Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sir With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD
Разпознаване и начална корекция
maket (2015)
Допълнителна корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Е. Р. Брейтуейт. На учителя с любов

ИК „ПАН’96“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Любомир Русанов

Илюстрации: Магдалена Добрева

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-421-X

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

На осемнадесети ноември, четвъртък, беше рожденият ден на Джилиан. В понеделник вечерта отидох във „Фойлз“[1] и й купих една книга със стихове; сложих я в чантата си, като смятах да й я дам в четвъртък на обяд. През голямото междучасие във вторник тя дойде при мен в класната стая, където седях заобиколен, както винаги, от група бърборещи деца; щом я видях, им се извиних и я поздравих.

— Може ли за момент, мистър Брейтуейт? — Повечето хлапета веднага наостриха любопитните си уши.

— Разбира се, мис Бланчард. — Дръпнахме се в дъното на стаята, за да не могат да ни чуват учениците, които бяха взели да се подсмихват и да си шушукат.

— Имам изненада, за теб.

— Така ли? Каква?

— В четвъртък имам рожден ден.

— Не е изненада, защото го знам.

— Поръчала съм вечеря за двама в „Златната рибка“. Специална, с хубаво вино.

— Звучи съблазнително. А къде се намира „Златната рибка“?

— Това е едно ново заведение в Челси[2]. Смята се за много елегантно.

— Чудесно, много обичам, когато нещо е елегантно.

— Всичко е наред тогава. — И тя си отиде усмихната.

Върнах се обратно при децата, които веднага ме засипаха с въпроси. За пръв път я виждаха да влиза в нашата класна стая и съобразителните им главички веднага се бяха изпълнили с догадки и предположения.

— Мис Бланчард приятелка ли ви е? — попита Тич Джаксън. — Страхотна е, нали?

Съгласих се, че мис Бланчард е страхотна и така успях да парирам първата част от въпроса. Момичетата се заеха да коментират косата, дрехите и обувките на Джилиан и разговорът потръгна в по-спокойна насока. Памела не каза нищо; имах чувството, че не споделяше много всеобщия възторг от Джилиан.

Когато четвъртъкът дойде, бях ужасно развълнуван. Едва дочаках последния звънец в 16,30 часа.

Джилиан изглеждаше много красива в светлосивия си джемпър, елегантно кривнала смешна черна шапчица на главата си. Уестън вървеше след нас на излизане от училище и аз си помислих: „Бас държа, че му се иска да е на мое място.“ Хванахме един автобус, след което взехме друг на Олдгейт и седнахме най-отпред на втория етаж. Джилиан веднага мушна ръката си в моята и ние внезапно се озовахме в някакъв чудесен, само наш свят, изпълнен с безгрижен, приятен шепот за всичко, което привличаше вниманието ни по пътя. Дори си измислихме една игра. Представяхме си, че автобусът е дилижанс, а всяка спирка — странноприемница; измисляхме си подходящи имена за спирките, в зависимост от вида и атмосферата им. Така например спирка Олдгейт стана „Помпата и камбаните“ заради олдгейтската помпа и намиращата се наблизо църква; следващата спирка при завоя към Ледънхол кръстихме „Брадвата и девата“ и тъй нататък. Който не успееше да измисли достатъчно хубаво название, получаваше наказателна точка. За петдесет точки се заплащаше едно пени. Много беше забавно и непрекъснато се превивахме от смях при всяко ново хрумване.

„Златната рибка“ наистина беше, както бе предрекла Джилиан, елегантно място. Това беше едно от онези кокетни ресторантчета, които бързо печелеха име и клиентела и също така бързо ги губеха. На всяка маса вместо ваза с цветя имаше по един стъклен съд с истинска златна рибка в него. По стените бяха изрисувани виещи се водорасли и корали, както подобава на едно морско царство, а изкусното осветление сполучливо създаваше впечатлението за подводни движения. Мина ми през ума, че цените тук сигурно са доста соленички.

