Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (9)

Трета глава

На другия ден се упътих към вилата на Сирил далеч по-малко уверена в умствените си способности. За да отпразнувам изцелението си, на вечеря бях пийнала доста, та изпаднах в неудържимо веселие. Обясних на баща си как ще завърша литература, ще общувам с ерудирани личности, ще стана прочута и досадна. А също как ще му се наложи да пусне в ход всички средства на рекламата и да прибегне до скандални разкрития, за да ме лансира като писателка. Обменяхме шантави мисли, смеехме се до припадък. И Ан се смееше, но не тъй бурно, някак снизходително. На моменти изобщо преставаше да се смее — когато хрумванията ми относно начина да пробия надхвърляха рамките на литературата, а и на всякакво приличие. Ала баща ми бе тъй очевидно щастлив, че посредством глупавите шеги си възвръщаме близостта, та Ан не се обаждаше. Най-накрая те ме сложиха да си легна, подпъхнаха завивките ми. Поблагодарих им горещо, попитах ги какво бих правила без тях. Баща ми нямаше понятие, а представата на Ан по въпроса изглежда бе твърде мрачна, но докато тя стоеше надвесена над мен, а аз я умолявах да ми я разкрие, сънят ме обори. Посред нощ ми прилоша. Пробуждането надмина целия ми дотогавашен опит в мъчителните утрини. С мътна глава и прималяващо сърце се отправих към боровата горичка, без да виждам нито сутрешното море, нито стрелкащите се чайки.

Заварих Сирил при входа на градината. Той се втурна към мен, прегърна ме, буйно ме притисна, като шепнеше несвързано:

— Миличко мое, как се притесних… Толкова време мина… Не знаех как си, дали не страдаш заради оная жена… Не знаех, че и аз самият мога така да страдам… Всеки следобед плавах покрай заливчето, по няколко пъти… Не си давах сметка колко те обичам…

— И аз — рекох.

Всъщност това и ме изненадваше, и ме затрогваше. Съжалявах, че ми е тъй лошо и не съм в състояние да му изразя вълнението си.

— Каква си бледа… — каза той. — Вече аз ще се грижа за теб, няма да допусна да те тормозят занапред.

Разпознавах въображението на Елза. Попитах Сирил за отношението на майка му към нея.

— Представих й я като моя приятелка, сираче — обясни той. — Впрочем тя е мило момиче. Разправи ми всичко за оная жена. Просто да се неначудиш — изглежда тъй изтънчена, от сой, а да прибягва до такива интриги…

— Елза доста е преувеличила — възразих немощно. — Тъкмо щях да й кажа, че…

— И аз имам нещо да ти кажа — прекъсна ме Сирил. — Сесил, искам да се оженя за теб.

За миг изпаднах в паника. Трябваше да направя нещо, да изрека нещо. Само да не ми се гадеше тъй нетърпимо…

— Обичам те — мълвеше Сирил, заровил устни в косата ми. — Ще зарежа правото, предлагат ми добра работа… един мой чичо… На двайсет и шест години съм, не съм момченце, говоря сериозно… Какво ще кажеш?

Отчаяно търсех някаква благовидна, уклончива фраза. Не желаех да се омъжвам за него. Обичах го, но не желаех да се омъжа — не желаех да се омъжвам за никого, бях уморена.

— Не е възможно… — запелтечих. — Баща ми…

— С баща ти ще се заема аз — отсече Сирил.

— Ан ще възрази — продължих. — Тя твърди, че съм незряла. А ако тя се възпротиви, и баща ми ще стори същото… Толкова съм отпаднала, Сирил, от вълнение ми се подкосяват краката, нека да седнем. Ето я и Елза.

Тя слизаше по пеньоар, свежа и ослепителна. Почувствах се невзрачна и кльощава. Двамата имаха здрав, цветущ и възторжен вид, който допълнително ме угнетяваше. Тя ме настани да седна, като ме крепеше, сякаш бях току-що освободена затворница.

— Как е Ремон? — попита. — Знае ли, че съм тук?

Усмивката й беше щастлива като на човек, който е дал опрощение и сега се надява. На нея не можех да кажа, че баща ми я е забравил, нито пък на Сирил — че не искам да се омъжа. Спуснах клепачи. Сирил отиде да донесе кафе. Елза дърдореше ли, дърдореше — явно ме имаше за дълбоко проницателна личност и се уповаваше на мен. Кафето беше много силно, много уханно, а слънцето донякъде ме разведряваше.

— Умувах, умувах, но не намерих решение — обади се Елза.

— Няма такова — пророни Сирил. — Той се е прехласнал по нея, изпаднал е под влиянието й, нищо не може да се направи.

— Напротив — рекох. — Има начин. Вие сте лишени от всякакво въображение.

Ласкаех се, че тъй внимателно очакват какво ще предложа: бяха десет години по-възрастни от мен, а не им хрумваше никаква идея! Небрежно подметнах:

— Всичко е до психология.

Дълго говорих, изложих им плана си. Те ми излизаха със същите възражения, които сама си бях противопоставяла предната вечер, и аз ги оборвах с остро задоволство. Беше самоцелно, но от стремеж да ги убедя, започвах и аз да се паля. Доказвах им, че замисълът ми е възможен, сега оставаше да им изтъкна, че не бива да го осъществявам, но за второто не намирах тъй логични доводи.

— Не ми харесват такива номера — заяви Сирил, — но ако това е единственият път да се оженим, ги приемам.

— Няма защо да набеждаваме само Ан — вметнах.

— Знаете прекрасно, че ако Ан се задържи, ще се омъжите за когото реши тя — каза Елза.

