямаше да могат да върнат погубения завинаги живот.

Сега вече всякаква непринуденост изчезна от малката зала, в която ясният му отекващ глас се извисяваше и снижаваше съобразно с отмерената му реч. Това беше законът в действие, изпълнен с достойнство, строг и далечен както самите му представители, които сякаш ставаха по-внушителни и по-сериозни, докато той говореше.

— Съдът прочете и изслуша показанията на момчето и на неговите родители; ние не се съмняваме, че този юноша не се е въоръжил с въпросния нож, а е бил изпратен да го занесе да бъде наточен — човек би казал, съвсем обикновена поръчка, но какви тежки последици е повлякла тя след себе си. Когато се окажат застрашени от нападение, особено ако почувстват, че нападателят е по-силен от тях физически или пък по някакъв начин им е внушил непреодолим страх, някои хора са склонни да прибягнат до каквото и да е оръжие, само и само да овладеят положението. Страхът им може да е толкова голям, че да ги подтикне да използват оръжието с по-голяма сила и да нанесат с него по-тежко поражение, отколкото са възнамерявали.

— Искам да ви предупредя, Патрик Фърнман, и да ви посъветвам да не употребявате каквито и да било оръжия. Нека това ужасно преживяване да ви послужи за урок и на вас, и на нещастните ви родители.

След това председателят заговори за училището на Фърнман. Той не го назова изрично, но за всеки, който познаваше квартала, беше ясно, че става дума за Грийнслейд. Гласът му зазвуча рязко и саркастично, когато спомена за пораженията, произтичащи от „свободната дисциплина“ изобщо, и по-конкретно от прилагането и на практика „в едно училище, недалече оттук“. Според него подобни учебни заведения бяха развъдници за малолетни престъпници, за което свидетелствал големият брой на децата — и момчета, и момичета — от споменатото училище, изправени напоследък пред съдилища за малолетни по най-различни обвинения. Той отбеляза, че някои чудаци и мечтатели причиняват повече вреда, отколкото полза, на юношите от квартала, като години наред прилагат една система на образование, която не само че не е доказала през изпитателния период предимствата си, ами възпитава у децата много вредна склонност към разпуснатост, своеволничене и незачитане на установените обществени институции.

— Нека тези хора — продължи председателят — на които е поверено образованието и възпитанието на толкова младежи, не хранят надежди, че ще се измъкнат от отговорността си за естествените последици от своите недобре обмислени планове. Понякога ми се струва, че ще е по-справедливо именно срещу тях да бъдат отправяни обвиненията за постъпките, в чието извършване, бих казал, те са участвали косвено.

Той още веднъж се обърна към момчето, което слушаше зашеметено и смълчано гневната му тирада; този път обаче гласът му беше по-любезен и дори бащински. Председателят увери Фърнман, че според него собствената скръб на момчето, както и мъката, която е причинил на родителите си, са му достатъчно наказание, но за негово добро ще го осъдят да бъде поставен под надзор, което означава, че ще трябва да се обажда веднъж седмично на инспектора по условните присъди в продължение на една година. След това той го предаде на родителите му и всички от семейството излязоха скупчени от съда, като се опитваха да се усмихват през своите сълзи на облекчение.