Главният келнер ни посрещна и ни посочи нашата маса, като ме гледаше въпросително. Седнахме и тихичко се разбъбрихме, изпълнени със съзнанието за нещо, което ни свързваше, нещо, което усещахме, но чакахме да се затвърди. След известно време установихме, че обслужването беше изключително бавно, и това се отнасяше главно за нашата маса, защото около другите посетители непрекъснато кръжаха сервитьори.

Най-после един сервитьор ни донесе листа с менюто и изчезна. В очите на Джилиан се четеше досада, но аз посегнах към листа и двамата внимателно си избрахме ястията. Сервитьорът се върна и взе поръчката ни с доста небрежен и направо неучтив жест, след което ни накара да го чакаме толкова дълго, че аз наистина се притесних и ядосах. Какво си въобразяваше този господинчо?

Най-накрая той се появи със супата. Случайно или нарочно, но при сервирането от моята супа се разля малко върху покривката. Дръпнах се назад, като очаквах той да почисти изцапаното, както го изискваше доброто обслужване, но сервитьорът просто си стоеше и ме гледаше леко ухилен. Джилиан внезапно скочи. Тя грабна ръкавиците и чантичката си и ме подкани:

v_restoranta.png

— Хайде да си вървим, Рик.

После с високо вдигната глава тръгна пред мен към изхода, сподиряна от десетки изпитателни погледи. Взех си палтото от гардероба и бързо я последвах.

Навън тя се обърна към мен и очите й святкаха като въглени на пребледнялото й лице.

— Моля те, заведи ме у дома.

Махнах на едно такси. В колата тя седна колкото й бе възможно по-далече от мен, студена и чужда като някоя непозната, вперила невиждащ поглед през прозореца. Почувствах се ужасно разочарован и ми се искаше да съм далече от нея, от училището и от всичко.

Какво бях направил? Аз ли бях виновен за глупавата неучтивост на келнера? Тя сама беше избрала ресторанта, но при първата неприятност се беше настроила срещу мен. Толкова ли значеше нашата дружба за нея? Таксито спря пред един жилищен блок на тиха уличка. Тя излезе и изчака да платя, след което се обърна и хукна по стълбите. Погледнах я с мисълта, че ще потъне завинаги в този вход, но тя се обърна и попита: „Няма ли да дойдеш?“ със строг, ядосан глас. Тази Джилиан ми беше съвсем непозната, една студена, отблъскваща непозната. Прииска ми се да избягам от нея, но все пак тя значеше твърде много за мен. Ще издържа до края, каквото ще да става. Последвах я.

Апартаментът й беше на партера. Влязохме в една стая, която беше малка, но уютно подредена с фотьойли и старомоден диван. Имаше и три ниски шкафа с книги, най-отгоре върху които се виждаха какви ли не джунджурии, предмети и фигурки от керамика, бронз, сребро и стъкло. Килимът беше много мек, а по стените бяха окачени няколко репродукции на картини от импресионисти. Три врати водеха от тази стая вероятно към спалня, кухня и баня. Изобщо всичко тук беше в пълна хармония, с изключение на нас самите.

Джилиан захвърли шапката, чантичката и ръкавиците си на дивана и с нетърпелив жест ме покани да седна; след това се заразхожда из стаята, като мимоходом местеше и подреждаше фигурките по шкафовете с книги. Движенията й бяха резки и припрени, сякаш безуспешно се мъчеше да овладее някакво мощно динамо в себе си. Следях с поглед всяко нейно движение; напрегнато очаквах взрива, който бях сигурен, че рано или късно ще последва. Най-накрая тя се приближи с няколко бързи крачки към една от вратите, бутна я и изчезна зад нея.

Извадих томчето със стихове от чантата си и го поставих на една ниска масичка; цялата вечер беше безвъзвратно провалена и моментът не беше никак подходящ да поднеса подаръка си, както бях намислил.