Може и да беше истина. Представях си как на двайсетия ми рожден ден Ан ме запознава с някой младеж, и той като мен дипломиран, предопределен за блестящо бъдеще, умен, уравновесен, а вероятно и верен. Горе-долу впрочем какъвто беше и Сирил. Разсмях се.

— Моля те, не се смей — рече Сирил. — Обещай ми, че ще ревнуваш, когато се преструвам на влюбен в Елза. Изобщо, как ти дойде на ума — ама ти обичаш ли ме?

Говореше тихо. Елза дискретно се бе отдалечила. Гледах мургавото му изопнато лице, тъмните очи. Той ме обичаше и това ми създаваше странно усещане. Взирах се в устата му, сочна, близка… Вече не се чувствах умозрителна. Той леко наведе глава, така че устните ни се докоснаха и разпознаха. Застинах с широко отворени очи — устата му бе долепена до моята, неподвижна, топла, корава; тръпка пробягна по нея и за да я усмири, той по-силно впи устните си, после ги открехна, целувката му стана поривиста, властна, умела, твърде умела… Разбирах, че по ме бива да се целувам на слънце, отколкото да уча за диплома. Задъхана се отдръпнах от него.

— Сесил, ние трябва да живеем заедно. Ще разиграя този театър с Елза.

Чудех се дали сметките ми са правилни. Бях душата, постановчикът на тази комедия. Винаги ми бе по силите да я прекратя.

— Особени идеи ти идват — продължи Сирил с кривата си усмивчица, при която ъгълчетата на устните му се завиваха нагоре и му придаваха вид на разбойник — много красив разбойник…

— Целуни ме — прошепнах, — бързо ме целуни.

Ето как отприщих цялата комедия. Пряко волята си, от вялост и любопитство. Но на моменти ми се ще да го бях сторила съзнателно, с омраза и необузданост… Та поне да обвинявам себе си, а не леността, слънцето и целувките на Сирил.

Разделих се със съзаклятниците след час, в доста тягостно настроение. За да се успокоя, все още разполагах с известни доводи: замисълът ми можеше да се окаже погрешен, в страстта си към Ан баща ми можеше да стигне дотам, че да й бъде верен. А и нито Сирил, нито Елза бяха в състояние да предприемат каквото и да било без мое участие. Все щях да намеря някакво основание да спра играта, ако баща ми дадеше признаци, че се подвежда. Винаги бе забавно да се пробва, да се види доколко психологическите ми сметки са точни.

А освен това Сирил ме обичаше, Сирил искаше да се ожени за мен: тази мисъл ми стигаше, за да изпадна в еуфория. Ако той бе склонен да изчака година-две, докато съзрея, щях да се съглася. Вече си представях как живея със Сирил, как спя до него, как сме неразделни. В неделя щяхме да ходим на обяд с баща ми и Ан като дружно семейство; дори щяхме да каним и майката на Сирил, за да се постигне съвсем задушевна обстановка.

Заварих Ан на терасата — гласеше се да слезе на плажа при баща ми. Тя ми отправи ироничния израз, с който се посрещат хората, прекалили с пиенето предната вечер. Попитах я какво е щяла да ми каже, преди да заспя, но тя със смях се възпротиви под предлог, че ще се засегна. Баща ми излизаше от водата, едър и мускулест — стори ми се неотразим. Къпах се с Ан, тя плуваше бавно, без да потапя глава, за да не си мокри косата. После тримата се изтегнахме един до друг по корем, аз между тях двамата, мълчаливи и спокойни.

Тогава в края на заливчето се появи лодката с вдигнати платна. Баща ми пръв я съгледа.

— Горкият Сирил не е издържал — рече със смях.

— Ан, да вземем да му простим, а? Всъщност той е добро момче.

Вдигнах глава, предусетила опасността.

— Ама какво прави? — зачуди се баща ми. — Движи се успоредно на брега… Ха, че той не е сам…

Ан на свой ред се понадигна. Лодката щеше да мине пред нас и да продължи. Различавах чертите на Сирил, вътрешно го призовавах да се махне.

Възклицанието на баща ми ме стресна, при все че от две минути го очаквах:

— Но… но това е Елза! Какво прави тук? — Обърна се към Ан: — Просто е невероятна! Сигурно е оплела бедното момче и е успяла да предразположи и старата дама.

Ала Ан не го слушаше. Беше се втренчила в мен. Срещнах очите й и зарових лице в пясъка, в прилив на срам. Тя протегна ръка, положи я на шията ми.

— Погледнете ме. Сърдите ли ми се?

Отворих очи: тя се взираше в мен тревожно, почти умолително. За първи път ме гледаше, както се гледа същество с чувства и мисли, и то тъкмо в деня, когато… Простенах, рязко се извърнах към баща си, за да се освободя от ръката й. Той наблюдаваше лодката.

— Горкото ми момиченце — продължи гласът на Ан тихо. — Горкичката ми мила Сесил, вината отчасти е моя, може би не трябваше да съм тъй непреклонна… Не исках да ви причиня болка, нали ми вярвате?

Нежно милваше косите, тила ми. Имах същото усещане, както когато пясъкът се отдръпваше изпод краката ми под напора на вълна: обзе ме копнеж за поражение, за кротост, по-завладяващ от всичко дотогавашно, и от гнева, и от желанието. Да се откажа от комедията, да поверя на Ан съществуването си, да се поставя в нейна власт за цял живот. Никога не бях изпитвала тъй неудържима, тъй безмерна слабост. Спуснах клепачи. Струваше ми се, че сърцето ми спира да бие.