След няколко минути тя се върна, очевидно поуспокоена. Тъкмо щеше да седне, когато видя пакета, взе го, разкъса обвивката и погледна книгата. После отчаяно отпусна ръце до тялото си.

— По дяволите. — Думите се изтръгнаха от нея като суха, мъчителна кашлица. — Защо само седя и нищо не направи?

— Предполагам, че говориш за келнера.

— Да, защо, кажи?

— А какво трябваше да сторя, да го ударя ли? Да направя сцена на такова място?

— Да, исках да направиш сцена. Ужасна, скандална сцена. — Това прозвуча грозно от нейните уста. Тя ме гледаше гневно, наклонила напред горната част на тялото си, с леко издигнати назад ръце, като разтревожена птица.

— И какво щях да постигна?

— Не знам и не ме е грижа. Исках да го удариш, да го биеш, да го събориш, да… — Тя почти се задавяше от яд и сълзи.

— Безсмислено беше, безсмислено.

— А защо? Ти за кой се мислиш, за Исус Христос ли? Та си седиш такъв добричък и търпелив? Или те беше страх? А, страх ли те беше? Страх ли те беше от проклетия сервитьор, от онова мръсно нищожество?

— Съвземи се, Джилиан, изпадаш в истерия, с бой никога нищо не се оправя.

— Така ли? Ами с какво тогава? Всичко търпиш, кротуваш си, а не мислиш ли, че е крайно време да проявиш малко характер? — Тя вече говореше пискливо като някоя продавачка на риба. — Все някой друг трябва да се бори вместо тебе, да се нагърбва с твоята роля. Клинти те защити от Уестън; малката Деър те защити в метрото; аз ли трябваше да се разправям вместо теб тази вечер?

Всичко това взе да ми омръзва, да ми омръзва ужасно.

— Хайде да не говорим повече.

— Много правилно, пак биеш отбой.

— О, стига вече.

— Стига ли? Забрави ли какъв ден е днес? Исках да ни бъде толкова хубаво, да прекараме чудесно. Именно днес. Можех да отида където си поискам, да направя нещо съвсем друго, но не, аз трябваше да бъда с теб, а ти ми казваш „стига“. О, мразя те, мразя те, мръсен черен…

Тя извика, запрати книгата по мен и се нахвърли отгоре ми с хищно протегнати ръце, като обезумяла. Толкова стремително ме нападна, че едва не ме събори, но успях да я сграбча, извих ръцете й и се помъчих да задържа дългите й нокти по-далече от лицето си. Сила й даваше необузданият й гняв: тя се бори известно време безмълвно и яростно, след което внезапно притихна и се облегна безпомощно на мен, заровила лице в сакото ми. Когато почувствах, че вече мога да я оставя, я заведох до един стол и тя се отпусна на него разплакана.

Седнах наблизо и я загледах развълнуван, с пълното съзнание, че това е краят, че сега трябва да си тръгна; но не исках и отлагах момента колкото можеше по-нататък. След малко тя се обърна към мен и попита:

— Какво ще правим, Рик?

— Не зная, Джилиан. — Какво можех да й кажа? В сърцето ми припламна искрица надежда и аз си поех дълбоко въздух в очакване на следващите й думи:

— И все така ли ще бъде занапред?

Тя говореше за нас двамата.

— Историята с келнера ли имаш предвид?

— Да, често ли ти се случват такива работи?

— Не, всъщност сега беше за първи път. Разбираш ли, докато бях във ВВС не е ставало подобно нещо, а след това никъде не съм ходил, докато не започнахме да излизаме с теб.

Гледах я и не знаех какво да й кажа. Тя беше обидена, унизена от грубостта на сервитьора, но никога ли не беше чувала за такива случаи?

— Не знаеше ли, че стават такива работи?

— Не. Наистина, бях чувала и чела за това, но всъщност никога не съм си представяла, че подобно нещо може да ми се случи и на мен.

— И нямаше да ти се случи, ако не бях аз с теб.

Тя бързо ме погледна с все още притаена обида в тъмните си очи.

— Какво искаш да кажеш, Рик?

— Просто не трябва да ти се случва повече. — Казах й го пряко волята си, въпреки любовта, която ме разкъсваше отвътре, с огромно нежелание, но все пак й го казах.

— Наистина ли искаш това, Рик?

Не можех да й отговоря. Всичко изведнъж придоби други, по-мащабни измерения за мен, беше прекалено объркано, прекалено свързано с други хора, милиони хора, които не познавах и никога нямаше да познавам, но които бяха способни да ме намразят от пръв поглед само заради нея, и то не защото беше хубава, и добра, и културна, и мила, а просто защото беше бяла.

— Не, Джилиан, не го искам.

Умът ми виждаше опасностите и трудностите, но сърцето ми отговори храбро и безгрижно. Тя стана и приседна отстрани на фотьойла ми.

— Обичам те, Рик.

— Обичам те, Джилиан.

— Но сега ме е страх, Рик, ужасно ме е страх. Преди всичко ми се струваше наред, а сега ми е страшно. Как можеш да си толкова спокоен. Рик, не ти ли е тежко?

— Тежко ли? Разбира се, че ми е тежко, но постепенно свиквам да ми е тежко и да продължавам да живея. Отначало беше ужасно, но полека-лека научих какво значи да живееш с чувство за човешко достойнство и черна кожа.

И тогава й разказах за преживяното във Великобритания, от игла до конец, всичко, което ме доведе до учителската професия и в крайна сметка до срещата ми с нея. Тя слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, но скоро усетих ръката й в моята, уверената й, нежна ласка, подкрепяща, успокояваща, вдъхновяваща.

— Извини ме, Рик — промълви тя, когато свърших.

— Не се извинявай, скъпа. Просто реших, че е по-добре да ти обясня какво точно ми се е случвало и може би ще се случва и в бъдеще.

— О, аз не за това, а за нещата, които ти наговорих преди малко.

— Разбирам те, всичко е простено и забравено.

Останахме така за известно време, съединени в мислите си, и не изпитвахме нужда нито от думи, нито от нови уверения. После тя ми стисна ръката и се усмихна:

— Утре ще пиша на мама. Толкова много съм й разправяла за теб, че няма да се учуди.

— Няма ли да е против?

— Може би да, но ще се постарае да ме разбере. Ние говорихме за това последния път, когато си ходих у дома.

— А баща ти?

— Надявам се, че мама ще се справи с него. Както и да е, ще им пиша, че в края на другата седмица ще ги посетим двамата заедно. Мисля, че ще ти харесат, Рик, те наистина са чудесни.

Погледнах през прозореца в нощта. Какво нещо е животът, човек никога не знае, не може да предвиди хода на събитията. До тази вечер не бях и целунал това момиче, а сега, за добро или за зло, жребият беше вече хвърлен.

— Рик?

— Да?

— Всъщност не ми е съвсем безразлично, нали разбираш, какво ще кажат хората и изобщо, но толкова силно те обичам, че ще се постарая да ни бъде добре. Мисля, че двамата с теб можем да бъдем щастливи, Рик.

— Ще се опитаме.

Тя отново заплака тихичко. Прегърнах я здраво, исках да я закрилям винаги и от всичко. Боях се не за себе си, а за това скъпо същество, което така непоколебимо бе готово да свърже живота си с моя. Но и други се бяха сблъсквали с този проблем и го бяха преодолявали. Ако е рекъл Господ, и аз щях да се опитам. Двамата с нея щяхме да опитаме.

Бележки

[1] Една от престижните книжарници в Лондон, наречена така по името на първия й собственик. — Бел.пр.

[2] Хубав квартал в западната част на Лондон, известен също като квартал на художници. — Бел.пр.